сряда, 28 март 2012 г.

Без ехо

Чували ли сте ехо в София? А дали сте го виждали? И какво представлява ехото на София? Всички тези въпроси имат едно логично обяснение. София ехо или the Sofia Echo беше англоезичен вестник, който се разпространяваше безплатно в столицата близо 15 години. Казвам беше, защото новите (от няколко години) му издатели от Икономедия решиха да спрат издаването му като вестник и да оставят само Интернет версия със сайт и бюлетин/newsletter, като за последния съм абониран и аз и го чета с интерес. Това беше обявено в статия, озаглавена Going online един петък през този месец, а именно 2 март 2012 г. Ако бяха изчакали още точно месец вестникът щеше да навърши точно 15 години, но явно на никой не му е до рожден ден.

Както пише в статията вече 10 години вестникът е онлайн на http://sofiaecho.com и сега той ще поеме флага на утвърденото издание. Историята на вестника може да се раздели на части и почвам с първата :)



Първото ехо

Беше време, когато Пинк Флойд не излизаше от уолкмена ми, който купих с първите си изработени пари, и някъде там в студентските ми години при посещение на луксозен столичен хотел (мисля, че беше Шератон) видях Софийското ехо. Пиейки кафе отгръщах с любопитство страниците на безплатното копие на вестника и бях впечатлен от изказа и перфектния английски. Във времето започнах да го срещам все по-често и да го чета с интерес. На един инфо тур до село Ковачевица имах удоволствието и да се запозная с англичанката Кристин Милнер, която го списваше и една приятна вечер край камината в механата историите се редяха една след друга и спомените ми от тази вечер остават хубави. Вестникът беше почти във всеки столичен хотел, изискан ресторант или бар и го получаваха всички посолства и чуждестранни фирми и представителства. Ето и историята от сайта на медията, сполучливо озаглавена Echoes of a newspaper. Признавам си, че първата част и на песента на Пинк Флойд и на вестника ми допадат повече. Днес вече нямам уолкмен (откраднаха го преди години крадци от апартамента ми), а и вестникът също го няма...

Второто ехо

Една вечер, пътувайки с приятел обратно към София, разбрах една друга история за вестника, където той беше работил дълги години, а раздялата му с него му беше донесла много горчив вкус и разочарование. Няма да намерите името му сред благодарностите в края на едната статия или сред снимките на екипа през годините, но той е дал душа и сърце за разпространението и рекламата на тази медия и си мисля, че и него го боли, че днес вече я няма в хартиен вид. Ако погледнем реално, вестниците ще спират да излизат един по един и това е техния естествен ход, но все пак поне за мен си остава един романтичен ритуал да прегледам сутрешния спортен вестник, пиейки кафе или чай и наслаждавайки се на отгръщането на страниците, но вероятно в това отношение съм старомоден и търся все още своето ехо номер 2...



Снимка: http://sofiaecho.com

четвъртък, 22 март 2012 г.

Без кафе

От 29 февруари спрях да пия кафе. Отново. Избрах датата случайно, но сега се замислям, дали бих издържал до следващия 29 февруари, който е след 4 години. Причината да спра да пия кафе е, че то ми действаше неблагоприятно напоследък предвид лошите неща, които ми се струпаха накуп. Зная, че по принцип имам високо кръвно, което лекувах постоянно 2 години, и тогава също не пиех кафе. След това си позволявах по едно сутрин, а от три години насам и едно следобед.

Кафе пия от студентските ми години. За мен това се превърна в ритуал. Преди да отида на лекции задължително си оставях време да се насладя на сутрешното кафе и сутрешния вестник. Предпочитам дълго кафе по възможност Lavazza или Illy със суха сметана по възможност Coffee mate и три лъжички захар. Пиех кафето си бързо. Не мога да да стоя половин час на едно кафе и не обичам да го пия прав, на път за работа, в кола или в градския транспорт. Не знам, дали ще ми липсва, но засега резултатът от липсата му ми се отразява добре. Не съм чак толкова нервен и спокойно решавам трезво различни казуси в работата и личния живот. Сега пия чай от мента и чай от лайка, ванилия и мед.

В забързаното си ежедневие се привързваме към различни неща като пиенето на кафе и после не може да си представим как бихме живели без кофеин. Заблуда е, че той ни събужда, но за хора с ниско кръвно е благодат. Забелязах, че откакто не пия кафе, спя по-добре и сутрин съм по-свеж и работоспособен. Трябва да призная, че имах два момента, в които ужасно много ми се пиеше кафе, а и самата му миризма ме изкушаваше, но точно така се калява волята. Разбира се, може и да се отдадеш на изкушението. В крайна сметка ние сами си поставяме граници и избираме какво да правим или да не правим.

Тъй като не пия алкохол и не пуша цигари, не бих могъл да направя сравнение, какво е да ги спреш и дали настина има абстиненция като при наркотиците, но мисля, че при толкова източници на стрес, бих могъл да се лиша от кафе и така спокойствието се настани в моите дни. Какво пия ли? Вода, чай и швепс битер лимон. Има такова изобилие от чайове, че топлата напитка може да присъства под различна форма и аромат в моите сутрини.

А как пиех кафето ли? Дълго, сутрин понякога късо, с три лъжички или пакетчета захар и суха сметана. Начинът на пиене пък бе като пиене на шотове, според мой колега, или прекалено бързо на един дъх, според мой приятел. Но утре сутрин като се събудите, налейте си още една чаша с кафе и пийте и за мен :)



Илюстрация: foursquare

петък, 16 март 2012 г.

Без думи

...

понеделник, 12 март 2012 г.

Без него

На 24 февруари Георги щеше да навърши 39 години. За съжаление не дочака своя рожден ден и почина на 15 февруари. Трудно се пише, когато загубиш близък човек. Минават дни докато осъзнаеш, че повече няма да го видиш и чуеш. Без него животът определено няма да е същият. Но какво се случи и кой беше Георги? Това ще опитам да припомня в този пост, за да не бъде той забравен, а помнен...

На 15 февруари 2012 година след тежко и дълго боледуване, по време на диализа в София, почина фенът на Хебър и колекционер на футболни програми Георги Николов. За жалост той ни напусна само на 39 години. Преди време hebarfc.com и pzsport.info бяха част от кампания, наречена Зов за помощ, която имаше за цел да помогне на Георги да събере нужните пари за бъбречна трансплантация в чужбина. За съжаление, това не стана, въпреки медийната разгласа и помощта на фенклуба на ПФК Левски (София). Георги до последно се интересуваше от новините около пазарджишкия футбол и той завинаги ще остане един от нас. Изказваме искрени съболезнования на родителите му и на сестра му, както и на всички негови приятели и познати. Почивай в мир, Георги!

Георги беше мой приятел. Той колекционираше футболни програми от мачове и книги за български футболни клубове. Имаше добре изградена мрежа от други колекционери, които му помагаха да открие всяка нова излязла книга за футбол от Видин до Малко Търново и от Силистра до Петрич. Любимите му отбори бяха Хебър (Пазарджик) и Левски (София). От тях той имаше всичко, програми, значки, шалове, фланелки. Събираше всичко с голяма любов и желание и ми звънеше веднага щом намереше нещо интересно. Аз също му осигурявах книги и програми, когато можех и в повечето случаи дори не му исках пари предвид състоянието, в което се намираше, и средствата, които му бяха нужни. Посещавах го в Пирогов преди диализа или в квартирата му в Овча купел, а по-рано, когато още можеше да ходи сме се виждали и в центъра на София.

Той беше от Белово, беше живял дълго в Пазарджик, а след като болестта му се разви, се наложи да се премести в София. Има чудесни родители и сестра, които даваха мило и драго за него и правеха всичко по силите си да му помогнат. Той имаше диабет и бъбречна недостатъчност и въпреки акциите по телевизии, вестници, сайтове, стадиони и събирането от смс дарения, помощта на фенклуба на Левски и отчисления от билетите на европейските мачове на клуба, то сумата не беше събрана навреме. Въпреки високопарните думи на управляващи и здравни министри истината е, че за Георги не бяха събрани пари, за да бъде спасен живота му. Той беше 2 години в списъка на чакащите... Не искам да виня никого, а дори чух, че точно два дни, преди да си отиде, е дошло писмо с одобрение за операция в чужбина, но всички усилия се оказаха закъснели...

Накрая ще копирам един материал от 24 часа, въпреки, че е от преди 4 години, но в него има историята на моя приятел:

"Много често се случва да срещнем човек, започнал живота си на пълна скорост и внезапно спрян от коварна болест. Често медицината може да реши проблема, но само със съдействието на хората.

Около 1000 българи са на опашката за присаждане на орган. Много малка част от тях успяват да дочакат трансплантацията заради липсата на донори. Това ги кара да опитват да търсят орган в чужбина, което често носи и нови опасности за здравето.

Такава е и историята на 35-годишния Георги Николов. Повече от година мъжът е на хемодиализа и вече почти е загубил надежда да се намери донор на бъбрек в България. Затова мечтае да събере пари и да замине за операция навън.

През 1981 г., когато Георги бил на 9 г., му открили тежка форма на диабет, която години по-късно докарала и усложненията. Преди обаче те да се появят, мъжът успял да завърши гимназия и дори висше образование - икономика и управление на промишлеността в УНСС. Започнал работа в данъчното на Пазарджик като финансов ревизор. Работил 6 години, а през това време високата кръвна захар увреждала органите му. Постепенно се появили сериозни проблеми, заради които Георги и родителите му преди 9 г. се преместили в София с идеята да са по-близо до най-добрите лекари.

Първите по-тежки усложнения били свързани с очите. През 2000 г., въпреки седемте поредни манипулации с лазер, лекарите не успели да възстановят зрението на дясното му око. 3 години по-късно последвала операция, след още 2 г. втора. Едва тогава мъжът прогледнал, но само за месец. Стигнало се до разкъсване на ретината и необратима загуба на зрението. Сега Георги вижда само с лявото си око, и то едва 60-70%.

През 2004 г. му открили бъбречната недостатъчност. Нещата постепенно напредвали и преди година и седем месеца Георги минал на хемодиализа. За неприятната процедура ходи в "Пирогов" всеки понеделник, сряда и петък и стои по 4 часа.

Диализата всъщност е прилагане на машина, която иззема функциите на бъбреците. Кръвта се изтегля, преминава през барабани, които я филтрират, и се връща обратно. Проблемът е, че постепенно се разрушават и други органи, тъй като заедно с вредните неща от кръвта се изтеглят и незаменими вещества. Затова се смята, че три години след започването на процедурите е нормалният срок за присаждане на бъбрек.

"Жоро се връща от диализата смазан", казва майка му. Отпаднал е, боли го главата и така е всеки път. Налага се баща му да го носи по стълбите, за да стигне до третия етаж, където семейството живее под наем.

Майката работи като чистачка във фирма, въпреки че е завършила езикова гимназия и цял живот изкарвала хляба си като касиер. Но почистването на офиси по-лесно се комбинира със свободни часове, в които да се грижи за болния си син.

За много от хората е добър вариант, ако донор е човек от семейството. При Георги обаче това не е възможно. Докато проверявали близките му за съвместимост, открили на бащата високо кръвно. Същото се оказало и за майка му, а сестра му има диабет. При никой от тези проблеми не е възможно да се извади единият от бъбеците.

А годишно у нас се правят само по няколко бъбречни трансплантации.

“Все едно да чакаш от умрял писмо”, казва мъжът. Основната причина според него е в липсата на нагласа у българина. "Така сме свикнали - да не си даваме органите. Дори при катастрофа, когато загинат млади здрави хора и могат да спасят няколко човешки живота", обобщава той. А по този начин губи и държавата, която трябва да плаща за скъпата хемодиализа.

Заради постоянните процедури всекидневието на Георги е доста монотонно. Въпреки здравните проблеми успява да намери достъчно възможности и за хобито си - футбола. Дори и по време на хемодиализата гледа мачове на малкото телевизорче в отделението. Разказва още, че има една от най-големите колекции на футболни програми и книги у нас. За да я подновява, поддържа връзка със спортни журналисти и колекционери от цялата страна. Георги е и заклет фен на "Левски". "Още докато беше в корема ми, като чуеше "Само Левски" и риташе", разказва майка му. Според мъжа пък това не пречи да е приятел с фенове на други отбори, защото истинските привърженици на спорта не биха могли да се мразят един друг.

Интересува се и от първенствата в други европейски държави, като навсякъде си има по един любим отбор.

Други развлечения на Георги са срещите с приятели и компютърът, който също използва, за да рови за футболни новини.

Налага се да спазва и специален хранителен режим, който се променя заедно с данните от кръвната му картина. Докато преди диализата трябвало напълно да изключи всичко солено и да яде само ориз и картофи, сега му е нужна по-силна храна с доста сирене и месо."


Зная, че често ние си затваряме очите пред подобни проблеми или говорим по-късно за тях. Георги се бореше до последно, вярваше и беше силен духом. Не се отказа и когато ампутираха първо пръстите му, а по-късно и крака му. За мен бе чест и привилегия да го познавам. Сбогом, Георги! Ти беше истински приятел! Тази песен е за теб! Почивай в мир!