сряда, 23 септември 2015 г.

Аврамови хроники - на границите на човечността

Винаги съм свързвал Аврамови колиби с най-високата жп гара на Балканския полуостров. Със своята надморска височина от 1267 метра тя винаги привлича интереса на пътуващите с теснолинейката, които не може да подминат надписа на сградата на гарата. За разлика от него със сигурност обаче те подминават самото село, защото нямат работа там и въпреки, че то е разположено на граница между две планини (Родопи и Рила) и между две области (Благоевград и Пазарджик) то остава встрани от пътя и гарата и към него няма наплив от туристи. Може би и аз щях да го подмина, ако не беше една английска група туристи, която водих преди десетина година, и която прояви интерес да види Пашови скали, но заради липсата на табели вместо в Пашови се озовахме в Аврамово (Аврамови колиби е част от селото от 1955 година). Както всяка такава махала за чужденците бе интересно да попаднат в този свят и веднага извадиха апаратите, за да документират тази част от своето пътешествие.

За втори път в живота си се сблъсках с името на селото в казармата, където имаше едно момче от село Бабяк, което също като Аврамови колиби е съставна част от Аврамово (останалите са Планковци, Тиберова и Хърльова махала). То беше доста трудолюбиво, мълчаливо и умислено и явно от малък е преживяло доста трудности и несгоди, но трудните условия ни сближиха и станахме приятели.

За трети път колибите на Аврам ме намериха тази година с книгата на Стефка Венчева. Купих си я, защото познавах авторката и защото подкрепям пазарджишките творци. Да си призная честно имах други очаквания за нея. От пресата и анонсите очаквах критика към режима от 1945 до 1989 година и много политически редове. За моя приятна изненада на фокус не бяха политиците, а хората. Една палитра от човешки съдби с различен произход, религия и самосъзнание се вплитат в романа и не те пускат до самия му край. Бях силно впечатлен от начина на писане на авторката, защото досега я познавах само от нейните материали в пресата. Чрез страниците на книгата аз надниквах в Аврамови колиби навътре в душата на населеното място и в живота през последните сто години. Разказът е жив и пъстър и всеки характер е действителен и не може да останеш безразлачен към това, което му се случва.

Най-важното в този свят е да не забравяме, че ние сме хора и това ни доближава най-много. Чувствата, мислите, притесненията, изживяванията, любовта, раздялата и смъртта ни сполитат еднакво силно и няма значение какъв цвят на кожата имаш, какъв език говориш или каква религия изповядваш. Има добри и лоши хора сред всички нас, а изборът, който правим е изцяло наш.

След като затворих прочетената книга се замислих за Аврам, но не за основателя на селото с това библейско име, не и за неговия арабски еквивалент Ибрахим, а за бащата на моя прадядо, който е носел същото име и за когото не зная почти нищо, въпреки моите проучвания за рода и родословното дърво, което съставях. Замислих се колко малко знаем за рода си, за своето населено място, за своя произход. Потърсете ги, потърсете и книгата в книжарниците. Заслужава си. Определено си заслужава...

четвъртък, 3 септември 2015 г.

Слънчево

В една дъждовна августовска вечер се събудих нейде след два наспан и свеж. И както често става в живота ние търсим това, което ни липсва. Аз потърсих "Слънчево". Бях виждал табела за това село на път за Варна, когато бях на Побитите камъни, но никога не го бях посещавал. Реших, че сигурно има причина, за да го кръстят така. 

Вместо селото обаче в полезрението ми попадна името на български филм от 2013, а църквата, която видях на плаката и кадрите ми се стори позната. Бях я виждал на корицата на книгата 101 отбивки и на страниците на доста пътеводители, както и в профилите на мои приятели и колеги, които я бяха посещавали.

Помислих си, че тази църква се намира именно в това варненско село. Оказа се обаче, че тази стогодишна изоставена църква се намира в язовир Жребчево, но това вече нямаше значение. Бях открил филма и го гледах от начало до край чак до първи петли. Ето и неговия трейлър:


Времетраенето му е точно 101 минути както 101 отбивки от пътя и подобно на тези пътища към непознати и чудни места из България, героите от филма се връщат към корените си и към родното си място след покана от отчето за общо селски събор. Всяка съдба и безпътица на "слънчевите" иначе хора ги води към тяхното минало и начало. Режисьорът Илия Костов се е справил чудесно и филма определено ми хареса.

Предлагам и Вие да го гледате тук, за да Ви стане поне малко слънчево в душата, а аз съм решил да посетя и църквата в язовир Жребчево и селото Слънчево с неговите 999 жители някой слънчев ден...