Още една моя мечта се сбъдна. Когато човек желае нещо много силно, то се сбъдва. Видях една от любимите си групи на живо в София. Предишната вечер гледах новините и като чух говорителката да казва: " И накрая една лоша новина за меломаните...", сърцето ми се преобърна. Представих си как завършва. Британската група Мерилиън отмени за втори път концерта си в София. За щастие ставаше въпрос за Depeche Mode (да ме прощават почитателите на тази група, но те все пак вече бяха идвали в България).
Мерилиън идваха за първи път и това беше последния им концерт от турнето "Happiness is the Road". Билетите ги купих още в края на 2008 година и само очаквах да дойде 21 февруари. Прослушах всичко, що имам на тази група да се подготвя. Интресното е, че тези с Фиш са ми на касети, а тези със Стийв на дискове. За жалост този концерт бе отложен, като конкретни причини не бяха посочени. По мое мнение не са се били продали достатъчно билети, защото тази група е само за ценители и не е толкова комерсиална и позната на българската публика. Оказа се, че не само са се продали билети, а и те са били повече и затова концертът е преместен от зала "Универсиада" в "Зимния дворец на спорта" в Студентски град, където дойдоха между 3 и 4 000. Като правя сравнение с концерта на Ревю, Контрол и Хиподил, залата беше наполовина празна, но поне не беше така задимено и задушно. Подгряваща група нямаше, а и не си представям кой би могъл да подгрее Марилиън. Все пак за желеащите ще кажа, че има такава опция на сайта им и всеки може да им пише. Групата се издържа сама и затова не ползва голяма компания, а малката и независима Racket records, която продава чрез сайта им албумите на поносими цени. Доста от моите познати и приятели харесват само Мерилиън с Фиш, но аз съм един от малкото, които харесват групата и с Фиш и със
Стивън Хогарт, или както той се нарича "H" (ейч). Та на този човек преди година му се е родил син,а точно два дни преди да дойде в Еългария, детето, Емил, е навършил годинка, а баща му идва за първи път в страна, която не познава да изнесе концерт в сърцето на студентския град, където аз прекарах 5 години от живота си и където гледах и Пейдж и Плант на живо. Преди концерта в залата видях Барманката. "Знаех си, че ще те видя тук. Бях сигурна.", каза тя, защото знаеше за моята страст към групата. Тя беше дошла с покана. Концертът започна точно в 20:20 часа, като залата притъмня, а на сцената пулсираха три червени сърца. Първата песен беше Splintering heart. Не можех да повярвам, че това се случва. Виждах групата, която толкова обичах на метри от себе си. Звученето беше на много по-добро ниво от предишния концерт и осветителите също си вършеха перфектно работата, като съчетаваха звук и светлина. С мен бяха и Австралийката и брат и, които също бяха големи фенове. Всичко в този живот се случва с причина. Нямаше как да се получи по-добре, да присъстваш на концерт с посветени в тайнството. А и това да се случи в малък отрязък от време, когато някой, който живее на хиляди километри оттук, си идва за няколко месеца и да е отложен концерта, за да може тя да го види. Странно е как "меланхолична група", както доста хора наричат Мерилиън, може да донесе толкова щастие в една вечер. Списъкът с песните беше специално избран за София (даже е бил поръчан от български фенове на групата) и вместо час и десет минути шоуто продължи два часа и петнадесет минути с два биса, като една на втория те изпълниха две песни от новия двоен албум, чието име носи и турнето. Него го получих като подарък от Джентълмена, който ми го донесе от Англия и аз вече го бях слушал достатъчно, за да мога да запея песните. Не очаквах да изпълнят песни от периода с Фиш, но Кейли и Sugar Mice ме зарадваха изключително. Стремяха се да свирят поне по една песен от албум, а те вече имат 15 издадени студийни албума за 30 години на сцена. Точно така, групата е оснавана през 1979 година първоначално с името Силмерилиън по книгата на Толкин, но заради авторските права го съкращават на Мерилиън. Вълшебният китарист Стивън Родъри е в групата от самато начало, а първият албум излиза през 1983. Ирландецът Марк Кели стоя прав на клавишните, а сега е с лъснато кубе, докато в периода с Фиш имаше коса. Лондончанинът Ян Мосли се беше окопал сред барабаните си, но беше на ниво. Съставът е същия като от първия албум, а вокалистът се сменя преди 20 години (1989), когато Фиш напуска групата и прави самостоятелна кариера. В Банско през 2003 го видях и имах шанса да говоря с него, тъй като бях един от организаторите. Взех и автограф, който не знам къде се е дянал. Много приятен човек е този Фиш :). В бара на хотел "Танне" гледаше морското дерби между Спартак и Черно море и живо се интересуваше от клубни цветове и история на местните дербита. Бившият ми съквартирант бе преводач тогава, а той беше от Спартак и му разказваше разпалено за своя тим. Фиш пък тогава му обеща да му прати фланелка на любимия му отбор Хибърниън. В Банско тогава се видя, че въпреки проблемите с проваления заради дъжда концерт, Фиш остана и пя на следваща вечер с цялата си душа и сърце. Тогава обеща да се върне и го направи през 2005 година, когато се честваше 20 години от албума Misplaced childhood и го чухме в зала 1 на НДК. Все пак за мен любимият ми албум от този период си остава Cluthing at straws. Но да се върна не концерта. Много любими песни чух: Man of a thousand faces, Between you and me, The space, Neverland, Brave, This town и още много. Останаха и доста, които не чух, но все пак не мога да желая повече. Те бяха тук и докоснаха душата ми. Оставах много доволен и вече 4 дни слушам само техни песни, а споменът за великолепния концерт и близо над 3 000 пеещи хора в залата ще остане в съзнанието ми. На последната песен (Happiness is the road), към края един по един се изнизаха музикантите, докато Стийв караше публиката да пее заглавието. Накрая остави микрофона на стойката, насочен към залата и той си тръгна, а публиката завърши подобаващо концерта.
Ето и повече отзиви:
Най-доброто ревюСнимки от концертаОще снимки от концертаМерилиън забавят, но не забравят“Мерилиън”: Дайте ни огромна сценаМерилиън в СофияСайт на създателя на първото лого на Мерилиън и художник на обложките Марк УилкинсънЕто пълен сетлист от концерта на MARILLION в София на 13.06.2009 г.
01. Splintering Heart
02. The Uninvited Guest
03. Between You And Me
04. Man Of A Thousand Faces
05. Fantastic Place
06. The Man From The Planet Marzipan
07. Out Of This World
08. Kayleigh
09. Sugar Mice
10. Afraid Of Sunlight
11. This Town
12. The Rakes Progress
13. 100 Nights
14. The Great Escape
15. Neverland
………..
16. Easter
17. The Space
………..
18. Whatever Is Wrong With You
19. Happiness Is The Road
Имаше една песен, в която се пееше: "The day,the music died...". Не мога да се сетя за по-добър паралел от този за шокиращата новина, която ме събуди в петък. Не можех да повярвам. Майкъл е от тези хора, за които си мислиш, че могат да живеят вечно. През месец март проверявах за билети за концерта му в Лондон, но бяха останали от най-скъпите и не можех да си ги позволя. Последното му турне бе предвидено да започне на 13 юли. Не мога да отрека, че той повлия доста на мен през ученическите ми години. Стаята им беше облепена с негови плакати, а създадох и негов фенклуб. Колко време се молих на художника от киното, за да получа плаката на филма "Лунен пътешественик". Запалих и сестра ми. Изучавахме песните му, клиповете му, музиката му и танците му. Научих се да правя прословутата лунна походка и повече от движенията му. Поставих на сцена Smooth criminal, което се оказа голям успех. Организацията ми костваше много, а след тази проява почнаха да ме наричат българския Майкъл Джексън. Купувах касета след касета с неговите изпълнения, а някои записвах от телевизора на касетофон (сега май никой не може да оцени трудностите, през които сме минавали тогава да чуем някой изпълнител по Ефир 2 и да го запишем с лошо качество). Майкъл бе част от моето детство. Никога не съм се интересувал от слуховете за него. За мен важна беше музиката, която прави, концертите, танците. А те бяха на ниво. Абсолютен перфекционист. Имам и книгата му и филма "Лунен пътешественик", а миналата година ми подариха и DVD с неговите хитове номер едно, с които си припомних детството. Една моя съученичка ми писа в петък за него. И тя не можеше да повярва. И двамата бяхме на мнение, че тук някъде свършва детството ни. Тук, когато нашите герои и идоли от него си отиват от този свят. За последно танцувах Майкъл Джексън на сватбата си, когато мой бивш съученик ме изненада с Billie Jean. Сега си пускам записа и ми е тъжно. Всъщност, сбърках. На същата песен танцувах и на коледното парти на фирмата. И в двата случая, всички бяха изненадани да ме видят, че знам стъпките на великия творец. Въпреки, че има голяма разлика от годините, когато бях слаб и го танцувах перфектно, все още не съм забравил нищо. И няма да го забравя. Забравя ли го, сякаш се сбогувам завинаги с детството. А Майкъл Джексън никога не забрави своето детство. Почивай в мир, приятелю! Благодаря ти за всичко, което направи за мен.
