Тиха светлина на гениалност от Доминик Милър в София

Когато настойчиво следваш мечтите си дори и невероятните обрати на съдбата не могат да си позволят да те разочароват. За мен това с пълна сила важи за концерта на Доминик Милър. Мнозина от Вас сигурно не са чували за него и едва ли биха го свързали със сбъдване на своя мечта, но сега ще Ви разкажа моята история с него.

Годината бе 1991 или 1992. Бях си купил касетка с новия албум на Стинг "Soul cages". Слушах албума в тежък за мен период. Той бе подходящото лекарство за моята наранена душа. Не зная, дали знаете, но той е писан и посветен на бащата на изпълнителя, който е починал. Цялата болка, емоция и страдание е предадено чрез музиката и текстовете на песните. От 9 песни имаше една акустична, където само китарата повтаряше стар средновековен мотив и се падаше първа песен на втората страна на касетката. 

Много пъти превъртах началото и я слушах, защото тя беше кратка, всъщност най-кратката в албума и траеше 2 минути и 42 секунди. Учудващо успокояващо действаше тази композиция със странното име "Saint Agnes and the burning train", която доста по-късно разбрах, че е посветена на бабата на Стинг Агнес, която винаги е настоявала да  ги посети с влак и е отказвала превоз с кола докато един ден, идвайки за Коледа влакът, с който пътувала не се запалил и това е подействало като предупреждение, че смъртта дебне от всеки ъгъл. Света Агнес е девствена светица от Рим, която покровителства сгодените, девствени момичета и градинарите. За жалост тази композиция много рядко се изпълнява на концерти на Стинг през годините, а една от първите видеокасети, които си купих като ученик беше от турнето на този албум, която гледах на видеото стотица пъти. Именно там освен Стинг огромно впечатление ми направи дългокосия млад китарист Доминик Милър, който тъкмо тогава се присъединява към състава на певеца и свири с него до ден днешен. След това открих, че той свири и в любимия ми албум на Фил Колинс от 1989 "But seriously"

Не помня как ми попадна първия му солов албум "First touch" от 1995 година, но ми хареса песента "David", която беше доста нежна и когато присъствах на първия концерт на Стинг в България през 1996 в НДК се радвах да видя симпатичния китарист на живо, за който разбрах, че пише доста от песните съвместно със Стинг като "Shape of my heart".

Роденият в Аржентина китарист за първи път щеше да идва самостоятелно в София и бях много развълнуван да го видя преди концерта на Стинг през 2011, когато той щеше да има два концерта в Sofia live club на 26 и 27 май, на които представи новия си албум "November" но тогава семейни причини ми попречиха да го гледам на живо и успях да го видя само на концерта на Стинг. Тогава разбрах, че е изпълнил 20 песни като е включил и Бистришките баби и се е получило страхотно изживяване, което за жалост пропуснах.

Когато разбрах, че ще идва за втори път самостоятелно през 2012 в Античния театър в Пловдив да представи своя албум "5th house", веднага побързах да си купя билет, но отново нещо ми попречи да отида да отида в Пловдив, макар да имах ценната хартийка за 25 лева. Тогава той отново свири с невероятния барабанист Ману Каче, който свири заедно и със Стинг.

Знаете поговорката за трите пъти и щастието, но при третото идване на Доминик в България се случи нещо необичайно. Концертът беше на 20 май 2014 за втори път в Sofia live club и представяше новия му албум "Ad hoc" и аз успях да си купя от промо билетите, които се продаваха до 1 април на цена от 25 вместо 35 лева и чаках с нетърпение своя първи концерт на любимия изпълнител. Но за жалост съдбата отново беше решила друго. Май месец е винаги натоварен за мен и изпълнен с много ангажименти от всякакъв характер. 

На 21 май се събудих и с радост очаквах да отида вечерта на концерт, който чаках и пропусках вече два пъти. Тогава пускайки телевизора видях, че снощният концерт на китариста на Стинг Доминик Милър бил прекрасен. Погледнах билета си и видях, че на него пише 20 май, а аз бях решил, че е на 21 вероятно заради ранното му закупуване и осъзнах, че съм пропуснал събитието без основателна причина. Бях опустошен. Бях решил, че не е писано да го гледам на живо макар да бях изхарчил вече 50 лева за два негови концерта и не се надявах, че той ще дойде за четвърти път, но се задоволих с четвъртия концерт на Стинг в България през октомври 2017 в Арена Армеец, където Доменик Милър свиреше заедно със сина си на една сцена със Стинг.

Но ето, че дойде и моят час и отново беше месец май, този път 2018 и бях решен за нищо на света да не изпускам концерта, още повече, че беше събота вечер и той бе по случай 9 годишнината на Sofia Live Club. Взех два билета за мен и за жена ми и макар, че закъсняхме и стояхме прави, тъй като не открихме свободни места, се насладихме изцяло на концерта по случай новия му албум "Silent light". Обстановката бе непринудена и задушевна и макар, че не пеееше, а само свиреше на своята акустична китара, в малките паузи, в които говори имаше доста настроение и чувство за хумор. Композициите бяха вълшебни и докоснаха сърцето ми. Имаше доста от тези със Стинг, но в съвсем различен аранжимент и прочит, в който джазът преобладаваше.

Като екстра за всички пропуснати срещи на живо, аз успях да се снимам с него и да взема автограф върху албума, който той представи за първи път, идвайки в България, както и да разменя няколко думи. Настина той освен гениален китарист и композитор е много земен, но и космополитен човек, живял в Аржентина, Англия, САШ и понастоящем във Франция и владеейки испански, френски, английски, италиански и вдъхновявайки много хора по света. Още една моя мечта беше сбъдната, а музиката му изпълваше дните ми като листа в spotify и като диск в колата ми при всяко пътуване. Не мога да бъда максималист и да искам да го видя отново със Стинг в Пловдив през юни тази година, защото билетите са свършили и ще чакам негов нов концерт през май някоя друга година, а дотогава ще си пусна записаната на живо любима песен "Saint Agnes and the burning train" от далечната 1991 година и ще се отдам на спомени. Лека нощ!

Геният на Джо Сатриани засия като двучасова супернова в София

Китарният гений смени дузина китари

Годината беше 1992. В музикалното студио до театъра в Пазарджик ми препоръчаха да чуя един китарист с италианска фамилия Сатриани. Албумът се казваше Екстремистът, а една нежна песен от него ме завладя и дори вдъхнови за име на моя бъдеща стихосбирка. Излишно е да казвам, че след това чаках всеки негов следващ албум, за да се насладя на перфекционизма му. Последва машина на времето, албум, който дълго не излизаше от уолкмена ми. Във всеки албум си имах своята нежна лирична песен, която ме завладяваше и вдъхновяваше.

Годината беше 2002. 10 години по-късно Сатриани беше в София за своя първи концерт в България. Уви, точно на същата дата имах служебен ангажимент, който не можех да откажа или отложа и пропуснах чаканото идване на моя любимец. За малко неща съжалявам в този живот, но това определено бе  едно от тях. Дълго време не можех да си простя този пропуск.

Годината е 2015. Седя удобно на метри от сцената в същата зала 1 на НДК, чакайки сбъдването на една моя мечта. Благодарение на 9 години радио Z rock и прекрасния подарък, който ми осигуриха, аз щях да чуя Джо Сатриани на живо. Вече бях гледал в България двама от учениците му Стив Вай и Кърк Хамет с Металика, но не знаех какво да очаквам от маестрото.

Точно в 8 часа лампите загаснаха и на сцената се появи подгряващата група на Дан Патлански, която бе изненада за мен. Бяха ми казали, че няма да има такава група и, че концертът ще почне точно в 20:00 часа. Все пак момчетата се постараха с 45 минутно шоу да подгреят по техни думи "мощния" Джо Сатриани. Не зная защо, но тяхната музика ми напомняше много Стиви Рей Воун, друг мой любим китарист, както и на моменти Джими Хендрикс. Самият Дан се раздаде и пя за публиката, споделяйки, че за първи път е в България. Последва пауза от 15 минути за оправяне на сцената и дългоочакваният от мен момент най-после настъпи.

Джо почна ударно с едноименната песен от новия си албум, която взриви зрителите и зададе ритъм на целия концерт. Близо два часа и половина той твори на сцената като ни даде голяма част от своя репертоар, даде изява на своите талантливи музиканти и ме зашемети със своите композиции, китарни сола и прекрасни картини, които се прожектираха на три екрана зад групата. Доказа, че не е от тази земя, че сънува сини сънища, че сърфира с извънземни, и че винаги ще бъде с мен и теб. Чух много любими мои неща, а и открих нови такива, а китарното соло продължаваше да звучи в ушите ми дълго след края на двата часа и двадесет минути, които ни отдели Сатриани. 

За жалост при излизането си от залата не успях да си купя новия албум, защото беше свършил поради промоционалната му цена, но се надявам някой да ми го подари за рождения ден ;) Вместо това обаче си купих предишния му албум, който носи заглавието Неспирен момент и действително не спирам да го слушам в колата на път за работа. От него си харесах една песен със заглавието "Не мога да се върна назад" и точно нея избрах за края на моя скромен пост за концерта. Много по-хубаво ревю, снимки и сетлист може да откриете на следния линк, а аз Ви оставям в ръцете на маестрото и наистина съжалявам, че не мога да се върна назад да го чуя на живо още веднъж...

Снимка: http://www.werock.bg/

Кралят на блуса - трепетът си отиде

За първи път чух ББ Кинг в началото на 90-те заедно с първия блус албум на Гери Мур, който беше посветил една песен на краля на блуса, което ме накара да се поинтересувам кой точно е ББ Кинг.

След това се запалих да издирвам стари записи на този великан на блус музиката и постоянно откривах негови песни, изпяти от негови колеги. Роден в Мисисипи през 1925 година той има една постоянна любов, с която не се разделя, неговата китара Люсил. Когато спира да пее, той пее чрез нея, а чувствата му се изливат над струните, създавайки неповторимо звучене и трепет. 

Преди да продължа, ще пусна тази песен на Гери Мур, защото тя олицетворява точно какъв гений бе ББ Кинг:

Не зная защо, но точно този стил музика, въпреки тъжното си име, винаги ми е създавал добро настроение и ми е вдъхвал надежда. Това също се дължеше и на ББ Кинг. Много отдаден и позитивен на сцената с усмивка и дуети с Ерик Клептън, Гери Мур, Бъди Гай, Джон Лии Хукър, Роберт Крей, Албърт Колинс и куп други музиканти той остави богато музикално наследство след смъртта си на 89-годишна възраст на 14 май тази година.

Не съм спирал да слушам негови стари и нови парчета и постоянно откривам по нещо ново и някой детайл и текст, който досега ми е убягвал. Със своите 42 студийни албума от 1956 до 2008 година и с куп концертни албуми и участия не е възможно да обхванеш всичко, така както и той не можеше да обхване с ръце всичките си награди, сред които и 15 Грами.

При мое посещение в Щутгарт имах възможност случайно за първи и последен път да го чуя на живо на концерт в центъра на града. След това през миналата есен чух, че има проблеми със здравето и тогава разбрах, че и той като мен страда от диабет и високо кръвно налягане. Това е наложило да отложи своите концерти, но уверяваше всички заинтересовани, че е добре.

За жалост той не успя да дочака своя 90 годишен юбилей, а погребението му бе миналата събота на 30 май в Мисисипи.

Той определено ще ни липсва както пее в една своя песен, но песните му ще останат, за да ни напомнят за краля на блуса...

Вечер с Марк Нопфлер

Често се чудя, дали някога би ми омръзнало да ходя по концерти на любими изпълнители и дали тръпката все още ще е същата, ако ги гледам за втори или трети път. Това си мислех в метрото на път към НДК, където в априлската вечер на гости за втори път беше дошъл гениалният китарист Марк Нопфлер. Първият път бе през 2008 и сякаш вчера отекваха последните акорди от него. Нямах предварителна нагласа за вечерта, но все пак бях успял да чуя няколко от новите песни от седмия албум на Марк, който носи интересното име Privateering, а на обложката му има каравана, която е скрила два диска в себе си, всеки от които има по 10 песни. Името идва от частни кораби и екипаж, използвани във военно време от правителството, за да се справят с враговете си по море като те пленявали и вземали на абордаж други кораби и били богато възнаградени за това. В случая Марк взе на абордаж препълнената зала 1 и бе възнаграден от продължителни аплодисменти и уважение от българската публика, която за втори път пълни залата и изкупува билетите месец преди датата на концерта и този път се наложи да се пуснат още 500 правостоящи места на двата балкона. Един от правостоящите беше мой колега и приятел, с когото гледахме любимия и на двамата композитор и текстописец. Преди да продължа, ще Ви пусна заглавната песен от албума, която много харесвам:



Тъй като мястото ми беще на втори балкон се бях запасил с хубав бинокъл, за да следя всичко, което се случва на сцената. В 20 часа и 15 минути без приветствено слово Марк и неговите седем музиканта откриха концерта с песента "What is it?" от втория му албум "Sailing to Philadelphia" и заредиха залата с позитивни акорди. Последваха песни от новия албум, което е нормално, защото всяко турне се прави, за да се представи новото и феновете да си го купят. Песните бяха непознати на по-голяма част от публиката, но бяха приети добре. Разбира се, че имаше и такива, които недоволстваха и си искаха парчетата на Дайър Стрейтс и в крайна сметка получиха няколко от тях, начело с прекрасната "Romeo and Juliet". На всяка песен Марк сменяше китарата си, а зад кулисите с бинокъла видях шкаф, пълен с китари, които придават уникалното звучене на изпълнените парчета. Първо се заблудих, че освен Гай Флетчър от Дайър Стрейтс на сцената е и басистът Джон Айсли заради височината и стойката, но се оказа, че това е Глен Урф. От другите музиканти от 2008 помня и Ричард Бенет, готино старче с много малка китара на някои песни, който с чара си и усмивката радва публиката.

Концертът редуваше бавни и спокойни песни с бързи и ритмични от всички негови солови албуми и кънтрито и рока се сливаха, за да се стигне до любимата ми нежна "Telegraph road". Не се сдържах да си пея песните, които зная и да се насладя на качествения звук и осветление. Някак неусетно минаха близо два часа и с два биса Марк си тръгна с букет в ръка и здрависал се с хората от първия ред на оркестрината. За мен той си остава велик и текстовете и песните му продължават да ме вълнуват и докосват. От някои от тях пазя доста скъпи спомени.

След концерта отидох да попитам, дали Марк ще раздаде автографи, но ми беше казано, че той е асоциален и не обича тълпата. Чудно ми е тогава как тогава има три брака и 4 деца, нещо което разбрах от колегата ми, защото досега не се бях интересувал от личния му живот, а само от творчеството му, което имам вкъщи като пълна дискография и което с радост слушах преди и след концерта. Надявам се Марк да дойде в България за трети път и да изпълни песните, които не успя сега и предния път ;)

Моите снимки от концерта може да разгледате тук

Много добро ревю на концерта ще намерите тук

От там взех и сетлиста, който пускам по-долу:

Сетлист от концерта на Mark Knopfler, състоял се на 29 април 2013 г. в София:

01. Whаt It Is ("Sailing to Philadelphia" - 2000)
02. Corned Beef City ("Privateering" - 2012)
03. Yon Two Crows ("Privateering" - 2012)
04. Seattle ("Privateering" - 2012)
05. Privateering ("Privateering" - 2012)
06. Father and Son (instrumental) ("Cal" soundtrack - 1984) / Hill Farmer's Blues ("The Ragpicker’s Dream" - 2002)
07. Romeo and Juliet (Dire Straits song, "Making Movies" - 1980)
08. Sultans of Swing (Dire Straits song, "Dire Straits" - 1978)
09. Done with Bonaparte ("Golden Heart" - 1996)
10. Haul Away ("Privateering" - 2012)
11. Marbletown ("The Ragpicker’s Dream" - 2002)
12. Speedway at Nazareth ("Sailing to Philadelphia" - 2000)
13. Telegraph Road (Dire Straits song, "Love Over Gold" - 1982)
Бис:
14. So Far Away (Dire Straits song, "Brothers in Arms" - 1985)
15. Piper to the Еnd ("Get Lucky" - 2009)

Накрая ще завърша поста си с последното прощално изпълнение от концерта в София, което се надявам да е за "Довиждане", а не за "Сбогом"...

Нищо не е същото без Гери

Миналата неделя от мой приятел в Канада разбрах, че Гери Мур е починал. Това се случи на следващия ден след едно от най-щастливите събития в живота ми сякаш да ми напомни, че един се ражда, а друг умира. Съжалявам, че не успях да отида на негов концерт въпреки желанието ми. Поне два пъти си взимах билет и концертите в София и Стара Загора бяха отменяни, а точно когато той дойде в зала 1 в НДК бях ангажиран служебно с чужденци в обиколка из страната.

Наскоро използвах песента му "Nothing's the same" за мой пост, а наистина си мисля, че нищо няма да е същото без този талантлив композитор и китарист.

Едва сега разбрах, че пълното му име е Робърт Уилиям Гери Мур. Сега разбрах, че е имал и две жени и двама сина и дъщеря. Това е така, защото аз съм се интересувал главно от творчеството му, а не от личния му живот и имам негови касетки и дискове, които винаги слушам с удоволствие. Знаех само, че е ирландец.

Винаги съм смятал, че съдбата е оставила дълбок белег върху него и именно тъгата и неговото минало са причината да твори такива страхотни песни и най-вече баладите му да докосват много хора.

За първи път го гледах по Ефир 2 с Фил Линът в началото на 90-те и се заинтригувах от него. Записаха ми няколко касетки в звукозаписно студио в Пазарджик с хард рок албумите му от края на 80-те, а после дойде и блуса. Купувах си всеки негов нов албум. Разбрах, че е подготвял нов и се надявам да излезе. Невероятни дуети, невероятни песни и страхотни китарни изпълнения. Това пълнеше душата ми ден след ден. Няма смисъл да изброявам всички заглавия, но сега като го няма, стаите ще бъдат празни, но музиката му ще се опита да запълни празнината...