сряда, 30 октомври 2013 г.

36

За последен път рожденият ми ден се падна в неделя през 2002 г. 11 години по-късно не мога да си спомня какво правих тогава :(

Като преглеждах постовете за изминалите лични празници, забелязах, че съм започнал да пиша от своя 30-ти рожден ден, но съм пропуснал да напиша нещо за изминалия 35-ти миналата година. Реших да не допусна същата грешка и сега и ще споделя накратко своите преживявания от неделния ден.

Не мога да кажа, че денят започна празнично, защото синът ми се събуди в 1:30 не за да ми честити първи, а за да плаче с прекъсвания до 5:30, когато вече и той и аз заспахме. Заради недоспиването и смяната на времето денят започна с главоболие и с трудна подготовка за гостите. Все пак успях да си направя кратка разходка в квартала, за да си купя вестници, кафе и да пусна тото с цифрите от датата на рождения ми ден. Не спечелих ...

Жена ми се беше постарала доста с две различни менюта за обяд и вечеря, домашно приготвен хляб, сладкиш, торта и печени ябълки за десерт. Най-голямата изненада от нейна страна обаче беше торта с моя личен герб, която тя тайно е поръчала и успя да ме зарадва.

Първите гости дойдоха на обяд и приятната компания ми повдигна настроението и влязох в тон с празника. Разговорите бяха оживени, а купонът започна при духането на музикалната свещичка, която донесе много радост на децата и много смях за възрастните.

Неусетно мина времето до вечерните гости, които уплътниха времето от 18 до 23 часа с приятни разговори, смях и забавни случки, много настроение и хубави пожелания.

Гостите бяха точно на половина на годините, на които ставах, а един от тях ми каза, че вече половината ми живот е минал. Надявам се да ме очаква още по-добра половина през следващите 36 години.

В колекцията от български филми на 24 часа под номер 36 бе филма "Не си отивай" с Филип Трифонов и Невена Коканова, който е продължение на "Момчето си отива". Изгледах го и съм очарован от добрата игра, хубавия сценарий на Георги Мишев и чувството за хумор в него.

Минути преди полунощ, използвайки времето, което бе с час повече на този мой рожден ден, прегледах поздравленията и пожеланията на мейлите си, в скайп, фейсбук, съобщения, а през деня получих и доста обаждания. Със сигурност бяха повече от 360, но не успях да отговоря на всеки индивидуално, но им благодаря за това, че по един или друг начин са се сетили за мен в празничния ден и са отправили много мили и хубави пожелания и доста позитивна енергия.

Зареждащо ми действа всеки рожден ден и не мисля да спирам да ги празнувам, защото за мен това е специален ден и винаги ми носи хубави емоции и чудесни подаръци ;)








понеделник, 7 октомври 2013 г.

Часовник в дъното на коридора

Миналата седмица, когато ми се наложи да се прибирам към София с влак, взех от библиотеката на родителите ми произволна книга, за да запълня тъмната част от пътуването ми с четене. Не бях пътувал с влак от 7 години, но сякаш времето бе спряло и всичко си беше по старому.

Неделя вечер бърз влак спира на гара Пазарджик, за да поеме потокът от хора, главно студенти, за които няма място във вагоните и те са принудени да стоят прави до вратите и тоалетните или да кръстосват коридорите от локомотива до последния вагон в търсене на скъпоценно място. За близо 10 години откакто аз бях студент никой не е направил нужния анализ, за да прецени, че местата не стигат и да пусне допълнителни вагони по направленията, където са продадени почти двойно повече билети от капацитета.

Времето е спряло и единствената разлика днес е, че студентите вместо книги държат в ръцете си телефони. За моя радост имах късмет да открия една сгъваема седалка между вагоните, където се заех да разлистя книгата от 1982 и да открия значението на часовника в дъното на коридора. Книгата дотам ме увлече, че едва на 42-рата страница забелязах, че в помещението до мен стои право момиче и станах да му отстъпя мястото си и продължих четенето прав под светлината на лампата.

Бях чувал името Весела Люцканова от книгите на Кърт Вонегът, които четях като студент и които бяха издадени от издателство със същото име, но едва след като прочетох тази и се разрових в нета, видях, че тя е фантаст писател с доста интересни заглавия и собственик на издателство. Същата вечер тя прие и приятелството ми във фейсбук, нещо немислимо 10 години назад. Но да се върна на книгата, която беше първата от този автор, който прочетох.

190 страници разказваха една история, в която открих и автобиографични нотки, но това, което ме равълнува най-много беше отношението към времето. Първото изречение е: "Коя съм аз?", а последното беше: "Затичах боса в дъжда." В търсене на себе си и спомена героинята преживява катарзис, дума придобила политически оттенък тази година, и за разлика от дъжда, не успява да измие спомена от главата си, а търси с надежда своята истинска Надежда и я открива сред руините на бомбардирани сгради. Но да се върна на времето:

"Има ли времето измерение? Не спира ли то точно в такива мигове?"....."Кой може да ми каже какво нещо е времето? Къде бяха изтекли тези години? Имах чувството, че го губя, без да направя нито крачка напред."

"Времето, което нямаше измерения... И не можеше да има, то се свиваше и разпускаше, свиваше и разпускаше... А часовникът в дъното на коридора, който няколко пъти бях погледнала, бавно и присмехулно местеше стрелките си. Чаках. ... Всеки ден съм го навивал, вече двайсет години. Докато върви часовникът, все едно и човекът продължава да живее..."

Това са само кратки откъси, които ме впечатлиха, защото винаги съм смятал, че времето е разтегливо понятие и съществува само в нашето съзнание. Подчиняваме се и гоним стрелките и точността и винаги закъсняваме и нямаме време. Ставаме и лягаме под час. Като деца за ясла, детска градина и училище. Като студенти за лекции, като войници за сутрешна физзарядка и тоалет. Сега за работа и все времето не ни стига, а то всъщност е повече от достатъчно, стига да не ставаш негов роб и да не бързаш, а да се наслаждаваш на всеки миг.

Времето не е точно. Изоставането с минути, часове, въртенето на Земята, високосните години, различните календари и летоброене, часовите зони и смяната му с час назад или напред ни обърква повече и не помага за нашия щастлив и спокоен живот. То нарушава ритъма ни, вкарва ни в рамки, в часове, минути и секунди. Един постоянен хронометър, който с обратно броене отброява мигове от нашия живот, който е кратък, за да го пилеем в стремеж да се преборим с времето или да го убием.

Това е мое мнение, но съм изпитал често на гърба си как за невъзможно време се озовавам на невъзможно далечно място, разчитайки на случайност като пътуването на автостоп. В същото време с кола и бързо каране отново закъснявам при планирана среща и изчислени километри и време. Как си го обяснявате? Замислете се. Времето е наше. Използвайте го разумно и не поглеждайте прекалено често към телефона или часовника на ръката Ви. 

Поглеждайте само часовника в дъното на коридора назад във времето, който мести стрелките на Вашата младост и настояще и Ви дава така нужното време за Вас самите. Време е...