Дъвка за балончета - копнеж по неизживяното

В навечерието на 103 годишнината на българското кино гледах съвременен български филм, който много ми хареса и ме грабна, а и играта на главните актьори беше на ниво. Заглавието му "Дъвка за балончета" предполагаше, че може да се гледа  и от деца и след запитване в съобщение до фейсбук страницата и на касата на киното разбрах, че той е без ограничения в показа, заведох и двете си деца на него (7 и 10 години). Така реално за първи път цялото семейство бяхме заедно на кино на филм, който не е анимационен...

Бях гледал трейлъра, но за тези от Вас, които не са го видяли още, ще го пусна и тук:

Беше хубаво да се върна обратно в детството и в ученическата стая, в която също и ние като ученици сме вършели доста пакости и бели, които сега възприемам с усмивка. Помня, че мой съученик си беше вързал пионерската връзка на крака, за което беше наказан. Имахме свои скривалища, свои тайни, своя тайфа и собствен интересен живот и игри без телевизия, телефони и електронни игри (като изключим играта на "Ну погоди" с яйцата, разбира се). Всичко беше истинско, неподправено, наивно и незабравимо. Детството ни беше изградило част от нас като личности, а и ни научи да мечтаем.

Дъвките също бяха част от нашето ежедневие. Редувахме "Идеал" с "Турбо" и събирахме картинки като първи опити за колекционерство. За мен беше истинско откритие да видя, че все още има дъвки "Турбо" в едно заведение за хамбургери и винаги при възможност носих такива на сина ми. За прожекцията на филма също бях взел четири дъвки с различен цвят: зелено, червено, жълто и синьо. Реших да ги дам на всеки от семейството ми след прожекцията.

Самият филм леко ни водеше за ръка през спомените на двамата герои и техните места от детството. По случайност или не улиците и училището се намират близо до настоящата ми месторабота и ги виждам всеки ден, а това направи възприемането на лентата още по-лесно. Детските преживелици и емоции в периода на порастването са незабравими, а такава разбира се и първата любов.

Всеки има своята неизживяна любовна история и когато я срещне в период на живота си, когато има свое семейство и деца, кръстопътят и изборът са ужасно трудни. Поздравления за авторите на филма, които не са се полакомили да направят холивудски хепи енд, а са сътворили страхотна любовна история с привкус на детство, чийто сок е по-траен от този на дъвката, а балончето не се пука тъй лесно...

Най-любопитна беше реакцията на сина ми след прожекцията, който поиска да отворим всички дъвки в търсене на номер 109, а после и вкъщи търсенето на заветния номер продължи, а аз се опитах да му обясня, че за всеки номерът е различен и, че най-желаното в живота е именно това, което ни липсва. Днес може да е номер 109, друг път 42, е трети дори единица. Интересно беше за мен поне, че в две от дъвките "Турбо" картинките с коли бяха с номер 115, номерът на стаята ми в Студентски град, където преминаха 5 години от живота ми... А казват, че няма случайности... Няма да сгрешите, ако гледате филма, а аз съм длъжен да Ви предупредя, че има опасност в края му очите Ви да се насълзят и да кажа на създателите му, че има по-подходяща песен за край и тя е тази на Валди Тотев - "Ако си представиш", но цитатът който са избрали за финал е повече от подходящ: 

"Болезненият спомен за неизживяното ни преследва цял живот." Александър Блок

Дейвид Гилмор на живо от Помпей на голям екран

Сряда вечер не е типичното време за кино или за концерт, но по ирония на съдбата аз съчетах двете, за да сбъдна една моя мечта. Разбира се тя е наполовина сбъдната, защото все още се надявам, че ще успея да чуя Дейвид Гилмор на живо някой ден, но и това което видях в Кино Арена Запад си струваше.

Първоначално се уговарях с моя висок и умен колега и приятел да ходим заедно, но се оказа, че билетите, които той е купил от сайт с изгодни оферти, съвпадаха с концерта на Стинг, за който аз вече си бях купил билети, а и който не исках да пропускам за нищо на света. Затова той бе така добър, да смени само моя билет за друга по-ранна дата.

Признавам си, че когато за първи път видях това кино да рекламира опери и концерти на голям екран, не прегърнах идеята и ми се видя странно и налудничево. Не мисля, че киното може да замести изживяването при концерт или представление на живо. След видяното обаче си промених поне малко мнението и мисля, че си заслужава да се види цялостната обстановка, кадри от високо, зад кулисите и други детайли, които е невъзможно да усетиш, когато си сред тълпата. Високото качество и звук също допринесоха за приемането и насладата от концерта.

Излишно е да казвам, че съм голям фен на Пинк Флойд, а едно от нещата, за които съжалявам в живота си е, че пропуснах техен концерт в Прага, когато бях там през 1994. Вярно е, че си купих тяхна фланелка и диск, но бях с група ученици от немската гимназия и госпожата отказа да ме пусне сам на рок концерт, далеч от мястото, където спяхме и в чужда страна, чийто език не владея. Останах си със спомена за плаката, фланелката и диска...

По-късно си купих видеокасета с техен стар концерт в Италия в Помпей, който въртях вкъщи на видеото по няколко пъти. Мястото беше впечатляващо, а музиката космическа. Не мога да забравя, че и същата година моите двама най-добри приятели ми подариха за рождения ден диск с албума "Atom heart mother" с крава на корицата и надписани с перманентен черен маркер пожелания на самия диск ;)

През август 2013 имах щастието да видя Роджър Уотърс на живо в София на стадион "Васил Левски" с изпълнение на "The wall", а догодина живот и здраве се надявам да го видя през май в зала "Арена Армеец" с представянето на новия му албум.

Миналата година мое посещение в Рим по случай десетата годишнина от сватбата съвпадна с негов концерт в италианската столица, но билетите бяха свършили и не успях да се възползвам от този подарък от съдбата...

Но да се върна на Гилмор и концерта му в Помпей. Бях чул, че през 2016 година той е изнесъл великолепен концерт на античната арена в италианския град, а решението му година по-късно да го издаде на DVD със сигурност вече мога да кажа, че е повече от правилно.

Краткото встъпление показа на кои музиканти разчита той днес, а и направи връзката между онзи концерт с Пинк Флойд през 1972. След това започна самия концерт и думите ми за него ще бъдат оскъдни, защото страхотната организация, осветление, ефекти, кръглия екран и професионализма на целия състав и на Гилмор въобще са на светлинни години и не подлежат на друг коментар, освен положителен.

Факлите на стените, атмосферата, отбраната публика и сетлиста, като изключим разбира се осезаемата липса на "Echoes", която сякаш е правена за това място и е акцент на концерта от 1972, прави този концерт различен от всеки друг, а аз почнах да мечтая това да се случи и в Античния театър в Пловдив, но вероятно съм прекалено голям оптимист...

За да имате представа кои песни чух и гледах в киното Ви пускам сетлиста:

Set 1:
5 A.M.
Rattle That Lock
Faces of Stone
What Do You Want From Me (Pink Floyd song)
The Blue
The Great Gig in the Sky (Pink Floyd song)
A Boat Lies Waiting
Wish You Were Here (Pink Floyd song)
Money (Pink Floyd song)
In Any Tongue
High Hopes (Pink Floyd song)

Set 2:
One of These Days (Pink Floyd song)
Shine On You Crazy Diamond (Parts I-V) (Pink Floyd song)
Fat Old Sun (Pink Floyd song)
Coming Back to Life (Pink Floyd song)
On an Island
The Girl in the Yellow Dress
Today
Sorrow (Pink Floyd song)
Run Like Hell (Pink Floyd song)

Encore:
Time (Pink Floyd song)
Breathe (Reprise) (Pink Floyd song)
Comfortably Numb (Pink Floyd song)

Вероятно забелязвате, че има доста песни от последния всъщност четвърти албум на Дейвид Гилмор "Rattle that lock" 2015, а признавам, че имам доста любими песни от него и с удоволствие го слушам в колата. Предишният му албум "On an island" от 2006 също го имам на диск, а предишните два: "David Gilmour" - 1978 и "About a face" - 1984, ги имам само на касети, като фаворит ми е вторият от 1984.  Но след като видях концерта много искам да видя на живо Гилмор, след като е ясно, че Пинк Флойд не може да съществува повече в такъв формат след смъртта на Ричард Райт през 2008, а и след като имах и ще имам възможността да чуя Роджър Уотърс в България, се надявам, че ще сбъдна и тази моя мечта някой от тези дни...

Последната линейка на София

В последния ден на януари реших да напиша за "Последната линейка на София", филм, който гледах наскоро, и който описва документално работата на тричленен екип от Бърза помощ. Нямах големи очаквания и да си призная останах впечатлен. Режисьорът Илиян Метев е успял да предаде ежедневието на хората, които спасяват човешки животи въпреки всеки и всичко. За мен това са истинските хора. Те действат, не мрънкат и осъзнават огромната отговорност, която носят. Самата линейка рядко се появяваше в кадър за разлика от лицата на тримата герои. Макар и да не са артисти, лицата им показват голяма артистичност и за разлика от актьорите, които трябва да влязат в нечия роля, тримата парамедици показват една рядка гледна точка към човешкия живот. Преди да продължа ще ви пусна трейлъра и на него ще забележите, че филмът е с английски субтитри. Защо? Ще ви кажа след малко.



Возили ли сте се някога в линейка?

Този въпрос присъства в трейлъра и няма как да не му отговоря. Повечето хора се ужасяват от мисълта за сирената на линейката и мислят, че носи лош късмет да видиш, да се возиш или да изпревариш линейка. Моят случай е по-различен. В ученическите и студентски години пътувах често на стоп и точно по пътя линейка спря на вдигнатия ми палец. Не мога да твърдя, че беше спешен случай. Прибирахме се една вечер с най-добрия ми приятел на стоп от София до Пазарджик. Линейката беше от една от трите пазарджишки болници и ни закара точно до общежитието на Немската гимназия до Спортното училище, където живееше приятелят ми. Возехме се отзад сами и обсъждахме ситуацията и оборудването. Спомням си, че дори легнахме, за да изпробваме подвижното легло. Колко ли съдби са били решени в това пространство отзад? Колко живота са спасени и колко загубени? Никой не ни каза. Това бе първият и последен път, когато се возех на линейка. Друг случай с линейка имах, когато предишният ми немски работодател подари една или две линейки на общините Разлог и Банско. Докараха ги от Германия, но аз участвах само като организатор, а не пътувах със спешните коли. През последните години повечето стари линейки бяха подменени и сега те са на ниво като оборудване и приспособеност,а и са нови или почти нови.

Последната линейка на София вози филма до червения килим на фестивала в Кан

Малко перифразирах заглавието, но препоръчвам да прочетете интервюто на д-р Красимир Йорданов, един от главните герои във филма и шеф на екипа в сайта offnews.bg. Там той говори не само за филма, а и за състоянието на Бърза помощ в България. Заглавието не е случайно, защото филмът спечели голямата награда за документално кино в Кан миналата година. Не се учудвам, че страхотната работа на екипа е оценена така високо. Той завоюва три нови награди - за най-добър документален филм на международния фестивал в Братислава, за най-добър режисьор (Илиян Метев) на 53-ия Festival dei Popoli във Флоренция и "Сребърен гълъб" на фестивала за документално кино в Лайпциг. Сниман е в продължение на две години. Голяма чест му оказват и от фестивала Берлинале, където според програмата на кинофестивала в Берлин лентата на Илиян Метев ще бъде прожектирана на 12 февруари от 15:30 ч. в кино CinemaxX 1. Екранизиращият тежките преживявания на четирима служители от "Бърза помощ" филм е единственият представител на България тази година, като едновременно с това ще бъде прожектиран в секцията, представяща новото германско кино. Филмът е копродукция на България, Германия и Хърватия. Документалният филм на Илиян Метев "Последната линейка на София" ще бъде представен в Музея на модерното изкуство в Ню Йорк (МоМА), съобщи официалният сайт на едно от най-престижните места за артистични изяви в града. Цялата информация за наградите е от сайта на dnevnik.bg, където може да откриете още допълнителна информация за филма. Още такава има и на фейсбук страницата.

От София до Пазарджик с линейка

Това заглавие ми хрумна не само заради моето пътуване, описано по-горе, а и заради реплика във филма, когато загубени в едно от софийските села докторът пита шофьора: "Къде стигнахме?" Отговорът е: "Пазарджик". :) Тази реплика кореспондира и с изказването на премиера, който каза, че следващият референдум ще бъде за космодрум до Пазарджик. Аз бих му отговорил, че е по-добре да удължи метрото от Цариградско до Пазарджик. :) Не зная, защо на всички в София Пазарджик им се струва така далеч при положение, че е на 100-110 км. или час и 15 или 30 макс по магистрала "Тракия". Май се отплеснах. Щях да казвам за субтитрите. Много е странно да чуваш богатството на българския език и да видиш как някои неща са непреводими като: "Какво се офлянкваш?", преведено като "What took you so long?" Причината да ги има е, че лентата както видяхте от предишния абзац си обикаля Европа и света и печели награда след награда. Моят съвет е да не пропускате филма. След него ще гледате на света с различни очи. Дори днес пак на два пъти линейка се намеси в моето ежедневие. На мой колега е пропаднал трансфера от Банско, защото един от клиентите си е счупил крака, докато кара ски и трансферът е бил поет от... линейка. :) Вторият случай е, че докато карах към работа, линейка ме изпревари и тук моят призив е да се дава път на оранжевата кола от всички, защото нечий човешки живот зависи от това. Ще завърша с една подходяща песен, където спешна помощ е нужна за любовта и Ви пожелавам да имате нужда от нея само за своята любов. Бъдете здрави!



Снимка: sofialive.bg

По пътя на кино

За първи път прочетох "По пътя" на Джек Керуак в Немската гимназия в Пазарджик. По същото време се запознах и с моя бъдещ най-добър приятел и кум. С него започна и нашия живот по пътя. Пътувахме на автостоп до Асеновград, Велико Търново, Бургас и докъде ли още не, но най-ключово се оказа пътуването на стоп по Черноморието. Нарекохме го Пътуване от Края към Безкрая. Първо стигнахме до Резово от Бургас и оттам започна едно от най-запомнящите се преживявания чак до Дуранкулак. Спирахме във всяко населено място по пътя, а избирахме къде да спим наслуки. Спалните чували бяха нашите легла, а плажовете, горичките, бунгалата и тревата бяха нашият хотел.

Всяка прилика с героите от романа на Керуак не беше случайна, а това ме накара да прочета книгата няколко пъти и да се снабдя с нейни различни копия и издания на български и английски. По-късно вече притежавах и голяма част от книгите на Джек Керуак в оригинал и всичко издадено на български. Книгата му ме намираше на различни места и я четях във влака, в автобусите, на покрива на сградите и къде ли още не. Във влака до Асеновград я намерих на моето запазено място и счетох това за добър знак. Знаково беше и всяко пътуване с вдигнатия палец, а приключенията следваха едно след друго. Рядко ни се случваше да чакаме повече от 10 минути на пътя и бяхме толерантни към останалите стопаджии.

Беше невероятно и споделянето от страна на шофьорите на дълбоко искрени и лични, интимни неща с напълно непознати младежи като нас. Важно е да можеш да чуваш, докато ги слушаш. Няма да изпадам в повече подробности за автостопа, но ще продължа за Керуак. В часовете по английски във Фарос намерих съмишленик в лицето на моя американски учител Джон Кели, който ми даде да прочета Градчето и градът в оригинал - The town and the city, а аз се ядосах на автора за дългите изречения, които се виеха досущ като пътя и сякаш нямаха край. След това ги оцених подобаващо и търсех всяка следваща книга на Джек Керуак.

В първите години на Интернет в България и в mIRC-ата на Гювеча-а избрах ника kerouac за свой псевдоним и до днес той може да бъде открит в моето онлайн присъствие. Спомням си как търсих в компютъра на библиотеката на Софийския университет книги на Керуак и молех моя съквартирант английска филология да ми ги заема от тяхната библиотека, където аз нямах достъп. Той така и не се запали по автора, но аз станах негов последовател и привърженик.

Мина доста време от тези години и наскоро миналата година случайно открих три нови заглавия, преведени на български от издателство "Прозорец" и ги купих, за да ги прочета и на родния си език и да видя, дали нещо се е изгубило при превода. Скоро след това чух, че се снима филм по книгата и нямах търпение да го видя. Чакането ми бе възнаградено този месец при започването на Киномания. Бях гледал само трейлъра и не знаех какво да очаквам.



Бях на премиерата в зала 1 на НДК на 16 ноември и бях очарован от избора на актьори, като дори Дийн Мориарти имаше физическа прилика с моя най-добър приятел. Не всички в залата бяха подготвени за филма, но интересът бе голям. Приятелите, с които го гледах, също бяха на разнопосочни мнения след края, но това не промени моето усещане. Много добре беше пресъздаден момента в джаз клуба, който аз считам, за най-добро описание на музиката от книгата. Стийв Бушеми също беше приятна изненада като появяване, но не помня, дали този момент го имаше в книгата. Филмът ме развълнува, докосна и ми припомни мили моменти от моето минало. И дори да не зная какво ме очаква в бъдещето, съм сигурен, че пътят винаги ще го има, и ще ме изкушава да тръгна по него и да бъда част от това пътуване, от тези емоции и от новите преживявания и запознанства по него. Довиждане и до нови срещи по пътя...

Шменти капели

За първи път чух думите "шменти капели" от устата на премиера Бойко Борисов, в реч пред немските консерватори, насочена към предишното правителство. Въпреки, че зная немски, не успях да разбера какво значи това словосъчетание. След това то придоби огромна популярност в медиите и дори накара Влади Карамфилов да смени първоначалното си заглавие на филма "12:10", което е трябвало да покаже, че времето е спряло през последните 20 години, но Капелите на Шменти се оказа доста по-добър избор.

За да не Ви мъча повече (за тези, които не знаят) ще напиша значението, което открих в Интернет:

"Шмент и Капели" е била реномирана фирма, кръстена на имената на двама съдружници от началото на двадесети век в Царска София, които имали верига от магазини за шапки. Постепено започва да се ползва в разговорния език, като синоним на лъжа и измама. Други синоними са: ала бала, тинтири минтири, тути кванти, пунта мара, лъжа и измама, врели некипели.


Този филм е правен в продължение на 11 години и отразява случващото се в България през последните 21 години. Ще пусна първо трейлъра:



"Операция Шменти капели" е комедия за това, което стана пред очите ни, без ние да го разберем. Режисьор е Иван Митов, а сред актьорите са Август Попов, Джони Пенков, Джеки Стоев, Захари Бахаров, Христо Шопов.

Да си призная, докато гледах филма, почнах да съжалявам главния герой Цеко Цеков, на когото му се случваха какви ли не неща само заради объркан номер на табелка, а всичко това бе гарнирано с култови реплики като: "Ти плати ли си парното?"; "Ти си едно ЕГН!" "Каква е тази държава?"

През скромния му дом се изредиха всевъзможни хора, търсейки нещо, което клетият човечец не можеше да предложи. Много хумор, много за съжаление реални случки, има в лентата на Влади Въргала. Хем ти става смешно, хем ти става тъжно, защото главният герой може да бъдеш и ти...

Мислех да пусна за край песента на Милена "Ала бала", което си е точния синоним на "Шменти Капели", но в крайна сметка реших да заложа само на шапките.

А Вие носите ли шапка? А гледахте ли "Шменти капели"?



Снимка: facebook страница на филма

Мечо Пух - Филмът

Бях обещал на дъщеря ми да я заведа на кино още в неделя, но изпълних обещанието си по обяд в понеделник. Филмът бе "Мечо Пух", а това е нейният любим герой. Джентълменът и донесе мечето от Англия като подарък за нейния втори рожден ден и оттогава той се превърна в неразделна част от нея. С него спи, с него си играе, с него си говори и ако случайно го забравим вкъщи, когато я водим на детска градина, тя плаче за него. На снимката пътува с него за Германия и със сигурност той е навъртял доста километри и е посетил доста места.

Връщайки се назад във времето помня книжката с Мечо Пух и картичките, които имах, но самите изображения бяха съвсем различни от истинския герой явно заради неплатени авторски права или цензура, нямам идея, но днес вече той е навсякъде.

Самият филм бе направен доста хубаво и дублиран на български, а в залата на Арена в Младост освен нас имаше само още едно момиче с баба си. Калина се смя и се радва искрено на всяка случка в едночасовата анимация, а по някое време ми посочи прозорчето, откъдето прожектират филма. Доста е наблюдателна и се радвам, че не се уплаши от тъмното. Уплаши я само лошият герой ПакСъм, който не зная защо трябваше да се появи в края на филма след надписите. Самите надписи бяха много весели, защото минаваха всички герои покрай, между буквите както и в самия филм. Чудя се защо толкова много хора напускат киносалона веднага щом почнат да текат финалните надписи. Тогава може да се получи ценна информация за актьорите, дубльорите в случая, за музиката....
Последната песен бе изпълнена от моята любима българска певица Белослава и с нея ще завърша този пост, който беляза първия филм на кино на моята дъщеря, нейния смях и спомен за детството...

Толкова много любов

Толкова много любов едва ли може някой да понесе. Особено, когато това е свързано с драматични събития и съдбата на една жена, спомняща си за 5 мъже, белязали живота. Всъщност това е заглавието на последния филм, който гледах. В салона на Евросинема на Стамболийски този път в по-голямата зала 1 бяхме само двама, аз и един възрастен мъж с кафяво сако, оттеглил се към задните редове. За цвят по средата на прожекцията влезе и една жена, която не разбрах, дали е схванала филма, хващайки края му. Не че той беше лош. Напротив. Беше страхотен. Както и целия филм през всичките 119 минути.

Време е да поясня, че филмът е френски и засяга Втората Световна война, нещо, което не знаех преди да го гледам. Бях видял, че заглавието е свързано с любов и видях същия афиш със страстна целувка на него. Оше в началото ме грабна с музиката си. Песента Stormy weather върви с различни изпълнения по време на целия филм. Джаз, пиано, кинематография, интересен и любопитен сюжет и много любов. Филмът изобилства с много добри попадения от реплики. Тук ще сложа някои от тях:

"-Кой мислиш, че ще победи във войната?
- Любовта, както винаги."

"Любовта е дълго пътешествие, за което в края плащаш повече отколкото в началото."

"-Знаеш ли, че сигурно съм на половината на твоите години?
-Това означава, че съм си намерил половинката."

"Когато съдбата реши, не може да сгреши."

"Знаеш ли какво казват за фотографите? Те само гледат живота през обектива, без да го изживеят истински..."

Има и други, но в момента не мога да се сетя. Но да се върна към филма. Той е направен с много любов по случай своя годишнина от режисьора Клод Льолюш , който участва и в сценария, а както съобщават надписите в началото и по действителен случай. Всички прилики с действителни случки са умишлени и верни, така че предполагам, че онова момче, което крият в киното, е самия режисьор. А киното се казва Eden palace и показва какво гледат хората през годините: кинопрегледи, филми, музика с акордеон преди филма, раздаване на сладки и напитки :)

Главната героиня, изиграна перфектно от актрисата Одри Дана, живее в стаята, където се прожектира, а баща и е човекът, който пуска филмите и твори магия. Няма нищо случайно във филма и действието те грабва и не те пуска до самия край. Няма да разказвам всичко от филма, за да ви е интересно да го гледате, но все пак ще напиша още нещичко, преди да пусна песента за край.

Какво ли не прави любовта, особено, когато я имаш в излишък. Може ли тя да раздели двама верни приятели и дори да ги убие? Може ли ези-тура да реши кой мъж да избере една жена? Какво правят мъжете за една жена? А за повече? Както се изрази една моя приятелка, сърцето понякога изпомпва любов вместо кръв и тази любов трябва да се сподели. Колко мъже може да обича една жена в живота си? Само един? Или само пет? Дали наистина любовта трае точно пет години? За един живот в такъв случай имаме време поне за 10-15 любови. А дали всички са големи, дали са истинските, дали са възможни? Помнят ли жените мъжете, които са обичали? Сами трябва да си отговорите на тези въпроси. А част от отговорите са във филма. Аз пък ще ви дам само една чистица, от любовта, която имам да давам :)



Сайт на филма на френски тук
Сайт на филма на български в cinefish.bg там
Сайт на филма на английски в IMDb може да видите тук
Трейлърът на филма е там

По изключение пускам и финалната песен :)

Късо съединение по български

Не бях гледал две поредни вечери български филми, но и това се случи. Отново реших да отида сам, но залата с номер №2 в Евросинема на Стамболийски беше почти пълна (все пак местата са само 20). Много уютно е това кино с двете малки зали, книжарницата, кафето и любезните служители.

Съединение всъщност нямаше, нито късо, нито дълго. Оказа се, че това е името на фестивал на късометражното кино, организирано от сдружение "Позор" :) Оказа се, че това е четвъртото му издание, а аз се чудя къде съм пропуснал първите три години, опа, фестивала :) Тази година времевата рамка е от 21 юли до 18 август и аз попаднах на българската част от програмата с името Българското късо съединение. Съединени бяха 10 кратки филма на различни автори, от които не харесах само два, което е повече от добре. Оригинални хрумки, хубав кастинг и великолепна музика. Винаги се сещам за израза на немски Kurzschluss in der Kueche (късо съединение в кухнята). Тук кухня нямаше, но филмите наистина бяха къси и съединени :)


Ще си позволя да копирам кратката информация за всеки от тях с мои коментари накрая:

Българско късо съединение – 80 мин.

1.Влакове /2010/, България, 17 мин., реж. Павел Веснаков
45-годишната Тони за пореден път остава без пари, след като не получава заплата от ресторанта, в който мие чинии. В борбата си с бедността една майка е готова на всичко, за да зарадва болното си дете.
Много актуално и доста тъжно. Вече не се учудвам, че все повече различни хора ми искат пари назаем

2.Магазин за мъже /2010/, България, 7 мин., реж. Илия Шекерджиев
Какво искат жените? И самите те не знаят.
Анимация на виц, който знаех, но пресъздаден изключително добре и отново се смях от сърце. Мъжете никога не стигат до шестия етаж :)

3.Лондон /2010/, България, 6 мин., реж. Иво Чомаков
Вижте как се чувства един поляк в столицата на Великобритания.
Като съм бил в столицата на Великобритания съм виждал доста от нещата, сглобени във филмчето, а то ми допадна много

3.Вода /2010/, България, 3 мин., реж. Йосиф Аструков
Една чешма, при която се спират стотици хора дневно. Пият вода, говорят си, забавляват се, а тя си тече ли тече.
Така и не разбрах къде се намира тази чешма в София, но се е случвало, седейки на пейка да видиш подобни картини, не само с чешми. Водата е живот.

4.Параван /2011/, България, 3 мин., реж. Розалия Димитрова
Предизвикателни пози, съблазнителни погледи и дрехи, на които не можеш да устоиш.
Като идея, добре. Може би. Моделите също са добри, но беше много кратко :( Сякаш не ми хареса.

5.Хромони /2011/, България, 4 мин., реж. Ина Николова и Райна Атанасова
Пиеш сок от моркови и заживяваш в оранжев свят. Хапваш грах и всичко около теб става зелено. Червеният ти телефон позвънява и в миг и ти почервеняваш. Една неустоима цветна палитра. Много яко. Накрая е ясно, че ще се появи жена и ще обърка представите ти за цветност :)

6.Единствена реалност /2010/, България, 7 мин., реж. Милен Димитров
Филмът е заснет по текстове от книгата с кратка проза на Владислав Христов "Снимки на деца". Това имаше хубави текстове, но не разбрах защо се разминаха двамата души. Хубаво бе преливането от черно бяло в цветно. Музиката на Ян Гарбарек също бе много добър избор като песента за лястовиците фигурира на диска 12 луни, който получих за рожден ден през 1993 г. в Пазарджик и чух на концерта му в София.

7.Infinito /2010/, България, 21 мин., реж. Михаела Комитова
В малкото си невзрачно ателие, художник завършва последната си творба и слага началото на историята. Филмът разказва от първо лице житието на една картина, което се съпреживява индиректно от зрителя.
Това е по мотиви на Рей Бредбъри и определено ме грабна. Това беше и най-дългия филм в късото съединение. Мога да си призная, че останах малко разочарован, че не видях какво има на картината. Колко е странно, че една картина може да надживее всичко и да възкръсне на различни места и сред различни съдби

8.Харакири /2011/, България, 3 мин., реж. Андрей Андонов
Котката си хапва манго с нож, докато чете книга за здравословно хранене. Ножът е едно от нещата, с които можеш да се нараниш. Храната също!
Определено добро. Всички по-сериозни инзиденти стават при битове условия. Внимавайте с ножовете :)

9.Пулс /2010/, България, 8 мин., реж. Албена Баева
В акустиката, пулсация е интеференция между два звука с леко различни честоти. Ефектът на пулсация се получава при събирането на тези честоти, a тяхното припокриване се възприема като периодични вариации на заглъхване на звука.В „Пулс” се използва това физическо явление в акустиката и се пренася чрез монтаж във визуална форма.
Това не го разбрах и не го харесах определено. Същото бе и положението с всички в залата. Запуших си ушите заради натрапчивия звук и чух моя пулс. Ярките картини не помагаха за доброто възприятие. Това може да го махнат и няма да липсва на никой. След края му светнаха лампите, което бе грешка.

10.Вода /2010/, България, 1 мин., реж. Розалия Димитрова
Eдна чаша вода. Една риба на сухо. Едно жадно момче.
Добър завършек. Хубав кастинг и за момчето и за рибата и за чашата. Кратко и ясно. Жажда за живот.

Гледайте и кратки филми. Понякога те са по-голяма част от живота ни. И не правете къси съединения вкъщи. Тук всичко бе работа на професионалисти. Лека нощ!

Лора от сутрин до вечер

Тази седмица ходих на кино и отново избрах български филм. Бях гледал реклама и трейлър на филма и затова бях заинтригуван. За жалост след като го гледах не бях очарован. Признавам, че имаше някои свежи моменти, добра операторска работа, детайли от столицата, но дотам. Толкова нагласена работа за сюжета не бях гледал отдавна. Всичко води като кръпки, за да се напасне и така ми стои и филма.

Човекът със шлифера, който в първия момент ми заприлича на Фиш от Мерилиън, заплашваше с убийство бебе и самата Лора (главната героиня, изпълнена от певицата Миленита), а в края се оказа мил племенник, който искал само да помогне. Никак, ама никак не ми се връзваше, че той е добър в края с фразата "Жертвата бе забелязана последно с мъж със шлифер, коса на опашка и мустаци...", когато заплашваше какво ще и се случи и свали маскировката си.

Куриерът беше готин, а Гладкият и Тихо въобще не играха добре. Историята със заровете предполага много възможни сценарии и можеше да се получи хубав филм, ама не. Поне според мен. Виждам, че има хората, които го харесват много. Книгата не съм чел, но филмът не струва. Не го гледайте! Не се лъжете по заглавието! Една жена от сутрин до вечер може да води много по-интересен и смислен живот, диалог или филм.

За този филм толкова.



Снимка: Фейсбук страница на филма

За малките хищници

Хищниците в световен мащаб намаляват, а в преносен смисъл се увеличават сред хората. За повечето е ясно, че това са животни, които се хранят със себеподобни или по-малки животни от тях като ги убиват, но са в долния край на хранителната верига, но не и в самия и край. Всеки от вас вероятно може да изброи няколко хищника (без филма със Шварценегер, моля), но когато стане въпрос за малки хищници, то веднага се сещаме за котката. Дори моята малка дъщеря разбра, че котката е хичник (така я нарече тя за първи път, когато я видя да яде врабче). Хичник е много точно наименование, защото хич не е хищник, а само малък котарак и той не би могъл да мисли лошо. Напротив. Вижте момичето от снимката. Тя е хищник. От дребните и най-опасните. Тя е и най-чаканата във филма.

На лов за дребни хищници (Hunting down for small predators) HDSP е българския филм, който се канех да гледам от доста време. Това е първия изцяло дигитален филм и е режисьорски и продуцентски дебют за Цветодар (да така му е името) Марков. Рекламата акцентира, че там играе Бойко Кръстанов от "Стъклен дом", но филмът е много повече от това. Той вплита две паралелни истории, които завършват с летален изход за главните герои. Хареса ми почти всичко. Само едно не ми се върза: часовникът на Банката на Буров, който е на Гарибалди и пейката с двамата Славейкови на площада. Но съм склонен да простя този дребен детайл в името на всичко останало. А то е хубаво. Доста хубаво.

Отдавна не бях плакал на филм, а и фактът, че го гледах сам в целия салон, направи преживяването по-лично. Невероятно се връзва и музиката на Остава и целия саундтрак, за който дъщерята на Франк Синатра е дала разрашение за ползване на песен. Няма да пиша повече, за да не разкривам какво точно се случва и да бъде интересен за тези, които не са го гледали, но ще добавя заслужените награди, които е получил на фестивала на българския игрален филм Златна роза:
1. За „Най-добър оператор” – Антон Бакарски, поделена с Крум Родригес ; 2. За „Мъжка роля” – Мариан Вълев, поделена с Явор Бахаров ; 3. За „Поддържаща женска роля” на Яна Титова ; 4. Наградата на Гилдията на кинокритиците към СБФД в лицето на Цветодар Марков (продуцент и режисьор) и Христиан Ночев (сценарист). Филмът има официален сайт и две фейсбук страници и трейлър, който прилагам по-долу. Приятно гледане! Вярвайте в приятелството и приятелите си!



Снимка: Фейсбук страница на филма

Прогноза

Миналата седмица успях да гледам филма "Прогноза" на Зорница-София. Трябва обаче да призная, че не съм гледал "Мила от Марс", но и това смятам да поправя в най-скоро време. В киносалона бяхме общо трима души, а филмът ме грабна от самото начало. Веднага разпознах кафето в Лондон като това в градинката на Софийския университет, но това не успя да развали добрите впечатления от филма. Освен този факт не ми хареса и историята за риболова на хърватина през войната, който заради това, че му откраднали червеите и такъмите в родината му, едва ли не се отказва от хърватското си гражданство. Вярно е, че не съм рибар, но все пак това ми се струва много тъпа причина. Всичко друго във филма е ок и бих го гледал още веднъж. Любовната история, балканските страсти и територии и страстта към пътуване, търсенето на остров и поренето на вълните беше чудесно. Страхотна игра и на Асен Блатечки като македонец, а Юлиян Вергов и Део също си пасват добре в ситуацията. Загубата на кучето ме трогна, тъй като наскоро преживях подобно нещо. В крайна сметка народите на Балканите си приличаме по повече неща, а новото и модерното ни свързва повече, отколкото старите закостеняли представи. За пореден път мисля,че всеки трябва да пътува повече и да види останалите нации как живеят, за да разберем, че доста от старите поверия са илюзии. Повече за сюжета на филма може да прочетете тук. А прогнозата е за вятър и дъжд :)

Официален сайт на филма

Луната отиде на кино

Онази сутрин отново се събудих от същата песен " Жената в черно" на Юрая Хийп. Сякаш участвах във Филма "Groundhog day", където героят на Бил Мъри бе омагьосан да повтаря един и същи ден. Разликата при мен беше, че телефонът ми показваше 6.18 вместо предишното 3.18. Сигурно се чудите как така ме събужда тази песен. От две седмици насам спя на радио "Стар ФМ" - звездното радио :). Заспивам слушайки го и се събуждам от него. Явно тази песен действа по някакъв начин на мозъка ми и го събужда със асоцияцията, че вече е утро, а луната наднича срамежливо от прозореца ми. В края на тази седмица отново ходих на кино сам. Първо най-сетне успях да гледам "Беднякът милионер" в кино "Влайкова" срещу скромната сума от 3 лева. Не зная, дали знаете, но това кино е едно от малкото оцелели в София. Спомням си времето преди години, когато обиколих всички кина в нашата столица, и не пропусках нов филм. От кварталните кина като "Урвич" и това в Дървеница до лятното кино "Мир", Москва, Витоша, Рекс, Европа, Сердика, двете на Славейков, Изток и други. На повечето от тях по едно време започнаха да се появават надписите "Киното не работи" или "Киното в ремонт" и тогава се появи мултиплекса в НДК. Сега и той вече е в историята,а освен двете "Арени" и кината в двата мола останаха само "Домът на киното" и "Одеон", които са филмотечни кина, двата салона на "Европейския културен център" и кино "Влайкова", за което стана въпрос по-горе. А в Пазарджик нече няма нито едно кино. Такъв е случая с доста областни градове. Но да се върнем в София. Доколкото знам "Влайкова" е останало заради изричного желание на неговия собственик, записано в завещанието му, то да се ползва като кино. Намира се на улица "Цар Иван Асен ІІ" в близост до БФС. Като влязох се озовах в едно кафе, където четирима играеха билярд, а други 4 бяха седнали на кафе. Спомних си за предишен път в това кино, когато нямаше други желаещи освен мен да гледат даден филм, и се наложи да платя два билета по 2 лева, за да ми го пуснат само за мен. Този път видях, че са сложили от безжичните звънци, за да позвъниш на чичкото за киното. Иначе тоалетните, до които се стига по едни стълби в подземието, са разделени на "Тоалетна Кино" и "Тоалетна бар" ,а не на мъже и жени и се заключват, а ключ получаваш срещу билета за кино или ако си си поръчал нещо в бара. Малко са гнусни, но се чуват стъпките от минувачите по улицата. Един 88 годишен дядо със слухово апаратче обсъждаше с мен как може да няма хора за такъв филм, спечелил 8 Оскар-а. Съгласих се с него и отвърнах вежливо на опита му за разговор. Освен нас двамата филма гледаха и две приятелки, като едната явно беше от индийски произход. В киното има точно 6 реда седалки, като преди това явно са били 7, но един в средата е премахнат, за да може зрителите да си опънат краката напред (едно от малките удобства тук). Навсякъде имаше надписи "Пушенето забранено", а завесите на екрана не бяха дръпнати докрай и прожектирането на левия край не беше на бялото платно, а на червената завеса. Също в лявата страна имаше и едно триъгълно скъсано парче, което личеше по време на прожекцията. Под облегалките на седалките имаше залепени стари дъвки от предишни посетители. Явно и това е причината да не идват много хора тук, въпреки ниската цена на билета. Филмът страшно ми хареса. Препоръча ми го мой приятел, който наскоро изкара известно време в тази уникална страна (Индия). Преди филма мои колеги ми казаха, че филмът бил тъп и не си заслужавал. Само морската фея го похвали. Явно аз бях единствения, който още не го беше гледал. Хапнах дюнер за вечеря, който по цена беше голям, но за мене си беше среден акто размер. Замислих се за турския емигрант в Германия, който го е измислил през 1962 година. Но да се върна на филма. Единственото нещо, което ме изуми, бе въпросът за най-висока сума, който в България би бил някъде в началото на "Стани богат", но явно в Индия минава за труден. Поне така си мисля. Тримата мускетари са доста познати на българската публика. Всичко в този живот се случва с определена причина. С този лайтмотив излязох от киносалона и се разходих из малките улички край Орлов мост, за да осмисля нещата. Беше ми хубаво в топлата вечер, а луната се прокрадваше през облаците и надничаше любопитно надолу. Прибрах се с автобус. На следващия ден ходих да гледам "Хиндемит" в малкия салон на европейския културен център. Отново броят на зрителите беше четири, а имах чувството, че сезалките от малката зала са взети от мултиплекса. Определено са по-удобни от тези в другата зала. Имаше само 4 реда от по 3-4 седалки. Филмът ми хареса горе-долу, но виждах по интересни начини за завършването му и развръзката, но и така става. Определено се виждаше при горенето на двете къщи в близък план, че това са малки макетчета и това малко ме разочарова. Иначе доколкото забелязах, филмът е сниман в нашия квартал :). За мене от трите български филма, които гледах тази седмица "Светът е голям.." си остава най-качествен. Пак разходка след филма до Орлов мост и автобус до вкъщи. Луната пътуваше заедно с мен и се доближаваше до пълнолуние. Тази нощ тя ме събуди точно в 00:00 като блесна в цялата си светлина от прозореца ми, за да напиша тези редове. Сега ше лягам, че утре ме чака път. Лека нощ!