Гергьовден

Гергьовден винаги е бил традиционен весел български празник и едва ли някой помни точно къде се крият корените му. Събирането на 4 почивни дни даде възможност на много мои познати и приятели да използват случая и да попътуват. Пътувахме и ние. На този ден своя празник празнуват Ветрен дол, Варвара, Паталеница, Пещера и сигурно куп други населени места, които пропускам. На този ден се правят чевермета и се яде агнешко. Ние не направихме изключение, а краткият гергьовски дъжд само освежи нещата,а е и е признак на плодородие. Имаше събор, имаше хора, имаше музика, имаше народ. Видях се с доста хора и честитих на мои приятели именния ден.

Интересно е, че познавам доста хора с това име, което има гръцки произход (като моето) и и може да бъде преведено като "земеделец" (geo - земя, ergon - работя). В различните страни името Георги се среща в още 33 различни варианта:

Egor, Georas, Geordi, Geordie, Georg, George, Georges, Georgie, Georgio, Georgios, Georgiy, Georgy, Gheorghe, Giorgi, Giorgio, Giorgios, Giorgius, Goran, Gyorgy, Gyuri, Igor, Jerzy, Jiri, Jorgan, Jorge, Jorgen, Jurgen, Jurek, Jurik, Yorick, Yorik, Yurik и Ygor.

Друг интересен факт е, че мои двама прадядовци също са се казвали Георги като единият е по бащина линия, а другият по майчина. Първият е изписвал на латиница името си Gheorghi, а в рода ни има 7 души с това име. Мой приятел, който изписва името си на латиница по уникален начин Gueorgui, също празнуваше на този ден.

Въобще това име се явява ключово като хора, на които мога да разчитам и които бекрайно уважавам. Чичо ми, който вече не е между живите, също носеше това име, а той винаги беше весел и засмян и умееше да създава настроение. Той поддържаше и връзките в нашия род.

Самото име е и на светец Свети Георги Победоносец и той винаги е изобразяван на бял кон с копие, което пронизва змея/ламята.

На този ден се чества също като Ден на храбростта и Българската армия, а на мен най-любим ритуал е и освещаването на българските бойни знамена, което гледах пряко по БНТ. Празникът е официално учреден на 9 януари 1880 г. с указ № 5 на княз Александър I Батенберг. На този ден отново бяха отворени вратите на Националния Военноисторически музей с нова изложба, посветена на Втората световна война, но за съжаление не успях да отида и да я видя. Не успяхме да осветим и знамето на Българското хералдическо и вексилоложко общество, а този ден бе най-подходящ за случая.

Почивните дни бяхме на Пазарджик (на Острова вече има wifi, кафемашини и нови животни в зоопарка и готини рок банди, които забиваха), в Паталеница (където освен новото хотелче "Флора" посетихме и църквата "Свети Димитър" от 12 век, която е уникална и много красива, а и историите и легендите си заслужават) и във Ветрен дол, където освен празника на Гергьова черква в Родопите посетихме и реката и се разходихме насам натам. Снимки от всички места може да видите тук.

Така празниците свършиха, а ние се върнахме в София още в събота, което позволи да избегнем трафика и да си починем в неделя от самата почивка. Посетих и последния мач на стадион "Българска армия". Кой знае в какво ще се превърне?

Седмицата започна натоварено, а и обещава да продължи така, защото ще се работи 6 дни. Ето, че на вратата чука и нов празник, но за него утре. Но тези, които съм пропуснал да поздравя, ще ги поздравя с тази песен:

Вратарят

Във футбола вратарите са често пренебрегвани. Повече любители на този спорт харесват нападателите и точно тези от тях, които бележат много и красиви голове. Вратарският пост обаче има ключова роля в тази игра и не е без значение кой застава под рамката. В случая става въпрос за човека от снимката. Това е Димитър Феодоров Марков от Ветрен дол. Той е бил вратар на футболния отбор на селото, който тогава е носел името Спортист. Чувал съм, че е пазил добре и още оттогава датира традицията да не се допускат голове във Ветрен дол и да няма равни и загуби, а предимно победи. Явно е бил истински страж на вратата на своя тим. За жалост той загива при инцидент с взривни вещества при строежа на язовир "Копринка" край Казанлък на 24 юли 1948 година. По-късно този язовир е наречен "Георги Димитров", а през 90-те е върнато старото му име Копринка. Именно в този язовир се намира и градът на траките "Севтополис", който сега е под вода и се търсят средства за неговото показване чрез създаване на изкуствен остров. Това име носи и стадиона в град Казанлък. Тъй като Димитър Марков е работил и на прохода на Републиката, известен като Хаинбоаз, досега битуваше и версията, че именно там той е намерил смъртта си, но надписът на гърба на тази снимка казва язовир "Копринка". В знак на признателност към своя вратар играчите на Спортист (Ветрен дол) сменят името на клуба на "Димитър Марков" и така кръщават и игрището, построено същата година в местността "Кутела". Това име живее до 1957 година, когато клубът се сдобива със сегашното си име Зенит, а негов кръстник е друг Димитър ( Благов Спасов - Йозо), който дълги години играе в клуба. След смъртта му преди няколко години стадионът в селото вече носи негово име. Впечатлява ме признателността и към двамата играчи, но Димитър Марков е вложил доброволен труд за своята родина и е загинал там, изграждайки нещо ново без значение дали язовир или път. Днес е вече малко позабравен, но ще се постарая поне да живее в историята на футболния тим Зенит (Ветрен дол) на сайта vetrendol.com. А кой би искал да живее вечно?

Горопеци

Тази събота присъствах на представянето на една книга. Авторът много държеше да съм там. Чудех се какво е да издадеш първата си книга на 77 години. Има някаква символика в цифрите. Аз съм роден през 77-ма. Като посвещение на моя екземпляр Никола Попов написа: "В твое лице виждам следващия автор на горопеците". Какво е накарало този човек да ме цени толкова, че да изчака да пристигна за представянето (все пак събота беше работен ден), и да кара около 100 души да ме чакат, за да започнат. Книгата си заслужава. Личи си, че е писана от ерудиран човек, който уважава природата и хората и родното си място (Ветрен дол). Той живее съвсем близо до гората. Къщата му е на-най високото място в селото до река Връщика в лоното на Родопите над всякакви проблеми и терзания, но явно доста от тях са стаени в душата му. Много любопитен факт е, че дядо му е оцелял в баташкото клане, като майка му го е скрила в престилката си. Какво ли бихме загубили, ако не се бяха наредили така нещата. Може би тази книга нямаше да я има. Баща ми често ми е казвал, че горопек е място, където няма една сенчица и слъцето припича и жури и няма къде да се скриеш. Този израз той използва за полските села, които са далеч от планина и река и както учих в университета нямат голям туристически потенциал и пейзажна разнообразност. Авторът обаче използва тази метафора за място в гората, където е най-вероятно да започнат пожарите, защото е открито, изложено на слънце, дъжд и всякакви катаклизми и там отново няма как да се скриеш. За него ветрендолци и самия той са "горопеци" - хора, които не бягат от проблемите и не търсят лесния начин.
Представянето на книгата продължи два часа. Изказаха се Филип Серафимов, Продрум Димов и кой ли още не, но за мене най-ценно бе вълнението на този човек, който представя книгата си и оголва душата си за читателите. Аз си мисля, че този начин е правилния, защото само ако се разкриеш изцяло, може да се скриеш...
Книгата прочетох на един дъх, а изказването ми на самото представяне не бе на ниво. Исках да кажа повече неща, но рискът е голям като импровизираш, а не четеш предварително написани неща, но пък така е по-истинско. Вечерта не успях да спя и да разсъждавам за различни неща, които постави книгата и държанието на бай Кольо, както всички го наричаха. Дано и на представянето на моята първа книга да дойдат толкова хора и да успея да стигна до тях само с думите черно на бяло...