Пътуване към корените

На входа на Калитея

Животът е едно пътуване, в което ние сами избираме своята дестинация. През изминалите събота и неделя заедно с баща ми направихме чудесен избор за своята, а тя бе едно пътуване към корените на нашия род, едно пътуване в миналото, което ни зареди и ни направи щастливи. Но нека да започна отначало.

Преди години се захванах с трудната задача да съставя родословно дърво. Стъпка по стъпка и снимка по снимка се опитах да наредя пъзела на своите прадеди. За мен бе важно да зная, откъде са дошли и какво са правили. В случая търсех нишката на баба си, майката на моя баща, която помнех от детските си години като баба Ката. 

В търсенето си намерих нейното кръщелно свидетелство, където бе записано, че тя е родена в село Егридере и кръстена в църквата Свети Атанасий. Това провокира интереса ми и аз поисках да узная повече за родното и място. Турското име е съществувало до 1921 година, когато то е преименувано на Калитея или красива гледка, което име носи и до днес. Българското име пък е Криводол и може да се обърка с града в Северозападна България.

Георги Мачкордов

Баба ми Катерина е родена там през 1907 година, а баща и и мой прадядо Георги напуска принудително мястото през 1913 г. с първата бежанска вълна. За щастие в Държавния архив в София открих написани с неговия почерк страници, с които той "доброволно" се отказва от имотите си в Егридере, а именно магазин за платове от Виена и Париж, тютюневи складове, къща, земи и какво ли още не. Много е вълнуващо да видиш почерка на своя прадядо, а и написаното ме насочи какво да търся в своето изследване и така попаднах на книгата на Васил Кънчов "Етнография и статистика на Македония" от 1900, в която пише, че в селото има 1080 българи християни. Едва тази година в страницата на населеното място в уикипедия пише, за българина Паско Мачкордов, чиито тютюнови складове са били изгорени.

Прабаба ми заедно с баба ми и нейните сестри са тръгнали сами през планините в периода 1918 - 1921 и са се установили в Неврокоп (сега Гоце Делчев). Баба ми е споделяла, че са се настанили до полицейското управление, откъдето по цяла нощ чували виковете и стоновете на измъчваните затворници. По-късно те се местят в Пазарджик, но и там също са в близост до стаята за мъчения на полицията. Този спомен явно се е запечатал в детското съзнание на моята баба, защото го е разказвала и на леля ми и на баща ми. След престоя в Пазарджик те се местят в село Ели дере (днес Ветрен дол), което и по име наподобява родното място Егри дере (на някои стари карти фигурира и като Ери дере), а също така и като местоположение в подножието на планината има доста прилики, които забелязахме и ние при нашето пътуване.

През 1929 баба Катерина се жени за дядо ми Никола в Пазарджик, а сватбената им снимка още се пази в нашето семейство. Те имат пет деца: Мария, Тодор, Георги, Димитър и Кирил. Някои от тях са раждани през година, а само най-малкият, баща ми, е роден най-късно по препоръка на лекарите, да излекува заболяване на баба ми. Ако това не се беше случило, сега и аз нямаше да пиша тези редове. Леля ми и двамата братя Георги и Димитър са кръстени на роднини от рода Мачкордови, дошъл от Егридере, а баща ми и брат му Тодор са кръстени по желание на кумовете. Но нека се върна на самото пътуване.

От две години поне се каня да го направя и търсех време и начин, за да може да отидем двамата с баща ми и да посетим днешна Гърция. Ето, че моментът дойде и тук е момента да благодаря много на Юлия, която ни помогна с логистика, информация, с нейния гръцки и с перфектното си шофиране през тези два дни.

Тръгнахме рано в събота през Банско и Гоце Делчев и пресякохме границата за 5 минути, нещо немислимо преди 10 години, когато замисляхме това пътуване. Спряхме за обяд в Като Неврокоп или Долен Неврокоп (преди Зърнево). Това бе първото ми впечатление за живота в Северна Гърция и въпреки, че съм бил четири пъти в южната ни съседка, едва сега виждах как протича живота на обикновените хора, далеч от екскурзиите и туристическите места. След като хапнахме продължихме по пътя през планината и не след дълго стигнахме крайната си цел. Чудех се как прабаба ми сама, изоставила дом и вещи, сама е прекосила този път с малките си деца, като дори по пътя е изгубила едно пеленаче и се е върнала да го намери и продължила напред. Все пак това са над 40 км. и със сигурност преди сто години не е имало такъв хубав асфалтов път, по който да минат.

Вече в Калитея спряхме на табелата и се снимахме с баща ми и започнахме изкачването по хълма, който ни предостави прекрасна гледка. Спряхме на паркинга пред кметството под сянката на вековни чинари, които сигурно са станали свидетели на много събития, включително и напускането на моите прадеди на своето родно място. Спряхме за кафе в местната кръчма на главния път, който както се оказа по-късно е старият път между Драма и Серес и се използва и до днес, защото е по-живописен. В кафето попаднах на календар на ПАОК със стари снимки и реших, че това е тимът от Солун, в който от този сезон игра и Димитър Бербатов. Оказа се обаче, че това е тимът от Калитея, който носи същото име и заради интереса ми към снимките, собственикът ми подари един.

Пред църквата "Свети Атанасий"

Продължихме  по пътя на китното селце и стигнахме до църквата Свети Атанас от 1835 година, която за жалост беше затворена, но поне отвън я разгледахме и се снимахме пред нея, защото именно там е кръстена баба ми. На гробището до нея срещнах човек, който говореше английски, но не успя да се сети за фамилното име, но ми каза, коя е била българската махала. След това отидохме и до другата църква Света Параскева, която бе в дола, а по пътя снимах доста стари къщи, които напомняха тези в Мелник.

В края на селото се оказа, че има доста таверни и заведения, които бяха под други вековни чинари и извор на река, която живописно течеше в дерето покрай църквата. Намерихме най-накрая и другата църква, която беше по-стара, а именно от 1891 година. На връщане от разходката, когато вече бяхме решили да си тръгваме, от кафето ни заговори един човек на български. Явно вече цялото село беше научило за нашата визита и сега те се бяха строили в кафето и ни изучаваха. Показах старите снимки, с които разполагах и Христо, така се казваше човекът, който ни заговори, и той започна да се чуди как да ни помогне. Оказа се, че той е идвал в Пазарджик, а и познава всички в селото, което по последно преброяване има 626 жители.

Поговорихме си и стана въпрос за футбола. Тогава му показах подарения ми календар и той се разпозна на една от снимките. Развълнува се и се зарадва и тогава реши да се обади на свой стар познат, който дойде след 10 минути до нас. Той му каза коя е старата къща на рода Мачкордови, а именно там нашият събеседник бе живял като дете през 50-те години.

Къщата на рода Мачкордови

Така разбрахме, че вече в селото няма останал наш роднина, но пък за сметка на това той ни заведе в голямата къща, която бе скрита от пътя с пропаднал покрив и много храсти около нея. Оказа се, че тя е била разделена на две между двамата братя, както бяхме чували от роднини: "чорбаджи Паско и чорбаджи Георги", но е доста голяма и сега си личи къде е бил умивалника и, че е била на на няколко етажа и има комин от голямото огнище, което ги е топлило в студените дни. По пътечка, която сега е непроходима, се стига до чешмата на главната улица, откъдето са наливали вода. От баба си зная, че в тази къща са отсядали Яне Сандански, Гоце Делчев и Даме Груев и затова изборът за песен в края на този пост не би могъл да бъде по- подходящ.

След това наше откритие нашият приятел Христо уреди да ни отворят църквата, защото свещеникът вече се е бил пенсионирал. Имахме шанс да видим храма отвътре, но там всичко беше ново. Тя беше ремонтирана основно през 2014 г. Оставих визитка на Христо, ако се сети или намери още нещо за нашия род и си тръгнахме удовлетворени от това вече близко до нас кътче.

Прабаба и нейният брат на кафе
 в Драма през 1941 г.

След като преспахме в чудесно хотелче във Волокас, на сутринта пихме кафе в град Драма в парк "Света Варвара" с изворите, където на същото място при посещение на родното място кафе са пили и моята прабаба и нейния брат, който по-късно отива да живее в Скопие. По чиста случайност намерихме мястото и пихме кафе точно там, където те са направили фотографията от 1941 година, която стигна до мен. Със сигурност късметът ни проработи на два пъти и бяхме очаровани и щастливи.

На връщане спряхме за кратко в град Серес и влязохме в България през Кулата като посетихме Рупите и Мелник като един прекрасен завършек на нашето пътуване в миналото. Върнахме се богати на преживявания, спомени и разкази за роднините. Познавайте рода си и уважавайте родителите си! Това мога да дам като съвет на всеки, който се наеме с трудната задача да издири своя род и потекло. Желая Ви успех и мъничко късмет!

Будката, бабата и бъдещето

Всички сте ги виждали. Будки за вестници, боядисани с блажна боя (най-често синя), наредени вестници, покрити с найлон, за да не се намокрят през зимата и есента от дъжд и сняг. Но кой стои вътре? Кой продава? Каква е тяхната история? Ето това ще ви разкажа в този пост.

Тя носеше английско име, а той типично българско. И двамата бяха между 70 и 80 годишни, живееха сами и бяха щастливи. След пенсионирането си и емиграцията на децата им в чужбина, те са решили да се занимават с нещо и започнали да продават вестници на автобусна спирка в софийски квартал. И така цели 16 години. Ставали рано и се редували при стоенето в желязната будка и познавали редовните си клиенти и им пазили вестници, списания и книги. Всичко това приключи на 12 септември миналата година. Будката затвори. Отчетът бе направен. Вестници, списания, книги, върнати и разликата бе 1 лев!

Когато се върнах от Германия през септември видях затворения павилион и се чудих какво е станало с тях. Опитах да разпитам някой в квартала, но никой не знаеше нищо. Чудех се, дали са болни, дали са занимали при децата си в чужбина, или пък новата наредба за рекламата и новия облик на спирките в София не ги е затворила. Мина време и преди два дни срещнах бабата в автобуса. Без да я питам, ми каза всичко.

Вече им било трудно да мъкнат вестници и да студуват есента и зимата и предпочели да затворят. Другата причина била, че тя заминала на гости на дъщеря си на запад. Най-съществената причина обаче е друга и тя ми я каза. Вече малко хора четат и купуват вестници. В почивни дни, в които обикновено преди години са разпродавали всичко, сега през есента имали само по 4 продадени вестника за цял ден. "Вече всички имат Интернет вкъщи", сподели ми тя."Там научават новините. Това е бъдещето. 1 лев за вестник също е много в тази криза и безработица." Последната причина е намалелия пътникопоток заради пускането на метрото и нови две автобусни линии, което ги е е изолирало. Те не съжаляват за нищо освен за разговорите с редовните клиенти.

Странно е понякога как се привързваме към такива неща като купуването на вестник от определена будка или пиенето на кафе в определено заведение. И когато те затворят или сменят хората, които си свикнал да виждаш, вече нищо не е същото. Наскоро видях, че и будката на Орлов мост също е затворена. Там работеше едно момче и когато работих в офис наблизо преди години, си купувах редовно от него, и ме познаваше и винаги знаеше какво търся и ми го намираше. Неговите причини за затваряне не ги зная за съжаление. Не зная и причините за една друга будка в Студентски град, където също едно момче ми продаваше вестник близо 5 години. Скоро ходих там и него също го няма.

Всичко тече, всичко се променя, будките затварят, тиражът спада. Това е бъдещето или може би настоящето...

На баба

Улисани в ежедневието често забравяме дати, рожденни, именни дни и годишнини. Ако ги нямаше напомнянията във фейсбук, кю, скайп, аутлук и другите програми за комуникация и поща, може би щяхме да пропускаме куп важни за любими хора и приятели дати. Днешният случай е по-различен.

 На 11 февруари преди четвърт век почина баба ми ( майката на моя баща). Аз бях на 7 години, но пазя някои отчетливи спомени от този ден. Това бе моя първи сблъсък със смъртта. Помня, че тя беше в едната стая, а аз не можех да проумея, защо лежи и не става. За самото погребение ни изпратиха със сестра ми при другата ми баба и дядо. Същият ден е имало снежна виелица, която е затрупала пътя и си спомням, че късно вечер се прибирахме с москвича и едва не заседнахме в преспите. Път от 3-4 километра ни отне над час с борба със стихията. Сякаш и природата не искаше да се примири със смъртта на баба ми Екатерина. Тя бе силна и корава жена и нищо не и се опираше. Чувал съм, че като бебе ме е хващала през кръста с една ръка и така ме е разнасяла. Силна хватка на преживяла доста жена. 

Нейният род Мачкордови е дошъл от Гръцка Македония, където са имали няколко магазина, три къщи и много декари земя. Тя е родена там през 1907. За жалост в онези смутни времена (1913 година) те са били принудени да оставят всичко и да бягат по един планински път до Неврокоп (днешен Гоце Делчев), където останали 5 години до и живяли в къща в близост до околийското управление, където всяка нощ чували изтезанията и виковете на пленниците. Отново в такава къща се озовали, когато са отишли в Пазарджик и същият сценарий се повторил. След като работата в града намаляла, те решили да се преселят на село и така открили Ветрен дол, което тогава още носело името Ели дере (1926). Селото, от където идвали се наричало Егри дере и отново е било в подножието на планина (там Змийница, а тук Родопите). Тази прилика ги накарала да го изберат за свой дом. 

През 1929 година се жени за дядо ми. От леля ми и баща ми зная, че баба ми се е обличала по градски и е ходила да търгува с плодове и зеленчуци на пазара във Велинград, до където е стигала с влака. Постоянно е разказвала за дядо си чорбаджи Паско (Спас) и за баща си чорбаджи Георги. Наскоро открих че родът им се е преселил преди 218 години от Ресилово (днес Харитомени) в Криводол (по турски Егри дере и днес Калитея) в Драмско. 

От детските ми спомени ми е останало, че тя ми скри индианците, с които обичах да си играя, и дълго време като дете съжалявах, че я няма, за да ми каже къде са. През годините открихме два-три индианеца, но те бяха поне 20 и досега това си остава загадка за мен. Такава ще остане и баба Ката, която познавах само 7 години и която ни напусна точно преди 25 години. А денят днес бе топъл и спокоен...

Семейни снимки

Случайно открих тази снимка и трудно намерих място, където да я сканирам, защото е А3 формат, но целият труд си заслужаваше. Това е снимка на семейство Алексиеви от 1936 година. 74 години са минали оттогава. 

На снимката са отляво надясно: чичо ми Тодор Алексиев, който почина преди години в София, но винаги е бил много всеотдаен и много ме обичаше. Когато са ме питали като малък, когато порасна, на кой искам да приличам, винаги казвах на чичо Тошо, защото е много работен. И наистина той ставаше винаги в ранни зори. Не обичаше да спи до късно. Винаги бе готов да изрови и земята, за да свърши услуга на роднина или близък човек. Беше много добър и умен, а е бил и съученик с писателя Димитър Димов. По-голямата част от живота си той беше в София в къща на Сточна гара и хиляди пъти ме е приютявал там. На тази снимка той е дете, но си личи благия му поглед и това, че е послушен и е сложил едната си ръка на рамото на баба ми. Има и хубава фуражка. 

Баба ми Ката (както и казваха всички, а истинското и име е Екатерина) е седнала и в скута си държи друг мой чичо, Митко, който на тази снимка е на една година. Той рядко говори, но като го направи, казва много ценни фрази. Има чувство за хумор. Миналата неделя го попитах как е, а той ми отвърна, че е добре, защото ако каже, че не е, ще трябва да дава много обяснения. Такъв е моя чичо Митко, който се е сгушил в скута на майка си на тази снимка. 

В средата, цялата в бяло, е моята леля, която живее във Велинград. Тя е най-голяма от всички и не случайно и на снимката и е отредено централно място. Преди години тя е работила на рецепция в "Двореца", което я прави близка до моята професия, а винаги, когато ходя до Велинград, отивам да я видя. Така направих и тази събота. Разговорът с нея върви леко и приятно. Тя помни доста от историята на нашия род. Всичките и 4 братя винаги са споделяли с нея и са се съветвали през годините и това не е случайно. Тя се казва Мария. 

До нея е дядо Кольо (Никола Алексиев) и това е дядо ми, който не не съм виждал и не помня, защото той е починал през 1976 година, а аз съм се родил през 1977. Изглежда ми сериозен достолепен мъж, а никога не съм чул лоша дума за него. За кратко е бил кмет, а любопитен факт е, че се е родил във воденица. Обичал е да пътува. 

До него е чичо Гошо (Георги), който също бе свързан с Велинград, но докато леля ми живее в Лъджене, той беше в квартал Чепино. Говоря за него в минало време, защото и той не е между живите. Като дете е бил доста палав и именно затова дядо ми го държи с една ръка отзад, за да не мърда на снимката. Той беше много едър и висок мъж и вечно се смееше на висок глас. Знам, че е бил директор на банка ДСК във Велинград, а и от него пазя много хубави спомени. 

Често семейството се събираше по празници и братята играеха карти по цяла нощ и стаята се огласяше от техния смях. Бяха весели времена. Баща ми го няма на тази снимка, защото през 1936 той още не е бил роден. Появил се е на бял свят съвсем случайно 10 години по-късно, когато поради медицински причини, баба ми е трябвало да роди, за да се излекува. Така е и станало. Какви ли не превратности и съдби се решават от наглед случайни и непланирани действия. И ето ме мен внукът и племенникът, който се опитва да запази спомените за своя род. Цели 74 години по-късно...

За снимките и хората

Винаги съм се интересувал живо от фотографията, но така и никога не станах професионалист в тази сфера и не се научих да работя с всички програми за обработка на снимки. Покрай работата си по различни сайтове и проекти започнах да събирам снимки и с това е пълен и личния ми компютър. 

Преди две седмици попаднах на страхотен сайт Изгубената България, който ме накара да се поразровя из старите прашни албуми вкъщи и оттам се появи тази снимка. Това са баба ми и дядо ми по майчина линия на тяхната сватба през 1942 година в Пазарджик. Както казва създателят на сайта Изгубената България Пейо Колев "една снимка струва хиляди думи" и това важи с пълна сила и за тази черно-бяла снимка, запазила едно щастливо събитие за бъдните поколения. 

Поразровете се и вие в стария скрин и потърсете стария албум и покажете снимките си, за да не се загубят завинаги. Няма да коментирам снимката или пък дядо ми и баба ми, но ще ви пусна една подходяща песен.

7 години

Вчера се навършиха 7 години от смъртта на баба ми. Съвсем случайно на обяд чух песента "Йовано, Йованке". Тя беше любима на дядо ми, който я е свързвал винаги с баба ми и си я пеел,когато е бил на фронта. Тази песен винаги я свързвам с нея. На същия ден за първи път доведох жена ми вкъщи, но те не успяха да се видят. Баба почина през нощта, а трябваше да се видят сутринта. С нейната смърт аз вече нямах живи баба и дядо и част от детството ми си отиде. Почивай в мир, бабо Иванке! Не съм те забравил и никога няма да те забравя!