четвъртък, 9 ноември 2017 г.

Рок операта Исус Христос Суперзвезда в летния театър в Плевен

Помня много добре деня, в който си купих двете касетки с рок операта "Исус Христос Суперзвезда" в Пазарджик. Бяха с жълти корици и красиви кафяви букви и ги взех от магазина на Унисон на ъгъла на пешеходната улица в града, и скоро се озоваха една по една в леглото на моя уокмен, който си купих от първата заплата като радио водещ.


Слушах непрекъснато  произведението на Андрю Лойд Вебър и Тим Райс, а и гласът на Йън Гилън ме грабна и заплени и скоро знаех всички текстове и песни. Малко по-късно по апокрифен начин от един приятел арменец се снабдих и с филма, който гледах на видеокасета и въпреки лошото качество успях да видя и образите от музиката, която слушах.

На своя първи Джулай на Варвара имах щастието да слушам някои песни под акомпанимента на китара, което ме направи много щастлив и по-близък с хората, които срещнах там. По-късно вече се снабдих и с диск и го слушах на по-добро качество вкъщи. Преди няколко години чух, че произведението се представя и у нас, но въпреки огромното ми желание все се разминавах с възможността да го чуя и видя на живо.

Затова тази година веднага щом разбрах, че постановката ще се постави в Плевен, побързах да купя два билета. Беше началото на септември и се отбихме в града на път за Силистра, където бяха децата ни за лятната ваканция. Използвахме времето преди това да разгледаме "Панорамата", крепостта "Сторгозия", музея на виното и парк "Кайлъка".

Спектакълът започна в 20:30 часа в летния театър и освен изпълнителите от операта в Пловдив, гост звездите Атанас Пенев от БТР и победителката от X Factor Христиана Лоизу в изпълнението се включиха и певците от общинския хор "Гена Димитрова" в град Плевен, а за жителите на северния град бе организиран безплатен транспорт от центъра с автобуси.

Още от първите акорди ме побиха тръпки и след това веднага усетих удоволствие да слушам моя любима творба, изпълнена от талантливи артисти. Признавам, че визуално не харесах изпълнителя на главната роля на Исус Христос, а разочарованието ми може да се сравни и с липсата на рок в гласа му, защото той е по-скоро оперен певец и това му личеше. Но това, което ме впечатли бе изпълнението на Юда, в чиято роля Момчил Караиванов бе просто великолепен. Беше привилегия да слушам този глас, а Наско от БТР също бе на ниво в ролята си на Пилат Понтийски. Имаше и английски гост певец, който изпълни две роли и бе доста артистичен и убедителен, а и пеенето му беше перфектно.

Думите от рок операта и превода им се прожектираха на белите стени на летния театър, но тези от ляво на сцената не можеха да видят добре в дъното и може би трябваше да се намери начин тези букви да бъдат прожектирани на предната стена с цел по-добра видимост, но с това аз изчерпвам забележките си. Самата атмосфера под открито небе под звездите и досами скалите в парка бе впечатляваща и запомняща.

Времето измина бързо, а на някои моменти аз не успях да удържа сълзите си, не само от вълнение, а и от загубата на моя любим чичо...

Така сбъднах още една моя мечта, но все още очаквам да видя и мюзикъла "Коса" на живо от Опера Пловдив, а догодина в България по време на Страстната седмица гостува и оригиналния спектакъл и се надявам да гледам и него. А дотогава ще се опитам да поспя и да сънувам, защото зная, че на сутринта всичко ще бъде наред...

вторник, 31 октомври 2017 г.

Моят 40-ти рожден ден

Винаги съм обичал своите рождени дни. Освен за мен съм се старал те да се превърнат и в празник на всички мои приятели, роднини и близки. Много често хората чакат дълго време кръгла дата, за да отпразнуват юбилей по различен тържествен начин, но за своя 40-ти рожден ден се сблъсках с едно поверие, което явно бе завладяло съзнанието и на стари и млади и всеки ме предупреждаваше да не празнувам шумно своя рожден ден под номер 40, защото рискувам да ми се случат лоши неща...

Тук е мястото да кажа, че не съм суеверен и не съм чак толкова религиозен, а и общуването с различни култури, нации и хора, ме е научило, че неприемането на едно нещо, в друга страна отсъства изцяло. Така е и с фаталната цифра и дата 13. Някои хотели и сгради нямат етаж с номер 13, докато италианците свързват 17 със смъртта, а за японците 9 е заплаха. В Афганистан 39 не е на почит и затова когато навършат тези години, те казват, че са почти на 40. Именно поради тези различия не вярвам истински, че една цифра, едно честване и един юбилей могат да ти докарат куп неприятности, а дори и смърт. Странно ми е как нация като нашата обръща толкова голямо значение на такива подробности, а и също как спазва с еднакъв плам религиозни празници, древни вярвания и съвременни постулати.

Първоначално бях решил да поканя 40 души на голям празник, но тази моя идея не не осъществи, макар рожденият ми ден да се падна в петък тази година и това беше идеалното време за такова отпразнуване на юбилея. Вместо това поддавайки се на натиска, реших да изкарам един кротък и спокоен празник без шумни празненства. За първи път от 40 години насам нямам снимка с торта...

Сутринта най-хубавите подаръци дойдоха от децата ми, които бяха нетърпеливи да ми честитят и да ми кажат, че ме обичат, а наред с това да ми подарят по една своя рисунка. Дъщеря ми беше нарисувала самолет с емблемата на ЦСКА, а синът ми куфари с надписи, различни знамена с пожеланието да обиколя света.

В офиса почерпих с бонбони "София" в чест на града, в който съм роден, а те се оказаха доста сполучливи. От колегите получих хубава зелена картичка с пожелания и събрана сума, каквато е традицията във фирмата.

Съвсем спонтанно реших да поканя 4 мои верни приятели на обяд в ресторант "Щастливеца", за да ги зарадвам с хубав обяд и обстановка и да покажа колко щастлив съм да ги имам. А и часът, в който съм роден (13:25) исках да отбележа с много близки хора. Бях помолил да не носят подаръци, но двама от тях, въпреки краткото време, ме изненадаха с такива.

След обяда денят мина в отговаряне на поздравления като 40 души ми се обадиха лично по телефона, 40 ми писаха в Linkedin и Skype, над 400 във Facebook и Messenger и 4 в twitter и ICQ.

Вечерята вкъщи бе като всяка друга вечер с разликата, че сега имаше пържоли, а десертът бе парче бисквитена торта, на която не съм духал свещи.

Беше ми странно, че много хора се притесняваха дори да ми честитят лично, а тенденциозно изчакаха следващия ден, за да не предизвикат съдбата и проклятието, което тегне на това суеверие.

Много оригинални поздравления получих от някои мои приятели и познати, които ми честитяха идването в техния клуб на 40-те, качването на 4-тия етаж, пристигането на 4-ти коловоз и стигане на 4-то ниво в играта на живота. Истината е, че именно 40 е реално половината на житейския път на всеки човек, защото много рядко някои успяват да живеят до 100, но напоследък много хора си отиват в 40-те и 50-те и затова един приятел бе прав да възкликне: "Как така няма да си празнуваш рождения ден? Ами ако той ти е последен?"

На следващия ден сутринта бях зает с ангажименти на дъщеря ми и пътувахме към моите родители в късния следобед. Там в механата край камината имаше тържествена вкусна вечеря със скара и малка торта с моето име, но без свещи с моите нови години, а само с една свещичка, която по настояване на децата духнах.

Едва на следващата сутрин купих бонбони, с които да почерпя тези, които са ми дали всичко в този живот, моите родители, и така приключи моят 40-ти почти непразнуван рожден ден. От майка и татко получих също пари в плик, а явно занапред това ще бъде удачния начин, за да си купя подаръците, които искам.

Ето все пак какво освен пари и рисунките получих за своя юбилей:

- новият албум на Europe "Walk the earth"
- книга за Brian May
- колаж със снимка от моята профилна снимка с ограничение на скоростта от 40 
- чаша с логото на Facebook

Преди правих wishlist преди своя рожден ден, но този път ще го направя след, та ако има някой заблуден забравил доброжелател да ме зарадва:

- новият албум на Robert Plant "Carry that fire"
- билет за концерта на Roger Waters през май 2018 в България
- билет за представлението на Камен Донев за Сватбите през декември
- книгата на Александър Ненов "Летящата планета"

Те отново се оказаха 4 и мисля, че съм скромен в желанията си, въпреки, че нескромно се надявам някой да плати и сметката ми към Мтел, която надхвърля 400 лева или пък те да я ревизират след подадената от мен жалба.

Ами това беше рожден ден номер 40. Имам една година да се подготвя за номер 41. А през това време се надявам да сме заедно, да сме живи и здрави и по-спокойни и добри...

четвъртък, 26 октомври 2017 г.

На чичо Митко

Настъпва първият Димитровден без моят чичо... Дълго време отбягвах да пиша по темата, защото мъката ме сграбчваше за гърлото и думите не успяваха да отразят загубата.

Беше първи септември, първият петък от месец септември. Времето беше слънчево и хубаво. Имах почивен ден и със семейството ми бяхме в Пловдив на разходка. Когато се прибрахме, научихме тъжната вест. Братовчед ми беше там и се беше погрижил за всичко. Аз помогнах само с разлепването на некролозите. Първия сложих на нашата врата... Обява за раздяла, черно бял помен за живота на един необикновено добър човек, моят чичо...

Братът на баща ми беше много работлив и всеотдаен човек. Няма да намерите човек да каже лоша дума за него. Димитър Алексиев бе човек на честта, добротата и труда. Говореше рядко, малко, но казваше точните думи и вникваше в разговора и проблема със съпричастност.

Когато го питах, как е, той  отговаряше, че е добре, защото, ако каже, че не е добре, ще трябва да обяснява много. Имаше страхотно чувство за хумор. Такъв бе моят чичо, един великолепен човек, който обичаше семейството си, родното място и Балкана. Още като малък ме води в планината, за да ми покаже всички пътеки, които познаваше наизуст или да му помогна със събирането на сухи клони и дърва за зимата.

Чичо Митко беше ловец. В детските ми спомени той винаги имаше по едно ловно вярно куче, което го следваше навсякъде заедно с пушката му. Накрая след като се пенсионира и вече не ходеше на лов, той ползваше пушката единствено да стреля във въздуха, когато Новата година настъпи. Ако не чуех този звук сякаш Новата година все още не беше дошла, а неизменно след това той идваше да ни поздрави и види.

Не пътуваше често, но помнеше с подробности всяко свое пътуване, включително и такова с неговия мотор до наш роднина в Скопие, където с плам обясняваше за пътя, сградите, къщата и срещата. Въодушевяваше се да говори за роднините и своя житейски опит, макар да го правеше с подбрани думи и кратки фрази.

Чичо е играл и за местния футболен тим и понякога идваше с мен на мачовете на Зенит, за да гледа как се представят младите и да си спомня за годините, когато той е играл. Затова, когато почина, помолих на първия домакински мач да бъде почетен с минута мълчание...

Чичо Митко работи и като пазач. Всяваше респект и изпълняваше задълженията си с отговорност и любов. Носеше зимна шуба и с колелото ходеше на всяка негова нощна смяна.

Той обичаше животните. Грижеше се за всяко живо същество с любов и му говореше тихо, спокойно и те сякаш го разбираха и му се доверяваха безпрекословно.

Той обичаше да идва вкъщи и аз винаги намирах начин да седна до него и да разговаряме, защото общуването с него бе ценно за мен. Разпитвах за миналото на фамилията, а и самият аз имах спомен за нощи, изпълнени със смях, когато четиримата братя играеха карти на кухненската маса...

След като загубих последователно другите си двама чичовци (чичо Гошо от Велинград като студент и чичо Тошо от София като току що започнал работа), сега дойде време да се разделя и с последния си чичо...

Няма да забравя негова снимка като войник, която бях открил в старите албуми. На нея той блестеше и сияеше спретнат, усмихнат и млад, нахлупил войнишко кепе и с устремен и ведър поглед. Сега тези очи ще ми липсват...

Така и не успях да го попитам и да разбера коя е любимата му песен, къде и кога се е чувствал най-щастлив и да ми разкаже за негово пътуване...

Тъжно е, че със смъртта на човека си отиват и желанието му да пътува и спомените от предишни негови пътувания...

Тъжно е, че оценяваме някого и какво сме пропуснали да си кажем, едва, когато го загубим и е прекалено късно...

Чичо ми беше зодия Скорпион като мен и в началото на ноември трябваше да празнува своя 83-ти рожден ден, а днес неговия имен ден...

Като дете не пропускахме да отидем на този ден у тях, за да уважим името му, а и като по-голям, винаги, когато имах възможност и бях там, неизменно отивах на гости първо на него с моите родители. Този Димитровден ще е различен, поне за мен, защото дори и в годините, които не успявах да отида, знаех, че той е там и се обаждах или предавах поздрави по майка и татко. Днес за първи път от толкова години няма да мога да пратя поздрави...

Не останах за погребението на 2 септември,  не само защото имах планове, билети и резервация за хотели за годишната семейна почивка на море, а и защото нямаше да мога да издържа да видя как ковчега потъва в земята, която той толкова обичаше и обработваше, за да даде плодове и урожай. Разделих се с него онази петъчна вечер на втория етаж...

Двамата му сина и мои първи братовчеди от доста време са предимно в чужбина и рядко се виждаме, но когато се прибират, винаги идваха събота и неделя да го посетят и така се радвах да видя и тях. Сега стринка ми е сама, а моят чичо вече го няма...








сряда, 25 октомври 2017 г.

Интимен концерт на Натали Имбрулия във Военния клуб

Понякога е странно как се формират музикалните ни вкусове и как един изпълнител ти става любим и си купуваш всеки негов албум и знаеш текстовете наизуст. С Натали Имбрулия при мен това се случи преди 20 години, когато като студент в уолкмена ми неизменно стоеше касетката с нейния дебютен албум "Left of the middle".

Тогава бях в такъв период, че нейните песни ми въздействаха най-добре, а и нейната младежка, естествена визия с къса коса и небрежен поглед и наглед неглижирано облекло ме спечелиха, а определено австралийката притежава голяма доза чар и талант.

Новината за неин концерт в София през април тази година ме изненада приятно и ме върна отново в студентските години. Не беше трудно да следя нейната кариера, защото след първите и два албума тя издава по един на 4-5 години, а последният от 2015 "Male" с кавъри на мъжки изпълнители дори не го бях чувал или купил.

Първоначално концертът трябваше да се състои на ново място в зала на улица "Пиротска", но почти месец преди датата бе преместен в залата на Военния клуб. Лично аз бях изненадан от малкия интерес към събитието, защото Натали е световна звезда и има големи хитове.

Залата беше малка, но уютна и създаде прекрасна атмосфера за този акустичен и интимен концерт на 42 годишната певица. Капацитетът на залата е малко над 400 души, но когато влязохме, в нея нямаше повече от 200. Това позволи да се приближим максимално близо до сцената и да наблюдаваме концерта от близо. Като недостатък на организацията мога да посоча освен смяната на мястото, така и смяната на часа с по-ранен, което поне на нас ни костваше пропускане на първата песен, а много други изпуснаха и почти половината концерт.

Сцената бе подредена като стая с нощна лампа, килим и мебели, а музикантите бяха седнали удобно и свиреха като на гости в нечий дом. Натали бе в прекрасна рокля и чарът и се прояви във всяка изпята песен, във всяка нейна усмивка, а контактът с публиката наистина бе доста интимен. Дори забравянето на текст от нейна песен бе преодолян умело и със смях и радост.

Изпълненията и бяха на един дъх и така концертът свърши неусетно, а и неговото времетраене бе по-кратко, но на бис изпя три песни. Ето и какво включваше сетлиста на 30 април:

1.Wrong Impression
2.Stuck on the Moon
3.I Will Follow You Into the Dark (Death Cab for Cutie cover)
4.Satisfied
5.Counting Down the Days
6.Glorious
7.On the Run
8.That Day
9.Beauty on the Fire
10.Torn (Ednaswap cover)
11.Smoke
12.Lukas
13.Shiver
14.Instant Crush (Daft Punk cover)

Encore:

15.Butterflies
16.Intuition
17.Big Mistake

След първия бис напразно се надявахме на втори, но всичко приключи и на сцената останаха само нейните музиканти, които прибираха. Много исках да я видя след това, но за съжалание чакането на задния вход на Военния клуб, не се възнагради. По-късно разбрах, че тя е давала интервю и е имала среща с певци от музикален формат. Надявам се, че Натали Имбрулия ще посети отново България някой ден и ще мога да се насладя на нейната музика и чар.

А дотогава ще слушам нейните дискове в колата си...




вторник, 24 октомври 2017 г.

Музикално пътешествие с Мерилиън в Античния театър в Пловдив

За мен Мерилиън е много лична група и музика. Тя докосва онези кътчета на душата, които умело се опитваме да скрием под забързания ритъм на ежедневието. Може би съм един от малкото, който харесва групата както в периода на Фиш (1979 -1989), така и в този със Стийв Хогарт (1989 до днес).

За втори път щях да се насладя на тяхната музика в България, като първият път ги гледах в Зимния дворец в Студентски град в София през юни 2009 и моите впечатления от онзи концерт може да прочетете тук.  Преди този концерт разбрах, че тогава организаторите не са им платили, но това за група от техния ранг не е повод да не посещават повече страната, а точно обратното, те бяха тук, за да покажат новите си песни от последния си албум Fuck Everyone and Run (F E A R) (2016), който получих като Коледен подарък от сестра ми и слушахме на път за концерта.

Любопитно беше, че последният път, когато бях на концерт в Античния театър на неговата сцена беше Фиш през септември 2012 и моите емоции от тогава може да прочетете тук. Със сигурност мястото носи своята атмосфера и както Хогарт каза, ако може само да си представим, че на това място е имало представления преди толкова много години...

Местата ни бяха с добра видимост към сцената, защото гледахме от първи ред на горната трибуна, но като единствен недостатък ще споделя, че бяхме леко вляво от сцената и една от тонколоните ни пречеше да видим добре клиповете, които вървяха на видео стената.

Това, което ни очакваше бе изумително: феерия от светлини, звуци и мултимедия в общ проект на силни текстове и артистичност на вокалиста на Мерилиън. Преобладаваха парчетата от новия им албум като съотношението им към предишни албуми бе повече от внушително. От периода с Фиш имаше само едно песен, също като на концерта им в София и тя бе "Sugar mice". Като изключим новите песни, от моите любими бях щастлив да чуя "Fantastic place", "Afraid of sunlight", "Man of thousand faces"  и "Neverland".

Две песни бяха приятна изненада за мен, а именно "Real tears for sale", където се осъждаше похвата на музиканти да използват своя тъга и страдание в песните си, за да печелят повече пари от съчуствието и състраданието на своите фенове. Като такъв пример на екрана изгря Шиниъд О' Конър, а тази гледна точка на Мерилиън към колеги, бе съвсем нова за мен. В другата песен "King" на екрана се редяха отишли си без време музиканти като Джим Морисън, Джими Хендрикс, Джанис Джоплин, Елвис Пресли и много други, явно станали жертва на славата и свързаните с нея пороци.

Мисля, че тук е и момента да пусна и сетлиста от концерта, за да се ориентирате какво изпълниха Мерилиън на Античния театър в Пловдив:

1. El Dorado: I. Long-Shadowed Sun
2. El Dorado: II. The Gold
3. El Dorado: III. Demolished Lives
4. El Dorado: IV. F E A R
5. El Dorado: V. The Grandchildren of Apes
6. You're Gone
7. The Leavers: I. Wake Up in Music
8. The Leavers: II. The Remainers
9. The Leavers: III. Vapour Trails in the Sky
10. The Leavers: IV. The Jumble of Days
11. The Leavers: V. One Tonight
12. Fantastic Place
13. Mad
14. Afraid of Sunlight
15. Sugar Mice
16. Real Tears for Sale
17. Sounds That Can't Be Made
18. Power
19. Man of a Thousand Faces
20. King
21. Neverland

Encore:
22. The Invisible Man

Encore 2:
23. Three Minute Boy

Не мога да не кажа, че очаквах да чуя поне "The space", "Easter" и някои други мои любими техни песни, но човек не може да получава всичко, а това което получих бе повече от достатъчно, поне до следващата ми красива среща с Мерилиън...





понеделник, 23 октомври 2017 г.

Дейвид Гилмор на живо от Помпей на голям екран

Сряда вечер не е типичното време за кино или за концерт, но по ирония на съдбата аз съчетах двете, за да сбъдна една моя мечта. Разбира се тя е наполовина сбъдната, защото все още се надявам, че ще успея да чуя Дейвид Гилмор на живо някой ден, но и това което видях в Кино Арена Запад си струваше.

Първоначално се уговарях с моя висок и умен колега и приятел да ходим заедно, но се оказа, че билетите, които той е купил от сайт с изгодни оферти, съвпадаха с концерта на Стинг, за който аз вече си бях купил билети, а и който не исках да пропускам за нищо на света. Затова той бе така добър, да смени само моя билет за друга по-ранна дата.

Признавам си, че когато за първи път видях това кино да рекламира опери и концерти на голям екран, не прегърнах идеята и ми се видя странно и налудничево. Не мисля, че киното може да замести изживяването при концерт или представление на живо. След видяното обаче си промених поне малко мнението и мисля, че си заслужава да се види цялостната обстановка, кадри от високо, зад кулисите и други детайли, които е невъзможно да усетиш, когато си сред тълпата. Високото качество и звук също допринесоха за приемането и насладата от концерта.

Излишно е да казвам, че съм голям фен на Пинк Флойд, а едно от нещата, за които съжалявам в живота си е, че пропуснах техен концерт в Прага, когато бях там през 1994. Вярно е, че си купих тяхна фланелка и диск, но бях с група ученици от немската гимназия и госпожата отказа да ме пусне сам на рок концерт, далеч от мястото, където спяхме и в чужда страна, чийто език не владея. Останах си със спомена за плаката, фланелката и диска...

По-късно си купих видеокасета с техен стар концерт в Италия в Помпей, който въртях вкъщи на видеото по няколко пъти. Мястото беше впечатляващо, а музиката космическа. Не мога да забравя, че и същата година моите двама най-добри приятели ми подариха за рождения ден диск с албума "Atom heart mother" с крава на корицата и надписани с перманентен черен маркер пожелания на самия диск ;)

През август 2013 имах щастието да видя Роджър Уотърс на живо в София на стадион "Васил Левски" с изпълнение на "The wall", а догодина живот и здраве се надявам да го видя през май в зала "Арена Армеец" с представянето на новия му албум.

Миналата година мое посещение в Рим по случай десетата годишнина от сватбата съвпадна с негов концерт в италианската столица, но билетите бяха свършили и не успях да се възползвам от този подарък от съдбата...

Но да се върна на Гилмор и концерта му в Помпей. Бях чул, че през 2016 година той е изнесъл великолепен концерт на античната арена в италианския град, а решението му година по-късно да го издаде на DVD със сигурност вече мога да кажа, че е повече от правилно.

Краткото встъпление показа на кои музиканти разчита той днес, а и направи връзката между онзи концерт с Пинк Флойд през 1972. След това започна самия концерт и думите ми за него ще бъдат оскъдни, защото страхотната организация, осветление, ефекти, кръглия екран и професионализма на целия състав и на Гилмор въобще са на светлинни години и не подлежат на друг коментар, освен положителен.

Факлите на стените, атмосферата, отбраната публика и сетлиста, като изключим разбира се осезаемата липса на "Echoes", която сякаш е правена за това място и е акцент на концерта от 1972, прави този концерт различен от всеки друг, а аз почнах да мечтая това да се случи и в Античния театър в Пловдив, но вероятно съм прекалено голям оптимист...

За да имате представа кои песни чух и гледах в киното Ви пускам сетлиста:

Set 1:
5 A.M.
Rattle That Lock
Faces of Stone
What Do You Want From Me (Pink Floyd song)
The Blue
The Great Gig in the Sky (Pink Floyd song)
A Boat Lies Waiting
Wish You Were Here (Pink Floyd song)
Money (Pink Floyd song)
In Any Tongue
High Hopes (Pink Floyd song)

Set 2:
One of These Days (Pink Floyd song)
Shine On You Crazy Diamond (Parts I-V) (Pink Floyd song)
Fat Old Sun (Pink Floyd song)
Coming Back to Life (Pink Floyd song)
On an Island
The Girl in the Yellow Dress
Today
Sorrow (Pink Floyd song)
Run Like Hell (Pink Floyd song)

Encore:
Time (Pink Floyd song)
Breathe (Reprise) (Pink Floyd song)
Comfortably Numb (Pink Floyd song)

Вероятно забелязвате, че има доста песни от последния всъщност четвърти албум на Дейвид Гилмор "Rattle that lock" 2015, а признавам, че имам доста любими песни от него и с удоволствие го слушам в колата. Предишният му албум "On an island" от 2006 също го имам на диск, а предишните два: "David Gilmour" - 1978 и "About a face" - 1984, ги имам само на касети, като фаворит ми е вторият от 1984.  Но след като видях концерта много искам да видя на живо Гилмор, след като е ясно, че Пинк Флойд не може да съществува повече в такъв формат след смъртта на Ричард Райт през 2008, а и след като имах и ще имам възможността да чуя Роджър Уотърс в България, се надявам, че ще сбъдна и тази моя мечта някой от тези дни...



събота, 21 октомври 2017 г.

Моят четвърти концерт на Стинг в България

Учебната година в България току що бе започнала, но ден по-късно в столицата пристигна бившият учител Гордън Съмнър, известен повече като Стинг, за да ни научи, че някои песни и текстове не омръзват, колкото и пъти да ги слушаш и да вникваш в тях.

Класната стая бе пълна с ученици на различна възраст, които си бяха написали домашното за различни класове и години от богатото творчество на английския музикант. Арена Армеец бе толкова пълна като на концерта на Дийп Пърпъл и всеки с нетърпение очакваше старта на шоуто.

За мен това бе четвърта среща на живо със Стинг като любопитното е, че всички те се случиха в България на четири различни места. През 1996 година той дойде за първи път в страната ни и напълни Зала 1 на НДК. 10 години по-късно през 2006 той свири на стадиона в Несебър заедно със сина си, а аз отново бях там. За последно го слушах на стадион "Георги Аспарухов" през 2011, като повече за третия му концерт може да прочетете в моя пост тук. Сега годината е 2017 и мястото отново е различно, зала Арена Армеец.

Започнах да слушам Стинг през 1987 година, когато излезе албумът му "Nothing like the sun". Страстта ми се задълбочи с купуването на всички албуми на предишната му група "The police" и сега бях много радостен, че той изпълни много песни от този си период. Годините и спомените се трупаха, а всяка песен и негов албум ги свързвам с определено събитие в моя живот. Текстовете съм научил наизуст, а за тяхното значение съм се ровил в безсънни нощи сред купища книги, вдъхновили Стинг, а накрая прочетох и неговата автобиография "Разпилени ноти" от 2012 година, която ми разкри още страни от неговата личност и творчество.

Но нека сега след дългото предисловие се върна на самия концерт. Изненада за мен беше участието на сина му само с една китара и глас като подгряване за основната част, а и самата поява на бащата още в самото начало. Последния му албум го слушам в колата и знаех, че голяма част от него ще чуя и на живо. Друга изненада бе участието на сина на верния китарист Доминик Милър на другата китара и така групата на сцената доби семеен уют и сплоти две поколения. Много се зарадвах и на любимата ми "Mad about you" от албума Soul cages, а за да допълня картинката ще Ви насоча към сетлиста на целия концерт и към страхотния отзив на сайта werock, който може да прочетете тук. Знаех, че всеки концерт завършва с "Fragile" и за това не се надявах на повече, но бях доволен от всяка изсвирена нота и от всеки текст на всяка песен тази вечер.

1.Synchronicity II (The Police song)
2.If I Ever Lose My Faith in You
3.Spirits in the Material World (The Police song)
4.Englishman in New York
5.Every Little Thing She Does Is Magic (The Police song)
6.Mad About You
7.Fields of Gold
8.Shape of My Heart
9.Petrol Head
10.She's Too Good for Me
11.Message in a Bottle (The Police song)
12.De Do Do Do, De Da Da Da (The Police song)
13.Ashes to Ashes (David Bowie cover)
14.50,000
15.Walking on the Moon (The Police song)
16.So Lonely (The Police song)
17.Desert Rose
18.Roxanne / Ain't No Sunshine

Encore:
19.Next to You (The Police song)
20.Every Breath You Take (The Police song)

Encore 2:
21.Fragile

Над 20 песни и над 2 часа изпълниха с емоции и спомени всички присъстващи, а аз се радвам, че отново видях моя любим изпълнител и заредих седмицата си с неговата музика и захраних душата си, споделяйки чувството с любим и скъп човек.

"А през цялото това време реката течеше нежно към морето..." И така до следващата ни среща... на която не бива да забравяме колко крехки сме всъщност и за "всички родени под сърдита звезда, не бива да забравяме колко крехки сме..."




сряда, 2 август 2017 г.

Слава - притча за добротата

В днешния завързан световъртеж от събития и опорочено его все по-рядко се намира място за добротата и искреността. А дори когато я срещнем, не и обръщаме внимание и не я разпознаваме, дори лице в лице.

Да си призная този път тръгнах с леко предубеждение към поредния български филм, а още повече, щом той бе направен по действителен случай. Признавам си, че нямах сили да пиша отзив за предишния филм "Урок" на същите режисьори, защото бях разочарован от играта и мудното действие в него, и сега очаквах нещо подобно, но този път макар в главната роля да беше същата актриса (Маргарита Гошева),  нещата бяха различни.

Преодолявайки препятствията от огради и техника около строежа на метрото на Попа се добрахме до обновеното кино "Одеон", за да гледаме българския филм "Слава". Ето го и трейлъра:


Както и в предишния филм на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, парите са в основата на случилото се. В Урок това бе ограбилата банка отчаяна учителка, а в Слава това е кантонерът, който намери пари на релсите и ги върна. Както често се казва: "Няма ненаказано добро!"

Филмът показва как нашето ежедневие се е превърнало в едно надбягване с времето, което вечно не стига, как се опитваме да представим нещата в атрактивна и впечатляваща светлина, а така губим ценното, малкото, детайлите и доброто у другите и себе си.

Много добро попадение е и заглавието на филма с марката часовник. В търсене на краткотрайна слава ние забравяме, че има по-важни неща като традиции, семейство, уважение, чест, родова памет и неподправена доброта.

Гледайте филма, защото си заслужава. Гледайте го, защото там ще видите поне една малка част от себе си. Гледайте го, защото Стефан Денолюбов прави ролята на живота си, поне по мое скромно мнение. Гледайте го, за да се предпазите от славата и да живеете славно и без нея...


четвъртък, 20 юли 2017 г.

Дълбоко пурпурно сбогуване със софийската сцена

Преди малко повече от два месеца поне според моето скромно мнение "Арена Армеец" постави рекорд по посещаемост. Причината в неделната вечер на 14 май да има повече от 18 000 души на едно място в София, беше концерта от прощалното турне на легендите от Deep Purple. Разбира се и аз бях там.

Моят висок и умен колега се беше погрижил да имаме перфектните места и бяхме на първи ред вляво от сцената с чудесен изглед към групата. За жалост точно преди концерта получих мигренозен пристъп и болката в главата ми попречи донякъде на по-доброто изживяване на музиката. Може би и заради това подгряващата група Monster truck  се превърна в живо мъчение за мен. Не помня на друг концерт да съм се чувствал така зле като на този, а и не помогна плискането с вода и излизането на чист въздух. В крайна сметка една дама, седяща до нас, ми услужи с хапче за глава и това позволи след десетата песен на Deep Purple вече да вляза в час и до края да слушам и възприемам музиката така, както трябва. Повече за самия концерт и сетлист на песните може да откриете тук.


Странно за мен е обаче, че когато Ian Gillan дойде сам в София в края на ноември в зала 1 на НДК, там нямаше толкова голям интерес и публиката беше в пъти по-малко, въпреки, че песните, които изпълни тогава самостоятелно и с групата паснаха повече от 80%.  Но си обяснявам, че името на групата винаги е по-голяма от това на вокалиста и, а и самата част с прощално турне доведе много хора на събитието. Не зная обаче, дали това не е също маркетингов трик като последното турне на Scorpions, които след него идваха още веднъж в София, но това не е най-важното.

Признавам, че не бях слушал последния албум на групата и може би заради това и песните от него, не ме впечатлиха толкова, а може би и Ричи Блекмор и Джон Лорд ми липсваха на моменти, но в крайна сметка концертът беше на супер ниво и ме зарадва с изпълнението на любимите за мен песни Hush, Black night, Smoke on the water и Perfect strangers, някои от които успях да предавам на живо, докато не ми падна батерията на телефона.

Винаги на техен концерт се сещам за моя приятел от Козлодуй Калин, който всички наричаха Ричи, който си отиде твърдо рано от този свят, но цялата му същност бе отдадена на групата, докато беше сред нас...

Ясно ми е, че няма как в днешно време Gillan да изпълни Child in time, а също така и, че не е възможно в рамките на няколко часа да чуеш всички любими песни от група, която е на сцената вече почти 50 години. Но е едно е сигурно - радвам се, че бях там, бях щастлив да чуя групата на живо отново и ако случайно пак решат да дойдат отново ще бъда там, за да им отворя душата си, ако почукат на задната врата...


четвъртък, 13 юли 2017 г.

Пеещите обувки на Леа Иванова

Понеделник вечер не е най-подходящото време за кино, но когато става въпрос за български филм времето и мястото нямат значение. Всъщност за втори пореден път гледам филм в Дома на Киното, който успява да ме трогне и да ме докара до сълзи. Това означава, че всички са си свършили перфектно работата, а накрая на прожекцията имаше среща с режисьора и двама от главните герои.

Но нека започна отначало. Следейки събитията в Дома на Киното на няколко пъти през погледа ми мина заглавието "Пеещите обувки" и подобно на Мирча Кришан, който пита "Как така кон да мяучи?" и аз попитах: "Как така обувки да пеят?" Не ми беше хрумвало, че лентата може да е свързана с българската певица Леа Иванова. За разлика от друг път, този път не бях се подготвил с гледане дори и на кратко видео или прочит на сюжета, но за да не направите същата грешка и Вие, ще Ви пусна трейлъра, както правя обикновено в ревютата си на филми тук:


Без предубеденост и излишни очаквания аз се втурнах в сюжета на филма, който премина през джаз, пътуване, политика, Истанбул, Дупница и София, за да стигне до Виена, Белград, Париж и Берлин. Пътуването във времето разкриваше настроения, ноти, влюбване, раздяла и много покорени сцени и мъжки сърца. Лиляна Иванова се играе от три актриси и това е съвсем сполучлив ход на режисьора Радослав Спасов, а за моя изненада известните лица и актьори във филма имаха второстепенни роли, а главните бяха поверени на млади, талантливи новоизгряващи звезди.

Акцент в тези 142 минути бе любовта между Леа и Еди Казасян, брат на прочутия Вили Казасян. Двамата минават през различни изпитания, изневери и различия, но остават заедно до края, а и след смъртта на певицата Казасян остава да живее с мисълта за нея и преживяните мигове, търсейки всяка подробност за нея, която той не е знаел по време на съвместното си съжителство. Такава любов явно има не само по филмите, а е била и реалност въпреки всичко и всички. Но най-добре да я изгледате сами и да прецените, дали сте способни на нещо подобно.

При появата на буквите на екрана се появиха и сълзите в очите и аз далеч не бях единствения в киносалона, който едва ги сдържаше, за да не прелеят, а със светлините на лампите отпред застанаха режисьорът и двамата млади актьори. Те успяха да разведрят обстановката и да разкажат интересни подробности от процеса на заснемане.

Прибирайки се вкъщи, потърсих всички възможни песни на Леа Иванова, за да допълня сам впечатленията си без да съм гледал другите два филма за нея и без да съм чел книгата от 1989 г. Ако имате желение и време може да гледате краткия филм на БНТ от 1971 г. "Леа пее и се смее" тук, а гостуването и в предаването "Всяка неделя" може да видите тук.  Четох и доста отзиви и много се възмущаваха, че най-известните и песни не са влезли във филма, но за мен това не бе проблем, а като завършек на този пост ще пусна една песен, която е написана от Еди Казасян като музика и текст специално за Леа Иванова и казва много и с думи и с жестове в самия клип от 1985 г.  А Вие си спомнете за Леа и за нейния специфичен глас, чувство и достолепност! Лека нощ!



сряда, 7 юни 2017 г.

Воевода - стръмният път към върха

Случайната среща с режисьорката и изпълнителката на главната роля във филма "Воевода" Зорница София в офиса днес ме накара да отворя черновата на поста за филма.

Истината е, че го започвах цели три пъти и все не ми харесваше, защото началото е важно. То кара читателя да продължи да чете до края. Макар и да излезе в началото на годината аз все не успявах да отида да го гледам. 

Четох различни отзиви, и добри и лоши, но реших, че сам трябва да преценя, дали ми харесва или не и така в един ден през май успях да стигна до него, тичайки, за да не изпусна началото му. Бях задъхан и въздухът ми бе свършил и когато се настаних на мястото си във вече тъмния и притихнал киносалон, бях грабнат от тичане през гора, реално като моето препускане из джунглата на модерния град. Не можеше да има по-удачно начало от това и веднага влязах в обувките на героите от филма, защото знаех колко трудно е да не можеш да си поемеш дъх и да продължиш да проверяваш границите на човешките физически сили.

Дали заради това или заради силното начало филмът ме грабна и ме завладя, на моменти ме стисна здраво за гърлото, а дори успя да изтиска и някоя сълза от очите ми. Преди да продължа по-нататък ще пусна трейлъра, за да може и Вие, ако още не сте го гледали, да придобиете някаква представа за него:


Не бива да преразказвам сюжета, но ще спомена, че Румена воевода минава през доста изпитания, лишения, жертви и страсти, за да изкачи стръмния път към върха и да бъде лидер на корави и силни мъже, които да я следват в неблагодарното дело. Често в живота си съм срещал жени, които приемат мъжки загуби, раздели и болести и смятам, че границата за болка при жените е далеч по-дълбока и широка. Какво се случва в главата на Румена само тя знае и как пренебрегвайки своя майчински инстинкт, тя продължава борбата за свободата на своята родина. Образът е съвкупност от всички жени воеводи, които са изброени в края на лентата, а аз признавам, че преди време единственото женско име, което асоциирах с воевода, бе това на Сирма.

Филмът е съпровождан от прекрасна музика на "Кайно Йесно СЛонце" или членовете на бившата група "Исихия", с част от които имам честта да бъда приятел. Нещата пасват и с пасторалните гледки и красива българска природа, автентична музика и разказ, който по стъпките на Хайтов те води из гората жаден, гладен, мрачен и без дъх.

Филмът определено ме разтърси и ми повлия, а това, над което ми остана да мисля по пътя за вкъщи бе, дали недовършената работа е все българска и дали предателството е само наш патент...

Явно има някаква орисия, но има и магия, която Зорница София е забъркала с прекрасен актьорски състав, за да се получи качествен български патриотичен филм без излишен патос.

Гледайте го и се опитайте да намерите воеводата в себе си и се запитайте, дали Вие бихте направили същите жертви за едно благородно и безкористно дело... Аз не бих...



вторник, 23 май 2017 г.

Европейска нощ на музиката

Беше вторник вечер миналата седмица. Предстоеше концерт на моята първа любима група. Първата група с първата песен е като първата любов - незабравима. Финалното отброяване на часовете на работния ден ме приближаваха все повече към поредната среща с моите любимци от шведската рок група Юръп

Като дете преди 30 години не правех асоциация с името на групата и континента, а европейският съюз тогава не беше актуален и за мен то беше като извън този свят. Такава бе и първата им хитова песен, която направо излетя в космоса и нямаше стрелбище, хоремаг или радио, което да не я върти, когато излезе. Въртях я и аз на касетка със записан в студио в Пазарджик албум, за който платих с парите от тетрадки, които продавах пред училището си на импровизирана маса. Последваха нови касетки с албуми на групата, които сигурно са се въртяли хиляди пъти в ролката на касетофона и са дали тласък на моето въображение още като дете.

Вече ги бях гледал на живо в България на площада в Ловеч (11 май 2007) и в зала Фестивална (15 юни 2012), но сега те изнасяха концерт за първи път в Арена Армеец. Ходихме заедно с моя колега и приятел и по-ранното ни отиване в залата позволи да се приближим максимално до сцената при изпълнението на подгряващата група "Sevi", която бях срещнал случайно на бензиностанция при моя командировка в Благоевград.

Бях изненадан, че сцената е разположена в средата на залата след концерта на Пърпъл и дори тази половинка не се напълни съвсем, но за мен това нямаше значение. Любимата ми група щеше да свири на метър от мен и това за мен лично си беше доста вълнуващо. Разположението ми позволи да ги видя още преди да се качат на сцената, а след това концертът беше на страхотно ниво. За първи път нямах проблем с батерия или обхват и снимах и предавах на живо и се насладих на всяка една песен. Ето и самия сетлист като песните 16 на брой отговаряха на датата: 16 май:

1.War of Kings
2.Hole in My Pocket
3.Rock the Night
4.Scream of Anger
5.Last Look at Eden
6.Carrie
7.The Second Day
8.Firebox
9.Sign of the Times
10. Girl From Lebanon
11. Ready or Not
12.Nothin' to Ya
13.Superstitious
(with snippet of "Here I Go Again" by Whitesnake)
14.Cherokee
15.Days of Rock 'n' Roll

Encore:
16. The Final Countdown

Много хубаво ревю за концерта може да прочетете на сайта werock.bg, а беше логично групата да представи повече песни от последния си албум "War of kings" - 2015, а стана ясно че през октомври пускат и следващ нов албум, 11-ти поред.

Групата се раздаде максимално и се забавляваше истински, а аз преливах от радост. Ще ги очаквам отново за четвърти път в България с новия си албум, а дотогава ще продължавам да ходя по пътя си и да ги следвам...

събота, 11 март 2017 г.

Когато бях армейски генерал или казармени истории за мъже

Когато бях в казармата...

Все по рядко се случва да се чуе подобен разговор на маса, защото от доста година задължителна военна служба няма.

Има обаче големи мераци на политици, експерти, любители и най-вече жени, които настояват за нейното връщане. Аз както и авторът на книгата, чиято корица виждате вдясно от строя, не се сдържах, сме против. Макар да ни делят години разстояние и макар неговата и моята казарма да се различават като времетраене, като политически строй, мога да Ви уверя, че глупостите и издевателствата са едни и същи.

Подвизите на редник Мишев, който сега се подвизава като Вешим с обърнато кръгом име, описани в прочетената от мен книга, си приличат с моите спомени от родната казарма, а също така и с тези на прословутия войник Швейк.

Хуморът и самоиронията е един от начините да се справиш с безумието в поделението, независимо от неговото местоположение. След края на моята служба първото поделение, в което служих до клетвата бе закрито, а на мястото на второто сега се кипри модерен София Хай Тек Парк. Това заличи физическите следи от моята следуниверситетска казарма, но за жалост не успя да направи същото и с тези, които още витаят в главата ми.

Не искам да навлизам в подробности, за да не отегчавам читателя, но само ще спомена за няколко случки като чистенето на тревата от асфалта на летището в Русе в продължение на цял ден и чистенето на стадиона в поделението с голи ръце, за да е равен на 1,5 сантиметра по време на финала на световното първенство по футбол, който ефрейторите гледаха по същото време на единствения телевизор в лафката.

По време на престоя ми в лечебницата също имам ярък спомен, в който лейтенант ни събуди в 2 часа през нощта, за да ни излекува като прекопахме градинките в рамките на час под светлината на фенерче.

След отклонението искам да кажа, че в казармата мъж не се става и тя не помага особено във възпитанието и изграждането на личността, но спомага в затъпяването, в изпълнението на безсмислени противоречащи си заповеди и докарването на куп болести, които дори не си предполагал, че съществуват.

Дано не върнат казармата, макар този лозунг да струи от устата на всеки кандидат депутат този месец, а дано и повечето прочетат книгата на Михаил Вешим, който определено ми е любим писател, за да се посмеят малко на абсурда на българската казарма.

Разрешете да доложа една песен в края на този пост!

Искрено Ваш: редник Алексиев

събота, 18 февруари 2017 г.

Високо там горе при Анна Ахматова

Когато ми се налагаше да минавам с колата през Младост 1А преди години при ремонта на булевард "Александър Малинов" забелязах, че в него има улица "Анна Ахматова". Бях чувал за нея още в училище, но тогава отново се разрових да си припомня нейната биография. 

Преди Коледните празници през декември миналата година бях поканен от актрисата Силвия Станоева на предпремиерата на представление, посветено на руската писателка. Оказа се, че то се играе в Мраморната зала на Руско-културно информационния център, където се намира и моят офис. За съжаление тогава не успях да отида, а веднага след това пропуснах и премиерата, но в средата на януари от трети път успях да гледам постановката. Преди да продължа, може да видите трейлъра тук.

Поводът за представлението е петдесетата годишнина от смъртта на Анна Ахматова. Мраморната зала беше студена, но това което следваше надмина всичките ми очаквания. Мисля, че не е добре да разкривам подробности от самия спектакъл, но ще кажа, че той е различен, внушителен и оригинален. Светлината в него е оскъдна, а студът допълнително спомогна за това да се върнем в мрачните години от битието на талантливата Анна, чието истинско име е Анна Андреевна Горенко, родена в Одеса и починала в Москва и живяла дълги години в Санкт Петербург.

След спектакъла на малка масичка зрителите може да се подкрепят с водка, кисели краставички и фъстъци и да се срещнат лице в лице с режисьора и изпълнителите, което за мен беше допълнителен бонус и за моя радост се снимах с две от главните лица.

Ако решите да научите нещо повече за Анна Ахматова, може да прочетете написаното в Уикипедия, но ако искате да го почувствате отидете още днес, 18 февруари от 19:00 часа в Мраморната зала на Руско-културно информационния център!
Билетите са на цена от 8 и 10 лева. Приятно гледане!


вторник, 10 януари 2017 г.

Род Стюарт - рошавата гарга на музиката

Денят е 10 януари 2017 година. Родерик Дейвид Стюарт празнува своя 72 рожден ден. Роденият в Лондон от баща шотландец и майка англичанка певец с дрезгав глас и разрошена руса коса е различен и неповторим.


Със сигурност сте чували поне някоя от хитовите му песни, но най-добре бихте го опознали от неговата автобиографична книга, която изобилства с чувство за хумор, откровения и любопитни моменти от неговия разюздан живот и кариера. Сменил доста сценични костюми, наркотици, групи и жени, той съзнава своето място и отчита своите грешки и дузина деца (8) от различни бракове в един завладяващ разказ.

Книгата си купих от традиционния вече първи ноември в книжарница Сиела на половин цена в тяхната промоция в деня на Будителите и я прочетох през декември. Признавам, че слушах неговия репертоар, докато разгръщах страниците и навлизах все по-дълбоко в личното му пространство, което той доброволно отваря пред читателя.

Необикновен чаровник с голям късмет и с орисия да произвежда хитове в различни музикални стилове той взема стари позабравени песни и ги превръща в диаманти с дрезгавия си глас и стърчаща коса, за която полага неимоверни грижи. Със сигурност много от случките в книгата, ще Ви изненадат, ще разберете за приятелството му с Елтън Джон и ще го видите като запален запалянко на Селтик и на националния отбор на Шотландия както и за преместването му в САЩ и превръщането на американски песни в четири албума с небивал успех.

Засега последният му албум е от октомври 2015 година и носи името "Another country", а от октомври 2016 Стюарт вече е рицар на Британската империя и спокойно може да слагате едно Sir пред името му. Твърди, че от 2000 година насам е спрял наркотиците, а през 2017 година ще празнува 10 години от последния си засега брак (трети) с модела Пени Ланкастър, от която има две деца. Ако искате да го гледате на живо може да си резервирате билет за концерта му в Краков, Полша на 19 февруари 2017. Това обаче са незначителни подробности на фона на могъщата музика, която прави и аз със сигурност съм затруднен в избора си на песен, с която да завърша поста. В крайна сметка ще се спра на тази със заглавие "Вечно млад", защото макар и минал 70-те Род все още е с млад дух и неостаряваща енергия...