Жажда за живот

Минава един и през отворения прозорец на нощта в стаята прониква прохлада и звуците на щурците и далечни шумове на града.

Мина една година откакто бях диагностициран с рак и за миг отново си спомних всичко, което преживях.

Годината е идеален жизнен цикъл, за който може да си направиш равносметка или да прецениш човек, работа или хоби.

Точно година и малко мина от последния ми пост в този блог. Не исках да пиша, не исках да чета. Всичко бе различно и чуждо и почти никой не можеше да усети през какво преминавам.

Сам си избрах пътя, сам избрах да споделя диагнозата вместо да крия и сам водех борбата в главата си за да спечеля тази битка.

За мен ракът бе поредното препятствие по пътя ми и като всеки друг проблем досега, аз търсех неговото решение.

След диабетът, високото кръвно налягане, мигрената, синузитът и една бъбречна криза това бе поредна болест, която се изпречи на пътя ми. Казах си, че няма да позволя тя да пречупи духа ми.

Винаги съм бил оптимист, на моменти идеалист и романтик. Макар през последните четири години песимизмът да успя да си проправи път към моето съзнание и да се настани трайно там, неговият опонент винаги надделяваше в решения, срещи и проблеми.

Да се откъснеш от работния процес и от приятелите ти заради болест не е желаната почивка и колкото и луксозни да бяха условията в болницата, не можех да им се насладя напълно след втората от шест химеотерапии.

13 юли бе датата на моята първа операция и това се оказа по-леко от това, което ме очакваше след това. Не съм фаталист, но тази фатална дата не бих си позволил да забравя.

Въпреки болките и неудобствата и съветите аз успях да отида до Пловдив и да гледам един от любимите се певци Fish от Marillion на живо на Hills of rock, макар, че не можех да стоя на краката си и да куцуках към сцената. Бях решил, че трябва да си доставя това удоволствие, защото тези малки моменти пълнят сърцето и душата с наслада, а музиката е едно от моите любими хапчета.

Тук е момента да спомена, че до 2002 година бях здрав като бик и освен някоя лека настинка и някой зъб друго не е тормозело моето перфектно здраве. Килограмите ми също бяха в норма и всички познати ми казваха, че трябва да ям и да качвам, защото съм слаб и хилав. Като ученик и студент не можех да кача повече от 60 кила. Е днес вече съм закръглил цифрата на 90 и вече всички твърдят обратното, че трябва да отслабна. Никога не можеш да угодиш на хората...

Но да се върнем на рака. Бях чел и гледал филми за него, но действително, ако не ти дойде до главата, нямаш никаква реална представа за какво иде реч и какво те чака.

Имаше една секунда, само една секунда, в която щом разбрах, че отстраненият тумор е бил злокачествен и бях готов да рухна. Щеше да рухне и целият ми свят. Може би нямаше да се справя, ако бях позволил на тази малка слабост да ме завладее. Но аз се стегнах и си казах, че ще мина и през това, щом животът ми го поднася като изпитание.

Може и да Ви е странно, но аз не познавам страха, мързела, скуката, ревността и завистта. Те са изключени от съзнанието и речника ми доста отдавна и може би и това ми помогна точно сега.

Решението да споделя за проблема не беше с цел да търся съжаление или да се оплаквам, а за да накарам и други да говорят без притеснение за своите болести и изпитания и да си направят поне един профилактичен преглед, защото както се оказа ранното диагностициране е голям плюс. Разбира се хората са различни. Аз не очаквам и не искам всички да правят като мен. Всеки сам търси начини да се справи с проблемите си, а моят начин и моят път е такъв.

Няма да забравя как разплаках симпатичната психоложка в болницата, която явно очакваше да приеме поредния мрънкащ, оплакващ се и загубил надежда пациент, а бе очарована от оптимизма, вярата и духа ми. Каза ми, че плаче от щастие. Как да не се радваш, когато можеш да правиш хората щастливи дори и с цената на твоята болест.

Тук е момента да благодаря на всички мили хора, които бяха неотлъчно до мен по време на тези месеци и ми помагаха всякак си, за да се справя.

Явно е вярна максимата, че когато някога в миналото си правил добро, то рано или късно ще ти се върне. Така стана и при мен и оцених и разбрах на кои мога да разчитам в труден момент.

Въпреки, че имах и финансови затруднения в един момент, не позволих на мои познати да правят акции, концерти или смс-и, за да събират пари за мен. Все пак не се нуждаех от скъпоструваща операция в чужбина или от скъпо лекарство за лечението ми, а сумата, която платих за тези 7 месеца лечение беше точно 770 лева или моят набор, 77....

Седмица преди рождения ми ден написах пост с молба към моите близки и познати да не ми купуват подаръци или цветя, а който иска да отдели скромна сума по моята сметка. Не мога да опиша какво се случи и не зная как да се отблагодаря на всички близки, познати и непознати, които направиха рождения ми ден неповторим. Няма да ги изброявам, защото са твърде много, а и не всички искат да афишират помощта си, но това аз няма да го забравя до края на живота си.

Животът е странно нещо. Може да свърши във всеки един момент и ако не го живееш по начина, който искаш, то той може да бъде пропилян. Затова моята жажда за живот стана още по-голяма. Стремях се да чета повече книги (без тези за болестта, които тенденциозно отбягвах), да гледам любими филми, да слушам любима музика на живо, да ходя по мачове на любимите си отбори, да пътувам, да посрещам изгреви и изпращам залези и да правя неща, за които съм мечтал.

Нямах списък на нещата, които искам да направя преди да умра, защото не обичам списъците, но правех и правя всичко, което ме прави щастлив и жив.

Толкова е просто: здраве, щастие, живот и малка капчица любов. При мен има и голяма доза страст, която влагам във всичко, което правя, а това е пътят към успеха, успехът да бъдеш щастлив и да живееш живота си по твоя начин без задръжки, без предразсъдъци и без страхове.

Когато замислях да напиша този пост бях решил да пиша и за гадостите, през които преминах, но сега реших да ги спестя, защото считам, че не е нужно да знаете детайлите за иглите, системите, повръщанията, разстройството, загубата на коса, килограми и косми, липсата на апетит, промяната вкусовите рецептори, металния вкус в устата и полиневропатията, от която още страдам и в този момент, но ще кажа две неща: киселото мляко, което обожавах, сега не мога да понасям, а споменатата полиневропатия е нещо като метални обувки на краката, тежки като олово, които не може да свалите и постоянно Ви измъчват особено при дълго шофиране, ходене или катерене.

Но спирам дотук. Един абзац е достатъчен за неприятни преживявания. А най-хубавото накрая беше надписът "Изход" на болницата и това изречение в епикризата ми: "Млад човек с отличен ефект от проведеното лечение - пълна ремисия."  

Май трябва да спра и с поста, че стана доста дълъг, а както знаете в днешно време никой не чете до края, но ако сте го стигнали, мога само да Ви благодаря и да Ви поздравя с една песен:

Лека нощ!

Съдилището

Признавам си, че бях заблуден от заглавието на филма, а също така и че бях облъчен с рекламите за него. Това ме накара в една петъчна ноемврийска вечер да направя своя избор, търсейки в мобилното приложение на Програмата най-скоро започващия филм.

Моето любимо кино "Евросинема" отново ме приюти да гледам нов български филм и отново бях очарован. Не знаех за продължителността на филма, а и неговото леко закъснение в крайна сметка доведе до изпускането на последното метро за Младост, но цената, която платих, определено си струваше.

Съдилището е място, където съдии решават по закон и съвест съдебни спорове. Не и в този филм. Тук на това място се решават съдби и се спасяват или отнемат животи. На границата често се случва да се прекрачват всички граници и това е показано досто умело и в продукцията на режисьора Стефан Командарев. Но да не Ви мъча повече, ще копирам няколко думи за сюжета:

Филмът разказва историята на Митьо и неговия син Васко, които живеят в беден район в близост до българо-турско-гръцката граница. Митьо е загубил всичко, което някога е имало значение за него – съпругата си, работата си и доверието на сина си. За да спаси поне връзката с детето си, Митьо трябва да намери опрощение и да плати за греха си, извършен преди 25 години.

Освен трейлъра може да посетите и сайта на филма и да харесате неговата фейсбук страница.

Всички добри хора имат грехове. Безгрешни човеци почти няма. Има тайни, които рано или късно излизат наяве, за да покажат колко сме уязвими. Животът може да бъде жесток с всички. Обстоятелствата и задълженията може да преобърнат ежедневието на всеки без значение, дали се намира в столицата или както е в случая в малък родопски град край границата. Все повече се убеждавам, че съм щастливец, че досега нямам кредит към банка и не ми се е налагало да заложа свое имущество. Заложено на карта е съществуването на главния герой, който е принуден да премине доста граници, за да осигури дом и бъдеще за детето си.

Филмът е доста тежък и драматичен и може би няма да понесе на всички. Няма смисъл да говоря за страхотната актьорска игра на Асен Блатечки, Мики Манойлович, Ованес Торосян, Ина Николова, Васил Василев-Зуека, Параскева Джукелова и Христо Мутафчиев. Просто идете и я вижте. Заслужава си.

Страхотни гледки и пейзажи, спиращи дъха, присъстват в кадрите и покават величието на Родопа планина. Каскадьори, алпинисти и фотографи са участвали в заснемането на тази красота и усилията им определено ще бъдат възнаградени.

Друг любопитен факт, за който прочетох, след като гледах филма е, че режисьорът е имал цели 11 варианта на сценария, преди да се спре на финалната версия. И наистина краят може да бъде различен, но той не е щастлив край. Това прави лентата още по-хубава поне за мен. Дори по-хубава от предишната "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" на същия режисьор.

В крайна сметка няма да видите съдии в тоги и действието не се развива в съдебната зала, а адвокатите и съдебните заседатели сме всъщност ние, зрителите. Поне до деня на нашето съдилище...

Ела при мен

В квартална книжарница търсейки книги за подарък за рожден ден на малки деца на наши приятели съвсем случайно погледът ми се спря на дъното на въртяща се стойка с книги, където една жълта книга буквално ми присветна в червено своето заглавие "Ела при мен" и ме накара да я купя. Не успя да ме разубеди дори жена ми. Вече бях купил една книга от същия автор и тогава пак заглавието бе определящо. "Туристът" обаче си остана на нощното шкафче и бе прочетен първо от жена ми, а аз първо се посветих на жълтата тънка книжка на Богдан Русев. С него живеехме в един блок в Студентски град и често сме се засичали в общи компании, но не сме имали повод за запознанство. Дори не помня, дали сме разменяли някоя дума, но ето че дойде време и аз да го чета. Първо в Егоист, после мисля и в програмата и в Капитал Light и дойде ред и на книгите.

Не зная защо, но винаги съм го свързвал с Radiohead. Приличаше ми на главен герой от някоя тяхна песен и сякаш не ходеше по земята в студентското градче а се рееше във въздуха под звуците на акустични китари и гласа на Том Йорк. Но да кажа за блока. Там бяха филологиите и затова съотношението момичета момчета беше нещо като 800 на 8, а от тези 8 двама бяхме аз и Богдан. (цифрите не претендират за изчерпателност, просто искам да покажа, че при толкова жени не е имало време за общуване с мъже :) ) Но да се върна на книгата.

Прочетох я за три дни или по-точно за три вечери. По една глава на вечер. Първата глава ми хареса с идеята за пътуване в Странджа и до станалото известно напоследък със шапа село Кости, но не ми хареса географското объркване как героите от Кости изведнъж излизат от Странджа при Несебър, а също така и как идват към Бургас от север и минават солниците и стигат тогава до летището в Сарафово при положение, че летището е преди солниците като идваш от Несебър. Може и да издребнявам, но прочитайки тази глава не очаквах много от останалите.

Втората глава обаче така ме грабна, че я прочетох на един дъх втората вечер. Може би защо се описва същия период от време, същото място и любимото Търново, където карах първия си Студентски празник. Тази глава е и доста автобиографична и ми хареса да разбера някои подробности от живота на Богдан. Средната глава много ми хареса. Защо все средни неща ни показват? Я живота, я някой друг. В случая обаче и заглавието Ode to my family (предполагам по заглавие песента на The Cranberries) също е много точно и само мога да изкажа поздравления към автора.

Третата и последна глава се оказа разчленена на още три глави, за да е по-интересна вероятно. Като цяло ми хареса и случките и приятелите и чужбината са перфектно описани както и морските Варна и Бургас. Не ми допаднаха нещата с опиати, стимуланти, наркотици и техно защото са били далеч от мен по време на моето следване, но нещата за любовта и секса са така.

В крайна сметка препоръчвам горещо книгата, защото е написана хубаво и увлекателно и може да ми пасне. А мен ме чака "Туристът". Ще му кажа Komm zu mir и ще се надявам да разбира немски :)

Разтърси живота си!

Когато си купих книгата, за да получа автограф от Рудолф Шенкер в книжарница "Хеликон", нямах представа за какво ще е тя. Чакането от един час си заслужаваше, а книгата също определено си заслужава.

Ако си мислите, че вътре ще откриете подробна история за групата, не сте познали. Рудолф с помощта на Ларс Аменд разкрива своята философия за живота, а тя поне на мен ми допада. Основното е да се грижиш и за тялото и за духа и за душата си, да следваш мечтите си и да не се отказваш при първата трудност. Другото послание е, че трябва да се живее в и заради настоящето. Има доста хубави мисли и послания в книгата, но нямам намерение да ги пиша всички тук.

Присъствието на Паело Коелю в края на книгата също не е случайно, а всички хора, които присъстват в живота ни, са там, защото ние сме поискали това да стане подсъзнателно или не. Човек е сам господар на своята съдба, а страхът и разумът често са спирачки за постигане на мечтите. Има доста повече философия и размисли, отколкото съм очаквал от рок китарист от Хановер в любима моя група.

Книгата наистина може да ви разтърси, а може и да не ви хареса. Въпрос на избор, но все пак я прочетете. Заслужава си. И докато Рудолф се опитва да разтърси живота на всеки читател, то групата определено разтърсва публиката в прощалното си турне като ураган.

Моите световни първенства

Скоро прочетох някъде, че мъжете измервали живота си със световните първенства и събитията, които им са се случвали тогава. Това провокира и мен да потърся значими случки и събития, които са минали досега и съвпадат със мачовете за Световния трофей. Въпреки, че съм роден през 1977 година, не помня нищо за световните през 78 в Аржентина и през 82 в Испания, въпреки че логото на последното е запечатано като образ в главата ми. Продължавам с мондиалите, които помня съвсем ясно:

Мексико 86

Бил съм на 9 години ученик, но помня че по радиото пускаха една песен на братя Аргирови за това световно (тогава осъзнах, че това трябва да е важно събитие, щом пишат песен за него:)Помня ясно, че и България участваше. Важно е и участието все пак. Марадона бе името, което запомних, а Мексико бе страната, за която прочетох повече в книги от библиотиката (тогава нямаше Интернет). Повече за нашето участие прочетох от книгата на Иван Вуцов миналата година.Ето и песента, ако не сте я чували:



Италия 90

На 13 години вече вдявах нещо от играта и помня, че гледах всички мачове по телевизията, а мой любимец бе Марко ван Бастен и много съжалявах по-късно, че слезе от футболната сцена толкова рано, защото той бе много техничен и интелигентен играч. Отново една уникална песен, която е мой личен фаворит за най-добра песен, написана за мондиал. И сега настръхвам като я чуя:



САЩ 94

Каквото и да се напише за това първенство и за най-големия български успех във футбола ще е малко. За жалост точно тогава аз бях на друга вълна. Бях с дълга коса на 17 в пубертета в немската гимназия. Гледах мача с Нигерия при един съсед в Пазарджик и се отчаях за нашите онази вечер и реших да не гледам нито един мач до края каквото и да стане. След това отидох за първи път на July morning във Варвара на морето на автостоп, докато нашите са си изкарали акъла къде съм изчезнал без да се обадя. Точно на 1 юли на едно радио на брега на морето някои от хипарите слушаха мача с Аржентина и се шегуваха, че слънцето ще изгрее с българския флаг или с резултата от мача, но мен ме вълнуваха други неща тогава и не съм се насладил на момента по-най-добрия начин, а едва по-късно осъзнах какво се е случило гледайки пълен стадион да посреща героите и гледайки записите от мачовете. Все пак другото преживяване също бе много силно и запомнящо се, но кой ходи на Джулая като има световно?

Франция 98

Вече като студент на 21 като в песента на Cranberies и започвайки все по-сериозно да се увличам от футбола проследих цялото първенство и гледах всички мачове. Моят съквартирант купуваше вестник 7 дни спорт, а аз Меридиан мач и следяхме, всичко, което се случва, а най-вече мачовете от световното. Приятелката ми тогава беше за Италия заради екипите на отбора, които прилепвали на телата им и заради красивите италианци :) Тогава бях и на третата си работа и бях в Бургас, когато гледах финала в едно кафе до жп гарата с много хора и емоции. Франция спечели във Франция. Нагласена работа :)

Япония и Южна Корея 2002

Бях на 25 в казармата в Щръклево, Русенско по това време и тормозът над висшистите бе голям, защото служехме само 6 месеца. Все пак пощальонът беше мой човек и освен писмата ми носеше и спортен вестник веднъж в седмицата. Гледахме някои от мачовете в зависимост от благоразположението на ефрейторите, но често те използваха повода, за да се изгаврят с футболните запалянковци. Връх на всичко това бе лишаването на цялата рота от възможността да гледа финала като в същото време трябваше с голи ръце да скубем тревата на стадиона, за да стане 2 см. висока. Ефрейторите в това време си гледаха мача на спокойствие, пиейки бира в барчето и ухажвайки единствената жена в поделението. Така и не съм го гледал този финал, а за по-голямо наказание от това не бих се сетил и ако не беше реалност, нямаше да повярвам, че е възможна такава гавра. Все пак това беше първенството на Роналдо.


Германия 2006

Този път световното съвпадна с моята сватба и сватбеното пътешествие до Палма де Майорка, организирано от АСТРАЛ холидейз. На самата сватба имаше някои хора, които хвърляха поглед към мача на телевизора без звук, но като цяло повечето се отдадоха на танците и празничното настроение. Меденият месец, или по точно медената седмица бе в Палма де Майорка и там също светът бе футбол. Още повече, че повечето туристи бяха немци. Мачовете гледахме по испанската телевизия La Sexta, която ме изуми с невероятните коментатори, които горяха в играта и можеха да превърнат и най-скучния мач в събитие. Много се радвах на тяхната емоция и хващах някой от думите им с моя лош испански. По хотелите от балконите висяха различни знамена на участници в първенството, а на басейните и на плажа също преобладаваха футболните национални аксесоари. Едно много различно световно, което ще запомня и с отразяването в испанските вестници. Първенството на Зидан и Матараци :)

ЮАР 2010

За първи път в Африка, за първи път с 32 отбора. Всичко започва утре. Какво ли ни очаква през следващите първенства под името на играта футбол?