Слава - притча за добротата

В днешния завързан световъртеж от събития и опорочено его все по-рядко се намира място за добротата и искреността. А дори когато я срещнем, не и обръщаме внимание и не я разпознаваме, дори лице в лице.

Да си призная този път тръгнах с леко предубеждение към поредния български филм, а още повече, щом той бе направен по действителен случай. Признавам си, че нямах сили да пиша отзив за предишния филм "Урок" на същите режисьори, защото бях разочарован от играта и мудното действие в него, и сега очаквах нещо подобно, но този път макар в главната роля да беше същата актриса (Маргарита Гошева),  нещата бяха различни.

Преодолявайки препятствията от огради и техника около строежа на метрото на Попа се добрахме до обновеното кино "Одеон", за да гледаме българския филм "Слава". Ето го и трейлъра:

Както и в предишния филм на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, парите са в основата на случилото се. В Урок това бе ограбилата банка отчаяна учителка, а в Слава това е кантонерът, който намери пари на релсите и ги върна. Както често се казва: "Няма ненаказано добро!"

Филмът показва как нашето ежедневие се е превърнало в едно надбягване с времето, което вечно не стига, как се опитваме да представим нещата в атрактивна и впечатляваща светлина, а така губим ценното, малкото, детайлите и доброто у другите и себе си.

Много добро попадение е и заглавието на филма с марката часовник. В търсене на краткотрайна слава ние забравяме, че има по-важни неща като традиции, семейство, уважение, чест, родова памет и неподправена доброта.

Гледайте филма, защото си заслужава. Гледайте го, защото там ще видите поне една малка част от себе си. Гледайте го, защото Стефан Денолюбов прави ролята на живота си, поне по мое скромно мнение. Гледайте го, за да се предпазите от славата и да живеете славно и без нея...

Часовник в дъното на коридора

Миналата седмица, когато ми се наложи да се прибирам към София с влак, взех от библиотеката на родителите ми произволна книга, за да запълня тъмната част от пътуването ми с четене. Не бях пътувал с влак от 7 години, но сякаш времето бе спряло и всичко си беше по старому.

Неделя вечер бърз влак спира на гара Пазарджик, за да поеме потокът от хора, главно студенти, за които няма място във вагоните и те са принудени да стоят прави до вратите и тоалетните или да кръстосват коридорите от локомотива до последния вагон в търсене на скъпоценно място. За близо 10 години откакто аз бях студент никой не е направил нужния анализ, за да прецени, че местата не стигат и да пусне допълнителни вагони по направленията, където са продадени почти двойно повече билети от капацитета.

Времето е спряло и единствената разлика днес е, че студентите вместо книги държат в ръцете си телефони. За моя радост имах късмет да открия една сгъваема седалка между вагоните, където се заех да разлистя книгата от 1982 и да открия значението на часовника в дъното на коридора. Книгата дотам ме увлече, че едва на 42-рата страница забелязах, че в помещението до мен стои право момиче и станах да му отстъпя мястото си и продължих четенето прав под светлината на лампата.

Бях чувал името Весела Люцканова от книгите на Кърт Вонегът, които четях като студент и които бяха издадени от издателство със същото име, но едва след като прочетох тази и се разрових в нета, видях, че тя е фантаст писател с доста интересни заглавия и собственик на издателство. Същата вечер тя прие и приятелството ми във фейсбук, нещо немислимо 10 години назад. Но да се върна на книгата, която беше първата от този автор, който прочетох.

190 страници разказваха една история, в която открих и автобиографични нотки, но това, което ме равълнува най-много беше отношението към времето. Първото изречение е: "Коя съм аз?", а последното беше: "Затичах боса в дъжда." В търсене на себе си и спомена героинята преживява катарзис, дума придобила политически оттенък тази година, и за разлика от дъжда, не успява да измие спомена от главата си, а търси с надежда своята истинска Надежда и я открива сред руините на бомбардирани сгради. Но да се върна на времето:

"Има ли времето измерение? Не спира ли то точно в такива мигове?"....."Кой може да ми каже какво нещо е времето? Къде бяха изтекли тези години? Имах чувството, че го губя, без да направя нито крачка напред."

"Времето, което нямаше измерения... И не можеше да има, то се свиваше и разпускаше, свиваше и разпускаше... А часовникът в дъното на коридора, който няколко пъти бях погледнала, бавно и присмехулно местеше стрелките си. Чаках. ... Всеки ден съм го навивал, вече двайсет години. Докато върви часовникът, все едно и човекът продължава да живее..."

Това са само кратки откъси, които ме впечатлиха, защото винаги съм смятал, че времето е разтегливо понятие и съществува само в нашето съзнание. Подчиняваме се и гоним стрелките и точността и винаги закъсняваме и нямаме време. Ставаме и лягаме под час. Като деца за ясла, детска градина и училище. Като студенти за лекции, като войници за сутрешна физзарядка и тоалет. Сега за работа и все времето не ни стига, а то всъщност е повече от достатъчно, стига да не ставаш негов роб и да не бързаш, а да се наслаждаваш на всеки миг.

Времето не е точно. Изоставането с минути, часове, въртенето на Земята, високосните години, различните календари и летоброене, часовите зони и смяната му с час назад или напред ни обърква повече и не помага за нашия щастлив и спокоен живот. То нарушава ритъма ни, вкарва ни в рамки, в часове, минути и секунди. Един постоянен хронометър, който с обратно броене отброява мигове от нашия живот, който е кратък, за да го пилеем в стремеж да се преборим с времето или да го убием.

Това е мое мнение, но съм изпитал често на гърба си как за невъзможно време се озовавам на невъзможно далечно място, разчитайки на случайност като пътуването на автостоп. В същото време с кола и бързо каране отново закъснявам при планирана среща и изчислени километри и време. Как си го обяснявате? Замислете се. Времето е наше. Използвайте го разумно и не поглеждайте прекалено често към телефона или часовника на ръката Ви. 

Поглеждайте само часовника в дъното на коридора назад във времето, който мести стрелките на Вашата младост и настояще и Ви дава така нужното време за Вас самите. Време е...

Часовникът

Една нощ времето спря. Стрелките на ръчния ми часовник показваха 1:35 и се заковаха на този час. Това се случи в една нощ, когато сънят си отиде и времето наистина спря.

При смяната на батерията на следващия ден се замислих кога за последно я сменях и се оказа, че не съм. Тук е момента да споделя, че получих часовника като подарък от моя най-добър приятел за рожденния си ден през 2004 година, когато той се върна от САЩ. Беше го купил от Ню Йорк. Та по тези сметки се оказва, че оригиналната батерия е издържала цели 6 години. Вашите батерии колко издържат?

Часовникарят ми предложи да я смени с хубава, която щяла да издържи до 2 години, което на фона на 6 изглеждаше малко. Другият вариант бе за 1 година, но аз предпочетох по-добрата батерия, която бе от марката Sony. Интересно е, че бележката, която ми даде за смяната, бе на руло от магазини Фантастико. Явно е намерил някоя връзка там и го снабдяват безплатно с руло за касовите си бележки.

Нося ръчен часовник още от ученик и досега съм сменил 4-5,защото си ги харесвам. Нося го на дясната ръка, както и родителите и сестра ми въпреки, че не сме левичари. Не зная защо е така, но на доста хора им се струва странно. За мен е странно да го нося на лявата като всички останали. Там ми стои необичайно и го слагам само в случай, че ме боли дясната китка или да не забравя нещо важно.

За мен ръчният часовник е повече от аксесоар. Дори и сега, когато може да видиш часа на мобилния или компютъра, аз все още се доверявам на ръчния часовник. А той е много добър, качествен от неръждаема стомана и дори водоустойчив. В тъмното пък стрелките му светят в приятно зелено:) Ето и модела, а марката е Casio.

Времето отново е тук, а стрелките тръгнаха да го гонят по циферблата на моя живот. Дали изтече времето за сън?



Снимка: casio.com