понеделник, 21 декември 2020 г.

Opus Dimo или реквием за една мечта

 

Слушам шестте нови песни от последния, както се оказа, шести албум на група P.I.F. подредени като Opus от 1 до 6. Opus Dimo... Слушам и не спирам да плача. Сълзите всеки път намират нов път и повод да се стичат по бузите ми. Песните ми изпрати Димо миналия месец, за да си кажа мнението и да ги подредя в свой ред по моя преценка. За мен това беше чест и доверие и показваше, че от редови почитател и слушател съм се превърнал в негов приятел.

Макар приятелството ни да датира от три, четири години, аз пазя скъпи спомени от групата, която слушах още като студент в "Маската" и други столични клубове и касетката от първия албум, която пазя и до днес. След нея всеки един нов диск бе задължителен подарък, който си правих, а не пропусках и концерт при представянето на албумите като за този от 2015 в Терминал 1.

Последната една година покрай работата си имах удоволствието да общувам с Димо много често и да споделяме заедно на четири очи много лични и вълнуващи истории и моменти. От него научих за местност "карантината" в Аспарухово, където пътниците от корабите са карали 40 дни преди да влязат във Варна, в неговия роден град. Каква ирония на съдбата, че точно карантината и коварния вирус го отнеха от нас. Сподели също и за гоненици и игри в стара сграда, днес хотел в квартала под Аспаруховия мост, за тавана на баба си до Римските терми и куп други мили моменти и спомени.

Беше началото на декември и той живо ме разпитваше как съм изкарал короната, защото той бе в нейното начало и търсеше съвет и лек. Не вярвах, че ще стигне до болница и когато видях призива, че се търси прекарал с вируса с моята кръвна група 0+ се обадих да проверя, дали мога да даря за него. За жалост диабетът, хапчетата и прекараната преди две години химиотерапия не позволи да помогна, но се успокоих, че са намерили подходящ донор. Говорих с жена му миналата седмица и с радост разбрах, че се подобрява и си мислех, че за Коледа ще се прибере вкъщи при трите му любими жени. Уви. Днес стана друго...

Краката ми се подкосиха, устата пресъхна и не можех да повярвам, че ужасната вест е истина. Не исках да повярвам, че повече никога няма да чуя гласа му, песните, да го видя, да си пишем по нощите и да присъствам на още един страхотен концерт. Всичко след това ми беше мъгла. Отиде си един великански талант, един океан от емоции, един добър човек, едно огромно сърце, един трудолюбив актьор, един истински приятел...

А той имаше планове. Чакаше го чисто нов готов албум с локации из България, които да представи и за които трябваше да напише само аудио. Чакаха го читателите на книгата за групата, подготвена от "Хралупата", в коята с въпроси към групата участие имам и аз. Чакаха го хиляди стари и нови почитатели в клубове и зали из цялата страна. Чаках го и аз.

Зная, че ще липсва на всеки, докоснал се до неговата магия. Ще липсва, защото той държеше нещата да стават по правилния за него начин, без компромиси и да бъде коректен и справедлив към феновете си. Помня първия концерт в "Перото", който направихме заедно по случай деня на влюбените. Той не искаше никой да бъде ощетен и като присъствие и като цена на билетите. Той повярва в идеята на платформата и бе верен каквото и да му костваше и никога не ме предаде.

С него направихме и най-страхотния по време на пандемия концерт, на който бях един от малките зрители на място и който все още може да гледате за щастие тук: Не мога да опиша каква химия имаше тогава и как всичко се подреди и получи с истинска енергия и много музика и то без публика.Преживяването бе страхотно и той се превърна в най-гледания и слушан онлайн концерт. Заслугата бе изцяло на Димо. Той беше подготвил всичко. Обсъждахме кого да покани и как да подреди нещата като се радвам, че се вслушваше във всичко, което споделях.

След това на същата сцена се случи и спектакъла "Кой прибира сутрин звездите?" също онлайн, а аз го гледах за трети път, но за първи път така отблизо и се убедих, че освен певец, Димо е и страхотен актьор и нищо не може да го изкара от роля и равновесие. Вижте сами:


Видяхме се и в летния театър в Бургас на "Пощенска кутия за приказки", където и за моя изненада бе представен клипа на любимата моя песен, за която настоявах да запише като видео доста преди първите ни концерти заедно и която го помолих да включи в първия live stream гиг.


Сутринта се видяхме в хотела, където беше отседнал и докато чакахме Марто си говорихме отново и поехме към Пловдив и бар "Конюшните", където дори дъждът не успя да прогони верните му фенове, а преди концерта говорихме за майка му, която е починала от рак и моите химеотерапии и за куп други интересни неща, защото всяко общуване с него беше подарък.

На концерта му пък в Swinging hall към него се присъедини и Кольо Гилъна в един неповторим дует и джем сешън, който след края на изявата разговаряхме заедно в бекстейджа.

За последно коментирахме последния му концерт с нас преди да затворят през ноември, който беше  в Строежа и сега осъзнавам, че това е бил и неговата последна изява на живо.

Толкова много неща ни свързваха като страстта ни по любимата група "Marillion", за любимия Ахтопол, Варна, морето, фара и лодките и случайните ни срещи на концерти на Елена Сиракова и други млади изпълнители, които той слушаше и насърчаваше. Мислеше да прави проект с женски вокал и джаз ритми заедно с Димитър Косев, който се включи страхотно на концерта през април. Щеше да запише още много детски приказки, които да пуснем като поредица в платформата. Щеше да си вземе къща край морето в Гърция. Щеше да преобърна всичко, за да сбъдне мечтите си, а също така и на неговите верни приятели и почитатели. Загубата е огромна и не зная, дали ще мога някога да я осъзная, но истината е една и тя боли, адски много боли. 

Димо вече го няма...

Светъл път, приятелю! Никога няма да те забравя! Обичам те! Чу ли?








неделя, 13 декември 2020 г.

43 - рожден ден под карантина

 

Вдъхновението явно ме е изоставило, щом от година на година единствените постове в моя личен блог са за моите рождени дни и то с месец или два закъснение. И докато 42 като любима цифра си беше щастие, то 43 е мъка в една мъчна година. 

Беше понеделник вечер, когато в очакване на предстоящия рожден ден, очаквах и резултата от PCR теста си за коронавирус. Това бе и първият ми подарък. Положителен. Винаги съм бил положителен, позитивен, а даже и кръвната ми група е на плюс. Да, но в този случай това значеше потвърждение на болестта на 2020, която носеше цифрата на миналата година и от която бях успял да се опазя цели 10 месеца. Сега обаче тя беше тук и заедно с нея трябваше да посрещна своя рожден ден и да започна своята карантина.

Първите пет дни бяха ужасни, но за празника сякаш ми бяха отпуснали малко живец и бях на крака и готов да посрещна обичайните поздравления в социалните мрежи и по телефона. Колегите ми се погрижиха да ме зарадват с торта и свещички с достигнатите цифри, сок, бонбони и други екстри.

Семейството ми пък ми подари нов портфейл, което си остана и моя единствен подарък за този рожден ден. Като се замисля и върна назад лентата, то подаръкът ми от колегите от миналата година, рафтинг, също си остана неизползван поради ситуацията и мерките. А моите мерки се увеличиха като възраст, но намаляха като килограми, защото успях да сваля 7-8 от тях покрай боледуването. На него обаче повече няма да се спирам тук, защото все пак е празничен пост.

И така 42 стана 43. Доживях въпреки всичко и всички, но изпитанията предстоят. Като във вица, в който Господ не го кефи страдащият от лош късмет свой раб, така и аз сякаш страдам от някакво древно проклятие, което освен интересните времена, както пише Пратчет, носи и доста несполуки, безпаричие и несгоди, които ще спестя на редовните си читатели.

Тази година се разделих с доста илюзии, хора, ангажименти и мечти. Още от студентските си години си бях казал, че преди да навърша 42 искам да имам собствена тенис маса, джага и комплект барабани. Сега обаче тези неща не са приоритет и нищо чудно, когато мога да си ги позволя, да не мога вече да ги ползвам по предназначение. Не, че свиря на китарата, която си купих миналата година за празника , защото старата беше счупена и не ставаше за свирене. Но явно пак става въпрос за вдъхновение и възможности. 


Зная, че вече никой не чете дълги постове и размишления, а освен, че улиците, заведенията и главите на хората са празни, то и моите мисли се изпразват от съдържание и затова ще сложа още една празнична снимка с втора торта, с която отбелязах навършването на 43 с моите родители, които заради мерки, карантина и вирус не бях виждал 66 дни.

Докато бях затворен повече от месец вкъщи си пуснах косата и брадата да растат свободно, а след края на изгнанието се подстригах късо и обръснах и бях като чисто нов. Само кашлицата остана стара, но и тя изчезна  скоро като стара година.

Нямам си идея какво ще ми се случи до следващия 44 рожден ден, а в тези времена да планираш дългосрочно вече не е на дневен ред, но се надявам да съм жив и здрав и да мога да пиша пак тук. До скоро! Бъдете здрави!