Аве на стоп към себе си

Аве от латински е дума и за здравей и за сбогом, а също така и бъди здрав. Аве е и името на български филм, който гледах, а така се казва и главната героиня в него. Аве Мария е популярна песен, която носи тъжни нотки, а с такива е наситен и филма. В сто минути в него има философия на автостопа и на живота или както пееха Щурците "животът да спреш на стоп с ръка". Много реален и много близък го почувствах лично аз и причините са в добрия сценарий, режисура и актьорско присъствие.



Всеки, който е пътувал често на стоп, знае какво е да пътуваш със случаен твой колега и конкурент на пътя. В случая компанията на нахаканата девойка не е желана, а със себе си тя води и доста объркани и измислени истории, в които се оплита и носи допълнителни неприятности на младежа. Въпреки всичко те заедно стигат до дестинацията, но там не намират това, което са търсели, а и са много закъсняли. Закъснението им ги сближава и ги води на едно погребение на брега на Дунава. Животът е и тъжен и труден, но има ли с кого да го споделиш, нещата стават различни. В крайна сметка всичко свършва в една хотелска стая в Горна Оряховица, която виждате и на снимката по-горе, и след това пътищата отново се разделят така, както са се пресекли. Поуката е, че колкото и надалече да бягаш, от себе си не може да избягаш...
Аве!

Когато има защо

Няма по подходящо заглавие за третия студиен албум на Белослава, а също така няма по-голяма причина за посещение на концерта, на който тя го представи.

Когато има защо, Белослава пее и се раздава.
Когато има защо, Белослава споделя и чувства.
Когато има защо, Белослава ни омагьосва.
Когато има защо, Белослава е на сцената...

Не мога да скрия, че я харесвам още от дебютния и сингъл "Между две луни" и че си купих касетката на първия албум "Улици" и тя звучеше в моя уолкмен докато се разхождах из софийските улици :) Годината бе 2001, а цветът на албума бе предимно оранжев като детството. 9 песни и малко повече от половин час ми бе достатъчен, за да се потопя в музиката на бялата слава.

Вторият албум "Слушай ме" се появи в края на 2005 и началото на 2006 и нямаше как да не се подчиня на апела му. Дискът бе розов и с пеперуди и песните бяха повече от добри, нищо, че бяха фатални на брой (13). Клиповете също ме грабнаха, а настроението бе лежерно и приятно.

И ето, че дойде време за третия албум. Той е лилав, но не само цветът е лилав. Концертът също имаше един такъв на цвят уют. Песните са 17 и се вижда, че има градация и в пряк и преносен смисъл :) Всяка една от тях е като филма 17 мига от пролетта, а именно през пролетта ги чухме всичките. Пристигнали по-рано в зала "България", която се слави като зала с най-добра акустика още от построяването и през 1937, видяхме на сцената един DJ с тъмни очила, който половин час пускаше готини мелодии като сред тях беше и тази от теглене на тиража на Тотото.

Белослава се появи сияеща, усмихната и облечена в дълга черна рокля с бяла яка и бели ръкавели. В продължение на вечерта, песен след песен тя сваляше по нещо от себе си и го раздаваше на публиката така както и правеше с песните си.

Беше ми изненадващо да видя Емил Костадинов на неин концерт, а няколко реда пред мен бяха още и Мария Илиева и куп други български изпълнители.

Няма да се спирам подробно на сетлиста и на изпълнителите, защото Нуша много добре го е написала тук.

Изпълнителката е споделила мнението си за албума пред avtora.com тук и най ми харесва, че тя мечтае за простички неща. Затова всичко е толкова ясно и лесно и добро.

Като завършек ще кажа само, че нямат значение годините, разстоянията и местата, където се срещаме, когато има защо, а с Белослава винаги има защо...

Европа беше тук!

Така както се помни първата любов, така помня и аз първата си любима рокгрупа. Влюбих се някъде в края на 80-те и всичките ми спомени нахлуват заедно с думите на всяка песен на Юръп. Не помня, дали знаех още от самото начало какво значи името им, но музиката ме докосна. С нея преживявах първото си влюбване. Изборът беше мой и за двете. С нея пътувах до тогавашния Съветски съюз, за да играем народни танци. Бяхме на дискотека и тогава чух за първи път шведската група и ме грабна. За първи път видях и въртяща се топка със стъкълца, отразяващи светлините в унисон с музиката. За подарък от домакините получих значка на Юръп и касетка, на която от едната страна беше записан албума от 1986 The final countdown, а от другата този от 1988 Out of this world. Наистина бях извън този свят и всичко бе много вълшебно. Няма да забравя нощта, в която си пуснах касетката. На чуждо място, загледан в нощта, която надничаше през прозореца, влюбен безнадеждно в по-голямо от мен момиче и наслаждаващ се на всяка нота на талантливите музиканти, които не спирах да слушам и чиято касета подарък с тяхна снимка вместо обложка, не спирах да обръщам.

Години по-късно имах късмета да ги видя на живо на площада в Ловеч и отново бях очарован. Излишно е да казвам, че имам всеки техен албум, а интересното е, че тези до 1992, когато след Prisoners in paradise те се разделят, ги имат на касети и ги слушам в колата, а новите от 2004 насам са на дискове и вече ги слушам на компютъра. След концерта в Ловеч през 2007 не можах да заспя и цяла нощ слушах техни неща. Същото бе и сега...

Новината, че Europe the band, под това име се подвизават сега симпатягите, идват за втори път в България и то в София, ме зарадва и още на първия ден, щом пуснаха билетите, се снабдих с такъв. Всеки ден го поглеждах и броях дните до снощи.

За първи път отивах на концерт сам и дори закъснявах, но бях учуден, че няма тълпи пред зала "Фестивална", в която също за първи път посетих концерт. Подгряваща група бе "Аналгин" със Звезди Керемедчиев, познат и като вокал на "Ахат" (все в групи с буквата "А" участва) и въпреки, че нямах нужда от хапче за глава, техните изпълнения ми дойдоха добре, и дори това, че Звезди сбърка Фестивална с Универсиада, не успя да развали нагласата. Бях на два метра от сцената и само си представях как на нея ще стъпят моите любимци. Чуха се коментари около мен, дали заради мача Швеция - Англия, те няма да претупат концерта и да ходят да си гледат срещата от Европейското. Разбира се, това не се случи. Европа бяха тук снощи и бяха на ниво.

Точно в 21:12 те се появиха на сцената на фона на обложката на новия си албум Bag of bones, който успях да си купя точно преди концерта, и забиха три парчета от него. От тях бях слушал само едно парче, но и другите си ги биваше. Концертът мина на един дъх и изпълниха по едно парче от всеки техен албум, а аз пях с цяло гърло заедно с един приятел на бивш колега, който се оказа също толкова голям фен на Джоуи Темпест и компания, и когото срещнах случайно в залата. Емоцията беше много силна, а всяко начало на тяхна песен ме караше да се усмихвам и да се радвам. Нямаше китарни сола или шоу на барабаните, а не беше и нужно. Нямаше помпозност и надменност, а истинско раздаване и много любими песни. Джоуи си беше направил труда да научи няколко думи на български, сред които бяха: "Благодаря.", "Страхотни сте!", "Как сте тази вечер?" и "Ще се видим отново."
За бис изсвириха две песни като Last look at Eden премина в The final countdown и всички свърши малко преди 23 часа.

Като се прибрах ушите ми кънтяха, а гърлото ме болеше, но бях безкрайно щастлив и отново си пуснах няколко техни песни, а за това, коя да пусна тук, изборът ми беше много труден. Не е трудно да се отгатне какво ще слушам в следващите няколко дни.
Слушайте и вие, за да чуете.... Bring it all home...with Europe.

Thank you for coming along!




Снимка: Пепо Енчев