Годината беше 1992. В музикалното студио до театъра в Пазарджик ми препоръчаха да чуя един китарист с италианска фамилия Сатриани. Албумът се казваше Екстремистът, а една нежна песен от него ме завладя и дори вдъхнови за име на моя бъдеща стихосбирка. Излишно е да казвам, че след това чаках всеки негов следващ албум, за да се насладя на перфекционизма му. Последва машина на времето, албум, който дълго не излизаше от уолкмена ми. Във всеки албум си имах своята нежна лирична песен, която ме завладяваше и вдъхновяваше.
Годината беше 2002. 10 години по-късно Сатриани беше в София за своя първи концерт в България. Уви, точно на същата дата имах служебен ангажимент, който не можех да откажа или отложа и пропуснах чаканото идване на моя любимец. За малко неща съжалявам в този живот, но това определено бе едно от тях. Дълго време не можех да си простя този пропуск.
Годината е 2015. Седя удобно на метри от сцената в същата зала 1 на НДК, чакайки сбъдването на една моя мечта. Благодарение на 9 години радио Z rock и прекрасния подарък, който ми осигуриха, аз щях да чуя Джо Сатриани на живо. Вече бях гледал в България двама от учениците му Стив Вай и Кърк Хамет с Металика, но не знаех какво да очаквам от маестрото.
Точно в 8 часа лампите загаснаха и на сцената се появи подгряващата група на Дан Патлански, която бе изненада за мен. Бяха ми казали, че няма да има такава група и, че концертът ще почне точно в 20:00 часа. Все пак момчетата се постараха с 45 минутно шоу да подгреят по техни думи "мощния" Джо Сатриани. Не зная защо, но тяхната музика ми напомняше много Стиви Рей Воун, друг мой любим китарист, както и на моменти Джими Хендрикс. Самият Дан се раздаде и пя за публиката, споделяйки, че за първи път е в България. Последва пауза от 15 минути за оправяне на сцената и дългоочакваният от мен момент най-после настъпи.
Джо почна ударно с едноименната песен от новия си албум, която взриви зрителите и зададе ритъм на целия концерт. Близо два часа и половина той твори на сцената като ни даде голяма част от своя репертоар, даде изява на своите талантливи музиканти и ме зашемети със своите композиции, китарни сола и прекрасни картини, които се прожектираха на три екрана зад групата. Доказа, че не е от тази земя, че сънува сини сънища, че сърфира с извънземни, и че винаги ще бъде с мен и теб. Чух много любими мои неща, а и открих нови такива, а китарното соло продължаваше да звучи в ушите ми дълго след края на двата часа и двадесет минути, които ни отдели Сатриани.
За жалост при излизането си от залата не успях да си купя новия албум, защото беше свършил поради промоционалната му цена, но се надявам някой да ми го подари за рождения ден ;) Вместо това обаче си купих предишния му албум, който носи заглавието Неспирен момент и действително не спирам да го слушам в колата на път за работа. От него си харесах една песен със заглавието "Не мога да се върна назад" и точно нея избрах за края на моя скромен пост за концерта. Много по-хубаво ревю, снимки и сетлист може да откриете на следния линк, а аз Ви оставям в ръцете на маестрото и наистина съжалявам, че не мога да се върна назад да го чуя на живо още веднъж...
Има известен риск, когато четеш или слушаш произведение на човек, когото познаваш. От една страна вече си пристрастен, защото си си изградил някакво мнение за човека, а от друга има интерес, дали може да научиш нещо повече за него/нея.
Познавам Бойко Манев от съвместната си работа с няколко хотела, в които той е работил и мога спокойно да кажа, че той е професионалист в бранша. Когато разбрах, че е написал книга, бях изненадан. Когато бях поканен на представянето и, не знаех какво да очаквам.
Луксозната атмосфера в залата в хотел Радисън беше сведена до уют и известните лица, които присъстваха и презентираха творбата, не бяха натрапчиви, а самите думи на автора бяха гарнирани с хумор и усмивка. Имаше леко намигване към мен и побутване, за да последвам примера му, за което му благодаря искрено.
Въпреки всичко същинската част предстоеше. Не можех да започна четенето веднага, защото забелязах, че за разлика от много други книги, тази нямаше глави и трябва да се чете на един дъх. Започнах я на път за работа в метрото като отбелязвах със съвета на картоненото листче, което ми се падна при представянето. Отне ми няколко дни, за да я прочета до края и определено бях приятно изненадан от стила на писане, от любопитни подробности, които научих, но в крайна сметка въпросите се оказа повече от отговорите.
Съветът на Бойко бе да дадем тази книга на човека до себе си, на приятел, на колега с идеята тя да промени мисленето и да вдъхне самочувствие на повече хора, които да предприемат реални стъпки в това да променят своето лично и работно битие. Аз със сигурност ще го направя, но преди това ще спомена няколко думи за книгата.
С много труд, лишения, най-вече в личния живот, авторът е трупал опит в хотелиерската стълбица, първоначално в САЩ, а после и в България. Всяка спирка в неговата кариера му е донесла опит, поуки и знания, които той по-късно използва по най-добър начин, за да ги превърне в свое преимущество. Със сигурност книгата ще бъде интересна за всеки от туристическия бранш, за да види нещата отвътре от различна гледна точка. Със сигурност на доста места Бойко е бил непопулярен, но такава е била цената на успеха. Ако Вие също искате да имате успех, търсите промяна и се нуждаете от леко побутване, то тази книга е Вашата нова дестинация.
А моите забележки, критики и отговори на възникналите въпроси ще потърся от автора. А Вие потърсете книгата в книжарниците и я прочетете. Заслужава си. След това направете промяната...
Животът е едно пътуване, в което ние сами избираме своята дестинация. През изминалите събота и неделя заедно с баща ми направихме чудесен избор за своята, а тя бе едно пътуване към корените на нашия род, едно пътуване в миналото, което ни зареди и ни направи щастливи. Но нека да започна отначало.
Преди години се захванах с трудната задача да съставя родословно дърво. Стъпка по стъпка и снимка по снимка се опитах да наредя пъзела на своите прадеди. За мен бе важно да зная, откъде са дошли и какво са правили. В случая търсех нишката на баба си, майката на моя баща, която помнех от детските си години като баба Ката.
В търсенето си намерих нейното кръщелно свидетелство, където бе записано, че тя е родена в село Егридере и кръстена в църквата Свети Атанасий. Това провокира интереса ми и аз поисках да узная повече за родното и място. Турското име е съществувало до 1921 година, когато то е преименувано на Калитея или красива гледка, което име носи и до днес. Българското име пък е Криводол и може да се обърка с града в Северозападна България.
Георги Мачкордов
Баба ми Катерина е родена там през 1907 година, а баща и и мой прадядо Георги напуска принудително мястото през 1913 г. с първата бежанска вълна. За щастие в Държавния архив в София открих написани с неговия почерк страници, с които той "доброволно" се отказва от имотите си в Егридере, а именно магазин за платове от Виена и Париж, тютюневи складове, къща, земи и какво ли още не. Много е вълнуващо да видиш почерка на своя прадядо, а и написаното ме насочи какво да търся в своето изследване и така попаднах на книгата на Васил Кънчов "Етнография и статистика на Македония" от 1900, в която пише, че в селото има 1080 българи християни. Едва тази година в страницата на населеното място в уикипедия пише, за българина Паско Мачкордов, чиито тютюнови складове са били изгорени.
Прабаба ми заедно с баба ми и нейните сестри са тръгнали сами през планините в периода 1918 - 1921 и са се установили в Неврокоп (сега Гоце Делчев). Баба ми е споделяла, че са се настанили до полицейското управление, откъдето по цяла нощ чували виковете и стоновете на измъчваните затворници. По-късно те се местят в Пазарджик, но и там също са в близост до стаята за мъчения на полицията. Този спомен явно се е запечатал в детското съзнание на моята баба, защото го е разказвала и на леля ми и на баща ми. След престоя в Пазарджик те се местят в село Ели дере (днес Ветрен дол), което и по име наподобява родното място Егри дере (на някои стари карти фигурира и като Ери дере), а също така и като местоположение в подножието на планината има доста прилики, които забелязахме и ние при нашето пътуване.
През 1929 баба Катерина се жени за дядо ми Никола в Пазарджик, а сватбената им снимка още се пази в нашето семейство. Те имат пет деца: Мария, Тодор, Георги, Димитър и Кирил. Някои от тях са раждани през година, а само най-малкият, баща ми, е роден най-късно по препоръка на лекарите, да излекува заболяване на баба ми. Ако това не се беше случило, сега и аз нямаше да пиша тези редове. Леля ми и двамата братя Георги и Димитър са кръстени на роднини от рода Мачкордови, дошъл от Егридере, а баща ми и брат му Тодор са кръстени по желание на кумовете. Но нека се върна на самото пътуване.
От две години поне се каня да го направя и търсех време и начин, за да може да отидем двамата с баща ми и да посетим днешна Гърция. Ето, че моментът дойде и тук е момента да благодаря много на Юлия, която ни помогна с логистика, информация, с нейния гръцки и с перфектното си шофиране през тези два дни.
Тръгнахме рано в събота през Банско и Гоце Делчев и пресякохме границата за 5 минути, нещо немислимо преди 10 години, когато замисляхме това пътуване. Спряхме за обяд в Като Неврокоп или Долен Неврокоп (преди Зърнево). Това бе първото ми впечатление за живота в Северна Гърция и въпреки, че съм бил четири пъти в южната ни съседка, едва сега виждах как протича живота на обикновените хора, далеч от екскурзиите и туристическите места. След като хапнахме продължихме по пътя през планината и не след дълго стигнахме крайната си цел. Чудех се как прабаба ми сама, изоставила дом и вещи, сама е прекосила този път с малките си деца, като дори по пътя е изгубила едно пеленаче и се е върнала да го намери и продължила напред. Все пак това са над 40 км. и със сигурност преди сто години не е имало такъв хубав асфалтов път, по който да минат.
Вече в Калитея спряхме на табелата и се снимахме с баща ми и започнахме изкачването по хълма, който ни предостави прекрасна гледка. Спряхме на паркинга пред кметството под сянката на вековни чинари, които сигурно са станали свидетели на много събития, включително и напускането на моите прадеди на своето родно място. Спряхме за кафе в местната кръчма на главния път, който както се оказа по-късно е старият път между Драма и Серес и се използва и до днес, защото е по-живописен. В кафето попаднах на календар на ПАОК със стари снимки и реших, че това е тимът от Солун, в който от този сезон игра и Димитър Бербатов. Оказа се обаче, че това е тимът от Калитея, който носи същото име и заради интереса ми към снимките, собственикът ми подари един.
Пред църквата "Свети Атанасий"
Продължихме по пътя на китното селце и стигнахме до църквата Свети Атанас от 1835 година, която за жалост беше затворена, но поне отвън я разгледахме и се снимахме пред нея, защото именно там е кръстена баба ми. На гробището до нея срещнах човек, който говореше английски, но не успя да се сети за фамилното име, но ми каза, коя е била българската махала. След това отидохме и до другата църква Света Параскева, която бе в дола, а по пътя снимах доста стари къщи, които напомняха тези в Мелник.
В края на селото се оказа, че има доста таверни и заведения, които бяха под други вековни чинари и извор на река, която живописно течеше в дерето покрай църквата. Намерихме най-накрая и другата църква, която беше по-стара, а именно от 1891 година. На връщане от разходката, когато вече бяхме решили да си тръгваме, от кафето ни заговори един човек на български. Явно вече цялото село беше научило за нашата визита и сега те се бяха строили в кафето и ни изучаваха. Показах старите снимки, с които разполагах и Христо, така се казваше човекът, който ни заговори, и той започна да се чуди как да ни помогне. Оказа се, че той е идвал в Пазарджик, а и познава всички в селото, което по последно преброяване има 626 жители.
Поговорихме си и стана въпрос за футбола. Тогава му показах подарения ми календар и той се разпозна на една от снимките. Развълнува се и се зарадва и тогава реши да се обади на свой стар познат, който дойде след 10 минути до нас. Той му каза коя е старата къща на рода Мачкордови, а именно там нашият събеседник бе живял като дете през 50-те години.
Къщата на рода Мачкордови
Така разбрахме, че вече в селото няма останал наш роднина, но пък за сметка на това той ни заведе в голямата къща, която бе скрита от пътя с пропаднал покрив и много храсти около нея. Оказа се, че тя е била разделена на две между двамата братя, както бяхме чували от роднини: "чорбаджи Паско и чорбаджи Георги", но е доста голяма и сега си личи къде е бил умивалника и, че е била на на няколко етажа и има комин от голямото огнище, което ги е топлило в студените дни. По пътечка, която сега е непроходима, се стига до чешмата на главната улица, откъдето са наливали вода. От баба си зная, че в тази къща са отсядали Яне Сандански, Гоце Делчев и Даме Груев и затова изборът за песен в края на този пост не би могъл да бъде по- подходящ.
След това наше откритие нашият приятел Христо уреди да ни отворят църквата, защото свещеникът вече се е бил пенсионирал. Имахме шанс да видим храма отвътре, но там всичко беше ново. Тя беше ремонтирана основно през 2014 г. Оставих визитка на Христо, ако се сети или намери още нещо за нашия род и си тръгнахме удовлетворени от това вече близко до нас кътче.
Прабаба и нейният брат на кафе в Драма през 1941 г.
След като преспахме в чудесно хотелче във Волокас, на сутринта пихме кафе в град Драма в парк "Света Варвара" с изворите, където на същото място при посещение на родното място кафе са пили и моята прабаба и нейния брат, който по-късно отива да живее в Скопие. По чиста случайност намерихме мястото и пихме кафе точно там, където те са направили фотографията от 1941 година, която стигна до мен. Със сигурност късметът ни проработи на два пъти и бяхме очаровани и щастливи.
На връщане спряхме за кратко в град Серес и влязохме в България през Кулата като посетихме Рупите и Мелник като един прекрасен завършек на нашето пътуване в миналото. Върнахме се богати на преживявания, спомени и разкази за роднините. Познавайте рода си и уважавайте родителите си! Това мога да дам като съвет на всеки, който се наеме с трудната задача да издири своя род и потекло. Желая Ви успех и мъничко късмет!
Първи октомври е ден на българската поезия, въпреки че международният ден на поезията се отбелязва на 21 март. На този ден своята 30 годишнина празнува и дружеството на пазарджишките писатели и поети. Затова реших в моя месец да го отбележа като разровя старите овехтели тефтери и да Ви споделя една моя поетична творба, написана преди 20 години, именно през месец октомври:
