Главен изпълнителен директор - роман, а не ръкопис

В навечерието на Коледа в последните часове в последния за мен работен ден за годината се сетих за "Коледна песен" от Чарлз Дикенс от 1843 година и за току що прочетения от мен дебютен роман от нов български автор от 2015. Главен изпълнителен директор е името на книгата, която си купих от Панаира на книгата в НДК лично от авторката Светозара Давидкова, която е финалист в най-стойностното поне за мен предаване "Ръкописът" по БНТ.

Много обичам да чета български автори и винаги се радвам, когато открия интересни идеи, талант и изненадващи обрати в техните произведения. В случая романът, който изпревари дори ръкописът на спечелелият формата Георги Бърдарев, успя да ме накара да се замисля и да прочета на един дъх 200-та страници от него по път за работа в метрото в рамките на два дни. Но да се върна в началото. Какво е общото между Дикенс и Давидкова? Старата притча за скъперника и самотника, който дори не признава празниците и кара подчинените си да работят до последно е жива и в романа на младата българска авторка. 

Интересното е, че доста хора в стремежа си да изкачат стълбицата на успеха пренебрегват и близки и приятели и скрупули и празници, за да се докажат, за да постигнат своята цел, за да притежават власт. Иронията в случая е, че властта ги притежава и ги кара да губят едно по едно своите човешки черти и качества. И какво по-подходящо време от празничните дни около Коледа да се сетим и замислим над този въпрос.

Главният герой, който по случайност също като мен се казва Александър има възможност да оглави чужда компания, която открива офис в България, но през цялото време той се отчуждава и отвращава от собствената си държава и използва служителите си за да постигне своя личен успех, който го зашеметява и го кара да се чувства значим и със своята решителност той постига поставените си цели, докато не загуби най-близките си хора и осъзнае, че парите и властта не му носят удовлетворение и обич.

Ще си позволя да цитирам част от романа, който ме впечатли, а именно: "Хората търсят такава работа, от която да недоволстват и така да оправдават собствената си пасивност. Наистина ли мислиш, че ако оставиш служителите тук сами да определят всекидневните си задачи, но им оставиш заплатите, изведнъж ще се появят едни ярки и търсещи личности?.... Удобството не ражда такива личности. Удобството ражда мрънкащи хора, които само чакат да дойде обяд, за да се натъпчат, после да се върнат вкъщи, да се опънат на дивана и пак да се натъпчат или да подскачат в някой бар и пак да се натъпчат... А най лошото е, че тези "освободени" хора ще са много по-недоволни, отколкото, ако им дадеш някаква скапана работа, която да ги ангажира по цял ден. Това е истина по-стара от теб и от мен."

Струва си да се замислите върху тези изречения в кавичките и следващият път, когато решите да се оплаквате, да мрънкате или да недоволствате, да помислите, дали всъщност проблемът не е в самите Вас. Най-важното колкото и тривиално да звучи е да определите своите приоритети, но не само работни, а и чисто човешки и личностни, за да може в края на деня (друго клише), когато останете насаме със себе си и няма кого да впечатлите, да не се срамувате от постъпките и от изречените или написани думи. Защото най-важните сте Вие самите и само Вие може да промените своята съдба. В това наистина вярвам.

Няма да се впускам в повече цитати и коментари на книгата, защото такива има и в Интернет, но се радвам, че се запознах с тази талантлива авторка и дори получих автограф от нея, чието послание много ми хареса.

А Вие продължавайте да работите и през Новата 2016 година, а ако Ви остане време, прочетете тази книга, защото определено си заслужава, а кой знае може би Вие сте следващия Главен Изпълнителен Директор (ГИД)/Chief Executive Officer (CEO)?

Един различен рожден ден

В края на годината се сещам за пропуснатите постове в блога и реших да споделя един, който се откроява над другите със своята си важност. Става въпрос за рождения ден на дъщеря ми, която навърши осем години преди няколко месеца. Тази година решихме той да бъде различен и да не каним гости, а да предприемем пътуване, в което да сбъднем нейни мечти и желания.

Тръгнахме рано сутрин от Пазарджик с баба, дядо и първата ни спирка бе Пловдив, където имаше ретро рали със стари автомобили, което бе атракция и за дъщеря ми, но най-вече за сина ми, който имаше време да ги огледа внимателно и да се снима с колите и да види как потеглят.

Втората ни спирка бе Асеновград, където обядвахме, разходихме се по пешеходната улица и посетихме Историческия музей и Рибната църква. Пропуснахме Бачковския манастир, защото събралите се почивни дни бяха накарали много хора да го изберат за своя дестинация и буквално нямаше свободно място за спиране.

Третото място, което посетихме през първия ден бяха Чудните мостове, където останахме повече от няколко часа, а децата останаха много доволни от видяното. За съжаление времето напредна и не успяхме да посетим музея на родопския карст и пещерите в Чепеларе, защото стигнахме в родопското градче повече от два часа след края на работното му време.

В края на вечерта пристигнахме в първия наш пристан за пътуването, а именно къща за гости "Момчил юнак" в Момчиловци. Посрещна ни топлина, уют, гостоприемство и вкусна вечеря, лично сготвена от домакините, след която се отправихме към сбъдването на една мечта на рожденичката, а именно посещение на обсерваторията в Рожен. Малко закъсняхме за старта на нощното наблюдение, но все пак пазачът ни заведе до групата, където в рамките на час гледахме звезди, съзвездия, планети и галактики, което направи дъщеря ми много щастлива. Тя много се интересува от космоса от няколко години насам и чете с голямо удоволствие книжките, които и купуваме по темата.

На следващия ден след вкусна закуска и посещение на музея, църквата и туристическия център в Момчиловци, потеглихме към Смолян, където децата посетиха планетариума, което също бе желание на дъщеря ми.

Следващата ни дестинация бе Момчилова крепост, като преди това обядвахме в ресторанта със същото име, а децата изкатериха стълбите до върха без проблем, докато баба и дядо останаха да чакат в подножието. На връщане минахме отново през Смолян, където посетих Историческия музей, а навън заваля проливен дъжд с гръмотевици, което оправда избора ни да гледаме звездите на Рожен през първата вечер.

В края на деня стигнахме мястото на втората нощувка, Широка лъка, където бяхме приютени в Хаджийската къща, която е база на българските архитекти. Там обаче нямаше възможност за изхранване и затова вечеряхме в наблизо намиращата се Згуровска къща и механа.

На сутринта след закуска в центъра на архитектурния резерват се разходихме и се отправихме към следващото място, което ни чакаше, а именно пещерата Дяволско гърло в Триградското ждрело. След нея посетихме и музея на мечката и обядвахме и ресторанта на хотел Хорлог. Следващата пещера, която посетихме бе Ягодинската, а там влязохме вече всички в последното възможно извънредно посещение за деня. След това се отбихме в Девин, за да купим торта за рожденичката и късно вечер се прибрахме натрупали спомени, преживявания и много снимки, за да отпразнуваме един различен рожден ден.

Надявам се поне малко да сме успели да зарадваме рожденичката и да и доставим наслада в празника. Много вдигнахме летвата за следващите рождени дни, а скоро предстои и петия такъв на сина ми.

P.I.F. излетяха от Терминал 1 с 10 песни от новия албум

След емоциите от два мача в четвъртък вечер се озовах за първи път в клуб Терминал 1, където концерт имаха група P.I.F. За първи път чух тази група през студентските си години и ги гледах и слушах на живо в клуб Маската в Студентски град. Песните "Невидимо дете" и "Приказка" ме накараха да си купя дебютния им албум.

Моят тогавашен съквартирант ги познаваше от Варна и ги беше слушал още преди да станат известни. Помня, че с него дори имахме спор относно групата и докъде ще я докарат в бъдеще.

Не зная защо, но винаги първата ми асоциация с Пиф е френския комикс с кучето Пиф и котарака Еркюл, които за първи път видях, когато като дете посещавах приятелско семейство на площад Гарибалди в София и оставяйки да спя там, докато чувах трамваите в нощта, разглеждах на нощна лампа списанията с двамата герои, а по-късно и ги получих и за подарък.

Много е удобно да имаш група с абревиатура, защото винаги може да измислиш ново значение за нея. Това се отнася и за тази група, която първоначално е Patriots in Fashion от 1999/2000, а после издава и втория си албум със заглавие Pictures in Frames, който си купих на диск. Следва Passion in Fact, а със сигурност има и още доста опции, които са неизползвани от тях досега, а на мен в момента ми идва ето това: Private Interesting Facts.

За известно време бях загубил следите на групата и бях учуден да разбера, че са минали през някакъв електронен период и албум, който не познавах. Друг техен албум получих като бонус с билетите, който е издаден през 2013 и го слушах в колата си.

Въпреки, че бе обявен за 22:30 концертът започна малко преди 23 часа и свърши към 1 през нощта. Първата част бе посветена на предстоящия пети албум, който се очаква да се появи до края на месец януари. От изсвирените 10 песни от него бях чувал само песента "Този ден", която бе представена наскоро и с видео клип и звучи доста свежо и зареждащо. Любопитен факт е, че в предишния албум от 2013 има песен с името "Тоз ден", която също е хубава, но за разлика от новата е бавна и малко тъжна. Нормално бе повечето хора сред публиката да не познават новите песни освен вече споменатата, но реагираха адекватно и дори припяваха на места. Специално участие в три от песните имаше невероятният тромпетист Михаил Йосифов, който добави страхотно звучене в песните на групата.

Последва десетминутен антракт, след който дойде моментът, който всички очакваха. Една музикална разходка сред най-известните песни на P.I.F., където освен Мишо Йосифов се включваше и публиката с пълен глас, познавайки наизуст текстовете. Включих се и аз и на следващия ден бях с променен глас, но определено това си заслужаваше. Групата излиза и на два пъти на бис като вторият път повтори една от новите песни. След концерта открих албумите им в приложението spotify и пътувайки в метрото ги слушах непрекъснато през последните няколко дни, докато в колата се въртеше последния им диск, очаквайки да си закупя и новия през новата година.

За финал на тази музикална приказка ще пусна една тяхна песен, свързана с предстоящите празници. Приятно слушане!

Бялата змия с дълбок лилав оттенък покори армейската арена в София

Беше дъждовна ноемврийска вторнична вечер и задръстването по Цариградско подсказваше, че предстои събитие, което ще напълни зала Арена Армеец въпреки лошото време. Не мога да преброя кой поред концерт на групата Whitesnake посещавах в София, но съм сигурен, че всеки един от тях е свързан с дъжда така, както и тяхната песен Crying in the rain е свързана с тяхната дискография.

Няма да забравя чакането и големия дъжд на стадион "Академик", когато те свириха заедно с Деф Лепърд, както и прокапването на покрива на залата в Зимния дворец и след проверка установих, че не съм бил само на концерта им в Каварна:

1997 София - Зимен дворец на спорта

2003 София - Стадион "Академик"

2006 Каварна - Стадион "Каварна"

2008 София - Стадион "Академик"

2011 София - Стадион "Българска Армия"

2015 София - Зала "Арена Армеец"

Какво ново още може да предложи група, която идва за шести път в България? Нови или стари песни, нов състав (със сигурност) - единственото постоянно в Whitesnake е Дейвид Ковердейл и нов албум. Отново допуснах грешка като не си купих албума преди концерта, защото след това той бе свършил, но се надявам за Коледа да си го купя за подарък.

Като подготовка за концерта обаче си бях взел троен диск, който отпразнуваше тяхна годишнина и който слушах в колата по време на път. Когато пътувах с метрото в слушалките ми звучаха други техни албуми, а излизането на книгата на канадеца Мартин Попов на български бе допълнителен бонус за предстоящия концерт. От нея разбрах за пътя, който Ковърдейл е изминал от певец в кръчми през прослушване и участие в три албума на Deep Purple до най-успешния си албум през 1987 и до днес. Преди Интернет да навлезе в ежедневието ни, не се интересувах от личния живот на изпълнителите, които харесвах и слушах, защото за мен най-важно бе тяхното творчество. Затова и сега от книгата разбрах за първи път за съперничеството с друг мой любимец Робърт Плант както и за проблемите, които са съпътствали записите на всеки един албум и привличането на нови музиканти и раздялата със стари, като не мога да не отбележа участието на мой любим китарист Стив Вай в един от най-успешните периоди на групата.

Още в ученическите години с мой приятел спорихме кой е по-добър и по-велик от двете наши любими групи. Той беше запален по Дийп Пърпъл, а аз по Лед Цепелин и така спорът беше, дали Ричи Блекмор или Джими Пейдж е по-добър китарист, а и също дали Робърт Плант пее по-добре от Йън Гилън и от Дейвид Ковердейл. Разбира се това беше само за спорта, защото и двамата слушахме и двете групи, но имахме своите причини да харесваме едната или другата повече. Няма да забравя, когато излезе албумът на Ковърдейл и Пейдж през 1993 и за първи път го занесах в кафенето "Бразилия" в Пазарджик, връщайки се от София, за да го чуят моите приятели и компания и как се наслаждавахме на всяка песен на това сътрудничество. "Бразилия" беше място в града, където се събираха музиканти, художници, артисти, поети и беше страхотно кътче за подобни дебюти и за слушане на хубава музика.

Но да се върна на концерта. Организацията при пропускането на хората в залата отново създаде дълги опашки и купища от чадъри, бутилки от вода и бира на входовете, които затрудниха достъпа, но въпреки тези препятствия успях да вляза като пропуснах две от песните на подгряващата група. Бях от правостоящите на терена и след паузата между двете групи, успях да намеря място, където да гледам фронтално сцената и двата екрана от двете и страни. Появата на Ковърдейл с риза с българското знаме предизвика фурор в предните редици, както и ударното Burn от репертоара на Deep Purple, която мой приятел смята за най-добрата песен на групата докато аз не мога да се огранича само с една песен.

Рядко се случва на един концерт да можеш да слушаш две твои любими групи, но тази вечер това се случи и се сбъдна. Deep Purple и Whitesnake имаха концерт и обединяваващата ги личност бе Ковърдейл, който по този начин отдава своето уважение и почит на групата, която го направи известен. На концертите на Пърпъл в България с Йън Гилън не си спомням да са свирили песни от трите албума с Ковърдейл, а мисля, че и той все още държи авторските права за тях и това бе добър повод да ги чуем днес. Признавам, че ми липсваше другия мой любимиц Глен Хюз, но идеални моменти почти няма.

Двата часа се изнизаха бързо, а сетлистът бе подбран чудесно и сред него нямаше лоша песен, а ето го и него, благорадение на werock.bg, където има чудесно ревю за концерта:

--- Intro: My Generation (THE WHO song)

01. Burn (DEEP PURPLE cover)

02. Bаd Boys 

03. Love Ain't No Stranger

04. The Gypsy (DEEP PURPLE cover)

05. Give Me All Your Love

06. You Keep on Moving (DEEP PURPLE cover) 

--- Guitar Solo (Reb Beach /Joel Hoekstra)

07. Ain't No Love in the Heart of the City (Bobby "Blue" Bland cover)

08. Mistreated (DEEP PURPLE cover)

09. Harmonica Solo (Michael Devin) / You Fool No One (DEEP PURPLE cover)

--- Drum Solo (Tommy Aldridge)

10. Soldier of Fortune (DEEP PURPLE cover)

11. Is This Love

12. Fool for Your Loving

13. Here I Go Again

Бис:

14. Still of thе Night

--- Outro 1: We Wish You Well

--- Outro 2: Always Look on the Bright Side of Life (Monty Python song)

На връщане към вкъщи в колата слушах песни, които групата не изпълни, но съм наясно, че не може да чуеш всичко любимо за една вечер, а се надявам, че те отново ще дойдат и пак ще напълнят залата или някой стадион с над 15 000 привърженици на рока, а дотогава музиката им ще продължи да звучи в тишината на нощта...