Коледно Мастило в Пазарджик

Малко са групите, които могат да оцветят града. Малко са българските групи, които могат да оставят следа. Но една от тях е удачно кръстила себе си Мастило. И това Мастило остави неизличима следа в мен и моето семейство.

Благодарение на Община Пазарджик една съботна вечер в театъра при свободен вход и седмица преди Коледа моите любимци показаха професионализъм, чувство и изпълниха страхотно любимите ми песни. Но нека първо започна отначало и да се върна назад във времето.

Годината бе 1999. Със сестра ми и мой приятел решихме да посрещнем Нова година на площада в София. Времето беше ужасно студено. Сцената беше построена до сградата на БНБ с лице към Двореца. Когато излезе тази до тогава непозната за мен група да подгрее известните изпълнители, то тя успя буквално да подгрее и зъзнещата публика с настроение, усмивка и закачки и главната движеща сила бе вокалистката Виктория Терзийска. Гвоздеят на програмата стана новата им авторска песен: "В двореца съм сама", която много добре пасна с празнично осветения дворец на площада с жълтите павета. Помня, че скоро след това търсех албума им по магазините, но за съжаление той още не беше излязъл. (щеше да излезе 3 години по-късно).

По-късно гледах клипа на песента им и се чудех, дали той действително е сниман в Двореца, срещу който Вики пя в Новогодишната нощ. След това дойдоха и "Твоите кафеви очи", която също бързо се превърна в хит и я слушах по радиото, а веднъж на живо в клуб Кокарача.

След това се оказа, че мой приятел от Стара Загора учи заедно с Вики в журналистическия факултет и аз влюбен в това късо подстригано чаровно талантливо момиче го помолих да ме запознае. Действително ходих два пъти там, макар, че и нашият курс, бидейки в същия университет, имахме малко лекции там, но така и не успях да я засека и да ме запознаят с нея.

Времето си минаваше и веднъж вече организиращ концерт в Банско на площада с участието на Бони М, имах възможността да избера водещ за шоуто като негов организатор. Тогава се свързах с агентката на Вики, за да я ангажирам, но за съжаление по това време тя вече беше организирала своя почивка в чужбина и така вместо нея концерта води Тома Спространов.

Не спирах да следя песните, изявите и дисковете на групата, а преди три години от бензиностанция по пътя си купих диска им "В ръцете ти е най-добре", който се въртеше постоянно в колата и така и децата ми заобичаха групата и знаеха и пееха всяка от песните в него. Май пропуснах факта, че мой колега и приятел е учил с нея в Разград и бях го молил през годините да ми разкаже нещо за този период, а също така и че посетих родното и градче Исперих, но това не са толкова важни неща.

Като изключим началните години, когато имаше някакво влечение към нея като жена, то в последните години ценя повече текстовете и музиката и изпълненията и. Честно казано никога не съм се интересувал от личния и живот макар да научавах откъслечно от някои познати разни факти или слухове, но не съм се вълнувал, защото това си е лично нейна работа.

Стигаме вече в настоящата година и месец и аз мислех, че трябва да отидем по-рано, за да хванем места. Това щеше да бъде първия концерт, на който и двете ми деца ходят заедно, а дъщеря ми вече има малък опит с концерта на Бон Джоуви. За жалост интересът към събитието въпреки безплатния вход и разлепените плакати беше малък. С изключение на първи ред, който се пазеше от момчета и девойки, можеше да си избереш къде да седнеш съвсем спокойно и ние избрахме места на втори ред централно на сцената.

Подгряващ на Мастило беше Лазар Вълчев, който е записал своя песен към техния лейбъл и той изсвири няколко песни с един китарист на сцената. След вълнението и чакането най-вече от децата ми на сцената се появи Вики в целия си блясък и палавият и вечно мърдащ се моя син застина и замръзна и гледаше без да мига. Дъщеря ми си припяваше текстовете, но съвсем тихичко и не като в колата и когато Вики се закачи с нея и я поздрави с песен, тя съвсем са сви и се срамуваше.

Концертът беше страхотен и всяка песен бе изпълнена перфектно и аз останах много доволен. Предавах на живо две от песните и направих няколко снимки, които после публикувах в събитието. Сцената и осветлението също бяха на ниво, но за жалост не мога да кажа същото и за публиката в родния ми град, но това бе единственото, което не се получи тази вечер и заради нея нямаше и бис, но след края успяхме да се видим с Вики и Десо зад кулисите и да се снимаме с тях. Така децата ми останаха много щастливи и доволни, че са слушали, че са се запознали на живо с любима изпълнителка и са видели колко естествена, готина и свястна е тя.

На връщане към вкъщи слушахме отново диска на Мастило и децата забелязваха коя песен не са я изпълнили и коя са я пяли малко по-различно, а аз бях щастлив, че сбъднах една моя мечта.

Следващата седмица си купих от книжарницата и диска Маргаритка (на името на дъщерята на Вики) с детски песни, който е проект за създаване на музикални детски площадки и децата слушат и него с удоволствие. Защото както пее Виктория: "Така приятно е с теб..."

Преживяването Dire Straits в петък вечер

Рядко човек получава втори шанс в живота. Когато обаче си роден под щастлива звезда и силно желаеш нещо, тогава получаваш и втори шанс и сбъдваш мечтите си. Мина цяла седмица от концерта на Dire Straits Experience в зала 1 на НДК на 2 декември 2016 година, а при мен споменът е още жив.

Може би е излишно да казвам, че за мен Dire Straits е велика и любима група, която по обясними причини не съм имал удоволствието да наблюдавам на живо, но двете изяви на нейният вокалист и основател Марк Нопфлер със сигурност запълниха тази празнина, като за тази от 2013 още пазя топли спомени.

Тук е мястото да благодаря на моя много добър  и висок приятел и колега Боян, който купи билети за концерта преди месец и по този начин на прилична цена ни осигури места на първи ред в оркестрината, буквално на метър от изпълнителите. Другата изненада бе да видя на живо една от най-големите български фенове на групата Славина, която се оказа на съседно място на първи ред. По-късно разбрах, че тя е присъствала и на трите изяви на групата в България, а също така, че е и лична приятелка на саксофониста Крис Уайт.

Но да започна отначало. Когато 2016 започна разбрах, че Dire Straits Experience ще имат концерт в България за първи път, но той ще бъде в Русе в новооткритата зала Булстрад Арена на 21 март. За жалост това бе понеделник и не успях да организирам така нещата, за да отида и да ги гледам на живо, макар, че билетите бяха с много приемлива цена и дори с нощувка в Русе и транспорта не бяха нещо недостижимо. Щях да видя и новата зала в дунавския град, но в крайна сметка плановете ми не се осъществиха и пропуснах своя първи шанс да видя групата с двама оригинални членове.

Затова, когато разбрах, че идват през декември в София и Пловдив, си запазих отрано датата за представлението в София. Като цяло бях скептичен за tribute бандите, когато липсват основни техни членове, като в случая Марк, но след концерта на Брит Флойд миналата година си промених мнението. 

След като ходих на уроци по барабани това лято, оцених приноса на Крис Уитън в последния и много любим албум на Dire Straits On Every Street, а сега имах възможността да го гледам на живо. Какво да кажа обаче за Крис Уайт, който в личната ми класация заедно с Дейвид Санборн и Кени Джи заема достойно място и без неговия уникален звук песните на Dire Straits нямаше да бъдат завършени. Освен страхотен саксофонист за мен той се оказа и страхотен човек като наблюдавах от първи ред реакциите му, вълнението и чувството при всяко парче. Скромен, почтен и велик май най-точно описват неговата личност. Това личи и в интервюто на този линк.

Без бавене концертът започна директно с Telegraph road в 8 и 15 и магията вече се случи. Музикантите от бенда бяха истински професионалисти и свиреха с жар и чувство всяко изпълнение и това накара залата да стане на крака при разпознаваеми акорди и мелодии като Romeo and Juliet, Tunnel of Love, Sultans of swing, Money for nothing и Brothers in Arms. За мен лично двата часа минаха неусетно, гарнирани с множество снимки, три излъчвания на живо в социалната мрежа и падането на батерията на телефона, което не ми позволи да запиша още някое видео в края на концерта, но дори това не успя да развали удоволствието.

Върнах се в моите ученически и студентски години, когато текстовете на Dire Straits бяха стимул за мен да науча английския език, а касетките им се въртяха в стария касетофон безспирно, обръщайки ги и знаейки наизуст всяка дума, извивка и припев. Спомените нахлуха и трябва да призная, че на моменти очите ми се насълзиха.Блаженство и щастие и сбъдната мечта - това бе за мен преживяването на Dire Sraits макар и без Марк Нопфлер в петък вечер.

Ако искате да научите сетлиста и да прочетете още едно ревю на концерта може да последвате линка, написан от Нуша, а по-хубаво аз не бих могъл да го напиша. Това, което мога обаче е да търся и да преследвам музикалните си мечти зад всеки ъгъл и на всяка улица...

Ноемврийска петъчна вечер с Ian Gillan и песните на Deep Purple

Ето, че ноември отива към своя край, а най-незабравимото музикално събитие от месеца за мен беше концертът на Ian Gillan на 4 ноември, петък в зала 1 на НДК. Почти винаги при гостуване в България на музикална легенда от този ранг се мъча да си припомня кога преди това той е гостувал у нас и дали аз съм имал удоволствието да присъствам. Този път верен помощник в спомените ми беше официалният сайт на вокалиста, който пази всяка дата и концерт. Ето и резултатите: 

08.09.92     Sofia, Bulgaria
10.09.92     Varna, Bulgaria
Deep Purple (with Blackmore, then Satriani and then Morse)
27.11.98     Winter Sports Palace Sophia, Bulgaria
28.11.98     Winter Sports Palace Sophia, Bulgaria 
21.07.05     Kalialra Stadium, Kavarna, Bulgaria
01.11.07     Sportshall, Sofia, Bulgaria

Това щеше да бъде петата визита на Гилън в България. Залата беше пълна, а моят билет беше подарък за рождения ден от жена ми и за по-добър подарък не можех и да мечтая. Тъй като мястото ми беше доста назад в залата се бях снабдил с бинокъл, който ми позволи да видя всичко, което се случва на сцената отблизо. Там точно в 20:00 часа излезе неговата дъщеря, която бе доста естравагантна и пееше боса с доста голямо желание и ритъм, но в стил много далеч от този на баща си. По-късно тя се присъедини като бек вокал в неговото шоу, а той дори и позволи да изпее и негова любима нейна песен по средата му. Аз нямах нищо против, но сред зрителите имаше доста недоволстващи от изпълненията и. Така или иначе те не успяха да развалят моята нагласа. Сетлистът на Гилън от тази вечер както и  подробно ревю на концерта може да прочетете на сайта werock.bg.
За мен беше голямо удоволствие да чуя парчетата на Deep Purple, гарнирани с изпълнението на Софийския Филхармоничен оркестър и залата единодушно аплодира изпълненията на Pictures of Home, Strange kind of Woman, Lazy, а при началните акорди на великата балада When a blind man cries не се сдържах да я пусна на живо в социалната мрежа, за да я видят и моите приятели, които нямаха възможност да присъстват на концерта.Продължението с Anya, Perfect strangers, Demon's eye и Smoke on the water беше впечатляващо и Гилън доказа, че и на тези години може да пее страхотно и да вълнува публиката. Най-хубавото обаче дойде при биса, когато той изпълни моите две любими песни Hush и Black noght, с което концертът завърши. Разбира се винаги ще има недоволни и хора, които ще искат да чуят Child in Time и други велики парчета, но за мен лично това бе достатъчно. Макар, че гледах концерта сам, аз го споделих с перфектни непознати. Може там да сте били и Вие...

39

Отмина и поредният рожден ден. За мен той беше различен, защото за първи път го празнувах на самата дата само с дъщеря ми на ресторант. Беше различен, защото за първи път от 10 години насам го празнувах на ново работно място.

Сутринта колегите ме посрещнаха с песен и подаръци, а моята почерпка за тях се състоя в часа, в който съм роден под звуците на Dire Straits. Бяха ми избрали хубава тематична картичка, уникална тиква вместо букет и книга. Почувствах се специален.

Такъв ме накараха да се почувствам и всичките над 390 поздрава, честитки и пожелания от мои близки приятели, колеги, роднини и познати в социалните мрежи. Най-голям броят им беше във фейсбук, но също така и по скайп, мейл, линкеднин, вайбър, туитър и в няколко сайта. Едва смогвах да отговаря на всички обаждания и съжалявам, че не успях да почерпя всички, но държах лично да отговаря на всеки поздрав, което беше времеемко, но си заслужаваше, защото показва уважение и благодарност.

Роден съм в четвъртък и тази година денят съвпадна и премина чудесно. Имах планове да заведа дъщеря си на панорамен ресторант, но тя избра друг, който на нея и хареса повече като идея и не съжалявах за избора. Смешното в случая беше само, че направих резервацията за четвъртък вечер в 19:30, а когато отидохме момичето не успя да намери резервацията, но все пак ни настани на хубаво място в ресторанта и си изкарахме страхотно. На другия ден в същия час ми звъняха от ресторанта да ме питат, дали ще ползвам резервацията си. Явно са разбрали за петък вечер, което породи объркване у тях и смях у мен. Жалко, защото явно са се били подготвили за рожденик, но изненадата не се състоя.

Никога не съм страдал от скрупули или комплекси за годините, на които съм. Чувствам се чудесно и мисля, че това са най-хубавите моменти, които трябва да се изживеят пълноценно. Вярно вече подаръците и купоните не са като преди 20 години например, когато събирах над 100 човека от цялата страна в къща, но и празникът, прекаран с моята дъщеря си има своя неповторим чар. Празнувах още два пъти празника в Сандански и в Пазарджик с жена ми и сина ми и с моите родители и съм доволен, че близките ми хора ме подкрепят и обичат...

Брайън Адамс - директно от сърцето

Когато ходиш често на концерти неизбежно се сблъскваш с онзи момент, когато напускайки залата или стадиона, съжаляваш, че не си чул любима твоя песен.

За мое щастие това не се случи на концерта на Брайън Адамс в София на 11 октомври, който бе и последен за европейското му турне тази година.

Отново беше вторник вечер и се радвах на билета си, защото преди 10 години не успях да отида на негов концерт в Зимния дворец и сега щях да го гледам за първи път на живо.

Не вярвах, че късметът ми ще проработи отново и че ще мога да бъда на метри от изпълнителя на втори ред от правостоящите в Арена Армеец. Признавам, че не съм луд фен на Адамс, но през годините съм харесвал много негови песни. Но не съм вярвал, че ще чуя всяка една на живо и то изпълнена перфектно.  Едва след концерта разбрах, че е открил и негова фото изложба в центъра на нашата столица.

През деня видях в неговия инстаграм снимка на българския пропусквателен пункт откъм Сърбия и се учудих, че пътува с кола, а дори мисля, че и той шофираше. Това беше първи знак за това колко земен и естествен е той и че предстои нещо страхотно.

За мое щастие очакванията ми бяха надминати като профучаващ спортен автомобил в скоростна лява лента на магистрала. Въпреки, че доста мои познати и приятели бяха заявили, че ще ходят на шоуто, в залата не видях нито един от тях, а в началото при вида на толкова празно място на терена точно в 20:00 часа, дори се притесних, че няма да се напълни. Придвижих се безпрепятствено до самата сцена, което се оказа много добър ход, а и този път за разлика от други концерти, нямаше отделена с ограда част на правостоящи пред самата сцена.

На самата стена стоеше плакатът на турнето, където Брайън е обхванат от женски ръце. При по-внимателно вглеждане се виждаха движения на очите, изплезване и други ефекти, които показаха чувството му за хумор, а в 20 часа и 20 минути той излезе и стартира ударно концерта, който продължи над два часа.

Освен парчетата от новия албум останалите песни се знаеха наизуст от публиката и това направи комуникацията между изпълнителя и аудиторията много лесна и приятна. Оказа се, че без да се усетя, аз също си припявах заедно с бенда.

Няма да се спирам на всяка отделна песен, защото има места, откъдето може да се види детайлно сетлиста на шоуто, но при песента Everything I do, I do it for you си спомних за безбройните блусове, изтанцувани на тази песен и понеже тя е по-дълга от стандартните, а и има момент, където сякаш свършва, има пауза и после пак продължава, имаше доста весели моменти с моите партньорки тогава. Но да не се отплесвам повече.

С две думи Брайн Адамс ме впечатли. Изпълни сам и песните дуети с известни негови колеги, а накрая с кухарката и невероятния си глас, подпомаган от устна хармоника, той окончателно завладя залата и апотеоз на всичко това бе последната моя най-любима песен, която той изпълнява със Стинг и Род Стюърт All for Love, когато залата бе пълна със светлина от мобилни телефони и от емоцията на неговия последен концерт от европейското турне.

Един незабравим великолепен концерт, който идваше директно от сърцето и със сигурност ще остане там...

20 години по-късно

Не зная защо хората обръщат такова внимание на кръглите годишнини, но за да не остана и аз назад ще споделя един повод за юбилейна среща с моите съученици от Немската гимназия в Пазарджик, позната още като Езиковата. 

За добро или лошо аз организирах и предишните сбирки на кръгли годишнини от завършването на средното ни училище през вече далечната 1996 година. 

Като кратка ретроспекция ще отбележа, че на петата годишнина се събрахме точно 5 души във вече несъществуващата сладкарница "Гергана" в двора на Театъра в Пазарджик. На десетата кръгла годишнина бяхме значително повече, но не помня, дали 17 или 18, а може би и 20, а тогава дойдоха и доста от учителите в "Пъпа" до Канала срещу катедралната църква "Света Богородица". Заведението още го има, а в него 20 години от завършването тази година празнуваха френската паралелка от гимназията.

На 15-тата годишнина бяхме 10 души в ресторант "Совите", който вече не съществува, а 10 бяхме и тази година в ресторант "Старата къща" до Островското училище като тук е момента да кажа, че бяхме 28 на брой по списък, но през годините си взехме сбогом с трима от моите съученици Виктор, Петър и Красимир. С двама нямам контакт, а за останалите 23 създадох тайна група във фейсбук, където тече организацията на срещите и се качват снимки от предишни срещи и от петте години заедно в Немската.

Голяма част от моите съученици са в чужбина като двама са в Берлин, един във Виена, още двама в Германия и една съученичка в Боливия. Трима са в Пазарджик, двама в Пловдив, а останалите в София. Бях обявил датата на срещата още преди година, за да имат готовност всички и да си направят планове. Благодарен съм на всички, които успяха да дойдат и тези, които се включиха онлайн в срещата, за да си припомним хубавите ученически години. Чакам с нетърпение нови такива срещи и с радост отново ще се заема с организацията, защото не бива да губим връзка помежду си, заради всичко, което сме преживяли заедно.

Всеки върви по своя път, има своите ангажименти, работа, семейство и проблеми, но заедно усмивките и спомените поне за една вечер ни носят радост, щастие и споделеност. До нови срещи, дори и 20 години по-късно...

Фатални разкази с неочакван край или ситуация след ситуация на Тео Чепилов

Годината е 93-та (или пък 94-та, не че има чак такова значение). В слушалките на уолкмена ми звучи втория албум на Radiohead и пред очите ми застава един ухилен рижав и раздърпан субект с неизменната мешка на гърба. Това е Тео. Че фамилията му е Чепилов разбрах доста по-късно, макар че доста мои познати само нея знаеха, а някои дори го бъркаха и с музиканта Дечо Чипилов. Моментите с него винаги бяха весели и незабравими.

Може да се каже, че движихме в една компания, а цветните и различни хора в Пазарджик се събираха на едни и същи места. Пътували сме на стоп, а и съм го виждал често в края на града, вдигнал обнадежден палец в неговата посока, когато аз влизах в града с автобус или нечия благосклонна кола. Имахме доста общи познати и приятели и сме били на не един купон.

Кога Тео стана известен, не помня. Четях текстовете му в лъскавите списания като студент и след това, а все не сколасвах да присъствам на някой от безпаметните му рождени дни, въпреки учтивата покана. Като роден на 1 април е неизбежно да не се срещнеш с неговото чувство за хумор, самоирония или майтапи. Сякаш и животът си играеше шега с него и му се случваха куп чудати истории.

Денят е петък 13-ти, последният фатален край на седмицата за 2016. Тео представя своята книга в Перото в НДК. Заглавието е ситуация след ситуация, а ако и разказите бяха 13 вместо 15, всичко би паснало идеално, защото и продажната цена е 13 лева. Книгата прочетох за 13 часа като четох повторно някои от разказите.

Известни лица от сцената, екрана и българския шоубизнес (Калин Врачански, Стефан Вълдобрев, Луиза Григорова, Йоана Темелкова, Ицо хазарта, Явор - Сто кила, Дидо от Д2 и Явор Бахаров) четат откъси от всеки разказ. Всеки по своему интерпретира думите на автора, които в един момент се оказват и доста цинични и брутални. Различни и рядко еднакви с текстовете в Ритъм, Егоист, Едно и другите медии, те се разказват и от мъжка и от женска гледна точка. Признавам, че наркотиците вътре ми дойдоха в повече, а ясно помня описания в един разказ случай в гимназията, когато Тео напук на презентиращите вредата от наркотици, отиде в тоалетната да се напуши и дойде и го каза на всеослушание, с което си спечели доста привърженици, но и противници, а самият той се превърна в градска легенда.

Явно това е успял да постигне и със сценариите, които пише за българските филми "Под прикритие", "Стъклен дом", "Домашен арест" и други знайни и незнайни текстове. Но петък вечер той за мен и моят приятел Васко си остава същия притеснен, свит, стеснителен, чаровен риж младеж, който се забърква от ситуация в ситуация...

Няма такава книга

Мили читатели,

Пиша бавно, защото зная, че не можете да четете бързо. Пиша нощем на лунна светлина да пестя ток и тишина върху една малка нощна масичка, чийто баща Кьор Софра бе сляп и това се е отразило на нейния баланс и самочувствие и затова от време на време се клати и мърда под напъна на моите мисли и думи.

Не си мислете, че писането е проста работа, въпреки, че доста прости хора се упражняват да го практикуват напоследък, но от друга страна не е, защото доста сложни хора упорито отказват да пишат дори и ред случайно в някоя популярна социална мрежа. Девизът на нощните писатели:"Писането носи щастие!" не се спазва и така цялата работа се оказва, че не е никак последователна. В началото бе словото, но слово няма в тази книга, която всъщност съвсем не съществува извън пределите на съзнанието. Но нека започна отначало или пък от края, въпрос на личен избор.

В ученическите години случайно или не заедно с две луди глави, наричани за по-лесно приятели, започнахме списването на тетрадка с твърди черни корици със крещящо заглавие: "Глупостта на едно поколение." Глупостта е като вирус, който броди от глава на глава, от поколение на поколение и често остава неразбрана. Нашите напъни да я съберем между две корици на редове се оказаха безплодни, защото тя преливаше и не искаше да пасне в нашите рамки. Въпреки всичко тя остана за поколенията със своите мъдри, смешни фрази, каламбури, грешки и смешки и криви рисунки, които са разбираеми само за невъоръжено око, непредубедени ученици и от някои участници в самите събития. След завършването и решихме да направим един експеримент.

Тръгнахме от книжарница на книжарница, от сергия на сергия и от библиотека на библиотека, за да питаме, дали имат в наличност копие от най-новата българска книга "Глупостта на едно поколение." Търговският нюх на тогавашните книгопродавачи доведе до тяхната убеденост, че въпросното четиво:

а) току що е свършило

б) ще докарат всеки момент от склада или борсата

в)да проверим при ново зареждане следващата седмица

Оказа се, че никой не искаше да признае, че не е чувал за такава книга и че такава книга няма. Ще ми бъде интересно да проверя резултата на този експеримент в наши дни, но в крайна сметка това рефлектира върху мен по един странен начин. Оказа се, че "Няма такава книга" наистина съществува и бе популярна сред моите познати и приятели, но така и не стигна до мен, а опитите да я намеря с реален автор и заглавие се оказаха безуспешни заради нейното бързо изчерпване. 

Така дълги години по един или друг начин съдбата ни разминаваше с тези разкази, но един слънчев мартенски пазарджишки ден реши да ни събере в една уютна и качествена нова кафе книжарница в старо читалище с името "Виделина". Там на рафта на нивото на очите ми с хубави масленозелени букви стоеше именно книгата от моето минало, а както се оказа и от моето бъдеще. Не се поколебах да я купя, а после със страстта на колекционер да събера всичко издадено и налично от варненския автор Людмил Станев.

Ако имаше стрелки часовникът в кухнята щеше да показва цифра, равна на пръстите на едната ми ръка, но времето е относително като черна дупка в бели нощи и затова няма да Ви занимавам повече с него. То и с друго май не е нужно да Ви занимавам, защото никой не обича да чете дълги писания и затова само горещо ще препоръчам да прочетете разказите и приказките от Неприятният татарин (не зная защо слагах ударението на последната сричка и си мислех за отвара или лекарство), който Ненакърнимо и Рязко смята, че все още Няма такава книга.

Четете книги или пишете. Изборът е Ваш, а крайната точка в това изречение моя.

Няма такива Каръци

На ръба на живота винаги се срещат хора и характери без късмет. На ръба на света отчаянието и тъгата вървят ръка за ръка. Тънката линия, която определя съдбата ни, води живота към нови предизвикателства и страсти. Истинските неща се виждат черно на бяло и точно така видях и аз българския филм "Каръци" на Ивайло Христов. На английски преводът на филма буквално е губещи или загубеняци (Losers), но единствените губещи за мен ще бъдат тези, които не гледат лентата на талантливия Христов. Ще пусна трейлъра, за да се ориентирате за какво иде реч:

Никога не съм харесвал думата "карък", а най-честото и значение е: някой с лош късмет, комуто не върви.

Много често обвиняваме обстоятелствата, страната, другите за нашия лош късмет. Според филма срещу тази дума в тълковния речник би трябвало да стои, човек, роден в България. Може би в това се крие ДНК-то на нашия нихилизъм и негативизъм, но човешките чувства и страсти са еднакви и за бедни и богати и за щастливи и нещастни. За добро или лошо отвътре ни вълнуват едни и същи неща, а всичко в крайна сметка зависи само и единствено от самите нас.

Първоначално мислех да кръстя поста си "Каръци в Кюстендил", защото филмът е сниман именно там и като човек минал по повечето места в този наш "западен" град ми беше познато и близко да видя мястото на действие на филма на големия екран. Началната сцена с рецепцията на хотела ме върна към моето посещение там. В киносалона в делничния ден нямаше много хора и това направи гледането на лентата още по-приятно.

Всеки провинциален град може да се разпознае във филма. Изгубени в сивото си ежедневие и проблеми жителите му винаги намират нещо интересно в хората, които идват отвън и са за малко. Те са атрактивни, различни и носят друга култура и карат всички прегради в общуването да падат с лекота. Не мога да не призная, че и аз съм се озовавал в такава роля при всяко мое пътуване в миналото.

Много ми харесаха диалозите, музиката, аналозите с филма "Коса" и текстовете и музиката на Джим Морисън от The Doors и не на последно място актьорите. Повече не искам и не бива да пиша, защото ще разваля изненадите във филма, който горещо препоръчвам да гледате, ако не сте губещи или пък ако се чувствате "Каръци" от време на време...

Няма такъв пост

Здравейте блогочитатели,
Няма да използвам прилагателни като „мили”, „скъпи” и прочие, защото е невъзможно да познавам така добре всеки един от Вас.
Разликата между това да го има и няма този пост е един бутон „Изтрий”, известен в англоезичните ширини под името Delete.
След кратка тримесечна творческа пауза аз отново се завръщам на крилете на вдъхновението, за да пиша смислени и не дотам смислени словосъчетания.
Реших да пиша от телефона си, за да бъда в крак с времето, защото така или иначе тази нощ пак ще го сменяме.
Някои сигурно ще са против и ще изразят мнението си в някоя социална мрежа, а други ще потърсят ползите от тази промяна и ще си траят за тяхно добро, а истината е, че времето е илюзия и химера, измислена от хора за хора и никога няма да бъде точно, прецизно и удовлетворяващо всички човеци.

Практически също е невъзможно да удовлетвориш, става ми любима дума, дори само твоите роднини, приятели и познати, а какво остава за целия широк свят.
Затова най-добре би се получило да потърсиш удовлетворението на самия себе си. Поне ти би трябвало да знаеш какво искаш. Или пък и това се мени като времето...
Но стига съм се отплесвал, че току виж съм се оказал с един пост напред и после пак ще трябва да го връщам или трия.

Този пост, също като времето, съществува само в моята и Вашите глави и едва ли някой във Валпарейсо, не съм сигурен, че това е правилното изписване на мястото, възпято в песен на Стинг, ще стигне точно до този пост и ще си го преведе и разбере. Та дори аз, докато го пиша, не го разбирам, та някой си на друг континент, ще вземе да го усети, почувства и вникне.

Мисълта ми е, че ако случайно Ви обвземе, думата липсва в речника на телефона, мания за величие, то само си помислете, че сте само един от 7 милиарда 411 милиона 239 хиляди и 655 хора на тази планета към този момент.
Няма да пиша за звездите, планетите и галактиките, защото вече не се чувствам незаменим и уникален, а само като една прашинка и запетайка в сложно изречение.
Затова ще сложа само точка на този пост и ще ходя да чакам да посрещна смяната на времето, защото това си направо като една Нова година. Ще пожелая само лека нощ, ново време и нови пости и постове ;)

Забележка: Всяка прилика, вдъхновение и запетайка с „Няма такава книга” на  Людмил Станев не е случайна, а понякога и напълно умишлена!