Какво оставих в 2012

В последните часове на отминаващата 2012 година реших да направя кратка равносметка на нещата, които оставих в нея, и с които се разделих безвъзвратно. Списъкът ми няма стремеж да е изчерпателен или пълен само с важни неща, а по-скоро е опит да си припомня и лошите и добри моменти през годината. Ето ги едно по едно в нехронологичен ред:

Пощата в hotmail вече не е никак гореща

След като преди близо 10 години от hotmail.com ми изтриха цялата поща с контактите, изпратените и получени писма, защото не бях влизал в нея от три месеца (през този период бях в чужбина), реших, че това няма да ми е основна поща. Въпреки всичко продължавах поне веднъж в месеца да я проверявам и незнайно защо получавах писма от непознати испанци. За всеки случай този път си запазих контактите и ги прехвърлих в друга поща. Наскоро бях забравил да проверявам пощата си там може би от месец-два и отново се оказах с изтрита поща. Това сложи края и с удоволствие ще оставя тази поща в 2012 година. Нека всеки, който има пощата ми там, да я изтрие и счита за невалидна.

Кражбата на годината

Нещо, което ме промени драстично, бе кражбата от личния ми автомобил, докато бях на плаж на Аркутино за 42 минути. Въпреки, че колата бе заключена и паркирана на главен път заедно с много други и на 100 метра от полицейски патрул и охрана на паркинг, това не попречи на нагли автоджамбази да я отворят и да задигнат няколко раници с лични вещи и двата ми лаптопа, заедно с външния хард диск и всички зарядни устройства. Цялата ми информация от последните 10 години бе там заедно със снимките от важни за нас моменти от живота ни. За щастие не всичко е безвъзратно загубено, защото някои неща съм качвал в нет-а, а други съм пращал на роднини, а мой приятел бе запазил предвидливо част от информацията на външната ми памет, но това едва ли е повече от 42% от нещата, които имах. Доста време ми отне да се осъзная, и да преодолея загубата. Близо два месеца бях без какъвто и да е компютър, а използвам случая да благодаря на приятелите ми, които ме подкрепиха финансово за рождения ми ден с цел закупуването на нова лична машина. Това все още не е факт, но се надявам през 2013 да успея да събера нужните средства за това. Полицията в Приморско не си даде зор да потърси нещата, въпреки, че те бяха над 100 като брой, а някои от тях уникални. Охитвам се да погледна и от добрата страна, че мога да започна на чисто.

Приятелите, които не са вече сред нас

За съжаление през тази година загубих близки приятели на моя възраст, които ни напуснаха без време. Те също ще останат в 2012 завинаги, а аз не бих си позволил да забравя мъката, която изпитах, при новината за тяхната смърт. Нека почиват в мир!


Щети по колата

За първа година от 2007 насам, когато купих моята кола, ми се наложи да се занимавам със щети по автокаско. Това, което не се случи в рамките на 5 години, се случи тази година в рамките на три месеца и с три щети, ме ощети донякъде, защото каското не поема напълно всички разходи. За първи път сменях и гуми и се качих на въртележката зимни и летни гуми. (досега карах с всесезонни, но времето им изтече). За първа година имах много разходи по колата, която вече направи 148 000 километра.

Без Хебър, няма футбол

Голям удар за мен бе и изчезването от футболната карта на любимия ми клуб Хебър - Пазарджик. Тази есен той не започна участие, след като бе изпаднал от Югозападната "В" АФГ. Така градът остана без представителен отбор този сезон, а стадионът стоеше пуст като изключим домакинските мачове на новосъздадения ФК Пазарджик 2012 в пета дивизия.

Криза във финансите

За първи път тази година усетих с пълна сила кризата и парите не достигаха и се наложи да се свиваме за доста разходи. Майчинството на жена ми през втората година и минималната сума, която и превеждат, се оказа разковничето за тази криза в нашето четиричленно семейство. За първи път се наложи да взема заеми и да ми е все по-трудно да ги върна. Дано това остане в 2012 и през Новата година нещата да се оправят.

Без помощник

В началото на ноември ме напусна моя помощник в работата и отново останах сам и е твърдо вероятно това статукво да се запази и през новата година. Благодаря му сърдечно за огромната помощ и старанието, с което си вършеше работата, а сега за мен става още по-трудно да се справя с куп дейности, но няма да се отказвам.

Без нещо

Без нещо не е като да е без нищо. Още нещо загубих през годината, но предпочитам да не го споделям. То също си остана в 2012.

Без край на света

Не че съм вярвал, че светът ще свърши на 21 декември 2012, но се надявам поне тази илюзия и заблуда да си остане там. В същия ден потеглих на дълъг път, а пътят винаги има начало и край...

Равносметката

Сигурно има и куп други неща, които пропускам, но мисля да сложа край на този пост, тъй както дванадесетият час ще сложи край на 2012. Сигурно съм се разделил и с част от наивността, добротата, доверието и надеждата, които имах, но това е неизбежно. Затова животът е най-добрият учител, а в моя живот има доста значими и интересни хора и случки, които градят спомените и усмивките и сълзите ми. Все пак имаше и хубави моменти през годината, а фейсбук явно ги и улучил като снимки и ги е събрал в едно. Тази година сбъднах и три мои мечти. Надявам се догодина да сбъдна поне още три ;)

Помислете си какво Вие сте оставили през 2012 и какво искате да намерите през 2013. Аз лично се радвам, че годината свърши, и искам 2013 да бъде много по-различна и успешна за всички нас! Весело посрещане на Новата 2013 година и тъжно изпращане на старата 2012 :)

Още нещо за любовта

Много е хубаво по празниците да се сещаме за хубави неща и моменти, а още по-хубаво е, когато става въпрос за любов. Може би съвсем случайно видях на една вестникарска сергия диска с български филм, който много исках да гледам, а все не успявах. Мисля, че беше приложение към вестник "Стандарт", а заглавието му "Още нещо за любовта" ме накара да го купя веднага. Кой ли не би искал да научи още нещо за любовта :)

За първи път видях билборд на филма преди две години, пътувайки за работа. След това при кончината на великия български актьор Велко Кънев отново се нашумя около този филм, защото това бе последното му участие. Въпреки това и участието на нашумелия в "Стъклен дом" Калин Врачански" и на известния с ролята си в "Седем часа разлика" Симеон Лютаков не знаех нищичко за филма. Взех го със себе си с идеята да го гледам, когато ми остане време по празниците и това се случи една нощ в 4:30, когато се събудих свеж и наспан и реших да си го пусна.

Филмът много ми хареса. След като разбрах, че той е по действителен случай, ми стана още по-любим. За първи път гледам първо филма, а след това гледам трейлъра и намирам сайта и фейбук страницата ми и рецензиите на критиците. Всъщност ако гледате трейлъра, едва ли ще разберете много за историята и сюжета, а по-скоро ще предизвика любопитството Ви и затова си позволявам да го пусна тук.



Следях да видя кога ще се появи филма по кинасолоните, но все го даваха в часове в работно време и се ядосвах, че не можех да стигна да го гледам. Явно за всичко си има време и място и аз днес не съжалявам и мога да кажа, че чакането си е заслужавало.

Както в тези дни често чуваме:"На Коледа стават чудеса!", този филм също е едно чудо, а най-голямото чудо се оказва любовта, която надделява и над медицината и над приятелството и над всичко. Филмът разказва за лекари и доктори, за арменци и българи, за фотографи и камили, за циркове и кръчми, за плажове и политика, за София и Варна и най-вече за любовта. А в крайна сметка всичко, от което се нуждаем е любов.
Весели празници!

Спомен за Калоянчев

Шофирайки към поредния хотел днес в дъжда и задръстването реших да пусна радиото и да чуя новините. Емисията започна с кончината на големия българския артист Георги Калоянчев, който слезе от сцената на живота в късната есен на дните си на 87 години. Предполагам, че утрешните вестници ще са пълни с информация за живота му и ролите и за това какво огромно значение е имал той за българския театър и кино. Затова ще се върна към моята среща с г-н Калоянчев в Пазарджик някъде в средата на 90-те години на 20 век. Тогава освен, че учих в Езиковата гимназия в града, водих предаване по общинското радио Пазарджик заедно с моята съученичка Мариана. От друга моя съученичка разбрах, че Калоянчев живее в нейния вход за времето, когато участваше в постановка в Пазарджишкия театър.

Въоръжен с диктофон, реших да отида и да го помоля за интервю, за да вдигнем рейтинга на нашето предавене, което се казваше Спектър М. Почуках на вратата, на която нямаше табела или каквато и да е информация, и ми отвори самия Калоянчев. Представих се и той със широка усмивка на лице ме попита, как съм го открил, защото досега нито един друг журналист не бил открил къде живее. Съгласи се да се видим и да говорим на другия ден в заведението на театъра. Там отидохме заедно с моята съученичка и колежка в радиото с подготвени въпроси. Аз поставих диктофона на масата, включих го и интервюто започна. Първият ни въпрос бе за чуждите езици поради факта, че учехме в такава гимназия. Той ни попита каква паралелка сме и когато разбра, че сме с немски, прихна да се смее. "Сега ще Ви разкажа за моите премеждия с немския", каза той и започна. Няма да преразказвам случката, защото ще я намерите във видеото в края на текстта, където той я разказва в Шоуто на Слави. Интервюто трая повече от час и ние доволни отидохме в радиото да свалим записа, защото бяхме решили да запълним цялото си предаване с това ексклузивно интервю. Какъв бе ужасът за мен, когато разбрах, че на касетката нямаше нищо. Тогава разбрах какво е станало, както би казал известният дедектив Ейдриън Монк от тв поредицата. Бях натиснал копчето за запис, но заедно с него съм натиснал и копчето за пауза и така нищо от думите на Калоянчев не се бе записало, а вече имахме анонс за предаването. Наложи се да замажем гафа някак си, а за мен остана срама от стореното. Не ми беше удобно да ходя за повторно интервю и да се излагам, а когато гледах постановката с него в театъра, се сещах за моя гаф, който е достоен за Господари на Ефира. Моите приятели, щом разбраха за случая, веднага почнаха да се шегуват, закачат и подиграват и това продължи близо две години. Но освен гафа за мен остана и много добро чувство за човека Калоянчев, който ни зарадва, разсмя и разказа интересни случки от пъстрия си живот.

След това като студент в София отново имах шанса на няколко пъти да го гледам на сцена, а филмите му пълнят моята филмотека от български филми. Аз ще го помня все усмихнат и смеещ се и пълен с енергия и живот. Помнете го така и вие. Сбогом, Калоянчев!



Снимка: bnt.bg

Самотен пътешественик

Самотен пътешественик е последната книга на Керуак, която прочетох наскоро на български. Започнах я още през лятото, но не ми спореше и едва успях да прочета първата глава (общо са 8). Бях я взел на морето, но за радост нея не успяха да я откраднат, защото не беше в раниците, които взеха, а в куфара. На панаира на книгата я видях на щанда на издателство "Прозорец" с намаление от 20%, но аз вече си я бях купил преди година от симпатична книжарница до Дома на Киното. Именно киното и екранизацията на "По пътя" ме върна отново към книгата и с удоволствие четях ред след ред и глава след глава. Снощи приключих последната. Това обаче не беше достатъчно. Изнамерих я на английски в моята библиотека (купувал съм я за 5 000 лева, представете си колко отдавна е било) и я прочетох повторно на английски, вече след като я бях прочел на български. Останах доволен от превода на Вергил Немчев.

Корицата на издателство Flamingo ми допада изключително много и е напълно в стила на любимия ми автор, при който пишещата машина и пътя вървят ръка за ръка, а всичко преживяно минава като на кинолента отдясно и отляво и създава спомените. Тук страниците са 157, но шрифтът е по-малък и за разлика от българското издание, където страничките са 175, изглежда по-тънко и не плаши читателя на пръв поглед. Винаги съм смятал, че една книга трябва да бъде под 200 страници, за да може да не плаши с обема си и да може да се прочете за една вечер. Разбира се има и изключения и едно от тях е при друга книга на Керуак, но да се върна на самата книга. Тя е доста автобиографична, а изненадата за мен беше скрита в края на предпоследната глава, когато Джак Керуак търси в Лондон своя фамилен герб и го открива в хералдически алманах: "Синьо на златна ивица с три сребърни гвоздея. Девиз/Мото: Любов, труд и страдание!"

В началото на книгата има Въведение от автора, което прилича на автобиографично досие, но от него ще използвам последната част, където разказва за книгата, а именно:
"Самотен пътешественик е сборник от публикувани и непубликувани текстове, обединени от една обща тема: Пътуването. Въпросните пътешествия обхващат Съединените щати от южния бряг до източния бряг, до западния бряг, до далечния североизток, минават през Мексико, Мароко, Париж, Лондон, през Атлантическия и Тихия океан с кораби и включват редица интересни хора и градове.
Железничарска работа, моряшка работа, мистицизъм, горска работа, сладострастие, краен субективизъм, наслаждения, борби с бикове, наркотици, църкви, галерии, улици на градове, един житейски миш-маш, сътворен от един независим образован развратник без пукнат цент, който върви накъдето му видят очите." Край на цитата.

По-хубаво не мога да го кажа. Мога само да споделя, че често ми се е случвало да разбирам в пълния смисъл на думата заглавието на книгата. Човек не винаги може да си избере подходяща компания за пътуване и да е настроен на същите честоти като друг, за да може пътуването да бъде споделено. Освен това само когато пътуваш сам, може да видиш всички детайли и да им се насладиш или да им се неначудиш. Вече цяло изкуство е да успееш да ги опишеш толкова добре, че всеки, който ги чете, да може да си представи, че е там и, че е преживял всеки миг заедно с теб. Това е Керуак. А това са неговите 8 глави от книгата:




1. Пристани на бездомната нощ - Piers of the Homeless Night
2. Мексикански пасторал - Mexico Fellaheen
3. Железопътната земя - The Railroad Earth
4. Мърлячите в кухнята на морето - Slobs of the Kitchen Sea
5. Сцени от Ню Йорк - New York Scenes
6. Сам на планинския връх - Alone on the Mountaintop
7. Голямото пътешествие до Европа - Big Trip to Europe
8. Изчезващият американски бродяга - The Vanishing American Hobo


Самотен пътешественик/Lonesome Traveler за мен е една от най-добрите книги на Керуак и със сигурност ще се връщам към нея, за да препрочитам някоя глава, а в останалото време ще пътувам сам, но не и самотен...

Закъснял ръкопис за сълзата на шута в амфитеатъра на мечтите

Поглеждайки към небето тази вечер, видях как луната изгряваше от облаците на границата на два месеца. Тази природна и красива картина ме върна два месеца назад към Пловдив и неговия амфитеатър в Старият град и към концерта на мой любим изпълнител. Дерек Уилям Дик (Derek William Dick), повече известен като Фиш (Fish) и свързван най-вече с групата Мерилиън в онази вечер на 21 септември направи празника ми двоен (дъщеря ми навърши пет години на същата дата). Пътувайки към Пловдив гледах тъмните облаци в небето и се надявах на две неща, да не закъснеем и да не вали. За моя радост нито едно от двете не се случи. За първи път щях да гледам концерт в амфитеатъра, а Фиш бях гледал и на стадион "Свети Петър" в Банско и в зала 1 на НДК в София. Бях гледал и Мерилиън без Фиш в Зимния дворец, а аз съм от малкото фенове, които харесват групата и с него и без него. Този път обаче беше различно. Рибата беше станала оса. Това са негови думи. Не зная, дали публиката или атмосферата го предразположи, но Дерек общува с аудиторията повече от всеки друг път. Той изливаше душата си в музика, предимно от соловите му албуми, както очаквах, но и пропусна две песни от сет листа, за да може да поговори с нас за проблемите на нашия съвременен свят и да изкаже своето мнение. Извиняваше се, че не говори български, но и английският му не бил кой знае колко добър :) Наблегна и на това, че вече има нужда от очила, за да си чете текстовете от партитурата, но го направи със страхотно чувство за хумор. Не се посвени и да навлезе в публиката и да поздрави феновете на първите десетина реда. Извини се, че няма да остане за концерта на Анатема на следващата вечер, защото родителите му празнували 60 годишнина от сватбата си. Трогателно. Такава бе и снимката им, публикувана в неговия туитър акаунт. Концертът бе различен и с участието на Пловдивския симфоничен оркестър с диригент Левон Манукян в четири песни на вокалиста, който твърди, че е повече поет и прави филми за ушите. Той беше коментирал в туитър и плаката, с който се рекламираше събитието Sounds of the ages като част от Есенния салон на изкуствата. Там бе изобразен шута от обложката на първия студиен албум на Мерилиън Script for a Jester's tear (Ръкопис за сълзата на шута), който го преследвал навсякъде, а заради него и аз избрах заглавието на поста си.

Тази вечер, седейки на каменните пейки на вековната арена и гледайки нощен Пловдив с трафика към и от тунела под нас, със всичките светлини от сцената и града, почувствах текстовете на песните още по-близо до мен. Въпреки вечерния студ, който бе първи за септември, бях стоплен от сърцето на 54-годишния шотландец, който раздаваше с пълни шепи ноти, чувства и каузи. Знаех всяка дума наизуст, но не посмях да пея, за да мога да чуя и да се насладя на уникалния концерт, който преживях. Мога да призная, че с доста от песните и от периода на Мерилиън свързвам много лични неща от живота си, които те ми помогнаха да преодолея, а както казваше една моя бивша приятелка, която също харесваше Мерилиън и Фиш, аз също съм част от Фиш и той е част от мен, а и двамата сме поети по пътя на живота. И така песен след песен, текст след текст, албум след албум и концерт след концерт. Надявам се, че ще имам шанс да видя още един такъв концерт в такава компания.



А след него вече нищо не е същото. Вече следвам Фиш в туитър и фейсбук и се осведомявам за важните неща, които прави и с нетърпение очаквам следващия му албум през март 2013.
Много добро ревю на концерта може да прочетете и тук

Моите снимки от концерта са тук.

За тези, които са пропуснали концерта прилагам и сетлиста на песните:

1. Faithhealer
2. Credo
3. Assassing (Marillion song)
4. Long Cold Day
5. Brother 52
6. The Perception Of Johnny Punter с Пловдивската Филхармония
7. A Gentleman's Excuse Me с Пловдивската Филхармония
8. Vigil с Пловдивската Филхармония
9. Innocent Party
10. So Fellini
11. Open Water
12. Cliché с Пловдивската Филхармония
13. Fugazi (Marillion song) - не я изпълни
Encore:
14. Lavender (Marillion song)
15. The Company

По пътя на кино

За първи път прочетох "По пътя" на Джек Керуак в Немската гимназия в Пазарджик. По същото време се запознах и с моя бъдещ най-добър приятел и кум. С него започна и нашия живот по пътя. Пътувахме на автостоп до Асеновград, Велико Търново, Бургас и докъде ли още не, но най-ключово се оказа пътуването на стоп по Черноморието. Нарекохме го Пътуване от Края към Безкрая. Първо стигнахме до Резово от Бургас и оттам започна едно от най-запомнящите се преживявания чак до Дуранкулак. Спирахме във всяко населено място по пътя, а избирахме къде да спим наслуки. Спалните чували бяха нашите легла, а плажовете, горичките, бунгалата и тревата бяха нашият хотел.

Всяка прилика с героите от романа на Керуак не беше случайна, а това ме накара да прочета книгата няколко пъти и да се снабдя с нейни различни копия и издания на български и английски. По-късно вече притежавах и голяма част от книгите на Джек Керуак в оригинал и всичко издадено на български. Книгата му ме намираше на различни места и я четях във влака, в автобусите, на покрива на сградите и къде ли още не. Във влака до Асеновград я намерих на моето запазено място и счетох това за добър знак. Знаково беше и всяко пътуване с вдигнатия палец, а приключенията следваха едно след друго. Рядко ни се случваше да чакаме повече от 10 минути на пътя и бяхме толерантни към останалите стопаджии.

Беше невероятно и споделянето от страна на шофьорите на дълбоко искрени и лични, интимни неща с напълно непознати младежи като нас. Важно е да можеш да чуваш, докато ги слушаш. Няма да изпадам в повече подробности за автостопа, но ще продължа за Керуак. В часовете по английски във Фарос намерих съмишленик в лицето на моя американски учител Джон Кели, който ми даде да прочета Градчето и градът в оригинал - The town and the city, а аз се ядосах на автора за дългите изречения, които се виеха досущ като пътя и сякаш нямаха край. След това ги оцених подобаващо и търсех всяка следваща книга на Джек Керуак.

В първите години на Интернет в България и в mIRC-ата на Гювеча-а избрах ника kerouac за свой псевдоним и до днес той може да бъде открит в моето онлайн присъствие. Спомням си как търсих в компютъра на библиотеката на Софийския университет книги на Керуак и молех моя съквартирант английска филология да ми ги заема от тяхната библиотека, където аз нямах достъп. Той така и не се запали по автора, но аз станах негов последовател и привърженик.

Мина доста време от тези години и наскоро миналата година случайно открих три нови заглавия, преведени на български от издателство "Прозорец" и ги купих, за да ги прочета и на родния си език и да видя, дали нещо се е изгубило при превода. Скоро след това чух, че се снима филм по книгата и нямах търпение да го видя. Чакането ми бе възнаградено този месец при започването на Киномания. Бях гледал само трейлъра и не знаех какво да очаквам.



Бях на премиерата в зала 1 на НДК на 16 ноември и бях очарован от избора на актьори, като дори Дийн Мориарти имаше физическа прилика с моя най-добър приятел. Не всички в залата бяха подготвени за филма, но интересът бе голям. Приятелите, с които го гледах, също бяха на разнопосочни мнения след края, но това не промени моето усещане. Много добре беше пресъздаден момента в джаз клуба, който аз считам, за най-добро описание на музиката от книгата. Стийв Бушеми също беше приятна изненада като появяване, но не помня, дали този момент го имаше в книгата. Филмът ме развълнува, докосна и ми припомни мили моменти от моето минало. И дори да не зная какво ме очаква в бъдещето, съм сигурен, че пътят винаги ще го има, и ще ме изкушава да тръгна по него и да бъда част от това пътуване, от тези емоции и от новите преживявания и запознанства по него. Довиждане и до нови срещи по пътя...

Затишие

Реших да драсна два реда от телефона си за неколцината приятели, които четат личния ми блог. Причината да не пиша тук не е липсата на време, желание или муза, а неприятният инцидент през месец
юли, при който неизвестни извършители откраднаха от колата ми личния и служебен лап топ. Поради предстоящия в събота мой рожден ден призовавам приятелите си вместо подаръци да подпомогнат финансово закупуването на нов личен лап топ. Предварително благодаря!

Шменти капели

За първи път чух думите "шменти капели" от устата на премиера Бойко Борисов, в реч пред немските консерватори, насочена към предишното правителство. Въпреки, че зная немски, не успях да разбера какво значи това словосъчетание. След това то придоби огромна популярност в медиите и дори накара Влади Карамфилов да смени първоначалното си заглавие на филма "12:10", което е трябвало да покаже, че времето е спряло през последните 20 години, но Капелите на Шменти се оказа доста по-добър избор.

За да не Ви мъча повече (за тези, които не знаят) ще напиша значението, което открих в Интернет:

"Шмент и Капели" е била реномирана фирма, кръстена на имената на двама съдружници от началото на двадесети век в Царска София, които имали верига от магазини за шапки. Постепено започва да се ползва в разговорния език, като синоним на лъжа и измама. Други синоними са: ала бала, тинтири минтири, тути кванти, пунта мара, лъжа и измама, врели некипели.


Този филм е правен в продължение на 11 години и отразява случващото се в България през последните 21 години. Ще пусна първо трейлъра:



"Операция Шменти капели" е комедия за това, което стана пред очите ни, без ние да го разберем. Режисьор е Иван Митов, а сред актьорите са Август Попов, Джони Пенков, Джеки Стоев, Захари Бахаров, Христо Шопов.

Да си призная, докато гледах филма, почнах да съжалявам главния герой Цеко Цеков, на когото му се случваха какви ли не неща само заради объркан номер на табелка, а всичко това бе гарнирано с култови реплики като: "Ти плати ли си парното?"; "Ти си едно ЕГН!" "Каква е тази държава?"

През скромния му дом се изредиха всевъзможни хора, търсейки нещо, което клетият човечец не можеше да предложи. Много хумор, много за съжаление реални случки, има в лентата на Влади Въргала. Хем ти става смешно, хем ти става тъжно, защото главният герой може да бъдеш и ти...

Мислех да пусна за край песента на Милена "Ала бала", което си е точния синоним на "Шменти Капели", но в крайна сметка реших да заложа само на шапките.

А Вие носите ли шапка? А гледахте ли "Шменти капели"?



Снимка: facebook страница на филма

Когато простосмъртните спят...

Докато ми е любима дума. Кърт Вонегът ми е любим автор. Събирането им в едно е най-новата издадена на български книга от издателството с име на птица и с много качествени заглавия, Колибри. Заглавието е "Докато простосмъртните спят." Веднага у мен се породи въпросът, дали има и сложносмъртни, къде се подвизават и какво ги отличава от простосмъртните?

Дали те са богове и защо не спят? Какво ти тормози? Какво ги вълнува? И какво точно се случва докато техните противоположности спят? Отговор на тези въпроси може и да не откриете в 224-те страници и в 16-те разказа в книгата, но определено за мен Вонегът не е простосмъртен, а дори ще си позволя да го нарека безсмъртен.

Разказите са писани през 50-те години, но са актуални днес и ги прочетох в подходящия момент, за да погледна с други очи на случващото се около мен. Писани са за различни медии и няма сюжетна връзка между тях. Не мога да скрия, че ми харесаха доста.

Четох ги на различни места: в метрото, в трамвая, в автобуса, в тролея, на пейка в парка, в леглото, в колата, докато чакам, и след всеки един се усмихвах и се замислях.Не ви съветвам да ги четете накуп. Карайте един по един, дори и в обърнат или разбъркан ред. Всеки е различен, но си личи, кой ги е писал.

Вонегът заедно с Бредбъри, Адамс, Ъпдайк и други автори изиграха голяма роля във възприятието на света и на писането през моите ученически и студентски години. Имам всичките книги на Кърт и на английски, и на български освен тази на простосмъртните на английски, където корицата е далеч по-добра от тази на българското издание. Важно все пак е съдържанието, а то е за хора с чувство за хумор и самоирония и за фенове на автора, разбира се.

Само докато спим губим време и вдъхновение, но и сънуваме, а докато простосмъртните спим, някой твори.

И това ще мине ;)

Аве на стоп към себе си

Аве от латински е дума и за здравей и за сбогом, а също така и бъди здрав. Аве е и името на български филм, който гледах, а така се казва и главната героиня в него. Аве Мария е популярна песен, която носи тъжни нотки, а с такива е наситен и филма. В сто минути в него има философия на автостопа и на живота или както пееха Щурците "животът да спреш на стоп с ръка". Много реален и много близък го почувствах лично аз и причините са в добрия сценарий, режисура и актьорско присъствие.



Всеки, който е пътувал често на стоп, знае какво е да пътуваш със случаен твой колега и конкурент на пътя. В случая компанията на нахаканата девойка не е желана, а със себе си тя води и доста объркани и измислени истории, в които се оплита и носи допълнителни неприятности на младежа. Въпреки всичко те заедно стигат до дестинацията, но там не намират това, което са търсели, а и са много закъсняли. Закъснението им ги сближава и ги води на едно погребение на брега на Дунава. Животът е и тъжен и труден, но има ли с кого да го споделиш, нещата стават различни. В крайна сметка всичко свършва в една хотелска стая в Горна Оряховица, която виждате и на снимката по-горе, и след това пътищата отново се разделят така, както са се пресекли. Поуката е, че колкото и надалече да бягаш, от себе си не може да избягаш...
Аве!