Днес разбрах, че на 59 години този свят напусна спортният журналист Камен Тотев. Познавах го от магазинчето на националния стадион, което държеше преди. Бях му дал на консигнация шалове, чаши и значки на ФК Хебър (Пазарджик). Говорихме си за футбола, за Пазарджик и добрите стари времена. Беше мил човек и можеше да се говори надълго и нашироко с него. Беше продал шалове на чужденци колекционери, които го бяха разпитвали за Хебър. После изчезна. Нямаше го. Дължеше ми 50 лева. Майната им на парите, хората са важни! Осъзнаваш го, когато загубиш някой, а тази година загубих още двама познати. И те като Камен бяха позитивни и готини.
Още през януари по мистериозен начин в Англия загина фенът на Хебър и мой приятел Станимир Николов. Беше едва на 27 години. За съжаление не успях да присъствам на погребението в Пазарджик.
В края на лятото едва на 44 години си отиде и друг страхотен човек и спортен журналист, Николай Стоянов. Чувахме се често по телефон и по skype и си сътрудничихме за българската футболна история и статистика. Той бе колега на братовчед ми. Винаги бе усмихнат и готин, а в края на отпуските гласът му заглъхна завинаги.
Други по-известни личности също ни напуснаха през тази година. Андрей Баташов бе един от тях. Дончо Цончов и Вили Кавалджиев са другите българи, които вече ги няма. Селинджър и Денис Хопър, Рони Джеймс Дио са други имена и със сигурност рискувам да пропусна още някой...
Въпреки всичко споменът за тях живее и не може да бъде изтрит. Те ще живеят докато го има споменът за тях. А аз помня!
Коледа вече е към своя край. Три дни яли пили и се веселили. Така пише в приказките. Но за жалост животът не е приказка...
Когато попитате някой колега, познат или приятел какво е правил на този празник неизменно в разказа му присъстват обилна храна (постна, но вкусна), алкохол, семейно празнуване. Коледа е семеен празник и всеки прави всичко възможно поне на Бъдни вечер да бъде заедно със своето семейство. Дълги години свързвах този празник с камина и уют, приглушени светлини, забраната за ставане от масата, подаръците и празничната атмосфера. Днес вече имам своето собствено семейство и нещата са различни.
Подготовката винаги отнема повече време от самата вечеря и тя минава доста бързо. Трудно е да накараш дете да стои мирно и да не става от масата или да пресъздадеш камина и огън. Въпреки всичко вечерта беше хубава, спокойна и топла. Имаше свещ, която дъщеря ми постоянно духаше :) Ястията бяха постни и 15 на брой. За сметка на това всичко беше много вкусно. Не всичко остана на масата до сутринта както повелява традицията, но вече традициите не са това, което бяха. Почивните три дни (паднали се петък, събота и неделя) стоях далече от компютъра и Интернет. Дадох си почивка. Спах по 10 часа на нощ. За сметка на това четох. Прочетох две книги, играх доста с дъщеря ми и си спомних за всички мои приятели и познати, които изпитват трудности или вече ги няма на този свят...
Какъвто животът, такава и Коледата...
Беше ми необичайно да не получа подарък, но искрено се радвах на подаръците на дъщеря ми. Тя бе щастлива и доволна. Какво повече можех да искам. Все пак трябва да призная, че получихме общ подарък и той бе филма "Мисия Лондон", а моят подарък бе изконсумиран по-рано с билет за концерта на Крис Норман и книга, но разочарованието оставаше... Трябва да свикна. Нещата се променят, хората също понякога. Само песните остават същите. А в тях понякога има герои...
На границата между два дни Морфей избяга яко дим. Успях да го заблудя. Поне така ми харесва да си мисля. Още от малък обичам да спя. Сънят е важна част от денонощието. В една стара ученическа тетрадка намерих в края, където обичах да си пиша разни неща, изречението: Много обичам да спя. И това е факт. Радвам се на здрав сън. Заспивам веднага щом пожелая. Не страдам от безсъние. Рядко нещо е способно да ме събуди по средата на нощта.
Този месец реших да действам по друг начин. Направих си някакъв нов режим с надеждата да измамя съня. Лягам си в 21:00 часа и слагам алармата на телефона си на 02:02 часа. Така спя 5 часа. Ставам свеж и работя. Още като студент открих, че съм най-работоспособен в малките часове на нощта. Тогава обикновено идват и музите :) Пиша, каквото пиша и си лягам между 5 и 6, за да се събудя към 7:30 или 8:30. Така пак спя 7 часа, но някак си разкъсано. По това време на нощта няма много хора онлайн, рядко някой звъни по телефона и може да се работи спокойно. Нямам намерение да практикувам това за дълго време. Само да си приключа нещата и спирам. Най-вече ми пречи това, че съм свикнал да стоя до 1 часа, а не да лягам в 21:00.
Когато работех в хотел и давах нощни смени ми беше най-трудно между 5 и 6 часа, защото тогава беше най-тихо и спокойно и нямаше никой, а сънят натежаваше на клепачите. Тогава почвах да зареждам хладилника на рецепция с безалкохолно, за да може занимавайки се с това, да се освежа и да не заспя. Плисках си и студена вода на лицето. На нощна смяна в хотел (а и и другаде) и на пост като войник спането е абсолютно забранено. Но имам по два случая, в които съм заспивал в час по биология и на лекция по статистика заради дълго продължили купони предишната нощ :)
За разлика от мои приятели и познати аз не обичам да спя до късно. Като ученик ставах преди 6, като студент към 8, в казармата ни будеха в 5, а днес винаги ставам в 7. В събота и неделя не мога да спя до 10, а винаги между 7 и 8. Обичам като се събудя да изляза навън на въздух да усетя сутринта и да видя спокойствието на съботния или неделен ден без хора по улицата. Сутрин към 6 е най-хубавото време. Въздухът е свеж, птиците пеят и са най-активни по това време. Купувам си спортен вестник, пия кафе и сок с него и съм готов да почна деня. Може би и затова не стоя цяла нощ, а си лягам към 5, за да може да се събудя. Освен това сънувам често и помня сънищата си. Като студент след купон си лягах към 4, но пак ставах към 8. Странна работа.
Радвам се, че и дъщеря ми също има здрав сън. Още като бебе тя не се будеше нощем дори и за хранене, което правеше нещата по-лесни за нас, а на първата си Нова година не се събуди от всичките гърмежи и фойерверки :)
Всичко започва със среща с жена. Всичко започна с разочарованието от отхвърлянето. Всичко започва с писане в блога. Всичко започва с една идея, родена от гняв. Идея, която преобърна света. Склонен съм да вярвам на всичко това, което гледах във филма "Социалната мрежа" по книгата на Бен Мезрич. Определено филмът е добър. Допадна ми.
Действието се развива като хронологията е показана чрез воденето на съдебни дела срещу основателя Марк Цукенбърг и как той губи приятелите си и част от парите си. Вижда се как той сглобява идеята си за този сайт стъпка по стъпка, използвайки различни ситуации, случки и чужди идеи. Въпреки това си мисля, че не всеки е способен да сглоби тези идеи в едно цяло и да ги обедини в един сайт. Вижда се, че има и други социални мрежи преди и след фейсбук, но само той успява да покори света и да кара милиони хора сами да дават информация за себе си. Това разузнавателните служби не са го постигали с години работа :)
Трябва да си малко луд, малко идеалист и малко странен, за да създадеш подобно нещо. Вижда се, че в началото той се дърпа и не иска да има реклама в сайта и казва, че той ще се развива вечно и няма да има край :) Безкраен празник! Който вече няма приятели, може да си ги добави във фейсбук, дори и да не ги познава и да разглежда снимките им, интересите им и статуса. Това ли сме ние хората? Снимки, интереси и статус? Но ако те няма във фейсбук, все едно вече те няма в Интернет (говоря за бизнес и информация), а търсачката в тази социална мрежа вече се конкурира с Гугъл и е на път да я измести дори. Иначе присъствието в една или друга мрежа е въпрос на личен избор и безспорно има своите добри и лоши страни. Като всяко нещо.
Напоследък забелязвам съвсем деликатно как споделената от мен информация във фейсбук, се появява отляво като реклама, която е свързана с написаното от мен (пример реклама на часовници Casio след като писах за моя часовник от тази марка). Както и да е. Гледайте филма, прочетете и книгата, ако искате. На мен не ми стигна. Най-голямата реклама за него всъщност беше, че Марк не е искал да го гледа и е забранил на служителите си във фейсбук да го правят.
В крайна сметка всичко опира до приятелите. До тяхната липса, до техните настроения и до техните интереси. А приятелите ще си бъдат приятели и във фейсбук, и в скайп, и в кю, и в мейл, и в телефонния ти указател на мобилния, и на празник и в делник. Важното е да имаш приятели. Истински приятели. Това не се купува с пари или със сайт. Просто приятелите са си приятели. Само трябва да ги добавиш :)
Дойде и моят ред да драсна някой ред за тазгодишния панаир на книгата. По чиста случайност той бе под номер 29 също като и конгреса на хералдическите и генеалогични науки, на който имах удоволствието на присъствам през септември тази година в Щутгарт. Разликата е, че този на книгата се провежда всяка година, а този на хералдиката и генеалогията е на две години на четна година.
Този път панаирът бе с безплатен вход, което накара доста повече хора да го посетят, но и позволи на скитници, клошари и пенсионери също да дойдат и да създадат суматоха. Организатор бе отново Асоциация Българска книга и откъм организация се беше справила доста добре. Помня първия панаир, на който бях още като студент. Той беше само в една зала с три реда щандове в зала на последния етаж на НДК и входът беше 3 лева. Бяха нужни не повече от 10-15 минути, за да разгледаш всичко. Тази година участниците са над 110 и са разположени на три етажа, отстъпките варират от 10% до 50%. Аз се възползвах и си купих някои книги, а за други нямах възможност.
Моята страст са книгите или както каза наскоро един приятел, че аз съм книгоман. Затова сигурно и жена ми искаше да се увери, че нямам много пари, когато отидох за първи път да посетя панаира през седмицата. Сякаш това е хазарт и не се знае колко пари ще похарча. Като се замисля, може би е права. Все пак тогава купих само една книга, а и нямаше много хора и успях да разгледам и да се ориентирам кое къде е. Преобладаваха книги за религия, езотерика и детските книжки. Все пак намерих и доста интересни неща и за мен, а две книги, не си купих и се надявам да ги намеря отново на толкова изгодна цена. Днес панаирът свършва и ще очаквам с нетърпение следващия юбилеен догодина. А дотогава отново ще обикалям книжарници и антиквари, търсейки книги. Приятно четене!
Една нощ времето спря. Стрелките на ръчния ми часовник показваха 1:35 и се заковаха на този час. Това се случи в една нощ, когато сънят си отиде и времето наистина спря.
При смяната на батерията на следващия ден се замислих кога за последно я сменях и се оказа, че не съм. Тук е момента да споделя, че получих часовника като подарък от моя най-добър приятел за рожденния си ден през 2004 година, когато той се върна от САЩ. Беше го купил от Ню Йорк. Та по тези сметки се оказва, че оригиналната батерия е издържала цели 6 години. Вашите батерии колко издържат?
Часовникарят ми предложи да я смени с хубава, която щяла да издържи до 2 години, което на фона на 6 изглеждаше малко. Другият вариант бе за 1 година, но аз предпочетох по-добрата батерия, която бе от марката Sony. Интересно е, че бележката, която ми даде за смяната, бе на руло от магазини Фантастико. Явно е намерил някоя връзка там и го снабдяват безплатно с руло за касовите си бележки.
Нося ръчен часовник още от ученик и досега съм сменил 4-5,защото си ги харесвам. Нося го на дясната ръка, както и родителите и сестра ми въпреки, че не сме левичари. Не зная защо е така, но на доста хора им се струва странно. За мен е странно да го нося на лявата като всички останали. Там ми стои необичайно и го слагам само в случай, че ме боли дясната китка или да не забравя нещо важно.
За мен ръчният часовник е повече от аксесоар. Дори и сега, когато може да видиш часа на мобилния или компютъра, аз все още се доверявам на ръчния часовник. А той е много добър, качествен от неръждаема стомана и дори водоустойчив. В тъмното пък стрелките му светят в приятно зелено:) Ето и модела, а марката е Casio.
Времето отново е тук, а стрелките тръгнаха да го гонят по циферблата на моя живот. Дали изтече времето за сън?
Съвсем случайно забелязах трите лепенки с надписи в автобус №111. Първата кръгла синя с надпис "Изход" е ясна. Друг е въпросът защо отвън няма друга с надпис "Вход". Втората обаче указва къде е аварийния кран и има указания за действие в две точки. Първоначално си помислих, че нещо се е изтрило или не виждам добре, но след няколко возения в различни автобуси, установих, че това е пропуск на буквата "р" и така вместо правилното "Завъртете крана по посока на стрелката!, трябва да четем Завътете. Третият надпис също е сгрешен и вместо "Пазете изхода свободен!" е написано "Пазете изхода свободеи". Няма да коментирам липсата на препинателен знак, но сбърканата последна буква ме навежда на мисълта, че това или е правено в чужбина или от някой, който е бързал или по-лошо, от някой неграмотен.
На кръглите надписи, както и на друг, който не съм снимал, за мястото, където да счупиш с чукче стъклото при опасност отдолу стои BG. За жалост направената веднъж грешка е тиражирана масово и сега краси всички автобуси по линии 111 и 306, а вероятно и други, за които не предполагам. Не зная, колко хора са го забелязали, пътувайки в малките и претъпкани в пикови часове автобуси, но повечето хора рядко обръщат внимание на такива подробности. Но за мен това е голям гаф на рекламна агенция, концесионер или на някой друг по веригата.
Друго нещо, което ми прави впачетление в тези автобуси е часовникът. Досега нито веднъж не видях един верен часовник. Ако е 18:45, той показва 15:10, а ако е 19:10 цифрите в червено светят 8:43. Въобще не може да се говори, че не е сменен при промяната към зимно часово време. Предполагам, че шофьорите нямат време за такива неща, но все пак в Германия или в Англия във всеки автобус часовникът е точен до секунда и изпълнява своята функция да дава точно време на пътниците в него.
Сигурно някой ще каже, че издребнявам и, че важното е, че са нови автобусите и те да имат парно или климатик и шофьорите да карат по-нормално сякаш возят хора :) Аз си мисля, че не е толкова сложно тези неща да се променят и затова ще пиша мейл до отговорните хора за този казус и ще ви уведомя, ако има развитие. Във форума на градската мобилност има отделна тема за този автобус. А вие с коя линия пътувате?
Днес е 8 декември. От една страна това е весел празник на всички студенти. От друга тъжен помен за един британски музикант и творец, на име Джон Ленън от град Ливърпул, който точно преди 30 години бе застрелян в Ню Йорк. Снимката горе е на книга, която още в гимназията се предаваше от ръка на ръка и се четеше, защото Джон си беше легенда и сред ученици и студенти. В музея на The Beatles в Ливърпул научих доста нови за мен неща за тази личност и за групата. На тази дата е роден и Джим Морисън от The Doors. Но нека първо да напиша нещо за празника.
Моят първи 8 декември беше в Панагюрище. Все още бях ученик в Немската в Пазарджик, а отидохме до там, за да празнуваме студентския празник с по-големи наши познати. Беше готино и вълнуващо и слушахме Джон Ленън. Беше истинско и неподправено. Танцувахме, смеехме се, говорихме си на стълбището до късно сутринта. Беше празник.
Първият ми такъв празник вече като студент в първи курс беше в хотел "Етър" във Велико Търново. Беше готино да гледаш нощно Търново от високите етажи на хотела. Скучна беше празничната вечеря в ресторанта, но скитането по улиците и дискотеките си струваше. Това се случи преди 14 години. След това много често бях сред организаторите на този празник и водих групи с автобуси в Банско, Боровец, Пампорово, Виена и други дестинации. Помня, че печатах предложенията (офертите) на цветна хартия и ги разлепях из входовете на всички блокове в Студентски град и това имаше голям ефект тогава и пълнех до два три автобуса :)
Днес 8 декември е работен ден и едва ли ще се различава с нещо от другите дати в календара. Все пак реших да си спомня за Джон с моя любима песен в негово изпълнение и да поздравя всички бъдещи, настоящи и бивши студенти. Честит празник, колеги!
За малко да не отида на концерта на Крис Норман снощи. Преди седмица четох в някакъв форум, че залата щяла да остане празна и имало много билети. Доверих се и се снабдих с билети чак в сряда, когато бяха останали само единични бройки. Залата бе препълнена и разпродадена, което ме изненада. Началният час бе 19, но от някои телевизии съобщиха 20 часа, с което се надявам да не са заблудили много хора, но накараха мен да проверя билета си и на сайта на организаторите от Радио 1. Не вярвайте на телевизиите, само това мога да кажа по този повод.
Песните на Крис Норман бяха едни от първите, които слушах като дете през 80-те. Дори имах една или две негови плочи, а те се въртяха и по радиото. Както разбрах наскоро, той е имал концерт с групата си Smokie през 1981 г. на стадион "Академик" пред 8 000 зрители. Идва за втори път в България преди 8 години в Банско на площада и тогава имах честта да бъда от организаторите на това събитие, а от бенда му само китаристът е останал да свири с него и до днес. Този път за малко цената на билетите и липсата на места отново да ме откаже, но за щастие това не стана.
Концертът започна точно в 19:15 с класиката на Smokie I'll meet you at midnight и точно полунощ е нещото, което свързвам с Крис Норман. Моята любима песен Midnight lady, всъщност написана от Дитер Болен, също говори за полунощ, но вече в комбинация с думата lady. Тази дума я има още в някои песни от 80-те като Lady in red на друг Крис (Де Бърг) и Lady на Kenny Rogers, написана от Лайнъл Ричи и някак си създадоха у мен още от ранни години почит към дамата, жената, която е уникална, която си заслужава и която е невероятна. Заради песента си мислех, че дамата, с която посрещна за първи път полунощ, ще бъде дамата на моето сърце. Честно казано вече не помня с кое момиче съм стоял за първи път до полунощ, но тръпката от песента и емоцията си остава и до днес.
Но да се върна на концерта. В началото изглеждаше, че Крис ще изсвири всички любими песни една след друга и ще си тръгне. Свиреше с лекота и гласът му бе на ниво. Явно годините нямат значение. На сцената нямаше много ефекти, а барабанистът изглеждаше отегчен от лесните партии в началото, които трябваше да свири. Добре, че имаше на ръката си една от модерните напоследък енергийни гривни и се закачаше с Мартина на йониката непрекъснато, за да бъде в добро настроение и да дочака мига, в който да развее къдравата си коса и да покаже на какво е способен. Ритъм китаристката и певица Тери достойно замести Сузи Куатро при Stumblin' In. Тя бе руса рок мадама, на бели токове с татуировки на рамената. Пропуснах да кажа, че Норман говори на български следните думи: Добър вечер, Как сте, Добре и Благодаря. Помоли хората в залата да вдигнат ръка тези, които говорят английски, а после пита и за български :) След няколко песни, той забеляза, че някой идва по-късно и заема мястото си в оркестрината,за което е платил 100 лева, и не пропусна да се пошегува с това. Набързо засвири с лекота няколко акорди от песните до момента и изпя по две строфи, а после последва акустичната част, в която бяха песните за мексиканското момиче и небеизвестната Алис, която всеки от публиката пя. С нея свърши и unplugged частта от концерта и дойде ред на моята любима песен за среднощната дама, когато той отиде при Мартина на йониката и я целуна накрая по устата при края на песента. Имах възможност да видя всичко това, защото съобразих да си взема бинокъла, тъй като местата ни бяха на втори балкон. Не е странно, че трима от бенда (басистът, барабанистът и пианистката) са немци, защото в Германия много ценят изпълнителите от 70-те и 80-те години и постоянно ги канят на участия.
След това дойде време за рокендрол. Крис Норман подкани публиката да стане и да танцува, което създаде работа на охраната, но той ги помоли да не пречат на хората и мнозина се здрависаха с него. Китаристът Джеф, който бе уникален със своите кръгли тъмни очила и нахлупена шапка се прояви с чудесно соло, а публиката още не знаеше какво я чакаше. Очаквай неочакваното! В едно прекрасно medley Крис започна с песента на Peter Gabriel Sledgehammer, продължи с Natbush city limits на Тина Търнър и Summer of 69 на Брайън Адамс и завърши с My Sharona, докато доста хора се чудеха, дали са уредени авторските права и се върна в своето творчество с Needless and pins, а залата бе под пара, танцувайки и пеейки. Звукът бе чудесен и публиката откликваше на всеки негов призив и бе на крака и пляскаше в ритъм. При последната част най-щастливи бяха барабанистът Дорино и Мартина на йониката, защото тогава те се развихриха. Последва бис, който бе в същото темпо, а последната песен от него If I get lucky бе сякаш посветена на всеки щастливец, който бе в залата и се наследи на този прекрасен дошъл малко по-рано Коледен концерт. Ето и сетлиста от концерта:
Intro 01. I'll Meet You At Midnight 02. Lay Back In The Arms Of Someone 03. For A Few Dollars More 04. Stumblin' In 05. The Night Has Turned Cold 06. Call On Me 07. If You Think You Know How To Love Me 08. Mexican Girl 09. The Boxer (Simon & Garfunkel) 10. Living Next Door To Alice 11. Midnight Lady 12. Love for sale 13. Love Is A BattleField (Pat Benatar) 14. The Growing Years Medley: --- Sledgehammer (Peter Gabriel) --- Nutbush City Limits (Tina Turner) --- Summer Of 69 (Bryan Adams) --- My Sharona (The Knack) 15. Needles And Pins 16. Don't Play Your Rock-n-roll To Me Бис: 17. Oh, Carol 18. If I Get Lucky Страхотен репортаж има тук, а за съжаление Крис не изпя още една любима песен Some hearts are diamonds и се чудех, дали нея да не сложа за край на поста, но все пак реших да се спра на най-любимата ми:
Вечерта не беше от добрите. Беше валяло, а на таблото стоеше крайният резултат от срещата: ЦСКА 1 Бешикташ 2. Подкрепата на публиката и хореографията бе на ниво. Играчите също доста се постараха, но имаше един голям проблем и той се казва: СТРАХ.
За жалост страхът управлява делата ни и проваля начинанията. В ЦСКА тази вечер имаше страх пред гола. Той се бе настанил удобно при Спас Делев и Маркиньос и не им позволи да вкарат. А положения имаха. Как може да се бориш, да преодоляваш трудности, играчи, да надбягаш и себе си дори, а сам срещу вратаря да те хване шубето и да се спънеш или вратата пред теб да се смали като Алиса в страната на чудесата?
Уникално е преживяването да си част от една публика, която е обединена в името на 4 букви, на един отбор, на една идея и на една мечта. Тя е готова да стои на стадиона и в студ, и в сняг, и в дъжд, и в пек, и пак да подкрепя любимците си. Не я спират високи цени на билети, не я спира лошо време или други оправдания, че го дават по телевизията.
Напоследък ходенето по европейските мачове на ЦСКА ми носи само разочарование от резултата, но не и от преживяването. Чакаш ги с нетърпение, защото именно в европейските мачове отборът на сърцето ти има шанс да победи всеки, стига само да си повярва. Вярно е, че на стадиона няма как да видиш повторение на гол, спорна засада или красиво отиграване, но може да видиш подкрепата и да чуеш гласът (или по точно ревът) на публиката. А това не е малко. Може да се почувстваш част от нещо голямо, дори и да си сам. А това е повече от някакви цифри.
ЦСКА е вън от Европа този сезон и дори природата започна да плаче след втория гол за Бешикташ. А привържениците вече мислеха за следващия сезон в Европа. С нови надежди и нови мечти. А мечтите са красиви и безплатни...
Започнах да свързвам датата 1 декември със синдрома за придобита имунна недостатъчност (СПИН) някъде в средата на 90-те години, когато започнаха и първите кампании у нас. Като ученик и студент за мен и моите приятели това бе ден, в който можехме да се снабдим с безплатни презервативи :) и да заговорим симпатичните девойки, ангажирани в кампанията. По-късно свързвах този ден с Фреди Меркюри и загубата му заради този синдром. Не е забавно, когато е замесена и смъртта, и известни личности, които не са се пазили.
В интерес на истината почти винаги съм ползвал презервативи до брака си, а любимите ми бяха Lifestyles, въпреки че повечето ми приятели предпочитаха Durex. Това наистина е най-добрия начин за предпазване от болести като синдрома и други неприятни такива, а също така и от нежелано забременяване. Според статистиката в България има над 1 200 болни от синдрома, което е малко на фона на други страни, но все пак не е за пренебрегване. Няма да коментирам кампанията тази година, защото имаше доста противоречиви отзиви за клипчетата, но слогана "Презерватирай се!" ми хареса.
Лентичката с ален цвят, която стана символ на синдрома успешно се използва с нашия трибагреник за подкрепа на медиците ни в Либия. Самата лента е създадена от организация от художници в Ню Йорк през 1991 г. и е знак за подкрепа към болните от синдрома. Може би е червена заради кръвта или да предизвика внимание, на за първи път е носена от актьора Джеръми Айрънс през същата година, а масово се ползва за първи път през 1992 г. на концерт на Фреди Меркюри, когато са доставени над 100 000 лентички. Шоуто е наблюдавано по телевизията от повече от 1 милиард души в 70 страни. Това включва и мен.
Тази година не успях да видя някъде да раздават презервативи, но сигурно е имало, а попаднах на брошура, която запазих. Накрая само две неща: Пазете се, презерватирайте се!
Днес е Андреевден, а един Андрей вече го няма. Сбогувахме се с него, но не и с това, което остави след себе си. Казват, че актьорството е призвание и карма, а аз бих добавил, че това е вълшебство. Гледал съм поне четири негови постановки и си спомням как грабваше аудиторията и не я пускаше и си правеше каквото иска с нея. Не случайно билетите свършваха бързо, а рекламата вървеше от уста на уста. Трудно е да повярваш, че моноспектакъл може да бъде така интригуващ и вълнуващ, но само той и Мариус правеха моното в стерео. Музиката беше навсякъде. Имаше ритъм, имаше барабани. Няма да забравя как приканваха минувачите на Раковска да влязат, удряйки барабаните с все сила. Сега звучат само погребалните барабани и те са сухи и отекват в съзнанието за една загуба. Загуба на човек, на живот, на личност, на актьор, на артист... Нарочно не исках да чета какво пише за него и никога не съм се интересувал от неговия личен живот, а само от това, което той правеше на сцената, а то беше необикновено. Така и исках да го запомня. Необикновен и невероятен. Андрей. Баташов. Отиде си есента, идва зимата. Утре е декември, а днес, днес беше Андреевден. Сбогом!
Вечер е. Хората пъплят по улиците на втория по големина град в България, връщайки се от работа и прибирайки се у дома. Част от тях ползват автобуси да се прибират по близки и далечни места. Мястото е автогара с топлото име "Юг", хората стоят по сектори, чакащи в тъмното автобус с табела с тяхната дестинация. В случая аз се връщах от поредната командировка в края на седмицата и се прибирах в София.
Човек предаде пакет на шофьора на автобуса и побърза да звънне в столицата, за да продиктува регистрационния номер на белия автобус. Хората започнаха да товарят чантите си в търбуха на превозното средство. Побързах и аз да заема своето 17 място до прозореца преди да се се качили всички. Шофьорът преглеждаше билетите и търпеливо отговаряше на въпроси, дали спира на определени места в София, въпреки че на табела черно на бяло са написани Окръжна болница, Плиска и Централна автогара. Явно той предвидливо го бе сторил, но кой има време да гледа надписи в този забързан свят? :)
Автобусът бе чист и поддържан и явно това бе дело на нашия водач в това двучасово пътуване. Една девойка се качи, дъвчейки закуска и той я помоли да не се храни на борда, при което тя се съгласи и преглътна поредната хапка, а другото прибра. Той и благодари, а за това също бе сложил табела:"Възпитаните хора не се хранят в автобуса. За останалите е забранено!" Започнах да чета книгата си, за да използвам светлината докато стане време да отпътуване, но не можеше да не ми направи впечатление учтивото държане и чувство на хумор на водача при всеки качил се пътник.
На идване към Пловдив проспах целия път, но сега не ми се спеше, но навън бе тъмно. Автобусът потегли и се включи във вечерния трафик на Пловдив. Въпреки разни ситуация нямаше изнервяне или резки маневри и возенето бе удоволствие. Последен изгасих моята лампа, която единствена светеше в тъмното, а от високоговорителите прозвучаха чудесни балади на Скорпионс (точно четях книгата на техния китарист), на Гери Мур, на Крис Норман (на чиито концерт смятам да отида в края на седмицата), на Юръп, Уайтснейк и много други. Просто нямаше лоша песен, а това създаде настроение и приятна атмосфера, съчетано с приятното возене по дъждовната магистрала. Само от време на време мелодии на различни мобилни телефони нарушаваха идилията, а светлините на градове и селца се редуваха тичайки в прозореца на тъмния автобус и някак си неусетно вече бях в София.
При слизането благодарих на шофьора за песните от диска и за приятното возене, а той ми отвърна: "Като взема книжка, ще е още по-добре!" и се засмя и добави: "Приятно е да се кара сега докато не е паднал снега." Загледах се в побелялата му коса и безупречна униформа и му пожелах приятна вечер. Малко са шофьорите като него. При работата си като екскурзовод съм виждал какви ли не шофьори, но добрите са рядкост. Радвах се, че имах възможност да пътувам с такъв в петък. Приятен път!
Всеки път като ходя във Варна забелязвам нови неща. Този път това бяха табелките. Такива бях виждал в Златоград и в Гърция. Тук явно бяха решили да пишат улиците на английски и булевард "Мария Луиза" е изписано отдолу като Maria Luisa Blvd. В средата е номера, а на някои е показана и посоката на нарастване на номерата, а отдолу, но не на всички има и района (само в София, Пловдив и Варна има райони). Навсякъде обаче присъства герба на Варна с котвата. Отстрани има жълти светлоотразителни линии. Снимах и два вида от старите табели и дори си мислех да кръстя поста си Варненските улици по подобие на този за софийските, но друго нещо ме отказа.
По улиците на Варна гъмжи от котки. Дали е заради рибата или пък са решили въпроса с бездомните кучета, не зная, но е факт, че на всяка крачка има по една котка. Една от тях ме посрещна още на гарата рано сутринта, седнала на будка за продаване на вестници. След това от всяка къща и уличка виждах най-различни цветове и породи котки. Морето и котките... Улични котки...
Друг символ, който присъства на доста места във Варна, е котвата. Има я на шапки на витрини, на емблеми на различни фирми, организации и институции. Присъства и на герба на града. Дали хората във Варна наистина са закотвени и не искат да напускат брега на родния град, не мога да определя, но зная че местният шовинизъм е на почит.
Тази годината наградата за най-добър град за живеене отиде в Бургас и варненци не могат да се примирят лесно с това. Варна винаги е била морската столица и няколко години печели наградата за най-добро място за живеене, а има амбицията да мине Пловдив като втори град в Бъргария. Дали това е така ще разберем от статистиката догодина, а дотогава надеждите са живи.
Не мога да не похваля хотела, в който отседнах, със страхотното обслужване, внимание към детайла и вкусната храна и за това, че ми бе пристан в бурните два часа гръмотевични бури, станали по едно и също време в два поредни дни в иначе слънчеви и топли дни. Другите ми две нощувки бяха в нощния влак от и до Варна. На отиване бях на 65 място, а на връщане 56. Не е ли странно? И в двата случая нямаше места за спалните вагони, а си мислех, че не пътуват толкова хора в понеделник и сряда. На отиване в купето бяхме трима мъже между 20 и 30, а на връщане с мен бяха двама възрастни господа, един от които военен. Тръгнахме млади, а се върнахме стари :) Към Варна не успях да спя добре заради сауната, която БДЖ учтиво включиха в цената и заради двамата младежи, които гледаха филми на лаптопа си и хъркаха през нощта. На връщане беше друго. Спокойствие, улегналост, зрялост и здрав сън.
Другото нещо, което ми хареса в есенна Варна, бе морето. Бурно, самотно, вълнуващо се. На пясъка нямаше никой, а светлините на града осветяваха разбиващите се бели вълни. Гледката бе невероятно красива. Морето е обичано през лятото, а през зимата малко се сещат за него. Така е и с някои хора.
Много пъти съм идвал в този град и всеки път се стремя да отседна в различен хотел. Има някои, които си заслужават определено. А има и неща в тях, които си заслужават. Ако сте във Варна вижте гледката от хотел "Черно море". Той е най-високата сграда в града. Кафето си пийте в ресторант "Мусала палас" на Гранд хотел Лондон. Там ще ви го поднесат с вода и с домашно направени сладки с невероятен вкус и ще си оближете пръстите. Хотелът наскоро смени името си, защото е бил построен и пуснат с това име преди близо 100 години.
Ами това е за Варна. За два дни толкова. Котви, котки, море, хотели, хора и усмивки и добро обслужване. Какво повече му трябва на човек?
Винаги съм гледал скептично на теорията, че всеки си има свой физически близнак на тази планета докато през последния месец не видях цели три такива случаи. Ще започна отзад напред.
Снощи попаднах на филм по TV5 Monde, където ме впечатли една от героините и бях сигурен, че съм я гледал в друг филм. Прибрана коса, сини очи, скулесто лице и устремен поглед. Потърсих и я открих. Името и е Raphaëlle Agogué. Едва ли бихте предположили, че зад това име се крие една хубава жена и актриса. Цяла вечер не можех да се сетя къде другаде съм я гледал и днес резултатът сам ме намери. Даваха Доктор Хаус и веднага видях приликата с номер 13 или актрисата Olivia Wilde. Оставям на вас да прецените, дали това е така, но във филма имаше една сцена, където бяха едно към едно. Рафаел има малко снимки и малко филми, докато Оливия е навсякъде в нета. Общото между тях е, че нямат много филми и, че и двете са се снимали в сериали по телевизията.
Друг такъв случай имах преди две седмици на конференция в София, където видях моят бивш съквартирант от Студентски град в костюм (което е непривично за него) и с друго име, но бях готов да се закълна, че това е той. Обадих му се и се видяхме на следващата седмица, но той не видя прилика на снимката, която му показах.
На същата конференция един от операторите беше едно към едно с бившия директор на Историческия музей в Пазарджик. Една позната ми беше казвала, че е виждала мой двойник в Германия, но така и не видях снимка. А вие виждали ли сте двойници?
Докато обядвах в ресторант днес до мен се приближи човек с кутия шоколадови бонбони и ми каза:"Роди ми се дъщеря!" и отвори кутията с бонбони. Взех си един и едва тогава забелязах как е облечен той и че е от ромски произход, некъпан и небръснат. За да потвърди моите съмнения той ми поиска 1 лев за новородената му щерка. След като му отказах, той ме накара да върна бонбона в кутията, което и сторих, а той продължи към останалите пълни маси в ресторанта.
Бях смутен, разочарован и обиден. За първи път виждах такъв тип просия и най-гадното бе, че се вързах. Дали защото аз имах дъщеря, дали защото когато тя се роди, аз също черпех наред колеги, познати и хора от будката за вестници, кафето и магазина, където бях редовен клиент, с бонбони, не зная. Бях взел неговите думи за чиста монета, а той се надяваше да получи такава в ръката си от мен. Той явно виждаше в мен потенциален източник на пари, но какъв зор имах аз да му обръщам внимание и да го слушам?
След като събра пари от другите маси, той се върна при мен, за да уточни маркетинговия си подход. Попита ме, дали е сгрешил като ме е накарал да върна бонбона обратно в кутията и дали ако не го беше направил, щях да му дам два лева вместо поискания един. Казах му, че греши и че не давам пари на просяци именно поради факта, че и аз имам дъщеря (ако той въобще има такава) и той си тръгна след като и сервитьорката му направи забележка. Явно просяците стават все по-изобретателни в начините си на получаване на средства в условията на криза и картичките, здравеца и гадателските способности са изместени от бонбони.
Много често случайно се натъквам на различни забавни табели и бележки, но тази много ми хареса и реших да я споделя. Снимах я в края на месец октомври и както сами виждате тя се отнася за 2 ноември, който мина. Имаше един български филм, в който един герой търсеше част за колата и на магазина пишеше: "Затворено, щото имам погребение." Много често хората не се замислят като пишат такива бележки въпреки, че във филма вярвам е било тенденциозно, за да се засмее зрителя.
Магазините, библиотеките и други обекти често стават живи същества и са наблюдавани, охранявани, затворени, отворени, болни, с проблеми, а понякога и нещо повече.
Същото и с тази болна библиотека. Явно има вирус сред книгите, но лекарството е намерено и тя ще боледува само до 2 ноември, а вече проверих и тя е отворена за посетители. Ще следя с интерес други бележки на тази врата, а вие ако имате магазин или библиотека помислете добре, преди да пишете каквото и да е, дори то да е: Библиотеката ще се върне до 15 минути! :)
Не зная колко от вас са забелязали промяната на табелите с имената на улиците в София през тази година, но фактът, че са подменени повсеместно и няма пропуск, ме радва. Улиците са в червено, булевардите в зелено, а площадите в синьо. Показана е и посоката на нарастване на номерата. Това се отнася за центъра на София, а квартали като Бистрица са в кафяв или в сив нюанс. В град Нови Искър също са подменени табелите, но до село Кътина не са стигнали.
Дизайнът определено ми харесва и е съобразен с дължината на името на улицата. Ако е кратка като "Цар Асен" например е по-малка и табелката. Може и да е с цел икономии, но определено ми допада по този начин. Така се слага ред и прави столицата да изглежда по-добре. Преди имаше поне по 4-5 вида табели от различни времена, а любимо ми беше боядисване на стара улица (Георги Димитров например) с нова боя и след време от слънцето боята се олющва и се показва старото име, което с новото правеше прочитането забавно.
Разбира се старите табели с "ъ" накрая според мен трябва да си останат като паметник на историята, но те не са останали много и не зная какво им се е случило. Преименуването на улици през годините също е интересно да се проследи, а с новите квартали се получаваха абсурдни ситуации да има две улици с едно име в рамките на един град.
Единствената ми забележка към новите табели е, че вместо на латиница да е написано ul. , което нищо не говори на чужденците, едно str. щеше да е по-удачно, защото е съкращение и от английски на street, на немски на Strasse и на италиански на Strada. Но не всичко може да е идеално, а сигурно си има и причина за това. Интересно е, че всяка улица си има своята история, а от някои издания бяха почнали да разказват със снимки и малко текст за всяка централна улица в София. Моята любима улица е "Княз Борис І", известна накратко като Борис. На нея има всичко. Направете си един експеримент и тръгнете от единия и край до другия, за да видите какво разнообразие има на нея. А коя е вашата любима софийска улица?
Хищниците в световен мащаб намаляват, а в преносен смисъл се увеличават сред хората. За повечето е ясно, че това са животни, които се хранят със себеподобни или по-малки животни от тях като ги убиват, но са в долния край на хранителната верига, но не и в самия и край. Всеки от вас вероятно може да изброи няколко хищника (без филма със Шварценегер, моля), но когато стане въпрос за малки хищници, то веднага се сещаме за котката. Дори моята малка дъщеря разбра, че котката е хичник (така я нарече тя за първи път, когато я видя да яде врабче). Хичник е много точно наименование, защото хич не е хищник, а само малък котарак и той не би могъл да мисли лошо. Напротив. Вижте момичето от снимката. Тя е хищник. От дребните и най-опасните. Тя е и най-чаканата във филма.
На лов за дребни хищници (Hunting down for small predators) HDSP е българския филм, който се канех да гледам от доста време. Това е първия изцяло дигитален филм и е режисьорски и продуцентски дебют за Цветодар (да така му е името) Марков. Рекламата акцентира, че там играе Бойко Кръстанов от "Стъклен дом", но филмът е много повече от това. Той вплита две паралелни истории, които завършват с летален изход за главните герои. Хареса ми почти всичко. Само едно не ми се върза: часовникът на Банката на Буров, който е на Гарибалди и пейката с двамата Славейкови на площада. Но съм склонен да простя този дребен детайл в името на всичко останало. А то е хубаво. Доста хубаво.
Отдавна не бях плакал на филм, а и фактът, че го гледах сам в целия салон, направи преживяването по-лично. Невероятно се връзва и музиката на Остава и целия саундтрак, за който дъщерята на Франк Синатра е дала разрашение за ползване на песен. Няма да пиша повече, за да не разкривам какво точно се случва и да бъде интересен за тези, които не са го гледали, но ще добавя заслужените награди, които е получил на фестивала на българския игрален филм Златна роза: 1. За „Най-добър оператор” – Антон Бакарски, поделена с Крум Родригес ; 2. За „Мъжка роля” – Мариан Вълев, поделена с Явор Бахаров ; 3. За „Поддържаща женска роля” на Яна Титова ; 4. Наградата на Гилдията на кинокритиците към СБФД в лицето на Цветодар Марков (продуцент и режисьор) и Христиан Ночев (сценарист). Филмът има официален сайт и две фейсбук страници и трейлър, който прилагам по-долу. Приятно гледане! Вярвайте в приятелството и приятелите си!
Отдавна не ми се беше случвало всичките ми любими отбори да победят в своите мачове през уикенда, а фактът, че три от тях го сториха в дерби мачове направи моето щастие още по-голямо.
Какво се случва в пета дивизия?
За съжаление един от отборите ми, а именно ФК Зенит (Ветрен дол) не развива дейност през този сезон, но на стадиона мачовете си играе АФК Кале 09 (Нова махала) и снимката, която виждате по-горе е от този мач, който се явява и последен за тази година. Въпреки, че отборът е от баташко село в Родопите в него играят и 4 момчета от Ветрен дол. Едно от тях влезе в игра, за да помогне на съотборниците си, които изоставаха в резултата въпреки, че беше със сериозна контузия на глезена. На снимката докторът оказва помощ на друг играч с контузия. Започвайки именно от най-ниското ниво (пета дивизия или "Б" ОФГ Юг Пазарджик) може да видим, че най-важното е радостта от играта и чувството за съпричастност и как обикновени момчета са готови да стиснат зъби и да играят въпреки всичко за тима, макар и той да не е родния. Реших да пусна това като начало въпреки, че е от миналия уикенд, но от този мач започна всичко. Той завърши 2:2, но беше интересен и динамичен и много коректен. Понякога трябва да се вгледаш в долните дивизии, за да видиш красотата и радостта от тази прекрасна игра.
Зенит живее в Русия
За разлика от българския си съименник отборът от Санкт Петербург се доближава все по-близо до титла в руското първенство под ръководството на бившия треньор на Рома Лучано Спалети. В неделя Зенит победи като гост с 2:5 Сибир в 27 кръг, а днес падна у дома от ЦСКА (Москва) с 1:3. Остават само още три кръга и Зенит може да триумфира като шампион. Сега той е на 6 точки пред ЦСКА и му трябва само една победа до края. Почти съм сигурен, че ще успее да я постигне и ще ме зарадва още повече.
Хебър би отбора на Бойко Борисов
В предпоследен домакински мач на стадион "Георги Бенковски" в Пазарджик Хебър постигна престижна победа над досегашния лидер в Югозападна "В" група и тим на премиера Витоша (Бистрица) с 1:0. Голмайстор от пряк свободен удар бе роденият на моята дата Борис Благоев - Фиго в 42 минута, което бе негов 6 гол за Хебър. Въпреки оправданията на гостите в Меридиан мач, че 5 ключови играча на Витоша са били с Бойко Борисов на демонстративен мач в Италия, това не обезценява победата на пазарджиклии, която идва въпреки финансовите и организационни проблеми в клуба и отново показва, че радостта от играта е по-велико от всичко и това, че играчите 6 месеца не са взимали пари, прави победата още по-сладка.
Янчев и Маркиньос превзеха Виена, а Делев би родния си клуб
Когато споделих пред приятели и роднини, че ЦСКА ще бие Рапид във Виена, всички ме сметнаха за прекален оптимист, но след мача всеки един от тях ми се обади да ме поздрави. Радостта от играта се върна и в ЦСКА и обедини тима, който постигна важна победа в Европа и рутинна в България. Няма да се спирам подробно на мачовете, защото за тях е изписано доста, но двете победи ме направиха щастлив и си мисля, че Милен Радуканов направи от разбитата команда един боеспособен тим. Надявам се на победа и в неделя и срещу Бешикташ.
Торес се завърна, Джерард с хеттрик
В европейския мач на Ливърпул Наполи водеше на Анфилд през първата част и почти всички бяха отписали "червените", но тогава в игра се появи капитанът Стивън Джерард и отново записа златна страница в историята на своя тим с хеттрик и победа над италианците. В неделя срещу Челси героят бе Торес, който вече възвръща формата си и вкара два страхотни гола в дербито и показа, че никой не бива да отписва Ливърпул дори, когато той започне зле сезона и се озове сред изпадащите. Едва ли ще има шанс за титла, но класиране в зоната на Шампионската лига вече не е мираж. Днес отново Торес бележи хубав гол срещу Уигън, но за жалост Джерард пропусна да вкара втори и така мачът завърши наравно 1:1, но мърсисайдци отново са в играта и показват, че тя им носи радост.
Вълците биха орлите с две дузпи, а Фиорентина с 3:2
Няма нищо по-сладко от победа в градското дерби на вечния град Рим и Рома както Ливърпул победи с два чисти гола вечния враг Лацио. Колкото и да оспорват двете дузпи победата си е победа и Рома, която подобно на Ливърпул се бе озовала сред изпадащите, сега е в страхотна серия и вече е в средата на таблицата. Рома отново побеждава, а последното доказателство е днешната победа с 3:2 над Фиорентина и красивите попадения. Радостта от играта се върна в римския лагер и те не са отбора, който гледах на Алианц Арена в Мюнхен в мач от Шампионската лига, а шансовете им за класиране напред в същия турнир също не са за пренебрегване. Форца, Рома!
Истинският Реал
Друго дерби в неделя, което не успях да гледам заради монопола на Булсатком, също завърши с победа на любимия ми отбор. Реал (Мадрид) победи градския съперник с 2:0 и се затвърди на първата позиция. Явно не е случайно, че Реал, Рома и Ливърпул биха в дербитата с по 2:0. Гледах кратък репортаж в спортните сайтове и ми харесва как играят "белите" от Мадрид. Днес те също са във вихъра си побеждавайки с 5:1 Мурсия за Купата на краля пред 75 000 зрители на Сантяго Бернабеу и за първи път от три години насам преодоля 1/16 финалите. Тази година моите очаквания са за поне два трофея за любимия тим,а истинското лице на Реал ми харесва заради това, че играят с настроение и усмивка. А това е по-важно от всичко.
Радостта от играта футбол се върна при моите отбори, а и при мен да ги наблюдавам като истински фен, който е с тях и в добри и лоши времена и не се отказва от своите клубни пристрастия каквото и да става.
Съвсем случайно зърнах тази книга на витрината на книжарница и се учудих, че не съм я чел. Изненадата ми беше двойна, когато се оказа, че тя е намалена от 6.99 на 3 лева. Купих си я и я прочетох за два дни, но реално и една вечер стига за да вникне в 126 страници и 10 глави. Познавам Уилиям Бъроуз като писател най-вече е от книгите му "Дрога" и "Голият обяд", които четох в ученическите години и ми беше приятно да се върна към неговия стил, който е доста лек в тази книга. Въпреки, че става въпрос за хомосексуалните копнежи на героя от "Дрога" Лий, в книгата няма да намерите нито една описана сексуална сцена или вулгарни думи с точно две изключения, а това ме изненада на фона на последната част от заешките книги на Джон Ъпдайк.
Разбрах, че този роман остава непубликуван дълги години именно заради заглавието си и описанието на една връзка между двама мъже в 40-те години в Мексико. За мен интересно бе повече пътуването и няма значение какъв си, защото всеки търси компания, с която да сподели своето пътуване и посещението на нови страни (в случая в Южна и Централна Америка). В едно пътуване винаги има търсене и то тук също присъства. Срещата с нови хора и култури винаги е движело интереса на пътуващите и в тази книга то е описано добре.
Бях изненадан и от преводача на книгата Богдан Русев, с който сме се срещали в Студентски град покрай мои познати английска филология. Той беше и главен редактор и на списание "Егоист", а сега е такъв на приложението на вестник Капитал, Capital light. Хареса ми как е превел книгата, но се чудя, дали Сбъркан е точното заглавие за книгата. Според мен Обратен би подхождало повече на английски заглавието на книгата е Queer, а на оригиналната корица има рисунка на мъж обърнат с главата надолу), но това е мое мнение. Случайно забелязах и неговата книга "Туристът" и смятам да си я купя в най-скоро време.
Но да се върна на книгата като копирам описанието от store.bg:
"В продължение на три десетилетия, докато световната слава на Бъроуз не спира да расте, романът "Сбъркан" остава непубликуван поради откровеното изобразяване на хомосексуалните копнежи на автора. Ситуиран в корумпирания и призрачен Мексико Сити през четирийсетте години на XX век, романът представя Уилям Лий, човек, измъчван едновременно от остра наркотична зависимост и от романтичен и сексуален порив към равнодушния Юджийн Алертън. Повествованието е накъсано от жестоките "упражнения" на Лий - блестящи комични монолози, предвестници на знаменитата творба на Бъроуз "Голият обяд".
"В първия ми роман, "Дрога", главният герой Лий е цялостен и завършен - човек, който е уверен в себе си и в посоката, в която е поел. В "Сбъркан" той вече се разпада, отчаяно се нуждае от човешки контакт и е изгубил всякаква увереност в себе си и в своята цел. Естествено, разликата е проста: когато е пристрастен, Лий е надеждно защитен, но и сериозно ограничен. Наркотикът не само кара либидото да даде на късо, но и притъпява емоционалните реакции до степен на изчезване, в зависимост от дозата. Когато сега поглеждам назад към събитията, описани в "Сбъркан", този изпълнен с халюцинации месец на остра абстиненция ми се струва озарен от демоничен, заплашителен блясък - блясъкът на осветените с неонови лампи коктейл-барове, грозното насилие и пистолетът .45 калибър, който винаги е готов да се включи в играта." - Уилям Бьроуз
За завършек съм избрал един цитат от книгата:
"Във фотографията има нещо неприлично и заплашително - желание да заключиш, да поставиш в рамка, почти сексуален копнеж по улавяне на видимото"
Три дни яли, пили и се веселили. 33 години навършили и 3 торти опустошили. Нещо такова може да се каже за празнуването на моя 33 рожден ден. Той започна с няколко предварителни подаръка и един концерт на любима група и с лек опит за меланхолия и депресия понеделник сутрин, но съдбата си знае работата и бързо се погрижи всичко да е в релси.
Тортите
Тортите наистина бяха три и трите бяха домашно приготвени. Две от тях с блатове си приличаха, като разликата бе, че едната е правена с бял, а другата с черен шоколад без да има за цел да бъде Ин и Ян, а бе търсено разнообразието и различния облик. Третата бе бисквитена, но много вкусна. Свещички духах на две от тях, а на снимката правя това упражнение в офиса. С една дума: вкусотия!
Поздравленията
Вярвате или не за 33-ия си рожден ден получих точно 330 поздрава. Те идваха като sms, обаждания по телефона, по скайп, по кю, във фейсбук на стената или като лични съобщения и на мейлите ми. Явно функцията за подсещане за рожден ден работи безотказно и хората се сещат за теб в този празничен ден. Благодаря на всички за хубавите и оригинални пожелания и въобще за факта, че се свързаха с мен на този ден. Държах да благодаря лично на всеки от тях, защото наистина ми показаха, че не съм им безразличен в едно или друго отношение.
Подаръците
Бях решил да напиша един лист с желани подаръци и да го пусна тук, но не остана време за това. Въпреки липсата му, вече доста хора ме попитаха какво ще желая или пък аз сам си казах и така получих неща, които желая от доста време. Това най-вече са книги, музика, билет за концерт, фланелка на любим отбор, раница и други дребни нещица. Все пак важен е жеста, но чашата с моя герб и посланието на гърба беше върха на изненадата и нещо, което ме зарадва истински. Митове и легенди получих от колегите, които миналата година ми подариха Знаци и символи от същия автор. Благодаря на всички за подаръците!
Празнуването
Почерпката с колегите в офиса бях решил да е различна от други години и това наистина се получи. За първи път празнувах на работното си място, а не в залата, която беше заета и вместо в 3 часа 33 минути и 33 секунди изтеглих празненството за 3 часа 3 минути и 3 секунди. Не се осъществи идеята да сме точно 33 души, но пък бе готино и имаше атмосфера за точно 33 минути. Вечерта празнувахме семейно тримата в близък ресторант, а в събота бях поканил 33 души, от които дойдоха 9 (три по три), но празникът бе хубав и бе отново с начален час 3 часа 33 минути и 33 секунди. Разговорът бе приятен и хапването и пиенето се хареса и услади на гостите, което ме направи щастлив. Последното празнуване бе под формата на празничен обяд с родителите ми и завършено с торта и сложи край на тридневното яли, пили и се веселили.
Зодията
Никога не съм вземал насериозно зодиакалните знаци, но все пак аз съм скорпион. Казвали са ми, че съм бял, защото съм роден през октомври. Наскоро прочетох в един хубав блог подробно описание на зодиакалния знак и ще си позволя да то пусна и тук: Скорпионът е женски, воден знак. Представителите на този знак притежават завидно здраве и феноменална способност в кратък срок да възстановят силите си. Само сериозно заболяване може да извади Скорпиона от строя. Душата им е подложена на мъчителни душевни терзания, обусловени от подсъзнателни комплекси, конфликти с обкръжаващите и сексуални проблеми. Склонни са да скачат от една крайност в друга, от силна любов към силна омраза, прикриват истинските си чувства и емоции, заради нежеланието си да допуснат някой прекалено близо до себе си. Скорпионът държи на приятелите си. “Няма по-велика обич от тази да жертваш живота си за приятелите.” Той никога няма да забрави подаръка, който сте му направили, или добротата, която сте проявили към него. Жената скорпион е богиня на любовта, тя е обаятелна, женствена, интелигентна, страстна, притежава магнетично излъчване, в сексуалните си желания е дива и неудържима, но може и да избухне в силен гняв и да се превърне студена и коравосърдечна. Скорпионът се отнася с пристрастие към въпросите на религията, живота и смъртта, секса. Проявява непрекъснат стремеж към обновление. Но заедно с това той е предан на семейството и любовта, проявява нежност и покровителства децата и слабите. Скорпионите имат репутацията на знака с най-голям сексуален магнетизъм, чар и загадъчност… те са просто великолепни!… но винаги има и скрита страна, която се свързва с тяхната потайност, неуловимост, техният огромен емоционален потенциал и издържливост и често те несправедливо са били обявявани за “черните овце”, когато нещата не вървят добре. Заради това, че винаги имат собствено мнение и го отстояват с всички сили те нерядко влизат в ролята на критикари и вечната опозиция. Обявяват ги за хора, които служат единствено на личния си интерес и не признават никакви пречки пред целите си. Именно поради това те се асоциират с Юда в християнството. същества.” Представителите на Скорпион обикновено са добре сложени, с стройно тяло. Очите и косите често са тъмни, а очите са дълбоки и с проникващ поглед. Известни личности зодия Скорпион: Уйнона Райдър, Джоди Фостър, Леонардо Дикаприо, Софи Марсо, Джулия Робъртс, Сесилия Саркузи, Бил Гейтс, Пикасо, Деми Мур, Хилари Клинтън, Ален Делон, Бьорк, Мег Райън, Мария Антоанета, Калиста Флокхард (Али Макбийл), Жо Дасен, Ерос Рамацоти, Мария Кюри, Мартин Скорсезе, Марадона, Борис Бекер, Достоевски, Роден, Индира Ганди.
Та това е моята зодия, а за тези, които се интересуват по-подробно съм роден на 27 октомври 1977 година (четвъртък) в 13:25 часа на 13 етаж в болница до НДК в София.
Христова възраст
Всеки свързва числото 33 с годините на Христос и тази възраст често се нарича на негово име и според доста хора е време за равносметка и размисъл и ако досега са те съдили до външния вид, то сега е време да те съдят по делата, които си направил. Преди време любима ми беше рок-операта Исус Христос Суперзвезда и я знаех наизуст. Пуснах си я и на рождения ден, за да си спомня онези хубави безгрижни години и да видя що за възраст е това. Ако приемем обаче, че Христос се е родил на Коледа, а е бил разпнат през април, ще видим какво ще ми се случи дотогава по пътя към моята Голгота. Далеч съм от мисълта да се сравнявам с Бог, но дори и един обикновен човек може да постигне много стига да има вяра в собствените сили и да върши всичко с желание и вдъхновение. Доста пожелания получих да живея още три пъти по толкова или до 99 години поне, но това ще го покаже бъдещето, а то е пред мен и пред моя 34 рожден ден.
Чудно е понякога как се подреждат нещата в един ден, така ще той да бъде низ от уж случайни неща, които те водят към една цел. Понеделникът започна със задачки и мейли, а случайно в последния момент видях във фейсбук на страницата на "Махалото", че Рудолф Шенкер от Скорпионс ще раздава автографи в книжарница "Хеликон" в бившия хотел "България" от 14:00 часа. Това се случи точно на обяд и така изместих обедната си почивка за 2 часа. Пред книжарницата имаше опашка, а трима едри охранители пропускаха само по 5-6 души през вратата на определен интервал от време. Чаках един час, но си струваше. Купих си книгата, стиснах ръката на Рудолф и му казах, че съм бил на първия им концерт през 1993 година и че ще бъда и на последния им същата вечер. Също така споменах, че съм бил в Хановер, откъдето е групата и много ми харесва. Стиснах му два пъти ръката, а той беше усмихнат и сърдечен и отговаряше с "Така ли? Супер. Браво. Радвам се." Не зная какво е да раздадеш автографи на близо 300 души, че и повече, а аз си спомних за опашката пред вече несъществуващата книжарница на Графа до площад Славейков, когато се сдобих с автограф от Пауло Коелю. По друга случайност именно той е писал предговора на книгата "Разтърси живота си" на Рудолф Шенкер, която си взех с автограф.
След това се подготвях да ходя на концерта и си търсих познат или приятел, с когото да отида. В крайна сметка тръгнах към стадиона сам с билета, който беше предварителен подарък за рождения ден от майка ми. За последен път бях ходил на този стадион на един мач между Академик (София) и Хебър на 24 октомври 1999 година, когато Академик биха с 3:0, но това бе най-малкото, с което се отърва любимия ми отбор, защото пред двете врати имаше доста кал и топката се спираше в нея и така головете не бяха повече. Като влязох сега на стадиона калта си седеше през вратите, а тревата беше ужасна. Не зная, дали все още някой ползва този стадион, а решението тук да бъде концерта разбрах, че е заради това, че на "Васил Левски" играят и ЦСКА и Локомотив (София) а след това и националите имат мач и не искат да рискуват да се повреди както стана след концерта на Мадона. Хапнах един хот-дог и се полутах малко покрай блоковете, в които ходихме на езици и икономикс в първи курс на СУ, защото се оказа, че има няколко входа и има значение, откъде влизаш. Самото влизане трая около 1 час, а хората се бутаха покрай панелен блок, паркирани коли, телена ограда, дървета с клони, които удряха по главите всеки минаващ. Като влязох видях, че бяха подредили тоалетните в средата на стадиона зад трибуната за техниката, а пък на нейния гръб продаваха фланелки, дискове, книги, но така и не стигнах до там. Съвсем случайно видях колега от университета и с него бях на концерта.
Ахат почнаха да загряват публиката и изпълниха няколко от своите най-известни парчето, като завършиха с "Черната овца". Приканиха публиката да честити рождения ден на китариста Матиас Ябс, който е роден през 1955 в Хановер и публиката запя Happy birthday, което повтори по-късно и със самата група. След Ахат имаше пауза, за да се подготви сцената за Скорпионс и през това време се предвижихме по-напред. Спомних си за техния първи концерт в България през 1993 година на стадион "Васил Левски". Тогава бях много впечатлен, защото това беше моя първи рок концерт на любима чужда група, на който присъствах. Тогава те представяха своя албум "Face the heat" от който любими парчета ми станаха: No pain, no gain; Alien nation, Under the same sun и Woman. Култова песен беше Wind of change, която изпяха и на този концерт, а тогава тя си беше точно на мястото в точното време. Песента им Holiday пък според мен трябва да бъде официален химн на туристическата индустрия, в която имам честта да работя вече 13 години.
Скорпионите излязоха на сцената точно в 21:00 с немска точност и започнаха с парче от новия албум. След това продължиха със стари, но златни парчета от по-ранните албуми, но явно не всички от публиката ги знаеха. При баладите публиката избухна, а почти всеки втори си носеше фотоапарат. Аз съжалих, че не взех моя, защото можех да снимам Рудолф в книжарницата и концерта на видео (поне любими песни). За мен доста емоционални бяха няколко парчета, а още в началото на сета им заваля дъжд, въпреки обещанията да синоптиците, че няма да вали. Добре, че колегата ми услужи със шапката си, а той имаше качулка и така дъждът не попречи на концерта и настроението. Имаше страхотно дръм соло на барабаниста Котак, което беше съчетано с видео и бе доста интересно. Соло свири и рожденникът Матиас, а концертът приключи точно в 22:20, но имаше бис и на него изсвириха две парчета. Ето и всички песни от концерта:
The Scorpions Live In Sofia, Bulgaria 25.10.2010 - Academic Stadium - Pliska
1. Sting In The Tail 2. Make It Real 3. Bad Boys Running Wild 4. The Zoo 5. Coast To Coast 6. Loving You Sunday Morning 7. The Best Is Yet To Come 8. Holiday 9. Wind Of Change 10. Raised on Rock 11. Tease Me Please Me 12. Dynamite 13. Kottak Attack - drum solo 14. Blackout 15. Big City Nights Encore: 16. Still Loving You 17. Rock You Like A Hurricane
Накрая останах много доволен и при излизането се видях с още поне трима познати и приятели, които също бяха присъствали. След концерта слушах доста от песните им и стари и нови, а след книгата и концерта, остана само да се снабдя и с новия им диск. Песента, която ме впечатли и ми хареса много заради позитивното послание от концерта и от новия диск е със заглавие: Най-доброто все още предстои - The best is yet to come и е специален поздрав за всички вас, а и за всички, които ме поздравиха за рождения ден на 27 октомври по скайп, кю, фейсбук, мейл, смс и телефон.
Голям интерес във футбола предизвикват градските дербита. Този уикенд имаше цели две, в които бяха замесени любимите ми отбори, а преди да напиша нещо за тях ми се иска да потърся къде се крие причината, за да има такова съперничество и омраза в отбори от един град. Доста често те са започнали историята си заедно като един клуб, какъвто е примера с Евертън и Ливърпул, а в Пазарджик с Ботев и Бенковски. И в двата случая недоволни от клубната политика членове напускат и правят нов собствен клуб, който през годините се превръща в съперник и враг. Не искам да засягам дербито Рома и Лацио, за което е писано доста тук, а също така няма да се спирам и на враждата между Атлетико и Реал (Мадрид), но и в двата случая отборите, започващи с буквата "Р" са мои любимци.
Градското дерби - начин на употреба
Много често чуваме, че формата и класирането не влияят пряко върху изхода на едно градско дерби. Това най-вероятно е факт, защото феновете може да се примирят със загуба от друг отбор, но, когато става въпрос за градския противник, не може да става въпрос за прошка. Затова и футболистите дават всичко от себе си, за да победят в тези срещи. За съжаление вече в модерния футбол рядко има играчи от града, които да знаят от какво значение е дербито, но в повечето случаи феновете се грижат те да бъдат добре осведомени. За дербито се говори още от насрочването на програмата за съответния сезон и се напомня месеци, след като то е свършило. Но нека да видим как е започнало всичко.
Думата "дерби" всъщност се произнася "дарби"
За всичко е виновен граф Едуард Смит-Стенли, който по стечение на обстоятелствата бил 12-ия граф на град Дарби, който е служил само от 29 април до 17 декември 1783 година, но време напълно достатъчно, за да организира конно надбягване, което печели със собствения си кон от Дарби на име Бриджит. Това надбягване се провеждало още дълги години, а с името дарби се използвало за всякакъв вид състезание, а също така и породата на коня. Има и още теории за произхода на тази дума сред които, че тя идва от името на града в Англия, от размера на тълпата и привържениците, а също така, че идва от времето, когато Ливърпул е играе с Евъртън, защото двата стадиона са разделени от Стенли парк, който е бил притежание на графът от Дарби и това е дало име и на мачовете помежду им. Каквато и да е истината, сега всеки знае какво е местно дерби :)
Хебър срещу Бенковски
В Пазарджик още от 1959 година насам е имало само един градски тим (изключвам Искра, защото е бил работнически и не е имал право да играе по-високо от трета дивизия и да захранва местния Ботев). През 2004 година след едно формално обединение с Левски (Ракитово), за да започне директно в "А" ОФГ, а не от "Б" ОФГ, се появява ФК Бенковски (Пазарджик) макар да е регистриран през 2002 и няколко години да носи годината в името си. По една случайност бях на първата му среща във Ветрен дол срещу местния Зенит. Тогава ми направи впечатление, че Бенковски бяха взели екипите "Асикс", с които Хебър игра за трети и последен път в "А" група, и на гърба им с червени грозни букви беше написано ФК Бенковски. Тогава играч и ръководител бе Борислав Даскалов. Срещата завърши 1:1 и Бенковски се появи на футболната карта. Тук е момента да споменем, че през периода 1921 - 1945 в Пазарджик е имало доста местни дербита между главните 4 отбора: Ботев, Левски, Славия и Бенковски. От 1945 до 1949 година враждата била между Септември и Спартак, а от 1949 до 1957 в града имало до 5-6 отбора, организирани на производствен принцип. В този период най-силни били Динамо и Червено знаме. През 1957 при реорганизация отборите са Левски и Бенковски, но през 1959 биват обединени в един градски тим под името Ботев. Но да се върнем на Бенковски. Той играе сполучливо в областната група, като дори става шампион, но не иска да продължава в трета дивизия. Най-много се говори за Бенковски, когато неговият президент Борислав Даскалов забрани на Хебър да тренира на стадион "Бенковски" като го заключи и се наложи да идва полиция и Общината да се намесва. Няколко години след това той реши да вземе Хебър, като изостави Бенковски. Истински подем Бенковски получава, когато с него се захваща бившият защитник на Хебър Иван Папазов, който има свой собствен месопреработвателен бизнес и оттогава започва враждата между двамата президенти. Папазов вкарва Бенковски във "В" група и миналият сезон завършва на пето място, докато Хебър едва се спасява. И в двата мача на ниво трета дивизия Бенковски бие Хебър с по 2:0. Стигаме до съботното дерби, когато часове преди началото му, не е ясно, дали Хебър ще участва, заради финансови проблеми и неизплатени задължения към Зоналния съвет на БФС. Едва в 16 часа и 12 минути парите са внесени и мач има. Въпреки, че не са взимали пари от близо 5 месеца и не са тренирали почти две седмици, момчетата на Спас Гигов побеждават в дербито, въпреки, че близо 20 минути играят с човек по-малко заради червен картон за апостроф и неотсъдена стопроцентова дузпа и то в калния и лош терен в Септември, където Бенковски изтърпява наказанието си. В това дерби има всичко по един червен картон за всеки отбор, гол, победа, драма и публика, която няма на мачовете и на двата тима по отделно. Повече за самата среща може да прочетете тук, а феновете вече очакват следващата среща през пролетта...
Ливърпул-купен и победен
Тази неделя с огромен интерес се очакваше и мърсисайдското дерби, като Евертън бе домакин, а двата отбора се намираха в зоната на изпадащите един до друг, а Ливърпул само ден преди това бе купен най-сетне от нови американски собственици, които присъстваха на мача. За съжаление Рой Ходжсън почна доста страхливо мача и бе наказан. Евъртън бяха по-добри и заслужено победоха с 1:0. Не закъсня и втория гол, а Ливърпул оправиха играта си, чак като заиграха в 4-4-2, но вече беше късно да обърнат мача, а имаха и малшанс пред вкарването на почетен гол. Явно цялото напрежение им е повлияло доста, а най-щастлив сред края на ливърпулското дерби бе Дейвид Мойс, мениджърът на "карамелите", а на мен ми беше гадно, но надеждата умира последно. До следващото дерби. Добре поне, че Рома и Реал бият :)
Днес разбрах, че на 59 години този свят напусна спортният журналист Камен Тотев. Познавах го от магазинчето на националния стадион, което държеше преди. Бях му дал на консигнация шалове, чаши и значки на ФК Хебър (Пазарджик). Говорихме си за футбола, за Пазарджик и добрите стари времена. Беше мил човек и можеше да се говори надълго и нашироко с него. Беше продал шалове на чужденци колекционери, които го бяха разпитвали за Хебър. После изчезна. Нямаше го. Дължеше ми 50 лева. Майната им на парите, хората са важни! Осъзнаваш го, когато загубиш някой, а тази година загубих още двама познати. И те като Камен бяха позитивни и готини.
