Днес разбрах, че на 59 години този свят напусна спортният журналист Камен Тотев. Познавах го от магазинчето на националния стадион, което държеше преди. Бях му дал на консигнация шалове, чаши и значки на ФК Хебър (Пазарджик). Говорихме си за футбола, за Пазарджик и добрите стари времена. Беше мил човек и можеше да се говори надълго и нашироко с него. Беше продал шалове на чужденци колекционери, които го бяха разпитвали за Хебър. После изчезна. Нямаше го. Дължеше ми 50 лева. Майната им на парите, хората са важни! Осъзнаваш го, когато загубиш някой, а тази година загубих още двама познати. И те като Камен бяха позитивни и готини.
Още през януари по мистериозен начин в Англия загина фенът на Хебър и мой приятел Станимир Николов. Беше едва на 27 години. За съжаление не успях да присъствам на погребението в Пазарджик.
В края на лятото едва на 44 години си отиде и друг страхотен човек и спортен журналист, Николай Стоянов. Чувахме се често по телефон и по skype и си сътрудничихме за българската футболна история и статистика. Той бе колега на братовчед ми. Винаги бе усмихнат и готин, а в края на отпуските гласът му заглъхна завинаги.
Други по-известни личности също ни напуснаха през тази година. Андрей Баташов бе един от тях. Дончо Цончов и Вили Кавалджиев са другите българи, които вече ги няма. Селинджър и Денис Хопър, Рони Джеймс Дио са други имена и със сигурност рискувам да пропусна още някой...
Въпреки всичко споменът за тях живее и не може да бъде изтрит. Те ще живеят докато го има споменът за тях. А аз помня!
Коледа вече е към своя край. Три дни яли пили и се веселили. Така пише в приказките. Но за жалост животът не е приказка...
Когато попитате някой колега, познат или приятел какво е правил на този празник неизменно в разказа му присъстват обилна храна (постна, но вкусна), алкохол, семейно празнуване. Коледа е семеен празник и всеки прави всичко възможно поне на Бъдни вечер да бъде заедно със своето семейство. Дълги години свързвах този празник с камина и уют, приглушени светлини, забраната за ставане от масата, подаръците и празничната атмосфера. Днес вече имам своето собствено семейство и нещата са различни.
Подготовката винаги отнема повече време от самата вечеря и тя минава доста бързо. Трудно е да накараш дете да стои мирно и да не става от масата или да пресъздадеш камина и огън. Въпреки всичко вечерта беше хубава, спокойна и топла. Имаше свещ, която дъщеря ми постоянно духаше :) Ястията бяха постни и 15 на брой. За сметка на това всичко беше много вкусно. Не всичко остана на масата до сутринта както повелява традицията, но вече традициите не са това, което бяха. Почивните три дни (паднали се петък, събота и неделя) стоях далече от компютъра и Интернет. Дадох си почивка. Спах по 10 часа на нощ. За сметка на това четох. Прочетох две книги, играх доста с дъщеря ми и си спомних за всички мои приятели и познати, които изпитват трудности или вече ги няма на този свят...
Какъвто животът, такава и Коледата...
Беше ми необичайно да не получа подарък, но искрено се радвах на подаръците на дъщеря ми. Тя бе щастлива и доволна. Какво повече можех да искам. Все пак трябва да призная, че получихме общ подарък и той бе филма "Мисия Лондон", а моят подарък бе изконсумиран по-рано с билет за концерта на Крис Норман и книга, но разочарованието оставаше... Трябва да свикна. Нещата се променят, хората също понякога. Само песните остават същите. А в тях понякога има герои...
На границата между два дни Морфей избяга яко дим. Успях да го заблудя. Поне така ми харесва да си мисля. Още от малък обичам да спя. Сънят е важна част от денонощието. В една стара ученическа тетрадка намерих в края, където обичах да си пиша разни неща, изречението: Много обичам да спя. И това е факт. Радвам се на здрав сън. Заспивам веднага щом пожелая. Не страдам от безсъние. Рядко нещо е способно да ме събуди по средата на нощта.
Този месец реших да действам по друг начин. Направих си някакъв нов режим с надеждата да измамя съня. Лягам си в 21:00 часа и слагам алармата на телефона си на 02:02 часа. Така спя 5 часа. Ставам свеж и работя. Още като студент открих, че съм най-работоспособен в малките часове на нощта. Тогава обикновено идват и музите :) Пиша, каквото пиша и си лягам между 5 и 6, за да се събудя към 7:30 или 8:30. Така пак спя 7 часа, но някак си разкъсано. По това време на нощта няма много хора онлайн, рядко някой звъни по телефона и може да се работи спокойно. Нямам намерение да практикувам това за дълго време. Само да си приключа нещата и спирам. Най-вече ми пречи това, че съм свикнал да стоя до 1 часа, а не да лягам в 21:00.
Когато работех в хотел и давах нощни смени ми беше най-трудно между 5 и 6 часа, защото тогава беше най-тихо и спокойно и нямаше никой, а сънят натежаваше на клепачите. Тогава почвах да зареждам хладилника на рецепция с безалкохолно, за да може занимавайки се с това, да се освежа и да не заспя. Плисках си и студена вода на лицето. На нощна смяна в хотел (а и и другаде) и на пост като войник спането е абсолютно забранено. Но имам по два случая, в които съм заспивал в час по биология и на лекция по статистика заради дълго продължили купони предишната нощ :)
За разлика от мои приятели и познати аз не обичам да спя до късно. Като ученик ставах преди 6, като студент към 8, в казармата ни будеха в 5, а днес винаги ставам в 7. В събота и неделя не мога да спя до 10, а винаги между 7 и 8. Обичам като се събудя да изляза навън на въздух да усетя сутринта и да видя спокойствието на съботния или неделен ден без хора по улицата. Сутрин към 6 е най-хубавото време. Въздухът е свеж, птиците пеят и са най-активни по това време. Купувам си спортен вестник, пия кафе и сок с него и съм готов да почна деня. Може би и затова не стоя цяла нощ, а си лягам към 5, за да може да се събудя. Освен това сънувам често и помня сънищата си. Като студент след купон си лягах към 4, но пак ставах към 8. Странна работа.
Радвам се, че и дъщеря ми също има здрав сън. Още като бебе тя не се будеше нощем дори и за хранене, което правеше нещата по-лесни за нас, а на първата си Нова година не се събуди от всичките гърмежи и фойерверки :)
Всичко започва със среща с жена. Всичко започна с разочарованието от отхвърлянето. Всичко започва с писане в блога. Всичко започва с една идея, родена от гняв. Идея, която преобърна света. Склонен съм да вярвам на всичко това, което гледах във филма "Социалната мрежа" по книгата на Бен Мезрич. Определено филмът е добър. Допадна ми.
Действието се развива като хронологията е показана чрез воденето на съдебни дела срещу основателя Марк Цукенбърг и как той губи приятелите си и част от парите си. Вижда се как той сглобява идеята си за този сайт стъпка по стъпка, използвайки различни ситуации, случки и чужди идеи. Въпреки това си мисля, че не всеки е способен да сглоби тези идеи в едно цяло и да ги обедини в един сайт. Вижда се, че има и други социални мрежи преди и след фейсбук, но само той успява да покори света и да кара милиони хора сами да дават информация за себе си. Това разузнавателните служби не са го постигали с години работа :)
Трябва да си малко луд, малко идеалист и малко странен, за да създадеш подобно нещо. Вижда се, че в началото той се дърпа и не иска да има реклама в сайта и казва, че той ще се развива вечно и няма да има край :) Безкраен празник! Който вече няма приятели, може да си ги добави във фейсбук, дори и да не ги познава и да разглежда снимките им, интересите им и статуса. Това ли сме ние хората? Снимки, интереси и статус? Но ако те няма във фейсбук, все едно вече те няма в Интернет (говоря за бизнес и информация), а търсачката в тази социална мрежа вече се конкурира с Гугъл и е на път да я измести дори. Иначе присъствието в една или друга мрежа е въпрос на личен избор и безспорно има своите добри и лоши страни. Като всяко нещо.
Напоследък забелязвам съвсем деликатно как споделената от мен информация във фейсбук, се появява отляво като реклама, която е свързана с написаното от мен (пример реклама на часовници Casio след като писах за моя часовник от тази марка). Както и да е. Гледайте филма, прочетете и книгата, ако искате. На мен не ми стигна. Най-голямата реклама за него всъщност беше, че Марк не е искал да го гледа и е забранил на служителите си във фейсбук да го правят.
В крайна сметка всичко опира до приятелите. До тяхната липса, до техните настроения и до техните интереси. А приятелите ще си бъдат приятели и във фейсбук, и в скайп, и в кю, и в мейл, и в телефонния ти указател на мобилния, и на празник и в делник. Важното е да имаш приятели. Истински приятели. Това не се купува с пари или със сайт. Просто приятелите са си приятели. Само трябва да ги добавиш :)
Дойде и моят ред да драсна някой ред за тазгодишния панаир на книгата. По чиста случайност той бе под номер 29 също като и конгреса на хералдическите и генеалогични науки, на който имах удоволствието на присъствам през септември тази година в Щутгарт. Разликата е, че този на книгата се провежда всяка година, а този на хералдиката и генеалогията е на две години на четна година.
Този път панаирът бе с безплатен вход, което накара доста повече хора да го посетят, но и позволи на скитници, клошари и пенсионери също да дойдат и да създадат суматоха. Организатор бе отново Асоциация Българска книга и откъм организация се беше справила доста добре. Помня първия панаир, на който бях още като студент. Той беше само в една зала с три реда щандове в зала на последния етаж на НДК и входът беше 3 лева. Бяха нужни не повече от 10-15 минути, за да разгледаш всичко. Тази година участниците са над 110 и са разположени на три етажа, отстъпките варират от 10% до 50%. Аз се възползвах и си купих някои книги, а за други нямах възможност.
Моята страст са книгите или както каза наскоро един приятел, че аз съм книгоман. Затова сигурно и жена ми искаше да се увери, че нямам много пари, когато отидох за първи път да посетя панаира през седмицата. Сякаш това е хазарт и не се знае колко пари ще похарча. Като се замисля, може би е права. Все пак тогава купих само една книга, а и нямаше много хора и успях да разгледам и да се ориентирам кое къде е. Преобладаваха книги за религия, езотерика и детските книжки. Все пак намерих и доста интересни неща и за мен, а две книги, не си купих и се надявам да ги намеря отново на толкова изгодна цена. Днес панаирът свършва и ще очаквам с нетърпение следващия юбилеен догодина. А дотогава отново ще обикалям книжарници и антиквари, търсейки книги. Приятно четене!
Една нощ времето спря. Стрелките на ръчния ми часовник показваха 1:35 и се заковаха на този час. Това се случи в една нощ, когато сънят си отиде и времето наистина спря.
При смяната на батерията на следващия ден се замислих кога за последно я сменях и се оказа, че не съм. Тук е момента да споделя, че получих часовника като подарък от моя най-добър приятел за рожденния си ден през 2004 година, когато той се върна от САЩ. Беше го купил от Ню Йорк. Та по тези сметки се оказва, че оригиналната батерия е издържала цели 6 години. Вашите батерии колко издържат?
Часовникарят ми предложи да я смени с хубава, която щяла да издържи до 2 години, което на фона на 6 изглеждаше малко. Другият вариант бе за 1 година, но аз предпочетох по-добрата батерия, която бе от марката Sony. Интересно е, че бележката, която ми даде за смяната, бе на руло от магазини Фантастико. Явно е намерил някоя връзка там и го снабдяват безплатно с руло за касовите си бележки.
Нося ръчен часовник още от ученик и досега съм сменил 4-5,защото си ги харесвам. Нося го на дясната ръка, както и родителите и сестра ми въпреки, че не сме левичари. Не зная защо е така, но на доста хора им се струва странно. За мен е странно да го нося на лявата като всички останали. Там ми стои необичайно и го слагам само в случай, че ме боли дясната китка или да не забравя нещо важно.
За мен ръчният часовник е повече от аксесоар. Дори и сега, когато може да видиш часа на мобилния или компютъра, аз все още се доверявам на ръчния часовник. А той е много добър, качествен от неръждаема стомана и дори водоустойчив. В тъмното пък стрелките му светят в приятно зелено:) Ето и модела, а марката е Casio.
Времето отново е тук, а стрелките тръгнаха да го гонят по циферблата на моя живот. Дали изтече времето за сън?
Съвсем случайно забелязах трите лепенки с надписи в автобус №111. Първата кръгла синя с надпис "Изход" е ясна. Друг е въпросът защо отвън няма друга с надпис "Вход". Втората обаче указва къде е аварийния кран и има указания за действие в две точки. Първоначално си помислих, че нещо се е изтрило или не виждам добре, но след няколко возения в различни автобуси, установих, че това е пропуск на буквата "р" и така вместо правилното "Завъртете крана по посока на стрелката!, трябва да четем Завътете. Третият надпис също е сгрешен и вместо "Пазете изхода свободен!" е написано "Пазете изхода свободеи". Няма да коментирам липсата на препинателен знак, но сбърканата последна буква ме навежда на мисълта, че това или е правено в чужбина или от някой, който е бързал или по-лошо, от някой неграмотен.
На кръглите надписи, както и на друг, който не съм снимал, за мястото, където да счупиш с чукче стъклото при опасност отдолу стои BG. За жалост направената веднъж грешка е тиражирана масово и сега краси всички автобуси по линии 111 и 306, а вероятно и други, за които не предполагам. Не зная, колко хора са го забелязали, пътувайки в малките и претъпкани в пикови часове автобуси, но повечето хора рядко обръщат внимание на такива подробности. Но за мен това е голям гаф на рекламна агенция, концесионер или на някой друг по веригата.
Друго нещо, което ми прави впачетление в тези автобуси е часовникът. Досега нито веднъж не видях един верен часовник. Ако е 18:45, той показва 15:10, а ако е 19:10 цифрите в червено светят 8:43. Въобще не може да се говори, че не е сменен при промяната към зимно часово време. Предполагам, че шофьорите нямат време за такива неща, но все пак в Германия или в Англия във всеки автобус часовникът е точен до секунда и изпълнява своята функция да дава точно време на пътниците в него.
Сигурно някой ще каже, че издребнявам и, че важното е, че са нови автобусите и те да имат парно или климатик и шофьорите да карат по-нормално сякаш возят хора :) Аз си мисля, че не е толкова сложно тези неща да се променят и затова ще пиша мейл до отговорните хора за този казус и ще ви уведомя, ако има развитие. Във форума на градската мобилност има отделна тема за този автобус. А вие с коя линия пътувате?
Днес е 8 декември. От една страна това е весел празник на всички студенти. От друга тъжен помен за един британски музикант и творец, на име Джон Ленън от град Ливърпул, който точно преди 30 години бе застрелян в Ню Йорк. Снимката горе е на книга, която още в гимназията се предаваше от ръка на ръка и се четеше, защото Джон си беше легенда и сред ученици и студенти. В музея на The Beatles в Ливърпул научих доста нови за мен неща за тази личност и за групата. На тази дата е роден и Джим Морисън от The Doors. Но нека първо да напиша нещо за празника.
Моят първи 8 декември беше в Панагюрище. Все още бях ученик в Немската в Пазарджик, а отидохме до там, за да празнуваме студентския празник с по-големи наши познати. Беше готино и вълнуващо и слушахме Джон Ленън. Беше истинско и неподправено. Танцувахме, смеехме се, говорихме си на стълбището до късно сутринта. Беше празник.
Първият ми такъв празник вече като студент в първи курс беше в хотел "Етър" във Велико Търново. Беше готино да гледаш нощно Търново от високите етажи на хотела. Скучна беше празничната вечеря в ресторанта, но скитането по улиците и дискотеките си струваше. Това се случи преди 14 години. След това много често бях сред организаторите на този празник и водих групи с автобуси в Банско, Боровец, Пампорово, Виена и други дестинации. Помня, че печатах предложенията (офертите) на цветна хартия и ги разлепях из входовете на всички блокове в Студентски град и това имаше голям ефект тогава и пълнех до два три автобуса :)
Днес 8 декември е работен ден и едва ли ще се различава с нещо от другите дати в календара. Все пак реших да си спомня за Джон с моя любима песен в негово изпълнение и да поздравя всички бъдещи, настоящи и бивши студенти. Честит празник, колеги!
За малко да не отида на концерта на Крис Норман снощи. Преди седмица четох в някакъв форум, че залата щяла да остане празна и имало много билети. Доверих се и се снабдих с билети чак в сряда, когато бяха останали само единични бройки. Залата бе препълнена и разпродадена, което ме изненада. Началният час бе 19, но от някои телевизии съобщиха 20 часа, с което се надявам да не са заблудили много хора, но накараха мен да проверя билета си и на сайта на организаторите от Радио 1. Не вярвайте на телевизиите, само това мога да кажа по този повод.
Песните на Крис Норман бяха едни от първите, които слушах като дете през 80-те. Дори имах една или две негови плочи, а те се въртяха и по радиото. Както разбрах наскоро, той е имал концерт с групата си Smokie през 1981 г. на стадион "Академик" пред 8 000 зрители. Идва за втори път в България преди 8 години в Банско на площада и тогава имах честта да бъда от организаторите на това събитие, а от бенда му само китаристът е останал да свири с него и до днес. Този път за малко цената на билетите и липсата на места отново да ме откаже, но за щастие това не стана.
Концертът започна точно в 19:15 с класиката на Smokie I'll meet you at midnight и точно полунощ е нещото, което свързвам с Крис Норман. Моята любима песен Midnight lady, всъщност написана от Дитер Болен, също говори за полунощ, но вече в комбинация с думата lady. Тази дума я има още в някои песни от 80-те като Lady in red на друг Крис (Де Бърг) и Lady на Kenny Rogers, написана от Лайнъл Ричи и някак си създадоха у мен още от ранни години почит към дамата, жената, която е уникална, която си заслужава и която е невероятна. Заради песента си мислех, че дамата, с която посрещна за първи път полунощ, ще бъде дамата на моето сърце. Честно казано вече не помня с кое момиче съм стоял за първи път до полунощ, но тръпката от песента и емоцията си остава и до днес.
Но да се върна на концерта. В началото изглеждаше, че Крис ще изсвири всички любими песни една след друга и ще си тръгне. Свиреше с лекота и гласът му бе на ниво. Явно годините нямат значение. На сцената нямаше много ефекти, а барабанистът изглеждаше отегчен от лесните партии в началото, които трябваше да свири. Добре, че имаше на ръката си една от модерните напоследък енергийни гривни и се закачаше с Мартина на йониката непрекъснато, за да бъде в добро настроение и да дочака мига, в който да развее къдравата си коса и да покаже на какво е способен. Ритъм китаристката и певица Тери достойно замести Сузи Куатро при Stumblin' In. Тя бе руса рок мадама, на бели токове с татуировки на рамената. Пропуснах да кажа, че Норман говори на български следните думи: Добър вечер, Как сте, Добре и Благодаря. Помоли хората в залата да вдигнат ръка тези, които говорят английски, а после пита и за български :) След няколко песни, той забеляза, че някой идва по-късно и заема мястото си в оркестрината,за което е платил 100 лева, и не пропусна да се пошегува с това. Набързо засвири с лекота няколко акорди от песните до момента и изпя по две строфи, а после последва акустичната част, в която бяха песните за мексиканското момиче и небеизвестната Алис, която всеки от публиката пя. С нея свърши и unplugged частта от концерта и дойде ред на моята любима песен за среднощната дама, когато той отиде при Мартина на йониката и я целуна накрая по устата при края на песента. Имах възможност да видя всичко това, защото съобразих да си взема бинокъла, тъй като местата ни бяха на втори балкон. Не е странно, че трима от бенда (басистът, барабанистът и пианистката) са немци, защото в Германия много ценят изпълнителите от 70-те и 80-те години и постоянно ги канят на участия.
След това дойде време за рокендрол. Крис Норман подкани публиката да стане и да танцува, което създаде работа на охраната, но той ги помоли да не пречат на хората и мнозина се здрависаха с него. Китаристът Джеф, който бе уникален със своите кръгли тъмни очила и нахлупена шапка се прояви с чудесно соло, а публиката още не знаеше какво я чакаше. Очаквай неочакваното! В едно прекрасно medley Крис започна с песента на Peter Gabriel Sledgehammer, продължи с Natbush city limits на Тина Търнър и Summer of 69 на Брайън Адамс и завърши с My Sharona, докато доста хора се чудеха, дали са уредени авторските права и се върна в своето творчество с Needless and pins, а залата бе под пара, танцувайки и пеейки. Звукът бе чудесен и публиката откликваше на всеки негов призив и бе на крака и пляскаше в ритъм. При последната част най-щастливи бяха барабанистът Дорино и Мартина на йониката, защото тогава те се развихриха. Последва бис, който бе в същото темпо, а последната песен от него If I get lucky бе сякаш посветена на всеки щастливец, който бе в залата и се наследи на този прекрасен дошъл малко по-рано Коледен концерт. Ето и сетлиста от концерта:
Intro 01. I'll Meet You At Midnight 02. Lay Back In The Arms Of Someone 03. For A Few Dollars More 04. Stumblin' In 05. The Night Has Turned Cold 06. Call On Me 07. If You Think You Know How To Love Me 08. Mexican Girl 09. The Boxer (Simon & Garfunkel) 10. Living Next Door To Alice 11. Midnight Lady 12. Love for sale 13. Love Is A BattleField (Pat Benatar) 14. The Growing Years Medley: --- Sledgehammer (Peter Gabriel) --- Nutbush City Limits (Tina Turner) --- Summer Of 69 (Bryan Adams) --- My Sharona (The Knack) 15. Needles And Pins 16. Don't Play Your Rock-n-roll To Me Бис: 17. Oh, Carol 18. If I Get Lucky Страхотен репортаж има тук, а за съжаление Крис не изпя още една любима песен Some hearts are diamonds и се чудех, дали нея да не сложа за край на поста, но все пак реших да се спра на най-любимата ми:
Вечерта не беше от добрите. Беше валяло, а на таблото стоеше крайният резултат от срещата: ЦСКА 1 Бешикташ 2. Подкрепата на публиката и хореографията бе на ниво. Играчите също доста се постараха, но имаше един голям проблем и той се казва: СТРАХ.
За жалост страхът управлява делата ни и проваля начинанията. В ЦСКА тази вечер имаше страх пред гола. Той се бе настанил удобно при Спас Делев и Маркиньос и не им позволи да вкарат. А положения имаха. Как може да се бориш, да преодоляваш трудности, играчи, да надбягаш и себе си дори, а сам срещу вратаря да те хване шубето и да се спънеш или вратата пред теб да се смали като Алиса в страната на чудесата?
Уникално е преживяването да си част от една публика, която е обединена в името на 4 букви, на един отбор, на една идея и на една мечта. Тя е готова да стои на стадиона и в студ, и в сняг, и в дъжд, и в пек, и пак да подкрепя любимците си. Не я спират високи цени на билети, не я спира лошо време или други оправдания, че го дават по телевизията.
Напоследък ходенето по европейските мачове на ЦСКА ми носи само разочарование от резултата, но не и от преживяването. Чакаш ги с нетърпение, защото именно в европейските мачове отборът на сърцето ти има шанс да победи всеки, стига само да си повярва. Вярно е, че на стадиона няма как да видиш повторение на гол, спорна засада или красиво отиграване, но може да видиш подкрепата и да чуеш гласът (или по точно ревът) на публиката. А това не е малко. Може да се почувстваш част от нещо голямо, дори и да си сам. А това е повече от някакви цифри.
ЦСКА е вън от Европа този сезон и дори природата започна да плаче след втория гол за Бешикташ. А привържениците вече мислеха за следващия сезон в Европа. С нови надежди и нови мечти. А мечтите са красиви и безплатни...
Започнах да свързвам датата 1 декември със синдрома за придобита имунна недостатъчност (СПИН) някъде в средата на 90-те години, когато започнаха и първите кампании у нас. Като ученик и студент за мен и моите приятели това бе ден, в който можехме да се снабдим с безплатни презервативи :) и да заговорим симпатичните девойки, ангажирани в кампанията. По-късно свързвах този ден с Фреди Меркюри и загубата му заради този синдром. Не е забавно, когато е замесена и смъртта, и известни личности, които не са се пазили.
В интерес на истината почти винаги съм ползвал презервативи до брака си, а любимите ми бяха Lifestyles, въпреки че повечето ми приятели предпочитаха Durex. Това наистина е най-добрия начин за предпазване от болести като синдрома и други неприятни такива, а също така и от нежелано забременяване. Според статистиката в България има над 1 200 болни от синдрома, което е малко на фона на други страни, но все пак не е за пренебрегване. Няма да коментирам кампанията тази година, защото имаше доста противоречиви отзиви за клипчетата, но слогана "Презерватирай се!" ми хареса.
Лентичката с ален цвят, която стана символ на синдрома успешно се използва с нашия трибагреник за подкрепа на медиците ни в Либия. Самата лента е създадена от организация от художници в Ню Йорк през 1991 г. и е знак за подкрепа към болните от синдрома. Може би е червена заради кръвта или да предизвика внимание, на за първи път е носена от актьора Джеръми Айрънс през същата година, а масово се ползва за първи път през 1992 г. на концерт на Фреди Меркюри, когато са доставени над 100 000 лентички. Шоуто е наблюдавано по телевизията от повече от 1 милиард души в 70 страни. Това включва и мен.
Тази година не успях да видя някъде да раздават презервативи, но сигурно е имало, а попаднах на брошура, която запазих. Накрая само две неща: Пазете се, презерватирайте се!
Днес е Андреевден, а един Андрей вече го няма. Сбогувахме се с него, но не и с това, което остави след себе си. Казват, че актьорството е призвание и карма, а аз бих добавил, че това е вълшебство. Гледал съм поне четири негови постановки и си спомням как грабваше аудиторията и не я пускаше и си правеше каквото иска с нея. Не случайно билетите свършваха бързо, а рекламата вървеше от уста на уста. Трудно е да повярваш, че моноспектакъл може да бъде така интригуващ и вълнуващ, но само той и Мариус правеха моното в стерео. Музиката беше навсякъде. Имаше ритъм, имаше барабани. Няма да забравя как приканваха минувачите на Раковска да влязат, удряйки барабаните с все сила. Сега звучат само погребалните барабани и те са сухи и отекват в съзнанието за една загуба. Загуба на човек, на живот, на личност, на актьор, на артист... Нарочно не исках да чета какво пише за него и никога не съм се интересувал от неговия личен живот, а само от това, което той правеше на сцената, а то беше необикновено. Така и исках да го запомня. Необикновен и невероятен. Андрей. Баташов. Отиде си есента, идва зимата. Утре е декември, а днес, днес беше Андреевден. Сбогом!
Днес разбрах, че на 59 години този свят напусна спортният журналист Камен Тотев. Познавах го от магазинчето на националния стадион, което държеше преди. Бях му дал на консигнация шалове, чаши и значки на ФК Хебър (Пазарджик). Говорихме си за футбола, за Пазарджик и добрите стари времена. Беше мил човек и можеше да се говори надълго и нашироко с него. Беше продал шалове на чужденци колекционери, които го бяха разпитвали за Хебър. После изчезна. Нямаше го. Дължеше ми 50 лева. Майната им на парите, хората са важни! Осъзнаваш го, когато загубиш някой, а тази година загубих още двама познати. И те като Камен бяха позитивни и готини.
