Вратата бе леко открехната и през нея се прокрадваше слабата светлина на нощната лампа. Нощта бе дошла с тъмната си мантия и бе покрила града с тишина и нежност. Книгата лежеше обърната към килима наполовина прочетена и донесла съня на изморената си читателка. Черните букви на белия лист се бяха спотаили в очакване на своето прочитане и намиране на смисъл и нови познания за жадните очи на своята господарка.
Хартията и корицата ухаеха на ново, недокоснато и предизвикваха смисъла, който караше всеки нов читател да препуска през страниците с надеждата да открие нещо интересно, любопитно, поучително и нещо, което да сподели на своите приятели и познати. Последната страница чакаше своята усмивка, въздишка или радост, която щеше да добави последния акорд и да се пъхне на топло сред други книги на лавицата. Там рискът да бъде отново отворена и прочетена се свеждаше до минимум и цялостта се запазваше чиста.
Писателят седеше на неудобен дървен стол, подпрял с двете си ръце тежката глава и галейки небрежно своята тридневна брада, търсейки вдъхновение там някъде между космите и под сбърченото си чело. Наближаваше полунощ, а това бе времето, когато Музата го навестяваше понякога и го караше да пише върху белия лист, да трака на пишещата машина "Марица" и мислите му да се леят като марката на своя основен инструмент за въздействие. Тази нощ обаче тя закъсняваше и май бе на път да пропусне новите словосъчетания, натракани набързо в тихата нощ. Сънят обаче бе тук и правеше всичко възможно да натовари с тежест клепачите на автора.
Понякога борбата между съня и музата завършваше с недовършени строфи и отпусната глава на меката възглавница. Какво ще спечели всеки нов читател и какво ще загуби всеки стар автор е неизвестно и не толкова интересно. Сънищата и мечтите винаги могат да намерят място на някоя страница така както в някое топло легло може да се намери място за още един читател.
Лека нощ!
.................
А.А.
