Писмо до “Щурците”

Никога няма да забравя как братовчед ми ме заведе на моя първи рок - концерт. Годината беше 1987, а аз бях едва на 10 години. Седяхме заедно с него на кафето пред хотел "Елбрус" в Пазарджик и чакахме да стане време да влезем в спортната зала и да присъстваме на нещо уникално: концерт на Щурците. Като си седяхме и разговаряхме разпалено, видяхме как те слизат от една кола и съвсем спокойно се отправят към залата. Не можехме да повярваме. Преди този концерт бях слушал на касета албума им "Мускетарски марш" у братовчед ми и бях запленен от една песен за призрачен замък. Самата зала беше претъпкана с войници, ученици, студенти и хора от всякакъв вид. Никога не бях виждал нещо подобно. Така ми се е запечатал този спомен за Щурците. Цялата зала скандираше името им и всичко вреше и кипеше. Като започнаха с първата си песен, всички бяхме на крака и се възхищавахме и преживявахме тяхната музика. Години по-късно отново бях в тази зала на концерт на "Щурците", като този път бях със сестра ми и приятели. Изчакахме ги след концерта и им предложихме да отидем в някое заведение, но те бързаха за Пловдив за друг концерт, но се разписаха на плакат и тяхна снимка. След това ги гледах за 30 години "Щурците" в зала 1 на НДК и понеже братовчед ми не можеше да присъства аз му се обадих и го направих съпричастен поне към една песен, в който се пее "Препускай тогава за чест и за слава!" Винаги е имала тази връзка между нас, а като си купих билетите за концерта на 12-ти декември отново в зала 1 за тяхната 40-годишнина се замислих, дали той ще успее да дойде този път. Не само това, той написа страхотна статия в Стандарт тази събота, която си позволявам да публикувам цялата тук. От вестника са му осигурили два билета и няма нещо, което да ме радва повече, че ще бъдем отново заедно в една зала на концерт на нашата любима група Щурците 20 години по-късно....

"По пример на други величия на рока - "Ролинг Стоунс", и родните рокаджии "Щурците" ще отбележат 40-ата си годишнина на сцена подобаващо. Кирил Маричков и компания подготвят грандиозен концерт в зала 1 на НДК за юбилея си. Събитието ще е на 12 декември, а феновете ще могат да се порадват на групата в пълен състав - Кирил Маричков, Пепи Гюзелев, Георги Марков и Валди Тотев. Годишнината ще бъде белязана и от излизането на най-новия студиен албум на бандата "На прага на сърцето", който ще бъде представен на концерта, заедно с още много от най-любимите хитове на Щурците. Сред най-запалените фенове на групата е нашият колега Борислав Петров.

Здравейте, Киро, Пеци, Валди и Жоро!
Пише ви Борето Щуреца. Този прякор го дължа на вас и някога в студентските години повечето хора ме наричаха така. Сега е друго време и в динамиката му много хора си забравят имената, камо ли да помнят прякори. Докато слушам парчетата ви, за хиляден път може би си задавам един и същи въпрос: Кое във вашата музика е толкова силно, че може дори да повлияе на съдбата на такива като мен - и по-стари и далеч по-млади от поколението, родено през 60-те. Ако си отговоря, може би ще стане ясно и защо "Щурците" се превърнаха в легенда, в сакрална част от съкровищницата на българската рок- и поп музика.
Без излишна дързост ви пиша и от името на милионите ви почитатели, някои от които изкарват хляба си и далеч от нас. Тръпката, че отново сте на сцена, уверявам ви, е споделена с тях. Някои от нас някога бяха членове на прословутия клуб "Приятели на "Щурците", други просто бяха и остават ваши почитатели. Казвам го така, защото тогава фенклубовете звучаха по този начин. Може би загадката, с която разплитам мита, се крие именно в този клуб. Където и да бяхме - в училище, на работа, в казармата или у дома, каквито и да бяхме - болни, страдащи, влюбени и щастливи, до нас достигаха вашите отговори на писмата ни. Понякога за празници и концерти идваха като приятна изненада, без да сме ги очаквали. Сигурен съм, че тази споделена обич ще продължи докато ни има, докато я има и рок музиката.
Другият ключ към енигмата "Щурци" може би е в чисто българската ви визия, в трансформирането на поп- и рок парчетата в песни с родна закваска, заредени от недрата на нашия фолклор. Бях на 5 или 6 години, когато баща ми ме заведе на гости у негов приятел в Станке Димитров, сега Дупница, където двамата учеха. Спомням си, че ме сложиха да спя на легло, над което на стената имаше плакат, а на него личаха битълсовите физиономии на четири момчета: Кирчо Маричков, Петър Гюзелев, Веселин Кисьов и Петър Цанков. Не запомних лицата, а само оригиналните фолклорни костюми с шевици по тях. Приятелят на баща ми на следващия ден на някакъв измъчен магнетофон ми пусна за първи път "Веселина" и "Звън", разказа ми за "Бъндараците" и "Щурците", както и за "Огнените момчета". Доста по-късно, когато започнах да събирам всичко за групата, да ходя на концерти и тя да стане част от живота ми, възкресих този първи спомен за вас, спомен за "Щурците"... Сега спомените валят като новогодишен сняг, един след друг. Имаше една среща в Пловдив, просто разговор с вас. След майтапите на Жоро Марков и Валди Тотев дали "Среща" е най-популярното парче на групата Кирчо направи викторина. Отговарях пръв естествено и при втория плакат Валди ми каза, че той е за гаджето ми. А после при третия ме помоли да го дам на второто си гадже.
Помня колко ви харесваха девойките но нас, момчетата, привличахте с нещо друго: Може би с тази отчайваща отдаденост към истинския приятел, с жаждата за свобода и със здравите китари, разбира се. И с тази увереност, че все някога ще дочакаме последния милиционер, който ридае върху Омир. Това стихотворение на Миряна Башева, направено от Валди Тотев, беше поредното доказателство, че не само с музика, но и с текст вие отправяхте точните послания. Това дразнеше конюнктурата, а оттам тръгваха и митовете, че или сте избягали някъде, или властта ви е запряла в най-тъмния затвор. Музикалните критици сигурно много са се чудели как и защо една група, тръгнала от "Хедоуз", "Бийтълс" и "Ролинг стоунс", може да свири и съвсем различни неща - първо с Косьо Атанасов, после и с Боби Панов. И как същата група има в репертоара си парчета като "Някои от вас" и "Стълбата", например. Но това са "Щурците". Така обясни вашето дълголетие и любимият ни Георги Минчев, който няма забравяне. И не само заради неговата, вашата и на Борето Карадимчев "Бяла тишина", а и заради вечното момчешко упорство да съхраним българския рок
Преди Стената да падне, руснаците имаха своята "Машина времени", източногерманците - своите "Карат" и "Пудис", а унгарците - своите "Омега" и "Кастаго". Ние бяхме горди, че имаме вас. Спомняте ли си финала на един филм за вас? Там едно момиче в писмо до групата ни казваше: Ние слушаме "Рейнбол" и "Пинк Флойд". Но те са някъде далече, не можем да ги усетим и да ги пипнем. Затова не се отказвайте и свирете!"
Горе-долу на нейната възраст бях написал едно стихотворение за вас. Ръката с листа трепереше, затова, когато ви видях в един ресторант след един концерт, дълго се колебах. Трябваше ми малко помощ от моите приятели, а те се оказаха целият клас. И така успях да връча листчето на Кирил Маричков. А на него пишеше:

"Щом мъка те обхване днес,
или глава боли те,
не се коси, навън излез,
спомни си за "Щурците".

Приятел ли те нагруби,
и скучни станат дните,
недей си вярата губи,
запей като "Щурците".

Момиче ли ти каже "не",
или сълзят очите,
недей прегъва колене,
мечтай като "Щурците".

В пролет, лято, есен, зима,
там някъде в тревите,
търси другари четирима,
търси, момче, "Щурците".

Сега след няколко книжки зад гърба си, с малко по-други стихотворения, това ми се вижда доста смешно, но и много мило. Затова се радвам, че отново сте на автостоп, момчета. Защото такъв е вкусът на времето. И защото го знаят и дъщеря ми, и всички синове и дъщери на вашите фенове.
С обич,"
Борислав Петров



След това мога само да ви пусна това:

Препускай тогава, за чест и за слава!

Хотел с Нула звезди

Вчера случайно попаднах на тази статия за първия хотел с нула звезди по света. Стана ми много любопитно заради факта, че работата ми е свързана с хотели, но всички от тях варират от 1 до 5 звезди. Това е и официалната категоризация. Има и няколко изключения в света за хотели 6 или 7 звезди, но те са съвсем частни случаи и търсят популярност и скъпи клиенти. Хотелът с 0 звезди е в бункер и при опасност в рамките на часове трябва да реагира и да стане отново убежище за хората от малкото швейцарско градче. Много ми допадна как двамата братя близнаци са се заели да предадат арт атмосфера на хотела без прозорци и да го представят на
широката публика. Така след хотел изцяло от лед се появи и хотел-бункер с 0 звезди и действително от него нямаш видимост до звездите :) Може да пренощувате в хотела за най- много 30 лева. Струва си, нали?

Ето и видеото за хотела (на немски)


Ето и сайта му:
http://www.null-stern-hotel.ch/

It's probably me

If the night turned cold and the stars looked down
And you hug yourself on the cold cold ground.
You wake the morning in a stranger's coat,
No one would you see.
You ask yourself, who'd watch for me?
My only friend, who could it be?
It's hard to say it, I hate to say it, but it's probably me.

When your belly's empty and the hunger's so real
And you're too proud to beg and too dumb to steal,
You search the city for your only friend,
No one would you see.
You ask yourself, who'd watch for me?
A solitary voice to speak out and set me free.
I hate to say it, I hate to say it, but it's probably me.

You're not the easiest person I ever got to know
And it's hard for us both to let our feelings show.
Some would say I should let you go your way,
You'll only make me cry.
But if there's one guy, just one guy
Who'd lay down his life for you and die,
I hate to say it, I hate to say it, but it's probably me.

When the world's gone crazy and it makes no sense
And there's only one voice that comes to your defense.
The jury's out and your eyes search the room
And one friendly face is all you need to see.
And if there's one guy, just one guy
Who'd lay down his life for you and die,
I hate to say it, I hate to say it, but it's probably me.

I hate to say it, I hate to say it, but it's probably me...

http://vbox7.com/play:2ed2c760

David Sanborn: Here and gone!

Няма по-точно заглавие за снощния концерт на великия саксофонист Дейвид Санборн в зала 1 на НДК. То съвпада с името на последния му студиен 23-ти поред албум, издаден преди две седмици. Той беше тук и си отиде, но остави страхотното преживяване за един великолепен концерт, за един професионалист и същевременно много земен човек. Още като отивах към залата видях, че продават последния му албум на гардеробиерната. След като си го купих, разбрах, че след концерта той ще раздава автографи на същото място. За моя изненада залата беше полупразна, но явно не всички са оценили кой точно идва в София и България за първи път. Ако някой беше споменал, че той е свирил със Стинг, Ерик Клептън, Марк Нопфлер, Дизи Гилеспи, Рей Чарлс,Роджър Уотърс и много други, може би хората щяха да са повече. Може би причината бе и отлагането на концерта от 25 за 29 октомври. Но това са подробности. От моето място на 9-ти ред виждах идеално всичко и възприемах чудесната музика на Дейвид. Концертът започна в 20.25 и свърши в 21.50. След всяка композиция той говореше на публиката. Беше научил да казва едно чудесно "Благодаря" и сподели, че е бил впечатлен от Иво Папазов на един концерт. Страхотната музика, която правил го накарала да дойде в нашата страна и сам да се увери как е в България. Алт-саксофонът му говореше вместо него по време на изпълненията. Има концерти, на които съжаляваш, че твоя любим изпълнител не е изпял еди коя си любима твоя песен. Все пак не може в два часа да побереш всичко от творчеството си, а и музикантите представят новите си неща, въпреки че перфектно осъзнават, че публиката си пада по старите. На този концерт нямаше нещо подобно. Имаше само една песен, и много композиции и мелодии, които ме зарадваха. Гледах сам концерта, но не се чувствах самотен. Нисичкият усмихнат саксофонист с вече побелели коси донесе радост на хората в залата. След края на концерта Дейвид раздаваше автографи на билети, дискове, плакати и стари плочи. Един фен бе донесъл плоча от 1979 година и Санборн се впечатли, че има почитатели от толкова години. Имаше добър контакт с всеки и не се умори да надписва и да се здрависва и снима с хората. Благодарих му за музиката, която прави и за изнесения концерт.Стиснахме си ръцете и се разделихме. Тръгнах си към вкъщи удовлетворен и щастлив, че един от любимците ми беше тук. Беше тук и си тръгна. Дано дойде пак. Все пак обеща на толкова много хора :)

31

Вчера станах на 31. Денят мина някак си неусетно. Започна добре в таксито до работа, когато по някое радио поздравяваха рожденници. Сетих се за чичо ми Тошо (Бог да го прости!). Преди години винаги ме поздравяваше с песен по националното радио и пращаше телеграма. Колко романтика и мили спомени има в тези жестове. В забързаното ежедневие само напомнянията по скайп и кю помагат да не забравим любимите хора на техните рожденни дни. Вчера получих много съобщения на мобилния, обаждания от близо и далеч, а и по скайп и кю едва смогвах да благодаря на всички. Точно в 3 и 10 почерпих и колегите с торта, ядки и напитки. Те пък ми подариха биографична книга на "Jimi Hendrix: Стая с огледала" и билет за утрешния концерт на саксофониста David Sanborn. Вечерта празнувах с най-близките си у дома, а поздравленията не секваха до полунощ. Замислих се, че започнах този блог точно на предишния си рожден ден и вече 1 година пиша чат пат тука. Дали някой го чете, не зная, но поне е идеалното място за мен да споделям мисли и чувства. И така: Честит рожден ден на мен!!!

P.S. Роден съм на 13-тия етаж в Майчин дом-София на 27 октомври 1977 година-четвъртък в 13 и 20 часа.

P.P.S. Не мога да не спомена, че се сетих и за това как празнувах рожденните си дни в Студентски град с гости между 20 и 30 човека, разтворими степчета, макси-микс и ядки и това за скромната сума от 16 лева. Тази година рожденния ден ми струва 160 лева,а гостите ми не бяха толкова много като навремето в студентските години. Такива са цифрите и фактите, а спомените си остават за мен...

Петъчно

Ако някой ми беше казал, че Mariliion звучат оптимистично, щях да му се изсмея. Досега свързвам песните на тази група все с тежки периоди в живота ми. Явно новият им вокалист обаче има принос към тези оптимистични текстове и това звучене и аз вече съм горд притежател на два билета за концерта им в зала "Универсиада" на 21 февруари 2009. Повече инфо за билетите тук Иначе ето и парчето, което ме вдъхнови в края на работния ден в края на работната седмица:
Никой не може

Приятна събота и неделя!

kerouac

На тази дата през 1969 година умира Джак Керуак. Този американски писател повлия доста на живота ми, когато бях в гимназията. Запалих се стила му, като за първи път прочетох "По пътя" - библията на всеки стопаджия и битник. Не съм пропътувал толкова километри, колкото той, но в България осъществих доста пътувания на стоп. С мой приятел само на автостоп през едно лято за седмица пътувахме от Резово до Дуранкулак. Веднъж при пътуване във влак от Пловдив до Асеновград на седалката си намерих книгата "По пътя". Това бе знак за мен тогава. Имам поне 6 различни издания на български и на английски на най-известната му книга. Но след нея моя любима си остава "Ангели на самотата.". Заради него си измислих и моя първи ник в Интернет. Първо за чата в Гювеч, където намерих истински приятели, а по късно и за моето кю. Така, че Джак или Джек Керуак играе съществена роля в живота ми по пътя...

Бобчо

Бобчо умря онзи ден през нощта в съня си.
Той беше много вярно куче, което винаги ни придружаваше навсякъде. 15 години той живя на свобода. Не сме му слагали каишка никога. Когато вратата стоеше отворена той лягаше пред нея, за да пази къщата. Беше риж с цвят като Алф и неповторим. Разбираше всичко, което му казвахме. Беше послушно куче, но обичаше да скитори по улиците и се връщаше с някоя рана получена в уличен бой. Винаги, като ни видеше, размахмаше малката си опашка и се радваше. Тичаше и си играеше по поляната и гонеше котките. Не се оплакваше и свикваше при всякакви условия. Другите кучета ревнуваха от неговата свобода и той понякога ги дразнеше, като минаваше съвсем близо до тях, но на безопасно разстояние. Не знам как минаха тези 15 години, но се привързахме към него страшно много. Когато Богомил Бонев бе на власт в МВР той получи този прякор от баща ми, защото пазеше нашата къща така, както Бонев държавата (поне така си мислехме тогава). Последният ден лежеше на едно място и само си повдигаше леко главата, за да ни погледне. Не помогнаха и инжекциите на ветеринаря, а той беше осляпал с едното око и беше станал кожа и кости. Беше ми много тъжно, когато го погребахме под един орех в полето с надгробен камък. Под същото дърво погребахме и предишните ни кучета Ерик и Роки. Стана ми много тъжно и сълзите напираха в очите ми. Тази сутрин го извиках по навик, за да му дам кокали но го нямаше...

Сбогом, Бобчо! Ти беше един истински приятел...

Кафе

От началото на месеца спрях кафето и газираните напитки. Причината бе тежък грип, който още не ще да ме пусне и все още кашлям. Тъй като не пия алкохол и не пуша, единственият ми порок беше кафето. Не че бях чак толкова пристрастен към него.Напротив. Пиех само едно сутрин, а по изключение и едно следобяд. Кафе пия от студентските ми години. За мен това се превърна в ритуал. Преди да отида на лекции задължително си оставях време да се насладя на сутрешното кафе и сутрешния вестник. Предпочитам дълго кафе по възможност Lavazza или Illy със суха сметана по възможност Coffee mate и три лъжички захар. Пия кафето си бързо. Не мога да да стоя половин час на едно кафе и не обичам да го пия прав, на път за работа, в кола или в градския транспорт. Не знам, дали ще ми липсва, но засега резултатът от липста му ми се отразява добре. Не съм чак толкова нервен и спокойно решавам трезво различни казуси в работата и личния живот. Сега пия чай от мента. Успокояващо ми действа. Сбогом, кафе! И до нови срещи :)

Сбогом, лято!

" Има и такива дни, които сякаш си поемат дъх, задържат го и цялата земя замира в очакване. Някои лета не искат да свършват. .... Бабата погледна през прозореца как слънчевата светлина огрява двора, как изпълва ябълковата градина със злато , и изрече като ехо същите думи:
-Сбогом, лято. Ето ти го и октомври......
Облаци минаха над моравата. И когато слънцето се показа, в кухнята бабата почти прошепна: "Лято, Сбогом"."
Случва ми се за пореден път да попадна на точната книга в точното време. Видях я на витрината на книжарница "Пингвините" (голям фен им станах-много са готини) и се изкуших да я купя. Откога не бях чел Бредбъри? От гимназията вероятно. Още в трамвая зачетох корицата и разбрах, че това е продължение на "Вино от глухарчета." Спомням си как ме впечатли тази книга преди доста време. Лятото го прочетох на един дъх и в един през нощта в главата ми нахлуха неканени мисли. Спомен за детството и един образ на дъхава природа, покрита в есенни листа...

Сбогом, лято....
Дойде октомври-моят месец-моята есен.Има време до зимата.
Сбогом, лято!

P.S. ИК Бард публикуват цената на книгите си в лева и евро. Явно се готвят от сега за смяната на паричната единица в България след две години. Сбогом, лято е на цена 5,10 Евро!