Шменти капели

За първи път чух думите "шменти капели" от устата на премиера Бойко Борисов, в реч пред немските консерватори, насочена към предишното правителство. Въпреки, че зная немски, не успях да разбера какво значи това словосъчетание. След това то придоби огромна популярност в медиите и дори накара Влади Карамфилов да смени първоначалното си заглавие на филма "12:10", което е трябвало да покаже, че времето е спряло през последните 20 години, но Капелите на Шменти се оказа доста по-добър избор.

За да не Ви мъча повече (за тези, които не знаят) ще напиша значението, което открих в Интернет:

"Шмент и Капели" е била реномирана фирма, кръстена на имената на двама съдружници от началото на двадесети век в Царска София, които имали верига от магазини за шапки. Постепено започва да се ползва в разговорния език, като синоним на лъжа и измама. Други синоними са: ала бала, тинтири минтири, тути кванти, пунта мара, лъжа и измама, врели некипели.


Този филм е правен в продължение на 11 години и отразява случващото се в България през последните 21 години. Ще пусна първо трейлъра:



"Операция Шменти капели" е комедия за това, което стана пред очите ни, без ние да го разберем. Режисьор е Иван Митов, а сред актьорите са Август Попов, Джони Пенков, Джеки Стоев, Захари Бахаров, Христо Шопов.

Да си призная, докато гледах филма, почнах да съжалявам главния герой Цеко Цеков, на когото му се случваха какви ли не неща само заради объркан номер на табелка, а всичко това бе гарнирано с култови реплики като: "Ти плати ли си парното?"; "Ти си едно ЕГН!" "Каква е тази държава?"

През скромния му дом се изредиха всевъзможни хора, търсейки нещо, което клетият човечец не можеше да предложи. Много хумор, много за съжаление реални случки, има в лентата на Влади Въргала. Хем ти става смешно, хем ти става тъжно, защото главният герой може да бъдеш и ти...

Мислех да пусна за край песента на Милена "Ала бала", което си е точния синоним на "Шменти Капели", но в крайна сметка реших да заложа само на шапките.

А Вие носите ли шапка? А гледахте ли "Шменти капели"?



Снимка: facebook страница на филма

Когато простосмъртните спят...

Докато ми е любима дума. Кърт Вонегът ми е любим автор. Събирането им в едно е най-новата издадена на български книга от издателството с име на птица и с много качествени заглавия, Колибри. Заглавието е "Докато простосмъртните спят." Веднага у мен се породи въпросът, дали има и сложносмъртни, къде се подвизават и какво ги отличава от простосмъртните?

Дали те са богове и защо не спят? Какво ти тормози? Какво ги вълнува? И какво точно се случва докато техните противоположности спят? Отговор на тези въпроси може и да не откриете в 224-те страници и в 16-те разказа в книгата, но определено за мен Вонегът не е простосмъртен, а дори ще си позволя да го нарека безсмъртен.

Разказите са писани през 50-те години, но са актуални днес и ги прочетох в подходящия момент, за да погледна с други очи на случващото се около мен. Писани са за различни медии и няма сюжетна връзка между тях. Не мога да скрия, че ми харесаха доста.

Четох ги на различни места: в метрото, в трамвая, в автобуса, в тролея, на пейка в парка, в леглото, в колата, докато чакам, и след всеки един се усмихвах и се замислях.Не ви съветвам да ги четете накуп. Карайте един по един, дори и в обърнат или разбъркан ред. Всеки е различен, но си личи, кой ги е писал.

Вонегът заедно с Бредбъри, Адамс, Ъпдайк и други автори изиграха голяма роля във възприятието на света и на писането през моите ученически и студентски години. Имам всичките книги на Кърт и на английски, и на български освен тази на простосмъртните на английски, където корицата е далеч по-добра от тази на българското издание. Важно все пак е съдържанието, а то е за хора с чувство за хумор и самоирония и за фенове на автора, разбира се.

Само докато спим губим време и вдъхновение, но и сънуваме, а докато простосмъртните спим, някой твори.

И това ще мине ;)

Аве на стоп към себе си

Аве от латински е дума и за здравей и за сбогом, а също така и бъди здрав. Аве е и името на български филм, който гледах, а така се казва и главната героиня в него. Аве Мария е популярна песен, която носи тъжни нотки, а с такива е наситен и филма. В сто минути в него има философия на автостопа и на живота или както пееха Щурците "животът да спреш на стоп с ръка". Много реален и много близък го почувствах лично аз и причините са в добрия сценарий, режисура и актьорско присъствие.



Всеки, който е пътувал често на стоп, знае какво е да пътуваш със случаен твой колега и конкурент на пътя. В случая компанията на нахаканата девойка не е желана, а със себе си тя води и доста объркани и измислени истории, в които се оплита и носи допълнителни неприятности на младежа. Въпреки всичко те заедно стигат до дестинацията, но там не намират това, което са търсели, а и са много закъсняли. Закъснението им ги сближава и ги води на едно погребение на брега на Дунава. Животът е и тъжен и труден, но има ли с кого да го споделиш, нещата стават различни. В крайна сметка всичко свършва в една хотелска стая в Горна Оряховица, която виждате и на снимката по-горе, и след това пътищата отново се разделят така, както са се пресекли. Поуката е, че колкото и надалече да бягаш, от себе си не може да избягаш...
Аве!

Когато има защо

Няма по подходящо заглавие за третия студиен албум на Белослава, а също така няма по-голяма причина за посещение на концерта, на който тя го представи.

Когато има защо, Белослава пее и се раздава.
Когато има защо, Белослава споделя и чувства.
Когато има защо, Белослава ни омагьосва.
Когато има защо, Белослава е на сцената...

Не мога да скрия, че я харесвам още от дебютния и сингъл "Между две луни" и че си купих касетката на първия албум "Улици" и тя звучеше в моя уолкмен докато се разхождах из софийските улици :) Годината бе 2001, а цветът на албума бе предимно оранжев като детството. 9 песни и малко повече от половин час ми бе достатъчен, за да се потопя в музиката на бялата слава.

Вторият албум "Слушай ме" се появи в края на 2005 и началото на 2006 и нямаше как да не се подчиня на апела му. Дискът бе розов и с пеперуди и песните бяха повече от добри, нищо, че бяха фатални на брой (13). Клиповете също ме грабнаха, а настроението бе лежерно и приятно.

И ето, че дойде време за третия албум. Той е лилав, но не само цветът е лилав. Концертът също имаше един такъв на цвят уют. Песните са 17 и се вижда, че има градация и в пряк и преносен смисъл :) Всяка една от тях е като филма 17 мига от пролетта, а именно през пролетта ги чухме всичките. Пристигнали по-рано в зала "България", която се слави като зала с най-добра акустика още от построяването и през 1937, видяхме на сцената един DJ с тъмни очила, който половин час пускаше готини мелодии като сред тях беше и тази от теглене на тиража на Тотото.

Белослава се появи сияеща, усмихната и облечена в дълга черна рокля с бяла яка и бели ръкавели. В продължение на вечерта, песен след песен тя сваляше по нещо от себе си и го раздаваше на публиката така както и правеше с песните си.

Беше ми изненадващо да видя Емил Костадинов на неин концерт, а няколко реда пред мен бяха още и Мария Илиева и куп други български изпълнители.

Няма да се спирам подробно на сетлиста и на изпълнителите, защото Нуша много добре го е написала тук.

Изпълнителката е споделила мнението си за албума пред avtora.com тук и най ми харесва, че тя мечтае за простички неща. Затова всичко е толкова ясно и лесно и добро.

Като завършек ще кажа само, че нямат значение годините, разстоянията и местата, където се срещаме, когато има защо, а с Белослава винаги има защо...

Европа беше тук!

Така както се помни първата любов, така помня и аз първата си любима рокгрупа. Влюбих се някъде в края на 80-те и всичките ми спомени нахлуват заедно с думите на всяка песен на Юръп. Не помня, дали знаех още от самото начало какво значи името им, но музиката ме докосна. С нея преживявах първото си влюбване. Изборът беше мой и за двете. С нея пътувах до тогавашния Съветски съюз, за да играем народни танци. Бяхме на дискотека и тогава чух за първи път шведската група и ме грабна. За първи път видях и въртяща се топка със стъкълца, отразяващи светлините в унисон с музиката. За подарък от домакините получих значка на Юръп и касетка, на която от едната страна беше записан албума от 1986 The final countdown, а от другата този от 1988 Out of this world. Наистина бях извън този свят и всичко бе много вълшебно. Няма да забравя нощта, в която си пуснах касетката. На чуждо място, загледан в нощта, която надничаше през прозореца, влюбен безнадеждно в по-голямо от мен момиче и наслаждаващ се на всяка нота на талантливите музиканти, които не спирах да слушам и чиято касета подарък с тяхна снимка вместо обложка, не спирах да обръщам.

Години по-късно имах късмета да ги видя на живо на площада в Ловеч и отново бях очарован. Излишно е да казвам, че имам всеки техен албум, а интересното е, че тези до 1992, когато след Prisoners in paradise те се разделят, ги имат на касети и ги слушам в колата, а новите от 2004 насам са на дискове и вече ги слушам на компютъра. След концерта в Ловеч през 2007 не можах да заспя и цяла нощ слушах техни неща. Същото бе и сега...

Новината, че Europe the band, под това име се подвизават сега симпатягите, идват за втори път в България и то в София, ме зарадва и още на първия ден, щом пуснаха билетите, се снабдих с такъв. Всеки ден го поглеждах и броях дните до снощи.

За първи път отивах на концерт сам и дори закъснявах, но бях учуден, че няма тълпи пред зала "Фестивална", в която също за първи път посетих концерт. Подгряваща група бе "Аналгин" със Звезди Керемедчиев, познат и като вокал на "Ахат" (все в групи с буквата "А" участва) и въпреки, че нямах нужда от хапче за глава, техните изпълнения ми дойдоха добре, и дори това, че Звезди сбърка Фестивална с Универсиада, не успя да развали нагласата. Бях на два метра от сцената и само си представях как на нея ще стъпят моите любимци. Чуха се коментари около мен, дали заради мача Швеция - Англия, те няма да претупат концерта и да ходят да си гледат срещата от Европейското. Разбира се, това не се случи. Европа бяха тук снощи и бяха на ниво.

Точно в 21:12 те се появиха на сцената на фона на обложката на новия си албум Bag of bones, който успях да си купя точно преди концерта, и забиха три парчета от него. От тях бях слушал само едно парче, но и другите си ги биваше. Концертът мина на един дъх и изпълниха по едно парче от всеки техен албум, а аз пях с цяло гърло заедно с един приятел на бивш колега, който се оказа също толкова голям фен на Джоуи Темпест и компания, и когото срещнах случайно в залата. Емоцията беше много силна, а всяко начало на тяхна песен ме караше да се усмихвам и да се радвам. Нямаше китарни сола или шоу на барабаните, а не беше и нужно. Нямаше помпозност и надменност, а истинско раздаване и много любими песни. Джоуи си беше направил труда да научи няколко думи на български, сред които бяха: "Благодаря.", "Страхотни сте!", "Как сте тази вечер?" и "Ще се видим отново."
За бис изсвириха две песни като Last look at Eden премина в The final countdown и всички свърши малко преди 23 часа.

Като се прибрах ушите ми кънтяха, а гърлото ме болеше, но бях безкрайно щастлив и отново си пуснах няколко техни песни, а за това, коя да пусна тук, изборът ми беше много труден. Не е трудно да се отгатне какво ще слушам в следващите няколко дни.
Слушайте и вие, за да чуете.... Bring it all home...with Europe.

Thank you for coming along!




Снимка: Пепо Енчев

Прощапулник

Събота късен следобед, както се пееше в песента, направихме прощапулник на Момчил. Идеята дойде спонтанно и без голяма организация и канене на много хора и така ритуалът се състоя в 16:00 часа на 5 май, ден преди Гергьовден и в деня, в който Момчил ставаше точно на една година и три месеца. Съвсем случайно това съвпадна и с прощапулника на Калина, който както се оказа по-късно също е бил в събота следобяд, но на 29 януари, когато тя беше на година и четири месеца, а повече за него съм писал тук.

Първите си самостоятелни и стабилни стъпки Момчил направи на 21 април, но дълго време не се престрашаваше да ги повтори, а истински се забавляваше да пристъпя и да осъзнава, че може да се движи на собствен ход. На неговия празник дойдоха деца, които вече ходят стабилно, а той искрено се забавляваше през цялото време. На масата подредихме предмети, които той не бе виждал преди, като всеки един от тях бе наречен за някоя професия, а сестра му компетентно обясняваше на другите деца защо се прави ритуала и с нетърпение очакваше какво ще се изебере той. За да спазим традицията имаше и питка с изобравени малки крачета отгоре :)

Търкулихме я по зелена покривка, а не бяла както повелява преданието, но върху зелената морава, питката падна по лице и синът ми се наведе да я пипне. След това продължи към масата, където го чакаха неговите бъдещи професии. Без колебание той избра макара с бял конец, която беше на втори ред и това беше първия му избор. Дали ще стане шивач или дизайнер не дрехи не зная, но се надявам бъдещето му да не е съшито с бели конци... Важно е какво поприще ще има, а песента, която бях решил да пусна от самото начало в този пост е весела и удачна за повода :)

След като разгледа белия конец, той продължи да взима предмети, и така вторият избор бе черпак за готвач, третият химикал за писател или журналист, а по-нататък следваха портфейл, на който отдели най-голямо внимание и време, българо-немски разговорник, книга, книжка за 100-те туристически обекта и баскетболна топка. След избора му, децата тичаха по поляната, за да може и той да укрепне и да тича като тях след време. На няколко пъти синът ми се пусна и почна да прави стъпки в тревата, а аз се надявам да ходи все по-стабилно и да прави важни малки стъпки в живота си занапред.

Приятна разходка, сине!

Без ехо

Чували ли сте ехо в София? А дали сте го виждали? И какво представлява ехото на София? Всички тези въпроси имат едно логично обяснение. София ехо или the Sofia Echo беше англоезичен вестник, който се разпространяваше безплатно в столицата близо 15 години. Казвам беше, защото новите (от няколко години) му издатели от Икономедия решиха да спрат издаването му като вестник и да оставят само Интернет версия със сайт и бюлетин/newsletter, като за последния съм абониран и аз и го чета с интерес. Това беше обявено в статия, озаглавена Going online един петък през този месец, а именно 2 март 2012 г. Ако бяха изчакали още точно месец вестникът щеше да навърши точно 15 години, но явно на никой не му е до рожден ден.

Както пише в статията вече 10 години вестникът е онлайн на http://sofiaecho.com и сега той ще поеме флага на утвърденото издание. Историята на вестника може да се раздели на части и почвам с първата :)



Първото ехо

Беше време, когато Пинк Флойд не излизаше от уолкмена ми, който купих с първите си изработени пари, и някъде там в студентските ми години при посещение на луксозен столичен хотел (мисля, че беше Шератон) видях Софийското ехо. Пиейки кафе отгръщах с любопитство страниците на безплатното копие на вестника и бях впечатлен от изказа и перфектния английски. Във времето започнах да го срещам все по-често и да го чета с интерес. На един инфо тур до село Ковачевица имах удоволствието и да се запозная с англичанката Кристин Милнер, която го списваше и една приятна вечер край камината в механата историите се редяха една след друга и спомените ми от тази вечер остават хубави. Вестникът беше почти във всеки столичен хотел, изискан ресторант или бар и го получаваха всички посолства и чуждестранни фирми и представителства. Ето и историята от сайта на медията, сполучливо озаглавена Echoes of a newspaper. Признавам си, че първата част и на песента на Пинк Флойд и на вестника ми допадат повече. Днес вече нямам уолкмен (откраднаха го преди години крадци от апартамента ми), а и вестникът също го няма...

Второто ехо

Една вечер, пътувайки с приятел обратно към София, разбрах една друга история за вестника, където той беше работил дълги години, а раздялата му с него му беше донесла много горчив вкус и разочарование. Няма да намерите името му сред благодарностите в края на едната статия или сред снимките на екипа през годините, но той е дал душа и сърце за разпространението и рекламата на тази медия и си мисля, че и него го боли, че днес вече я няма в хартиен вид. Ако погледнем реално, вестниците ще спират да излизат един по един и това е техния естествен ход, но все пак поне за мен си остава един романтичен ритуал да прегледам сутрешния спортен вестник, пиейки кафе или чай и наслаждавайки се на отгръщането на страниците, но вероятно в това отношение съм старомоден и търся все още своето ехо номер 2...



Снимка: http://sofiaecho.com

Без кафе

От 29 февруари спрях да пия кафе. Отново. Избрах датата случайно, но сега се замислям, дали бих издържал до следващия 29 февруари, който е след 4 години. Причината да спра да пия кафе е, че то ми действаше неблагоприятно напоследък предвид лошите неща, които ми се струпаха накуп. Зная, че по принцип имам високо кръвно, което лекувах постоянно 2 години, и тогава също не пиех кафе. След това си позволявах по едно сутрин, а от три години насам и едно следобед.

Кафе пия от студентските ми години. За мен това се превърна в ритуал. Преди да отида на лекции задължително си оставях време да се насладя на сутрешното кафе и сутрешния вестник. Предпочитам дълго кафе по възможност Lavazza или Illy със суха сметана по възможност Coffee mate и три лъжички захар. Пиех кафето си бързо. Не мога да да стоя половин час на едно кафе и не обичам да го пия прав, на път за работа, в кола или в градския транспорт. Не знам, дали ще ми липсва, но засега резултатът от липсата му ми се отразява добре. Не съм чак толкова нервен и спокойно решавам трезво различни казуси в работата и личния живот. Сега пия чай от мента и чай от лайка, ванилия и мед.

В забързаното си ежедневие се привързваме към различни неща като пиенето на кафе и после не може да си представим как бихме живели без кофеин. Заблуда е, че той ни събужда, но за хора с ниско кръвно е благодат. Забелязах, че откакто не пия кафе, спя по-добре и сутрин съм по-свеж и работоспособен. Трябва да призная, че имах два момента, в които ужасно много ми се пиеше кафе, а и самата му миризма ме изкушаваше, но точно така се калява волята. Разбира се, може и да се отдадеш на изкушението. В крайна сметка ние сами си поставяме граници и избираме какво да правим или да не правим.

Тъй като не пия алкохол и не пуша цигари, не бих могъл да направя сравнение, какво е да ги спреш и дали настина има абстиненция като при наркотиците, но мисля, че при толкова източници на стрес, бих могъл да се лиша от кафе и така спокойствието се настани в моите дни. Какво пия ли? Вода, чай и швепс битер лимон. Има такова изобилие от чайове, че топлата напитка може да присъства под различна форма и аромат в моите сутрини.

А как пиех кафето ли? Дълго, сутрин понякога късо, с три лъжички или пакетчета захар и суха сметана. Начинът на пиене пък бе като пиене на шотове, според мой колега, или прекалено бързо на един дъх, според мой приятел. Но утре сутрин като се събудите, налейте си още една чаша с кафе и пийте и за мен :)



Илюстрация: foursquare

Без думи

...

Без него

На 24 февруари Георги щеше да навърши 39 години. За съжаление не дочака своя рожден ден и почина на 15 февруари. Трудно се пише, когато загубиш близък човек. Минават дни докато осъзнаеш, че повече няма да го видиш и чуеш. Без него животът определено няма да е същият. Но какво се случи и кой беше Георги? Това ще опитам да припомня в този пост, за да не бъде той забравен, а помнен...

На 15 февруари 2012 година след тежко и дълго боледуване, по време на диализа в София, почина фенът на Хебър и колекционер на футболни програми Георги Николов. За жалост той ни напусна само на 39 години. Преди време hebarfc.com и pzsport.info бяха част от кампания, наречена Зов за помощ, която имаше за цел да помогне на Георги да събере нужните пари за бъбречна трансплантация в чужбина. За съжаление, това не стана, въпреки медийната разгласа и помощта на фенклуба на ПФК Левски (София). Георги до последно се интересуваше от новините около пазарджишкия футбол и той завинаги ще остане един от нас. Изказваме искрени съболезнования на родителите му и на сестра му, както и на всички негови приятели и познати. Почивай в мир, Георги!

Георги беше мой приятел. Той колекционираше футболни програми от мачове и книги за български футболни клубове. Имаше добре изградена мрежа от други колекционери, които му помагаха да открие всяка нова излязла книга за футбол от Видин до Малко Търново и от Силистра до Петрич. Любимите му отбори бяха Хебър (Пазарджик) и Левски (София). От тях той имаше всичко, програми, значки, шалове, фланелки. Събираше всичко с голяма любов и желание и ми звънеше веднага щом намереше нещо интересно. Аз също му осигурявах книги и програми, когато можех и в повечето случаи дори не му исках пари предвид състоянието, в което се намираше, и средствата, които му бяха нужни. Посещавах го в Пирогов преди диализа или в квартирата му в Овча купел, а по-рано, когато още можеше да ходи сме се виждали и в центъра на София.

Той беше от Белово, беше живял дълго в Пазарджик, а след като болестта му се разви, се наложи да се премести в София. Има чудесни родители и сестра, които даваха мило и драго за него и правеха всичко по силите си да му помогнат. Той имаше диабет и бъбречна недостатъчност и въпреки акциите по телевизии, вестници, сайтове, стадиони и събирането от смс дарения, помощта на фенклуба на Левски и отчисления от билетите на европейските мачове на клуба, то сумата не беше събрана навреме. Въпреки високопарните думи на управляващи и здравни министри истината е, че за Георги не бяха събрани пари, за да бъде спасен живота му. Той беше 2 години в списъка на чакащите... Не искам да виня никого, а дори чух, че точно два дни, преди да си отиде, е дошло писмо с одобрение за операция в чужбина, но всички усилия се оказаха закъснели...

Накрая ще копирам един материал от 24 часа, въпреки, че е от преди 4 години, но в него има историята на моя приятел:

"Много често се случва да срещнем човек, започнал живота си на пълна скорост и внезапно спрян от коварна болест. Често медицината може да реши проблема, но само със съдействието на хората.

Около 1000 българи са на опашката за присаждане на орган. Много малка част от тях успяват да дочакат трансплантацията заради липсата на донори. Това ги кара да опитват да търсят орган в чужбина, което често носи и нови опасности за здравето.

Такава е и историята на 35-годишния Георги Николов. Повече от година мъжът е на хемодиализа и вече почти е загубил надежда да се намери донор на бъбрек в България. Затова мечтае да събере пари и да замине за операция навън.

През 1981 г., когато Георги бил на 9 г., му открили тежка форма на диабет, която години по-късно докарала и усложненията. Преди обаче те да се появят, мъжът успял да завърши гимназия и дори висше образование - икономика и управление на промишлеността в УНСС. Започнал работа в данъчното на Пазарджик като финансов ревизор. Работил 6 години, а през това време високата кръвна захар увреждала органите му. Постепенно се появили сериозни проблеми, заради които Георги и родителите му преди 9 г. се преместили в София с идеята да са по-близо до най-добрите лекари.

Първите по-тежки усложнения били свързани с очите. През 2000 г., въпреки седемте поредни манипулации с лазер, лекарите не успели да възстановят зрението на дясното му око. 3 години по-късно последвала операция, след още 2 г. втора. Едва тогава мъжът прогледнал, но само за месец. Стигнало се до разкъсване на ретината и необратима загуба на зрението. Сега Георги вижда само с лявото си око, и то едва 60-70%.

През 2004 г. му открили бъбречната недостатъчност. Нещата постепенно напредвали и преди година и седем месеца Георги минал на хемодиализа. За неприятната процедура ходи в "Пирогов" всеки понеделник, сряда и петък и стои по 4 часа.

Диализата всъщност е прилагане на машина, която иззема функциите на бъбреците. Кръвта се изтегля, преминава през барабани, които я филтрират, и се връща обратно. Проблемът е, че постепенно се разрушават и други органи, тъй като заедно с вредните неща от кръвта се изтеглят и незаменими вещества. Затова се смята, че три години след започването на процедурите е нормалният срок за присаждане на бъбрек.

"Жоро се връща от диализата смазан", казва майка му. Отпаднал е, боли го главата и така е всеки път. Налага се баща му да го носи по стълбите, за да стигне до третия етаж, където семейството живее под наем.

Майката работи като чистачка във фирма, въпреки че е завършила езикова гимназия и цял живот изкарвала хляба си като касиер. Но почистването на офиси по-лесно се комбинира със свободни часове, в които да се грижи за болния си син.

За много от хората е добър вариант, ако донор е човек от семейството. При Георги обаче това не е възможно. Докато проверявали близките му за съвместимост, открили на бащата високо кръвно. Същото се оказало и за майка му, а сестра му има диабет. При никой от тези проблеми не е възможно да се извади единият от бъбеците.

А годишно у нас се правят само по няколко бъбречни трансплантации.

“Все едно да чакаш от умрял писмо”, казва мъжът. Основната причина според него е в липсата на нагласа у българина. "Така сме свикнали - да не си даваме органите. Дори при катастрофа, когато загинат млади здрави хора и могат да спасят няколко човешки живота", обобщава той. А по този начин губи и държавата, която трябва да плаща за скъпата хемодиализа.

Заради постоянните процедури всекидневието на Георги е доста монотонно. Въпреки здравните проблеми успява да намери достъчно възможности и за хобито си - футбола. Дори и по време на хемодиализата гледа мачове на малкото телевизорче в отделението. Разказва още, че има една от най-големите колекции на футболни програми и книги у нас. За да я подновява, поддържа връзка със спортни журналисти и колекционери от цялата страна. Георги е и заклет фен на "Левски". "Още докато беше в корема ми, като чуеше "Само Левски" и риташе", разказва майка му. Според мъжа пък това не пречи да е приятел с фенове на други отбори, защото истинските привърженици на спорта не биха могли да се мразят един друг.

Интересува се и от първенствата в други европейски държави, като навсякъде си има по един любим отбор.

Други развлечения на Георги са срещите с приятели и компютърът, който също използва, за да рови за футболни новини.

Налага се да спазва и специален хранителен режим, който се променя заедно с данните от кръвната му картина. Докато преди диализата трябвало напълно да изключи всичко солено и да яде само ориз и картофи, сега му е нужна по-силна храна с доста сирене и месо."


Зная, че често ние си затваряме очите пред подобни проблеми или говорим по-късно за тях. Георги се бореше до последно, вярваше и беше силен духом. Не се отказа и когато ампутираха първо пръстите му, а по-късно и крака му. За мен бе чест и привилегия да го познавам. Сбогом, Георги! Ти беше истински приятел! Тази песен е за теб! Почивай в мир!