Първи октомври е ден на българската поезия, въпреки че международният ден на поезията се отбелязва на 21 март. На този ден своята 30 годишнина празнува и дружеството на пазарджишките писатели и поети. Затова реших в моя месец да го отбележа като разровя старите овехтели тефтери и да Ви споделя една моя поетична творба, написана преди 20 години, именно през месец октомври:
Винаги съм свързвал Аврамови колиби с най-високата жп гара на Балканския полуостров. Със своята надморска височина от 1267 метра тя винаги привлича интереса на пътуващите с теснолинейката, които не може да подминат надписа на сградата на гарата. За разлика от него със сигурност обаче те подминават самото село, защото нямат работа там и въпреки, че то е разположено на граница между две планини (Родопи и Рила) и между две области (Благоевград и Пазарджик) то остава встрани от пътя и гарата и към него няма наплив от туристи. Може би и аз щях да го подмина, ако не беше една английска група туристи, която водих преди десетина година, и която прояви интерес да види Пашови скали, но заради липсата на табели вместо в Пашови се озовахме в Аврамово (Аврамови колиби е част от селото от 1955 година). Както всяка такава махала за чужденците бе интересно да попаднат в този свят и веднага извадиха апаратите, за да документират тази част от своето пътешествие.
За втори път в живота си се сблъсках с името на селото в казармата, където имаше едно момче от село Бабяк, което също като Аврамови колиби е съставна част от Аврамово (останалите са Планковци, Тиберова и Хърльова махала). То беше доста трудолюбиво, мълчаливо и умислено и явно от малък е преживяло доста трудности и несгоди, но трудните условия ни сближиха и станахме приятели.
За трети път колибите на Аврам ме намериха тази година с книгата на Стефка Венчева. Купих си я, защото познавах авторката и защото подкрепям пазарджишките творци. Да си призная честно имах други очаквания за нея. От пресата и анонсите очаквах критика към режима от 1945 до 1989 година и много политически редове. За моя приятна изненада на фокус не бяха политиците, а хората. Една палитра от човешки съдби с различен произход, религия и самосъзнание се вплитат в романа и не те пускат до самия му край. Бях силно впечатлен от начина на писане на авторката, защото досега я познавах само от нейните материали в пресата. Чрез страниците на книгата аз надниквах в Аврамови колиби навътре в душата на населеното място и в живота през последните сто години. Разказът е жив и пъстър и всеки характер е действителен и не може да останеш безразлачен към това, което му се случва.
Най-важното в този свят е да не забравяме, че ние сме хора и това ни доближава най-много. Чувствата, мислите, притесненията, изживяванията, любовта, раздялата и смъртта ни сполитат еднакво силно и няма значение какъв цвят на кожата имаш, какъв език говориш или каква религия изповядваш. Има добри и лоши хора сред всички нас, а изборът, който правим е изцяло наш.
След като затворих прочетената книга се замислих за Аврам, но не за основателя на селото с това библейско име, не и за неговия арабски еквивалент Ибрахим, а за бащата на моя прадядо, който е носел същото име и за когото не зная почти нищо, въпреки моите проучвания за рода и родословното дърво, което съставях. Замислих се колко малко знаем за рода си, за своето населено място, за своя произход. Потърсете ги, потърсете и книгата в книжарниците. Заслужава си. Определено си заслужава...
В една дъждовна августовска вечер се събудих нейде след два наспан и свеж. И както често става в живота ние търсим това, което ни липсва. Аз потърсих "Слънчево". Бях виждал табела за това село на път за Варна, когато бях на Побитите камъни, но никога не го бях посещавал. Реших, че сигурно има причина, за да го кръстят така.
Вместо селото обаче в полезрението ми попадна името на български филм от 2013, а църквата, която видях на плаката и кадрите ми се стори позната. Бях я виждал на корицата на книгата 101 отбивки и на страниците на доста пътеводители, както и в профилите на мои приятели и колеги, които я бяха посещавали.
Помислих си, че тази църква се намира именно в това варненско село. Оказа се обаче, че тази стогодишна изоставена църква се намира в язовир Жребчево, но това вече нямаше значение. Бях открил филма и го гледах от начало до край чак до първи петли. Ето и неговия трейлър:
Времетраенето му е точно 101 минути както 101 отбивки от пътя и подобно на тези пътища към непознати и чудни места из България, героите от филма се връщат към корените си и към родното си място след покана от отчето за общо селски събор. Всяка съдба и безпътица на "слънчевите" иначе хора ги води към тяхното минало и начало. Режисьорът Илия Костов се е справил чудесно и филма определено ми хареса.
Предлагам и Вие да го гледате тук, за да Ви стане поне малко слънчево в душата, а аз съм решил да посетя и църквата в язовир Жребчево и селото Слънчево с неговите 999 жители някой слънчев ден...
Широко отворени врати, това е чувството, с което ни посреща авторката на книгата на терасата на заведението в София, където в края на август събра хора, колкото страниците на своето второ произведение. За първото може да прочетете тук.
Увлекателно тя ни отваряше врата след врата на своята душа, отбелязани със свежи зелени и розови лепенки като пътеводна светлина, която да ни ориентира в своите отминали чувства и размисли, изживени и изстрадани по пътя на живота.
Всичко това бе гарнирано със широка усмивка и щипка хумор, което допринесе за неусетното изнизване на предвидените минутки и да доведе до разписването на книгите, което сложи край на така наречената официална част. След това неизбежно се стигна до входната врата, на която видяхме външната улична страна и затворихме тази страница и врата на вечерта.
По ирония на съдбата попаднахме на лятно кино в съседната уличка, където филма, който гледахме имаше подзаглавие: Вратите на вятъра. Случайностите никак не са случайни, а според Бела дори са божества, които направляват съдбата ни.
Но да се върна на вратите. Те се отварят и затварят. Може да стоят заключени, отключени, открехнати, висящи на пантите си. Може да бъдат и вход и изход, начало и край, безопасност и родна стряха или желан подслон. Врати има навсякъде, разни и разнообразни, едноцветни и многоцветни, с номера, с имена, с рисунки, с ключалки, със шпионки и от различни материали.
Вратите в книгата на Бела са снимани на остров Мадейра, където местни художници във Фуншал са ги превърнали в арт изложба на своя талант и идеи, а както се оказва в последствие и във фотографии към книгата.
Няма да пиша повече, а просто ще затворя вратата...
Казват, че утрото е по-мъдро от вечерта. В тази връзка се замислих, дали и мъдреците са по-умните зъби и затова трябва да бъдат извадени, за да не стоят на едно място с останалите си събратя в устата на човек. Тези мисли ме налегнаха един петък, когато след работа пътувах за Пловдив, за да ми извадят мъдрец.
Може би всеки знае, че с 4 мъдреци, известни и с името си молари, зъбите в устата на човек са 32, но при мен досега един от мъдреците съвсем не се е появил. Друг извадих преди повече от 8 години, а сега беше ред и на втория.
Пазех болезнени спомени от предишното вадене на моя мъдрец долу вдясно, защото тогава имах болки и цялата ми страна ми се наду и ми държа почти цяла седмица. Тогава отново моята братовчедка, която е специалист по лицево челюстна хирургия, ми го извади, но пред погледа на нейни студенти, които следяха целия процес. Въпреки упойката чувството ми беше неприятно и тогава ми прилоша, та се наложи да отворят широко един прозорец в бялата сграда на Пещерско шосе в Пловдив.
Този път беше различно. Всичко се случи в рамките на пет минути. Мъдрецът горе вдясно ме притесняваше и издуваше венеца ми и понякога страната изтръпваше. Реших, че е време да се разделим и го направих в дните преди моята почивка. След упойката, ваденото и придържането на марлята на раната, всичко ми се стори като песен. Неудобството трая по-малко от ден, а аз стриктно спазвах указанията на специалиста да не ям, да не пия вода и да не жабурикам. Пих и антибиотик и болкоуспокояващи, но всичко този път се размина безпроблемно.
Така вече имам само 29 зъба в устата си и само един останал мъдрец горе вляво, който ако не ми създаде проблеми, може да си остане там.
Моите мъдри преживявания ме накараха да прочета повече по темата и разбрах, че с еволюцията нуждата от тези допълнителни четири зъба се е стопила заради по-финната храна, която приемаме, а не суровото месо, което са ръфали дедите ни. С годините челюстта ни се е смалила и вече в устата ни няма място за тези зъби и те понякога повече пречат, отколкото да ни помагат. Въпреки това моят съвет е да не вадите мъдрец прибързано без нужда, защото не е приятно и може да доведе до усложнения. Ако пък все пак се наложи, доверете се на професионалист, а аз винаги мога да дам телефона на братовчедка ми, за да Ви помогне.
Въпреки всичко странно ми е е, че ескимосите нямат мъдреци и са изпреварили еволюцията още преди години, а мъдреци няма и жена ми, която все още има четири млечна зъба....
Какво е общото между театъра и футбола? Кое разпалва повече страстите: една пиеса в салона на театъра или една футболна среща на стадиона? Няма по-добър отговор на тези въпроси от пиесата на Елин Рахнев "Фенове".
Не зная защо въпреки огромното ми желание да гледам този спектакъл, съдбата си играеше лоши шеги с мен при всеки мой опит да го направя години наред. Или всички билети бяха разпродадени, или изникваше нещо друго важно в този момент събитие, което ме отклоняваше от целта. А тя се играе цели 11 сезона + три резервни като във футбола. Но за разлика от 90-те минути на терена, пиесата трае точно 75 минути.
В крайна сметка мечтата ми се сбъдна преди седмица, когато имах щастието да намеря билети в "Независим театър" и да заведа жена ми на театър, използвайки факта, че имахме свободна вечер и децата не бяха при нас.
Салонът започна да се пълни бързо и скоро останаха едва няколко празни седалки на предните редове. Точно пред нас леко вляво седеше и виновникът за успеха на това представление, Елин Рахнев. Беше интересно да се наблюдават и неговите реакции при играта и импровизациите на двамата страхотни актьори Танев и Гърбов. Който е бил на футболна среща със сигурност ще припознае репликите и реакциите на футболните фенове, които са неподправени и огласят всеки стадион.
Смях, тъга и гласът на Мичмана озвучиха салона и ни направиха съпричастни към страданията на верните фенове. Модерни привърженици винаги ще има, когато отборът върви, побеждава и трупа успехи и престижни мачове. Истинските фенове обаче остават с отбора си до край и въпреки болката, униженията, загубите, пропуските и подигравките на техните противници, те никога няма да изоставят своя любим тим.
Хубавите неща свършват бързо и докато се усетим, дойде и краят на този спектакъл със заслужени аплодисменти, усмивки и връщане към ежедневната суета на вечерта.
За първи път чух ББ Кинг в началото на 90-те заедно с първия блус албум на Гери Мур, който беше посветил една песен на краля на блуса, което ме накара да се поинтересувам кой точно е ББ Кинг.
След това се запалих да издирвам стари записи на този великан на блус музиката и постоянно откривах негови песни, изпяти от негови колеги. Роден в Мисисипи през 1925 година той има една постоянна любов, с която не се разделя, неговата китара Люсил. Когато спира да пее, той пее чрез нея, а чувствата му се изливат над струните, създавайки неповторимо звучене и трепет.
Преди да продължа, ще пусна тази песен на Гери Мур, защото тя олицетворява точно какъв гений бе ББ Кинг:
Не зная защо, но точно този стил музика, въпреки тъжното си име, винаги ми е създавал добро настроение и ми е вдъхвал надежда. Това също се дължеше и на ББ Кинг. Много отдаден и позитивен на сцената с усмивка и дуети с Ерик Клептън, Гери Мур, Бъди Гай, Джон Лии Хукър, Роберт Крей, Албърт Колинс и куп други музиканти той остави богато музикално наследство след смъртта си на 89-годишна възраст на 14 май тази година.
Не съм спирал да слушам негови стари и нови парчета и постоянно откривам по нещо ново и някой детайл и текст, който досега ми е убягвал. Със своите 42 студийни албума от 1956 до 2008 година и с куп концертни албуми и участия не е възможно да обхванеш всичко, така както и той не можеше да обхване с ръце всичките си награди, сред които и 15 Грами.
При мое посещение в Щутгарт имах възможност случайно за първи и последен път да го чуя на живо на концерт в центъра на града. След това през миналата есен чух, че има проблеми със здравето и тогава разбрах, че и той като мен страда от диабет и високо кръвно налягане. Това е наложило да отложи своите концерти, но уверяваше всички заинтересовани, че е добре.
За жалост той не успя да дочака своя 90 годишен юбилей, а погребението му бе миналата събота на 30 май в Мисисипи.
Той определено ще ни липсва както пее в една своя песен, но песните му ще останат, за да ни напомнят за краля на блуса...
Текила на разсъмване до вчера за мен беше филм с двама от любимите ми актьори Мел Гибсън и Кърт Ръсел. Филм от далечната 1988 година, в който те си партнират с Мишел Пфайфер и който гледах като ученик в Пазарджик.
Книгата със същото заглавие си купих от книжарница в Пазарджик, защото не успях да посетя панаира на книгата миналата седмица, и за да прочета най-новото от един от любимите ми български писатели, чиито книги колекционирам и препрочитам години наред. Ровейки се в блога си видях, че съм писал само за Нашингтон от същия автор, но сега ще поправя този пропуск. Честно казано след "Заведи ме вкъщи" бях леко скептично настроен за това, което Михаил Вешим е написал след нея.
За моя приятна изненада обаче се оказа, че това е страхотна свежа книга, побрала между кориците си 15 разказа в своите 115 страници, в които аз също открих спомени от моето минало. Поднесени по изключително забавен начин, те оставят храна за размисъл и много поуки.
Първите три бяха най-силни и откриха сезона на риболова за хубави разкази. Можех да прочета книгата на един дъх за една вечер,но реших да правя паузи между главите, за да може да осмисля и да се насладя истински на хубавите думи и спомени.
Така както и авторът аз също трупах спомени и килограми с годините, но сега започнах да се разтоварвам и от двете. Въпреки всичко си мисля, че съм имал чудесно минало, четейки редовете в книгата и си мисля, че връщането в миналото е хубаво за хора, които са преживели доста хубави моменти и те винаги ще останат незабравими и живи в съзнанието им. Настоящето пробваме да го приемем или променим доколкото можем, а бъдещето си остава огромна въпросителна.
Няма въпросителни обаче в това, дали си заслужава да си купите тази книга. Моята гореща препоръка е да го направите и срещу 10 лева да сложите усмивка на лицето си, което е всъщност само едно тире и от Вас зависи, дали то ще остане усмихнато, намръщено, равно или безралично. Също като тирето на писател - хуморист на Вешим. Изборът е Ваш. Както и текилата на изгрев слънце...
Колко трудно е да организираш хора за събитие или среща знаят може би само организаторите, а след завършването на университета аз се превърнах в организатор на срещите на курса, специалност Туризъм.
Тази година поводът беше специален, защото се навършваха 15 години от завършването на колегите бакалаври. Истината е, че за магистърската програма останахме доста малко, но догодина ще имаме нов повод за юбилей и от това завършване. Бяхме обявили датата година по-рано, за да може колегите, които са в чужбина на планират времето си и да запазят евтини билети. Също така се съобразих с изискването на някои колеги този път дестинацията да е близо до София, за да може този път и те да се включат, но се получи така, че именно те не успяха.
Досега винаги организирах срещите през април и май с една нощувка някъде в страната през уикенда. Били сме в Копривщица, Равногор и Брацигово, Кметовци и Боженци, Боровец, Белоградчик, Дорково и къде ли още не. Истината е, че на тези срещи винаги има едно критично ядро от колеги, които винаги идват,а на всяка нова се присъединяват колеги, които не сме виждали отдавна.
За срещата в Кюстендил потвърдили бяха 25 души (от общо 60 колеги в курса), но десет се отказаха, някои в последния момент, а други по-рано. Така случайно или не за 15-годишнината се оказахме точно 15 души.
Винаги е приятно да се видиш с хора, с които си имал незабравими хубави моменти в студентските години, с които си бил 5 години по аули, зали и скамейки и по практики. Има нещо специално в този наш курс, защото всички хора са забележителни. Не всички работят в сферата на туризма, но всеки е постигнал нещо и е създал своето кътче красота в живота си. Всеки е имал и своите трудни моменти, раздели, събирания, деца, бракове, разводи, проблеми в работата, но винаги има един момент, в който това остава зад гърба и срещата с колегите идва на точното място и в точното време.
Срещата започна в едно кафе на пешеходната улица в Кюстендил и премина в разходка по площада до парк Хисарлъка с крепост, зоологическа градина и прекрасна панорамна гледка към града. Ресторант Бохемия в подножието на парка се превърна в наше убежище, а в градината успяхме да похапнем и да си поговорим на спокойствие.
В нощта на музеите, която съвпадна с нашата среща някои от нас посетиха и художествената галерия "Владимир Димитров - Майстора".
Нощта продължи в пиано бар, който ни изненада с прекрасни музиканти и певци, а двама колеги също се изявиха зад микрофона с песни на U2, Frank Sinatra, Stevie Wonder, Queen и други и истински се забавлявахме, пяхме, танцувахме и се веселихме до 4:30 сутринта.
Стари снимки от албуми ни върнаха назад във времето на закуска, а след кратка разходка и посещение на музеи, беше време да се връщаме към вкъщи, натрупали нови спомени и преживявания и запалили искрицата в колегите, които идваха за първи път и обещали да повторят.
Датата за догодина вече е определена, а на мен ми остава само да избера мястото.
Има дни, в които дъждът вали като из ведро и си мислиш, че ще продължи с дни и няма да се измъкнеш сух от цялата работа. Има и филми, които разказват съдби, които са изпълнени със страдание, болка, раздяла и голяма любов.
"Потъването на Созопол" е точно такъв филм. Гледах го сам в огромен киносалон, което направи преживяването още по-силно. Нямах очаквания и не бях чел рецензии за тази лента, но всеки нов български филм на голям екран президвикваше интереса ми. За да предизвикам и Вашия ще споделя трейлъра му точно сега:
Не зная, дали сте имали възможността да се озовете на българското Черноморие в малко градче или курорт извън сезона, когато всичко е пусто, студено и въобще не става за плаж. Има някаква дива романтика в празните плажове в празните заведения и празните улици. Дъждът отдавна е измил спомените от предишния сезон и скоро всичко ще е готово за новия.
За съжаление не така се случва с главния герой, който търси своето спасение именно в града на Спасението. Намира спомени, хора, приятели, чувства и своята голяма любов.
За десет дни и с десет водки в празния хладилник той търси смисъла и се връща назад. Който търси намира, а който силно желае, получава това, което иска, но дали времето, мястото и компанията ще бъдат подходящи? Оставам на Вас да разберете.
Не искам да отлича някой конкретно, защото всички играят добре в този български филм, но приятната изненада за мен бе появата на Васил Гюров като актьор, както и неговата песен във филма. Приятно гледане и слушане!
