събота, 27 декември 2014 г.

По пътя на пулсиращата светлина

Знаете ли колко са морските фарове по българския черноморски бряг? Дори и аз не си бях задавал този въпрос, въпреки че съм бил очарован и запленен не веднъж при моите пътувания от съоръженията, мигащи в тъмното. Най-запомнящи поне за мен са били фаровете край Шабла, нос Калиакра, нос Емине, нос Свети Атанас край морската Бяла и Ахтопол, но те не изчерпват всичко. За да отговоря на въпроса от първото изречение, фаровете са 27.

Моята рождена дата от днес вече свързвам и с морските фарове. 28 обаче са главите в книгата на Бела Бенова "По пътя на пулсиращата светлина", която описва велосипедно фотографско пътешествие по нашите фарове. Прочетох книгата в навечерието на 27-ия ден на последния месец в годината и отдавна не бях чел книга на един дъх, нетърпеливо надничайки към следващата глава, към следващия посетен и сниман фар чак до края на вълшебното пътуване.

От доста време насам не бях срещал такъв богат речник, непринуденост и естественост на писане. От книгата научих цели 5 нови за мен думи и много повече съществуващи пътеводни светлини по нашето крайбрежие. Оказа се, че къщите от светлина, както буквално се превежда английското lighthouse се делят на два вида: фарове и навигационни светлини. Те светят в трите цвята на българския трибагреник: бяло, зелено и червено и са с различна височина, форма, координати и достъп.

Голяма част от тях са на територията на военни обекти и затова е трудно да се посещават без специално разрешение, но пък и това е спомогнало да се запазят толкова години. Всеки фар както се оказа се вижда на различно разстояние в морето и на определени морски мили.

Спомних си за стария варненски фар, който стои във Военноморския музей във Варна, за стария фар на Ахтопол, който се намира в "Музея на котвата" в южното градче, гледайки към своя събрат в морето, който съм снимал по-горе тази година.

Само си представете, ако се върнем сто години назад и това е бил единственият ориентир на мореплавателите, който е носел радост на завръщащите се у дома моряци. Голяма доза романтика има в самите кули, витите стълби и пазителите на фара, които имат своя дълг и призвание да поддържат пътеводната пулсираща светлина. Днес доста от съоръженията са автоматични и почти не се налага човешка намеса, но има и такива, които са тясно свързани с хората на вахта. Други пък са изоставени и не се ползват и тънат в забвение и разруха.

Самата книга на Бела видях веднъж в една книжарница и черно белият фар на корицата ме грабна, но тогава нямах в себе си достатъчно средства, за да си я закупя. Когато се върнах седмица по-късно с приготвената сума, книгата беше изчерпана. Но за всяко нещо си има време и място, а и случайността помогна в този случай.

Моя симпатична колежка се оказа, че познава авторката и обеща да ми осигури книгата, която търсех толкова отдавна. Бях търсил и в Интернет, но тиражът бе изчерпан. В крайна сметка дни преди Коледа книгата с твърди корици се озова в ръцете ми с посвещение от авторката.

Почивните дни бяха удобен вариант да се заема с четенето и, а и топлото време на Коледа ми позволи по-лесно да се пренеса в летните месеци по кориците на фаровото пътешествие. Не зная защо, но то доста ми напомни на мое пътешествие с най-добрия ми приятел на автостоп от края към безкрая, а именно от Резово до Дуранкулак. Нашето пътуване бе обратно на това на Бела и започна от юг на север, но и по неговото провеждане имахме доста перипетии и интересни случки по пътя, която явно ще трябва да опиша в отделна книга.

Като екскурзовод бях впечатлен от първото си посещение на най-стария и най-висок фар, този на Шабла и често съм си мечтал да мога да вляза вътре и да се кача на върха му. По-късно при наблюдението на лунното затъмнение пак там се любувах освен на природното явление и на стожера в червено и бяло, който показва пътя в нощното море.

От книгата на Бела разбрах, че той е празнувал 150 години през 2006 и тогава е бил боядисан и частично ремонтиран. Интересно съвпадение е, че с моят приятел при пътуването си също спахме до изоставен лагер с бунгала в близост до фара.

Преди Бела това пътешествие е предприемал и Милан Асадуров и много полезна информация за фаровете може да откриете на страницата в неговия сайт на следния линк.

Снимки и повече информация за книгата на Бела може да откриете на фейсбук страницата на книгата на тази връзка.

Казват, че човек е толкова голям, колкото са мечтите му, а мечтите на Бела определено са големи, защото след българските фарове, които обикаля през 2007, тя продължава с тези в Румъния, европейска Турция, Гърция, Крит, Черна гора, Хърватска, Италия и много други, а един ден защо не и целият крайбрежен свят със своите фарове. Пожелавам и успех и още много издания и читатели.

А някъде там в мрака винаги ще има една светлина, която ще пулсира, ще осветява морския път и ще показва как да сбъднем мечтите си по пътя...