петък, 9 август 2019 г.

Жажда за живот

Минава един и през отворения прозорец на нощта в стаята прониква прохлада и звуците на щурците и далечни шумове на града.

Мина една година откакто бях диагностициран с рак и за миг отново си спомних всичко, което преживях.

Годината е идеален жизнен цикъл, за който може да си направиш равносметка или да прецениш човек, работа или хоби.

Точно година и малко мина от последния ми пост в този блог. Не исках да пиша, не исках да чета. Всичко бе различно и чуждо и почти никой не можеше да усети през какво преминавам.

Сам си избрах пътя, сам избрах да споделя диагнозата вместо да крия и сам водех борбата в главата си за да спечеля тази битка.

За мен ракът бе поредното препятствие по пътя ми и като всеки друг проблем досега, аз търсех неговото решение.

След диабетът, високото кръвно налягане, мигрената, синузитът и една бъбречна криза това бе поредна болест, която се изпречи на пътя ми. Казах си, че няма да позволя тя да пречупи духа ми.

Винаги съм бил оптимист, на моменти идеалист и романтик. Макар през последните четири години песимизмът да успя да си проправи път към моето съзнание и да се настани трайно там, неговият опонент винаги надделяваше в решения, срещи и проблеми.

Да се откъснеш от работния процес и от приятелите ти заради болест не е желаната почивка и колкото и луксозни да бяха условията в болницата, не можех да им се насладя напълно след втората от шест химеотерапии.

13 юли бе датата на моята първа операция и това се оказа по-леко от това, което ме очакваше след това. Не съм фаталист, но тази фатална дата не бих си позволил да забравя.

Въпреки болките и неудобствата и съветите аз успях да отида до Пловдив и да гледам един от любимите се певци Fish от Marillion на живо на Hills of rock, макар, че не можех да стоя на краката си и да куцуках към сцената. Бях решил, че трябва да си доставя това удоволствие, защото тези малки моменти пълнят сърцето и душата с наслада, а музиката е едно от моите любими хапчета.

Тук е момента да спомена, че до 2002 година бях здрав като бик и освен някоя лека настинка и някой зъб друго не е тормозело моето перфектно здраве. Килограмите ми също бяха в норма и всички познати ми казваха, че трябва да ям и да качвам, защото съм слаб и хилав. Като ученик и студент не можех да кача повече от 60 кила. Е днес вече съм закръглил цифрата на 90 и вече всички твърдят обратното, че трябва да отслабна. Никога не можеш да угодиш на хората...

Но да се върнем на рака. Бях чел и гледал филми за него, но действително, ако не ти дойде до главата, нямаш никаква реална представа за какво иде реч и какво те чака.

Имаше една секунда, само една секунда, в която щом разбрах, че отстраненият тумор е бил злокачествен и бях готов да рухна. Щеше да рухне и целият ми свят. Може би нямаше да се справя, ако бях позволил на тази малка слабост да ме завладее. Но аз се стегнах и си казах, че ще мина и през това, щом животът ми го поднася като изпитание.

Може и да Ви е странно, но аз не познавам страха, мързела, скуката, ревността и завистта. Те са изключени от съзнанието и речника ми доста отдавна и може би и това ми помогна точно сега.

Решението да споделя за проблема не беше с цел да търся съжаление или да се оплаквам, а за да накарам и други да говорят без притеснение за своите болести и изпитания и да си направят поне един профилактичен преглед, защото както се оказа ранното диагностициране е голям плюс. Разбира се хората са различни. Аз не очаквам и не искам всички да правят като мен. Всеки сам търси начини да се справи с проблемите си, а моят начин и моят път е такъв.

Няма да забравя как разплаках симпатичната психоложка в болницата, която явно очакваше да приеме поредния мрънкащ, оплакващ се и загубил надежда пациент, а бе очарована от оптимизма, вярата и духа ми. Каза ми, че плаче от щастие. Как да не се радваш, когато можеш да правиш хората щастливи дори и с цената на твоята болест.

Тук е момента да благодаря на всички мили хора, които бяха неотлъчно до мен по време на тези месеци и ми помагаха всякак си, за да се справя.

Явно е вярна максимата, че когато някога в миналото си правил добро, то рано или късно ще ти се върне. Така стана и при мен и оцених и разбрах на кои мога да разчитам в труден момент.

Въпреки, че имах и финансови затруднения в един момент, не позволих на мои познати да правят акции, концерти или смс-и, за да събират пари за мен. Все пак не се нуждаех от скъпоструваща операция в чужбина или от скъпо лекарство за лечението ми, а сумата, която платих за тези 7 месеца лечение беше точно 770 лева или моят набор, 77....

Седмица преди рождения ми ден написах пост с молба към моите близки и познати да не ми купуват подаръци или цветя, а който иска да отдели скромна сума по моята сметка. Не мога да опиша какво се случи и не зная как да се отблагодаря на всички близки, познати и непознати, които направиха рождения ми ден неповторим. Няма да ги изброявам, защото са твърде много, а и не всички искат да афишират помощта си, но това аз няма да го забравя до края на живота си.

Животът е странно нещо. Може да свърши във всеки един момент и ако не го живееш по начина, който искаш, то той може да бъде пропилян. Затова моята жажда за живот стана още по-голяма. Стремях се да чета повече книги (без тези за болестта, които тенденциозно отбягвах), да гледам любими филми, да слушам любима музика на живо, да ходя по мачове на любимите си отбори, да пътувам, да посрещам изгреви и изпращам залези и да правя неща, за които съм мечтал.

Нямах списък на нещата, които искам да направя преди да умра, защото не обичам списъците, но правех и правя всичко, което ме прави щастлив и жив.

Толкова е просто: здраве, щастие, живот и малка капчица любов. При мен има и голяма доза страст, която влагам във всичко, което правя, а това е пътят към успеха, успехът да бъдеш щастлив и да живееш живота си по твоя начин без задръжки, без предразсъдъци и без страхове.

Когато замислях да напиша този пост бях решил да пиша и за гадостите, през които преминах, но сега реших да ги спестя, защото считам, че не е нужно да знаете детайлите за иглите, системите, повръщанията, разстройството, загубата на коса, килограми и косми, липсата на апетит, промяната вкусовите рецептори, металния вкус в устата и полиневропатията, от която още страдам и в този момент, но ще кажа две неща: киселото мляко, което обожавах, сега не мога да понасям, а споменатата полиневропатия е нещо като метални обувки на краката, тежки като олово, които не може да свалите и постоянно Ви измъчват особено при дълго шофиране, ходене или катерене.

Но спирам дотук. Един абзац е достатъчен за неприятни преживявания. А най-хубавото накрая беше надписът "Изход" на болницата и това изречение в епикризата ми: "Млад човек с отличен ефект от проведеното лечение - пълна ремисия."  

Май трябва да спра и с поста, че стана доста дълъг, а както знаете в днешно време никой не чете до края, но ако сте го стигнали, мога само да Ви благодаря и да Ви поздравя с една песен:


Лека нощ!

Няма коментари:

Публикуване на коментар