Текила на разсъмване - разкази от едно време

Текила на разсъмване до вчера за мен беше филм с двама от любимите ми актьори Мел Гибсън и Кърт Ръсел. Филм от далечната 1988 година, в който те си партнират с Мишел Пфайфер и който гледах като ученик в Пазарджик.

Книгата със същото заглавие си купих от книжарница в Пазарджик, защото не успях да посетя панаира на книгата миналата седмица, и за да прочета най-новото от един от любимите ми български писатели, чиито книги колекционирам и препрочитам години наред. Ровейки се в блога си видях, че съм писал само за Нашингтон от същия автор, но сега ще поправя този пропуск. Честно казано след "Заведи ме вкъщи" бях леко скептично настроен за това, което Михаил Вешим е написал след нея. 

За моя приятна изненада обаче се оказа, че това е страхотна свежа книга, побрала между кориците си 15 разказа в своите 115 страници, в които аз също открих спомени от моето минало. Поднесени по изключително забавен начин, те оставят храна за размисъл и много поуки.

Първите три бяха най-силни и откриха сезона на риболова за хубави разкази. Можех да прочета книгата на един дъх за една вечер,но реших да правя паузи между главите, за да може да осмисля и да се насладя истински на хубавите думи и спомени.

Така както и авторът аз също трупах спомени и килограми с годините, но сега започнах да се разтоварвам и от двете. Въпреки всичко си мисля, че съм имал чудесно минало, четейки редовете в книгата и си мисля, че връщането в миналото е хубаво за хора, които са преживели доста хубави моменти и те винаги ще останат незабравими и живи в съзнанието им. Настоящето пробваме да го приемем или променим доколкото можем, а бъдещето си остава огромна въпросителна.

Няма въпросителни обаче в това, дали си заслужава да си купите тази книга. Моята гореща препоръка е да го направите и срещу 10 лева да сложите усмивка на лицето си, което е всъщност само едно тире и от Вас зависи, дали то ще остане усмихнато, намръщено, равно или безралично. Също като тирето на писател - хуморист на Вешим. Изборът е Ваш. Както и текилата на изгрев слънце...

Вдъхновението

Вратата бе леко открехната и през нея се прокрадваше слабата светлина на нощната лампа. Нощта бе дошла с тъмната си мантия и бе покрила града с тишина и нежност. Книгата лежеше обърната към килима наполовина прочетена и донесла съня на изморената си читателка. Черните букви на белия лист се бяха спотаили в очакване на своето прочитане и намиране на смисъл и нови познания за жадните очи на своята господарка. 

Хартията и корицата ухаеха на ново, недокоснато и предизвикваха смисъла, който караше всеки нов читател да препуска през страниците с надеждата да открие нещо интересно, любопитно, поучително и нещо, което да сподели на своите приятели и познати. Последната страница чакаше своята усмивка, въздишка или радост, която щеше да добави последния акорд и да се пъхне на топло сред други книги на лавицата. Там рискът да бъде отново отворена и прочетена се свеждаше до минимум и цялостта се запазваше чиста.

Писателят седеше на неудобен дървен стол, подпрял с двете си ръце тежката глава и галейки небрежно своята тридневна брада, търсейки вдъхновение там някъде между космите и под сбърченото си чело. Наближаваше полунощ, а това бе времето, когато Музата го навестяваше понякога и го караше да пише върху белия лист, да трака на пишещата машина "Марица" и мислите му да се леят като марката на своя основен инструмент за въздействие. Тази нощ обаче тя закъсняваше и май бе на път да пропусне новите словосъчетания, натракани набързо в тихата нощ. Сънят обаче бе тук и правеше всичко възможно да натовари с тежест клепачите на автора.

Понякога борбата между съня и музата завършваше с недовършени строфи и отпусната глава на меката възглавница. Какво ще спечели всеки нов читател и какво ще загуби всеки стар автор е неизвестно и не толкова интересно. Сънищата и мечтите винаги могат да намерят място на някоя страница така както в някое топло легло може да се намери място за още един читател.

Лека нощ!

.................

А.А.

Часовник в дъното на коридора

Миналата седмица, когато ми се наложи да се прибирам към София с влак, взех от библиотеката на родителите ми произволна книга, за да запълня тъмната част от пътуването ми с четене. Не бях пътувал с влак от 7 години, но сякаш времето бе спряло и всичко си беше по старому.

Неделя вечер бърз влак спира на гара Пазарджик, за да поеме потокът от хора, главно студенти, за които няма място във вагоните и те са принудени да стоят прави до вратите и тоалетните или да кръстосват коридорите от локомотива до последния вагон в търсене на скъпоценно място. За близо 10 години откакто аз бях студент никой не е направил нужния анализ, за да прецени, че местата не стигат и да пусне допълнителни вагони по направленията, където са продадени почти двойно повече билети от капацитета.

Времето е спряло и единствената разлика днес е, че студентите вместо книги държат в ръцете си телефони. За моя радост имах късмет да открия една сгъваема седалка между вагоните, където се заех да разлистя книгата от 1982 и да открия значението на часовника в дъното на коридора. Книгата дотам ме увлече, че едва на 42-рата страница забелязах, че в помещението до мен стои право момиче и станах да му отстъпя мястото си и продължих четенето прав под светлината на лампата.

Бях чувал името Весела Люцканова от книгите на Кърт Вонегът, които четях като студент и които бяха издадени от издателство със същото име, но едва след като прочетох тази и се разрових в нета, видях, че тя е фантаст писател с доста интересни заглавия и собственик на издателство. Същата вечер тя прие и приятелството ми във фейсбук, нещо немислимо 10 години назад. Но да се върна на книгата, която беше първата от този автор, който прочетох.

190 страници разказваха една история, в която открих и автобиографични нотки, но това, което ме равълнува най-много беше отношението към времето. Първото изречение е: "Коя съм аз?", а последното беше: "Затичах боса в дъжда." В търсене на себе си и спомена героинята преживява катарзис, дума придобила политически оттенък тази година, и за разлика от дъжда, не успява да измие спомена от главата си, а търси с надежда своята истинска Надежда и я открива сред руините на бомбардирани сгради. Но да се върна на времето:

"Има ли времето измерение? Не спира ли то точно в такива мигове?"....."Кой може да ми каже какво нещо е времето? Къде бяха изтекли тези години? Имах чувството, че го губя, без да направя нито крачка напред."

"Времето, което нямаше измерения... И не можеше да има, то се свиваше и разпускаше, свиваше и разпускаше... А часовникът в дъното на коридора, който няколко пъти бях погледнала, бавно и присмехулно местеше стрелките си. Чаках. ... Всеки ден съм го навивал, вече двайсет години. Докато върви часовникът, все едно и човекът продължава да живее..."

Това са само кратки откъси, които ме впечатлиха, защото винаги съм смятал, че времето е разтегливо понятие и съществува само в нашето съзнание. Подчиняваме се и гоним стрелките и точността и винаги закъсняваме и нямаме време. Ставаме и лягаме под час. Като деца за ясла, детска градина и училище. Като студенти за лекции, като войници за сутрешна физзарядка и тоалет. Сега за работа и все времето не ни стига, а то всъщност е повече от достатъчно, стига да не ставаш негов роб и да не бързаш, а да се наслаждаваш на всеки миг.

Времето не е точно. Изоставането с минути, часове, въртенето на Земята, високосните години, различните календари и летоброене, часовите зони и смяната му с час назад или напред ни обърква повече и не помага за нашия щастлив и спокоен живот. То нарушава ритъма ни, вкарва ни в рамки, в часове, минути и секунди. Един постоянен хронометър, който с обратно броене отброява мигове от нашия живот, който е кратък, за да го пилеем в стремеж да се преборим с времето или да го убием.

Това е мое мнение, но съм изпитал често на гърба си как за невъзможно време се озовавам на невъзможно далечно място, разчитайки на случайност като пътуването на автостоп. В същото време с кола и бързо каране отново закъснявам при планирана среща и изчислени километри и време. Как си го обяснявате? Замислете се. Времето е наше. Използвайте го разумно и не поглеждайте прекалено често към телефона или часовника на ръката Ви. 

Поглеждайте само часовника в дъното на коридора назад във времето, който мести стрелките на Вашата младост и настояще и Ви дава така нужното време за Вас самите. Време е...