Далечни песни за близки хора

Когато за първи път разбрах, че Марги пише книга за Родопите, исках да включи познати и близки за мен места в Западните части на планината. Когато присъствах на премиерата на книгата, разбрах, че става въпрос за нещо съвсем различно. Когато прочетох книгата, която купих с намаление по случай деня на Будителите, усетих духа на нейното пътуване из душите на хората и техните животи там високо, на чисто, просторно и неподправено място.

"Далечни песни" е книга за хората, за тяхното съществуване, за техните прости истини, за тяхната болка и любов, смях и тъга. Макар да е изцяло в черно и бяло, книгата изобилства от пъстрота на емоции, усмивки и много докосвания до вълшебната част на планинските хора, които са отворили душите си пред обектива и ушите на Русева.

19 истории катерят билото на планината сезон след сезон, къща подир къща, среща подир среща. Запазеният автентичен език, обстановка и атмосфера са ценни и допринасят за уловената емоция.

Четейки книгата сякаш Марги ме е хванала за ръка и ме води от село в село да ми покаже едни хора, вече свои хора, близки хора, които пеят само пред нея своите далечни песни.

92 страници редуват образи и думи, минало и бъдеще и спомена за невероятни срещи с истински хора, без фалш, без имане и без граници.

Твърдите корици и големият формат на книгата обгръщат меките души на родопчани в силна и вечна прегръдка.

Ако искате да чуете и Вие далечните песни, прочетете книгата! Със сигурност тя няма да Ви остави безразлични, а моята любима история е последната, песента на Сашо, вероятно по субективни причини...

Род Стюарт - рошавата гарга на музиката

Денят е 10 януари 2017 година. Родерик Дейвид Стюарт празнува своя 72 рожден ден. Роденият в Лондон от баща шотландец и майка англичанка певец с дрезгав глас и разрошена руса коса е различен и неповторим.

Със сигурност сте чували поне някоя от хитовите му песни, но най-добре бихте го опознали от неговата автобиографична книга, която изобилства с чувство за хумор, откровения и любопитни моменти от неговия разюздан живот и кариера. Сменил доста сценични костюми, наркотици, групи и жени, той съзнава своето място и отчита своите грешки и дузина деца (8) от различни бракове в един завладяващ разказ.

Книгата си купих от традиционния вече първи ноември в книжарница Сиела на половин цена в тяхната промоция в деня на Будителите и я прочетох през декември. Признавам, че слушах неговия репертоар, докато разгръщах страниците и навлизах все по-дълбоко в личното му пространство, което той доброволно отваря пред читателя.

Необикновен чаровник с голям късмет и с орисия да произвежда хитове в различни музикални стилове той взема стари позабравени песни и ги превръща в диаманти с дрезгавия си глас и стърчаща коса, за която полага неимоверни грижи. Със сигурност много от случките в книгата, ще Ви изненадат, ще разберете за приятелството му с Елтън Джон и ще го видите като запален запалянко на Селтик и на националния отбор на Шотландия както и за преместването му в САЩ и превръщането на американски песни в четири албума с небивал успех.

Засега последният му албум е от октомври 2015 година и носи името "Another country", а от октомври 2016 Стюарт вече е рицар на Британската империя и спокойно може да слагате едно Sir пред името му. Твърди, че от 2000 година насам е спрял наркотиците, а през 2017 година ще празнува 10 години от последния си засега брак (трети) с модела Пени Ланкастър, от която има две деца. Ако искате да го гледате на живо може да си резервирате билет за концерта му в Краков, Полша на 19 февруари 2017. Това обаче са незначителни подробности на фона на могъщата музика, която прави и аз със сигурност съм затруднен в избора си на песен, с която да завърша поста. В крайна сметка ще се спра на тази със заглавие "Вечно млад", защото макар и минал 70-те Род все още е с млад дух и неостаряваща енергия...

Фатални разкази с неочакван край или ситуация след ситуация на Тео Чепилов

Годината е 93-та (или пък 94-та, не че има чак такова значение). В слушалките на уолкмена ми звучи втория албум на Radiohead и пред очите ми застава един ухилен рижав и раздърпан субект с неизменната мешка на гърба. Това е Тео. Че фамилията му е Чепилов разбрах доста по-късно, макар че доста мои познати само нея знаеха, а някои дори го бъркаха и с музиканта Дечо Чипилов. Моментите с него винаги бяха весели и незабравими.

Може да се каже, че движихме в една компания, а цветните и различни хора в Пазарджик се събираха на едни и същи места. Пътували сме на стоп, а и съм го виждал често в края на града, вдигнал обнадежден палец в неговата посока, когато аз влизах в града с автобус или нечия благосклонна кола. Имахме доста общи познати и приятели и сме били на не един купон.

Кога Тео стана известен, не помня. Четях текстовете му в лъскавите списания като студент и след това, а все не сколасвах да присъствам на някой от безпаметните му рождени дни, въпреки учтивата покана. Като роден на 1 април е неизбежно да не се срещнеш с неговото чувство за хумор, самоирония или майтапи. Сякаш и животът си играеше шега с него и му се случваха куп чудати истории.

Денят е петък 13-ти, последният фатален край на седмицата за 2016. Тео представя своята книга в Перото в НДК. Заглавието е ситуация след ситуация, а ако и разказите бяха 13 вместо 15, всичко би паснало идеално, защото и продажната цена е 13 лева. Книгата прочетох за 13 часа като четох повторно някои от разказите.

Известни лица от сцената, екрана и българския шоубизнес (Калин Врачански, Стефан Вълдобрев, Луиза Григорова, Йоана Темелкова, Ицо хазарта, Явор - Сто кила, Дидо от Д2 и Явор Бахаров) четат откъси от всеки разказ. Всеки по своему интерпретира думите на автора, които в един момент се оказват и доста цинични и брутални. Различни и рядко еднакви с текстовете в Ритъм, Егоист, Едно и другите медии, те се разказват и от мъжка и от женска гледна точка. Признавам, че наркотиците вътре ми дойдоха в повече, а ясно помня описания в един разказ случай в гимназията, когато Тео напук на презентиращите вредата от наркотици, отиде в тоалетната да се напуши и дойде и го каза на всеослушание, с което си спечели доста привърженици, но и противници, а самият той се превърна в градска легенда.

Явно това е успял да постигне и със сценариите, които пише за българските филми "Под прикритие", "Стъклен дом", "Домашен арест" и други знайни и незнайни текстове. Но петък вечер той за мен и моят приятел Васко си остава същия притеснен, свит, стеснителен, чаровен риж младеж, който се забърква от ситуация в ситуация...

Няма такава книга

Мили читатели,

Пиша бавно, защото зная, че не можете да четете бързо. Пиша нощем на лунна светлина да пестя ток и тишина върху една малка нощна масичка, чийто баща Кьор Софра бе сляп и това се е отразило на нейния баланс и самочувствие и затова от време на време се клати и мърда под напъна на моите мисли и думи.

Не си мислете, че писането е проста работа, въпреки, че доста прости хора се упражняват да го практикуват напоследък, но от друга страна не е, защото доста сложни хора упорито отказват да пишат дори и ред случайно в някоя популярна социална мрежа. Девизът на нощните писатели:"Писането носи щастие!" не се спазва и така цялата работа се оказва, че не е никак последователна. В началото бе словото, но слово няма в тази книга, която всъщност съвсем не съществува извън пределите на съзнанието. Но нека започна отначало или пък от края, въпрос на личен избор.

В ученическите години случайно или не заедно с две луди глави, наричани за по-лесно приятели, започнахме списването на тетрадка с твърди черни корици със крещящо заглавие: "Глупостта на едно поколение." Глупостта е като вирус, който броди от глава на глава, от поколение на поколение и често остава неразбрана. Нашите напъни да я съберем между две корици на редове се оказаха безплодни, защото тя преливаше и не искаше да пасне в нашите рамки. Въпреки всичко тя остана за поколенията със своите мъдри, смешни фрази, каламбури, грешки и смешки и криви рисунки, които са разбираеми само за невъоръжено око, непредубедени ученици и от някои участници в самите събития. След завършването и решихме да направим един експеримент.

Тръгнахме от книжарница на книжарница, от сергия на сергия и от библиотека на библиотека, за да питаме, дали имат в наличност копие от най-новата българска книга "Глупостта на едно поколение." Търговският нюх на тогавашните книгопродавачи доведе до тяхната убеденост, че въпросното четиво:

а) току що е свършило

б) ще докарат всеки момент от склада или борсата

в)да проверим при ново зареждане следващата седмица

Оказа се, че никой не искаше да признае, че не е чувал за такава книга и че такава книга няма. Ще ми бъде интересно да проверя резултата на този експеримент в наши дни, но в крайна сметка това рефлектира върху мен по един странен начин. Оказа се, че "Няма такава книга" наистина съществува и бе популярна сред моите познати и приятели, но така и не стигна до мен, а опитите да я намеря с реален автор и заглавие се оказаха безуспешни заради нейното бързо изчерпване. 

Така дълги години по един или друг начин съдбата ни разминаваше с тези разкази, но един слънчев мартенски пазарджишки ден реши да ни събере в една уютна и качествена нова кафе книжарница в старо читалище с името "Виделина". Там на рафта на нивото на очите ми с хубави масленозелени букви стоеше именно книгата от моето минало, а както се оказа и от моето бъдеще. Не се поколебах да я купя, а после със страстта на колекционер да събера всичко издадено и налично от варненския автор Людмил Станев.

Ако имаше стрелки часовникът в кухнята щеше да показва цифра, равна на пръстите на едната ми ръка, но времето е относително като черна дупка в бели нощи и затова няма да Ви занимавам повече с него. То и с друго май не е нужно да Ви занимавам, защото никой не обича да чете дълги писания и затова само горещо ще препоръчам да прочетете разказите и приказките от Неприятният татарин (не зная защо слагах ударението на последната сричка и си мислех за отвара или лекарство), който Ненакърнимо и Рязко смята, че все още Няма такава книга.

Четете книги или пишете. Изборът е Ваш, а крайната точка в това изречение моя.

Няма такъв пост

Здравейте блогочитатели,
Няма да използвам прилагателни като „мили”, „скъпи” и прочие, защото е невъзможно да познавам така добре всеки един от Вас.
Разликата между това да го има и няма този пост е един бутон „Изтрий”, известен в англоезичните ширини под името Delete.
След кратка тримесечна творческа пауза аз отново се завръщам на крилете на вдъхновението, за да пиша смислени и не дотам смислени словосъчетания.
Реших да пиша от телефона си, за да бъда в крак с времето, защото така или иначе тази нощ пак ще го сменяме.
Някои сигурно ще са против и ще изразят мнението си в някоя социална мрежа, а други ще потърсят ползите от тази промяна и ще си траят за тяхно добро, а истината е, че времето е илюзия и химера, измислена от хора за хора и никога няма да бъде точно, прецизно и удовлетворяващо всички човеци.

Практически също е невъзможно да удовлетвориш, става ми любима дума, дори само твоите роднини, приятели и познати, а какво остава за целия широк свят.
Затова най-добре би се получило да потърсиш удовлетворението на самия себе си. Поне ти би трябвало да знаеш какво искаш. Или пък и това се мени като времето...
Но стига съм се отплесвал, че току виж съм се оказал с един пост напред и после пак ще трябва да го връщам или трия.

Този пост, също като времето, съществува само в моята и Вашите глави и едва ли някой във Валпарейсо, не съм сигурен, че това е правилното изписване на мястото, възпято в песен на Стинг, ще стигне точно до този пост и ще си го преведе и разбере. Та дори аз, докато го пиша, не го разбирам, та някой си на друг континент, ще вземе да го усети, почувства и вникне.

Мисълта ми е, че ако случайно Ви обвземе, думата липсва в речника на телефона, мания за величие, то само си помислете, че сте само един от 7 милиарда 411 милиона 239 хиляди и 655 хора на тази планета към този момент.
Няма да пиша за звездите, планетите и галактиките, защото вече не се чувствам незаменим и уникален, а само като една прашинка и запетайка в сложно изречение.
Затова ще сложа само точка на този пост и ще ходя да чакам да посрещна смяната на времето, защото това си направо като една Нова година. Ще пожелая само лека нощ, ново време и нови пости и постове ;)

Забележка: Всяка прилика, вдъхновение и запетайка с „Няма такава книга” на  Людмил Станев не е случайна, а понякога и напълно умишлена!

Главен изпълнителен директор - роман, а не ръкопис

В навечерието на Коледа в последните часове в последния за мен работен ден за годината се сетих за "Коледна песен" от Чарлз Дикенс от 1843 година и за току що прочетения от мен дебютен роман от нов български автор от 2015. Главен изпълнителен директор е името на книгата, която си купих от Панаира на книгата в НДК лично от авторката Светозара Давидкова, която е финалист в най-стойностното поне за мен предаване "Ръкописът" по БНТ.

Много обичам да чета български автори и винаги се радвам, когато открия интересни идеи, талант и изненадващи обрати в техните произведения. В случая романът, който изпревари дори ръкописът на спечелелият формата Георги Бърдарев, успя да ме накара да се замисля и да прочета на един дъх 200-та страници от него по път за работа в метрото в рамките на два дни. Но да се върна в началото. Какво е общото между Дикенс и Давидкова? Старата притча за скъперника и самотника, който дори не признава празниците и кара подчинените си да работят до последно е жива и в романа на младата българска авторка. 

Интересното е, че доста хора в стремежа си да изкачат стълбицата на успеха пренебрегват и близки и приятели и скрупули и празници, за да се докажат, за да постигнат своята цел, за да притежават власт. Иронията в случая е, че властта ги притежава и ги кара да губят едно по едно своите човешки черти и качества. И какво по-подходящо време от празничните дни около Коледа да се сетим и замислим над този въпрос.

Главният герой, който по случайност също като мен се казва Александър има възможност да оглави чужда компания, която открива офис в България, но през цялото време той се отчуждава и отвращава от собствената си държава и използва служителите си за да постигне своя личен успех, който го зашеметява и го кара да се чувства значим и със своята решителност той постига поставените си цели, докато не загуби най-близките си хора и осъзнае, че парите и властта не му носят удовлетворение и обич.

Ще си позволя да цитирам част от романа, който ме впечатли, а именно: "Хората търсят такава работа, от която да недоволстват и така да оправдават собствената си пасивност. Наистина ли мислиш, че ако оставиш служителите тук сами да определят всекидневните си задачи, но им оставиш заплатите, изведнъж ще се появят едни ярки и търсещи личности?.... Удобството не ражда такива личности. Удобството ражда мрънкащи хора, които само чакат да дойде обяд, за да се натъпчат, после да се върнат вкъщи, да се опънат на дивана и пак да се натъпчат или да подскачат в някой бар и пак да се натъпчат... А най лошото е, че тези "освободени" хора ще са много по-недоволни, отколкото, ако им дадеш някаква скапана работа, която да ги ангажира по цял ден. Това е истина по-стара от теб и от мен."

Струва си да се замислите върху тези изречения в кавичките и следващият път, когато решите да се оплаквате, да мрънкате или да недоволствате, да помислите, дали всъщност проблемът не е в самите Вас. Най-важното колкото и тривиално да звучи е да определите своите приоритети, но не само работни, а и чисто човешки и личностни, за да може в края на деня (друго клише), когато останете насаме със себе си и няма кого да впечатлите, да не се срамувате от постъпките и от изречените или написани думи. Защото най-важните сте Вие самите и само Вие може да промените своята съдба. В това наистина вярвам.

Няма да се впускам в повече цитати и коментари на книгата, защото такива има и в Интернет, но се радвам, че се запознах с тази талантлива авторка и дори получих автограф от нея, чието послание много ми хареса.

А Вие продължавайте да работите и през Новата 2016 година, а ако Ви остане време, прочетете тази книга, защото определено си заслужава, а кой знае може би Вие сте следващия Главен Изпълнителен Директор (ГИД)/Chief Executive Officer (CEO)?

Щом Бойко може, и ти можеш

Има известен риск, когато четеш или слушаш произведение на човек, когото познаваш. От една страна вече си пристрастен, защото си си изградил някакво мнение за човека, а от друга има интерес, дали може да научиш нещо повече за него/нея.

Познавам Бойко Манев от съвместната си работа с няколко хотела, в които той е работил и мога спокойно да кажа, че той е професионалист в бранша. Когато разбрах, че е написал книга, бях изненадан. Когато бях поканен на представянето и, не знаех какво да очаквам.

Луксозната атмосфера в залата в хотел Радисън беше сведена до уют и известните лица, които присъстваха и презентираха творбата, не бяха натрапчиви, а самите думи на автора бяха гарнирани с хумор и усмивка. Имаше леко намигване към мен и побутване, за да последвам примера му, за което му благодаря искрено. 

Въпреки всичко същинската част предстоеше. Не можех да започна четенето веднага, защото забелязах, че за разлика от много други книги, тази нямаше глави и трябва да се чете на един дъх. Започнах я  на път за работа в метрото като отбелязвах със съвета на картоненото листче, което ми се падна при представянето. Отне ми няколко дни, за да я прочета до края и определено бях приятно изненадан от стила на писане, от любопитни подробности, които научих, но в крайна сметка въпросите се оказа повече от отговорите.

Съветът на Бойко бе да дадем тази книга на човека до себе си, на приятел, на колега с идеята тя да промени мисленето и да вдъхне самочувствие на повече хора, които да предприемат реални стъпки в това да променят своето лично и работно битие. Аз със сигурност ще го направя, но преди това ще спомена няколко думи за книгата.

С много труд, лишения, най-вече в личния живот, авторът е трупал опит в хотелиерската стълбица, първоначално в САЩ, а после и в България. Всяка спирка в неговата кариера му е донесла опит, поуки и знания, които той по-късно използва по най-добър начин, за да ги превърне в свое преимущество. Със сигурност книгата ще бъде интересна за всеки от туристическия бранш, за да види нещата отвътре от различна гледна точка. Със сигурност на доста места Бойко е бил непопулярен, но такава е била цената на успеха. Ако  Вие също искате да имате успех, търсите промяна и се нуждаете от леко побутване, то тази книга е Вашата нова дестинация.

А моите забележки, критики и отговори на възникналите въпроси ще потърся от автора. А Вие потърсете книгата в книжарниците и я прочетете. Заслужава си. След това направете промяната...

Аврамови хроники - на границите на човечността

Винаги съм свързвал Аврамови колиби с най-високата жп гара на Балканския полуостров. Със своята надморска височина от 1267 метра тя винаги привлича интереса на пътуващите с теснолинейката, които не може да подминат надписа на сградата на гарата. За разлика от него със сигурност обаче те подминават самото село, защото нямат работа там и въпреки, че то е разположено на граница между две планини (Родопи и Рила) и между две области (Благоевград и Пазарджик) то остава встрани от пътя и гарата и към него няма наплив от туристи. Може би и аз щях да го подмина, ако не беше една английска група туристи, която водих преди десетина година, и която прояви интерес да види Пашови скали, но заради липсата на табели вместо в Пашови се озовахме в Аврамово (Аврамови колиби е част от селото от 1955 година). Както всяка такава махала за чужденците бе интересно да попаднат в този свят и веднага извадиха апаратите, за да документират тази част от своето пътешествие.

За втори път в живота си се сблъсках с името на селото в казармата, където имаше едно момче от село Бабяк, което също като Аврамови колиби е съставна част от Аврамово (останалите са Планковци, Тиберова и Хърльова махала). То беше доста трудолюбиво, мълчаливо и умислено и явно от малък е преживяло доста трудности и несгоди, но трудните условия ни сближиха и станахме приятели.

За трети път колибите на Аврам ме намериха тази година с книгата на Стефка Венчева. Купих си я, защото познавах авторката и защото подкрепям пазарджишките творци. Да си призная честно имах други очаквания за нея. От пресата и анонсите очаквах критика към режима от 1945 до 1989 година и много политически редове. За моя приятна изненада на фокус не бяха политиците, а хората. Една палитра от човешки съдби с различен произход, религия и самосъзнание се вплитат в романа и не те пускат до самия му край. Бях силно впечатлен от начина на писане на авторката, защото досега я познавах само от нейните материали в пресата. Чрез страниците на книгата аз надниквах в Аврамови колиби навътре в душата на населеното място и в живота през последните сто години. Разказът е жив и пъстър и всеки характер е действителен и не може да останеш безразлачен към това, което му се случва.

Най-важното в този свят е да не забравяме, че ние сме хора и това ни доближава най-много. Чувствата, мислите, притесненията, изживяванията, любовта, раздялата и смъртта ни сполитат еднакво силно и няма значение какъв цвят на кожата имаш, какъв език говориш или каква религия изповядваш. Има добри и лоши хора сред всички нас, а изборът, който правим е изцяло наш.

След като затворих прочетената книга се замислих за Аврам, но не за основателя на селото с това библейско име, не и за неговия арабски еквивалент Ибрахим, а за бащата на моя прадядо, който е носел същото име и за когото не зная почти нищо, въпреки моите проучвания за рода и родословното дърво, което съставях. Замислих се колко малко знаем за рода си, за своето населено място, за своя произход. Потърсете ги, потърсете и книгата в книжарниците. Заслужава си. Определено си заслужава...

Вратите на Бела

Широко отворени врати, това е чувството, с което ни посреща авторката на книгата на терасата на заведението в София, където в края на август събра хора, колкото страниците на своето второ произведение. За първото може да прочетете тук.

Увлекателно тя ни отваряше врата след врата на своята душа, отбелязани със свежи зелени и розови лепенки като пътеводна светлина, която да ни ориентира в своите отминали чувства и размисли, изживени и изстрадани по пътя на живота.

Всичко това бе гарнирано със широка усмивка и щипка хумор, което допринесе за неусетното изнизване на предвидените минутки и да доведе до разписването на книгите, което сложи край на така наречената официална част. След това неизбежно се стигна до входната врата, на която видяхме външната улична страна и затворихме тази страница и врата на вечерта.

По ирония на съдбата попаднахме на лятно кино в съседната уличка, където филма, който гледахме имаше подзаглавие: Вратите на вятъра. Случайностите никак не са случайни, а според Бела дори са божества, които направляват съдбата ни.

Но да се върна на вратите. Те се отварят и затварят. Може да стоят заключени, отключени, открехнати, висящи на пантите си. Може да бъдат и вход и изход, начало и край, безопасност и родна стряха или желан подслон. Врати има навсякъде, разни и разнообразни, едноцветни и многоцветни, с номера, с имена, с рисунки, с ключалки, със шпионки и от различни материали.

Вратите в книгата на Бела са снимани на остров Мадейра, където местни художници във Фуншал са ги превърнали в арт изложба на своя талант и идеи, а както се оказва в последствие и във фотографии към книгата.

Няма да пиша повече, а просто ще затворя вратата...

Текила на разсъмване - разкази от едно време

Текила на разсъмване до вчера за мен беше филм с двама от любимите ми актьори Мел Гибсън и Кърт Ръсел. Филм от далечната 1988 година, в който те си партнират с Мишел Пфайфер и който гледах като ученик в Пазарджик.

Книгата със същото заглавие си купих от книжарница в Пазарджик, защото не успях да посетя панаира на книгата миналата седмица, и за да прочета най-новото от един от любимите ми български писатели, чиито книги колекционирам и препрочитам години наред. Ровейки се в блога си видях, че съм писал само за Нашингтон от същия автор, но сега ще поправя този пропуск. Честно казано след "Заведи ме вкъщи" бях леко скептично настроен за това, което Михаил Вешим е написал след нея. 

За моя приятна изненада обаче се оказа, че това е страхотна свежа книга, побрала между кориците си 15 разказа в своите 115 страници, в които аз също открих спомени от моето минало. Поднесени по изключително забавен начин, те оставят храна за размисъл и много поуки.

Първите три бяха най-силни и откриха сезона на риболова за хубави разкази. Можех да прочета книгата на един дъх за една вечер,но реших да правя паузи между главите, за да може да осмисля и да се насладя истински на хубавите думи и спомени.

Така както и авторът аз също трупах спомени и килограми с годините, но сега започнах да се разтоварвам и от двете. Въпреки всичко си мисля, че съм имал чудесно минало, четейки редовете в книгата и си мисля, че връщането в миналото е хубаво за хора, които са преживели доста хубави моменти и те винаги ще останат незабравими и живи в съзнанието им. Настоящето пробваме да го приемем или променим доколкото можем, а бъдещето си остава огромна въпросителна.

Няма въпросителни обаче в това, дали си заслужава да си купите тази книга. Моята гореща препоръка е да го направите и срещу 10 лева да сложите усмивка на лицето си, което е всъщност само едно тире и от Вас зависи, дали то ще остане усмихнато, намръщено, равно или безралично. Също като тирето на писател - хуморист на Вешим. Изборът е Ваш. Както и текилата на изгрев слънце...

По пътя на пулсиращата светлина

Знаете ли колко са морските фарове по българския черноморски бряг? Дори и аз не си бях задавал този въпрос, въпреки че съм бил очарован и запленен не веднъж при моите пътувания от съоръженията, мигащи в тъмното. Най-запомнящи поне за мен са били фаровете край Шабла, нос Калиакра, нос Емине, нос Свети Атанас край морската Бяла и Ахтопол, но те не изчерпват всичко. За да отговоря на въпроса от първото изречение, фаровете са 27.

Моята рождена дата от днес вече свързвам и с морските фарове. 28 обаче са главите в книгата на Бела Бенова "По пътя на пулсиращата светлина", която описва велосипедно фотографско пътешествие по нашите фарове. Прочетох книгата в навечерието на 27-ия ден на последния месец в годината и отдавна не бях чел книга на един дъх, нетърпеливо надничайки към следващата глава, към следващия посетен и сниман фар чак до края на вълшебното пътуване.

От доста време насам не бях срещал такъв богат речник, непринуденост и естественост на писане. От книгата научих цели 5 нови за мен думи и много повече съществуващи пътеводни светлини по нашето крайбрежие. Оказа се, че къщите от светлина, както буквално се превежда английското lighthouse се делят на два вида: фарове и навигационни светлини. Те светят в трите цвята на българския трибагреник: бяло, зелено и червено и са с различна височина, форма, координати и достъп.

Голяма част от тях са на територията на военни обекти и затова е трудно да се посещават без специално разрешение, но пък и това е спомогнало да се запазят толкова години. Всеки фар както се оказа се вижда на различно разстояние в морето и на определени морски мили.

Спомних си за стария варненски фар, който стои във Военноморския музей във Варна, за стария фар на Ахтопол, който се намира в "Музея на котвата" в южното градче, гледайки към своя събрат в морето, който съм снимал по-горе тази година.

Само си представете, ако се върнем сто години назад и това е бил единственият ориентир на мореплавателите, който е носел радост на завръщащите се у дома моряци. Голяма доза романтика има в самите кули, витите стълби и пазителите на фара, които имат своя дълг и призвание да поддържат пътеводната пулсираща светлина. Днес доста от съоръженията са автоматични и почти не се налага човешка намеса, но има и такива, които са тясно свързани с хората на вахта. Други пък са изоставени и не се ползват и тънат в забвение и разруха.

Самата книга на Бела видях веднъж в една книжарница и черно белият фар на корицата ме грабна, но тогава нямах в себе си достатъчно средства, за да си я закупя. Когато се върнах седмица по-късно с приготвената сума, книгата беше изчерпана. Но за всяко нещо си има време и място, а и случайността помогна в този случай.

Моя симпатична колежка се оказа, че познава авторката и обеща да ми осигури книгата, която търсех толкова отдавна. Бях търсил и в Интернет, но тиражът бе изчерпан. В крайна сметка дни преди Коледа книгата с твърди корици се озова в ръцете ми с посвещение от авторката.

Почивните дни бяха удобен вариант да се заема с четенето и, а и топлото време на Коледа ми позволи по-лесно да се пренеса в летните месеци по кориците на фаровото пътешествие. Не зная защо, но то доста ми напомни на мое пътешествие с най-добрия ми приятел на автостоп от края към безкрая, а именно от Резово до Дуранкулак. Нашето пътуване бе обратно на това на Бела и започна от юг на север, но и по неговото провеждане имахме доста перипетии и интересни случки по пътя, която явно ще трябва да опиша в отделна книга.

Като екскурзовод бях впечатлен от първото си посещение на най-стария и най-висок фар, този на Шабла и често съм си мечтал да мога да вляза вътре и да се кача на върха му. По-късно при наблюдението на лунното затъмнение пак там се любувах освен на природното явление и на стожера в червено и бяло, който показва пътя в нощното море.

От книгата на Бела разбрах, че той е празнувал 150 години през 2006 и тогава е бил боядисан и частично ремонтиран. Интересно съвпадение е, че с моят приятел при пътуването си също спахме до изоставен лагер с бунгала в близост до фара.

Преди Бела това пътешествие е предприемал и Милан Асадуров и много полезна информация за фаровете може да откриете на страницата в неговия сайт на следния линк.

Снимки и повече информация за книгата на Бела може да откриете на фейсбук страницата на книгата на тази връзка.

Казват, че човек е толкова голям, колкото са мечтите му, а мечтите на Бела определено са големи, защото след българските фарове, които обикаля през 2007, тя продължава с тези в Румъния, европейска Турция, Гърция, Крит, Черна гора, Хърватска, Италия и много други, а един ден защо не и целият крайбрежен свят със своите фарове. Пожелавам и успех и още много издания и читатели.

А някъде там в мрака винаги ще има една светлина, която ще пулсира, ще осветява морския път и ще показва как да сбъднем мечтите си по пътя...

Вечер след работа

Тя затръшна входната врата и проблемите и грижите останаха на прага. Чакаше този момент цял ден. Освободи товара на дамската чанта, която тежеше цял тон и освободи краката си от затвора на високите токчета и се пренесе в уюта на дома. Умората и изтощението се показваха от всяка пора на лицето и, а тя нямаше търпение да се отърве и от дрехите, за да вземе освежаващ и горещ душ. Водата винаги носеше спасение, успокоение и свежест.

Легна рано в леглото и след като направи преглед на безинтересната телевизионна програма и разгледа дамското списание, реши да отвори наченатата предишната вечер книга и да потърси второ спасение в главните и герои. Както обикновено заспа след първите 12 страници, сънувайки 12-те отминали месеца на предишната година.

Лека нощ и приятни сънища, работещо момиче!

А.А.

Вдъхновението

Вратата бе леко открехната и през нея се прокрадваше слабата светлина на нощната лампа. Нощта бе дошла с тъмната си мантия и бе покрила града с тишина и нежност. Книгата лежеше обърната към килима наполовина прочетена и донесла съня на изморената си читателка. Черните букви на белия лист се бяха спотаили в очакване на своето прочитане и намиране на смисъл и нови познания за жадните очи на своята господарка. 

Хартията и корицата ухаеха на ново, недокоснато и предизвикваха смисъла, който караше всеки нов читател да препуска през страниците с надеждата да открие нещо интересно, любопитно, поучително и нещо, което да сподели на своите приятели и познати. Последната страница чакаше своята усмивка, въздишка или радост, която щеше да добави последния акорд и да се пъхне на топло сред други книги на лавицата. Там рискът да бъде отново отворена и прочетена се свеждаше до минимум и цялостта се запазваше чиста.

Писателят седеше на неудобен дървен стол, подпрял с двете си ръце тежката глава и галейки небрежно своята тридневна брада, търсейки вдъхновение там някъде между космите и под сбърченото си чело. Наближаваше полунощ, а това бе времето, когато Музата го навестяваше понякога и го караше да пише върху белия лист, да трака на пишещата машина "Марица" и мислите му да се леят като марката на своя основен инструмент за въздействие. Тази нощ обаче тя закъсняваше и май бе на път да пропусне новите словосъчетания, натракани набързо в тихата нощ. Сънят обаче бе тук и правеше всичко възможно да натовари с тежест клепачите на автора.

Понякога борбата между съня и музата завършваше с недовършени строфи и отпусната глава на меката възглавница. Какво ще спечели всеки нов читател и какво ще загуби всеки стар автор е неизвестно и не толкова интересно. Сънищата и мечтите винаги могат да намерят място на някоя страница така както в някое топло легло може да се намери място за още един читател.

Лека нощ!

.................

А.А.

Късметът на смотаняка

Когато днес паяк ми вдигна колата в Пазарджик, и това мое първо удоволствие ми струва 50 лева, бе логично да се сетя за българското заглавие на книгата на Кърт Вонегът, която завърших тази сутрин.

Какъв ли е късметът на смотаняка и що за късмет е това и кой е този смотаняк? Ето тези въпроси ме вълнуваха преди да разлистя купената на Панаира на книгата неиздавана досега творба на моя любим писател.

Бял свят книгата вижда на 20 март 2013 г. и включва шест неиздадени разказа, едно есе и едно приложение, което е недовършено. Оригиналното заглавие е Sucker's portfolio и корицата, която ще поместя по-надолу силно напомня рисунките на Кърт. 

Шест разказа са озаглавени епизоди, а седмият е есе, което силно се различава от предишните. Вонегът е бил винаги наслада за моята душа, а първите шест напомнят поредицата "Разкази с неочакван край" на неговия колега фантаст Роал Дал, която бе филмирана и мнозина помнят от малкия екран в края на 80-те и началото на 90-те. Реално интригуващите епизоди бяха с времетраене от 25 минути и са снимани от 1979 до 1988 г., и винаги завършваха с неочакван обрат. Същият похват е ползвал и Вонегът в тези свои непубликувани разкази.

Определено те ми допаднаха, а седмият епизод/разказ е дълго есе в негов стил, което борави с дати, тръгвайки от 1492 и Христофор Колумб и покривайки доста голяма материя до 1992, когато го е писал, но въпреки разликата в него има доста неща, над които да се замислим.

Последното приложение, което има присъдата недовършено ни води в един фантастичен свят, но на мен силно ми напомни на момента, в който решиш да посетиш своето родно училище като възрастен и да видиш, дали всичко все още е същото.

Не вярвам всеки смотаняк да може да се похвали с такова богато портфолио, но всеки е имал смотаняшки изпълнения като това на пазарджишкия паяк, отмъкнал колата ми, и който се опита да развали празниците ми и почивката ми като ми бръкна дълбоко в джоба. Подобно бръкване ми предстои отново с моя късмет, защото се оказа, че антифризът на колата ми е изтекъл под педалите на шофьорското място. 

Ей това е късметът на смотаняка, а за другото препоръчвам да прочетете книгата на Кърт Вонегът от издателство "Ера" и поне за малко да поискате да се почувствате специални... смотаняци ;)

Часовник в дъното на коридора

Миналата седмица, когато ми се наложи да се прибирам към София с влак, взех от библиотеката на родителите ми произволна книга, за да запълня тъмната част от пътуването ми с четене. Не бях пътувал с влак от 7 години, но сякаш времето бе спряло и всичко си беше по старому.

Неделя вечер бърз влак спира на гара Пазарджик, за да поеме потокът от хора, главно студенти, за които няма място във вагоните и те са принудени да стоят прави до вратите и тоалетните или да кръстосват коридорите от локомотива до последния вагон в търсене на скъпоценно място. За близо 10 години откакто аз бях студент никой не е направил нужния анализ, за да прецени, че местата не стигат и да пусне допълнителни вагони по направленията, където са продадени почти двойно повече билети от капацитета.

Времето е спряло и единствената разлика днес е, че студентите вместо книги държат в ръцете си телефони. За моя радост имах късмет да открия една сгъваема седалка между вагоните, където се заех да разлистя книгата от 1982 и да открия значението на часовника в дъното на коридора. Книгата дотам ме увлече, че едва на 42-рата страница забелязах, че в помещението до мен стои право момиче и станах да му отстъпя мястото си и продължих четенето прав под светлината на лампата.

Бях чувал името Весела Люцканова от книгите на Кърт Вонегът, които четях като студент и които бяха издадени от издателство със същото име, но едва след като прочетох тази и се разрових в нета, видях, че тя е фантаст писател с доста интересни заглавия и собственик на издателство. Същата вечер тя прие и приятелството ми във фейсбук, нещо немислимо 10 години назад. Но да се върна на книгата, която беше първата от този автор, който прочетох.

190 страници разказваха една история, в която открих и автобиографични нотки, но това, което ме равълнува най-много беше отношението към времето. Първото изречение е: "Коя съм аз?", а последното беше: "Затичах боса в дъжда." В търсене на себе си и спомена героинята преживява катарзис, дума придобила политически оттенък тази година, и за разлика от дъжда, не успява да измие спомена от главата си, а търси с надежда своята истинска Надежда и я открива сред руините на бомбардирани сгради. Но да се върна на времето:

"Има ли времето измерение? Не спира ли то точно в такива мигове?"....."Кой може да ми каже какво нещо е времето? Къде бяха изтекли тези години? Имах чувството, че го губя, без да направя нито крачка напред."

"Времето, което нямаше измерения... И не можеше да има, то се свиваше и разпускаше, свиваше и разпускаше... А часовникът в дъното на коридора, който няколко пъти бях погледнала, бавно и присмехулно местеше стрелките си. Чаках. ... Всеки ден съм го навивал, вече двайсет години. Докато върви часовникът, все едно и човекът продължава да живее..."

Това са само кратки откъси, които ме впечатлиха, защото винаги съм смятал, че времето е разтегливо понятие и съществува само в нашето съзнание. Подчиняваме се и гоним стрелките и точността и винаги закъсняваме и нямаме време. Ставаме и лягаме под час. Като деца за ясла, детска градина и училище. Като студенти за лекции, като войници за сутрешна физзарядка и тоалет. Сега за работа и все времето не ни стига, а то всъщност е повече от достатъчно, стига да не ставаш негов роб и да не бързаш, а да се наслаждаваш на всеки миг.

Времето не е точно. Изоставането с минути, часове, въртенето на Земята, високосните години, различните календари и летоброене, часовите зони и смяната му с час назад или напред ни обърква повече и не помага за нашия щастлив и спокоен живот. То нарушава ритъма ни, вкарва ни в рамки, в часове, минути и секунди. Един постоянен хронометър, който с обратно броене отброява мигове от нашия живот, който е кратък, за да го пилеем в стремеж да се преборим с времето или да го убием.

Това е мое мнение, но съм изпитал често на гърба си как за невъзможно време се озовавам на невъзможно далечно място, разчитайки на случайност като пътуването на автостоп. В същото време с кола и бързо каране отново закъснявам при планирана среща и изчислени километри и време. Как си го обяснявате? Замислете се. Времето е наше. Използвайте го разумно и не поглеждайте прекалено често към телефона или часовника на ръката Ви. 

Поглеждайте само часовника в дъното на коридора назад във времето, който мести стрелките на Вашата младост и настояще и Ви дава така нужното време за Вас самите. Време е...

Погребете сърцето ми в раненото коляно

Понякога съдбата си играе с нас и се забавлява, а случайностите в нашето ежедневие са рядкост и много трудно могат да ни накарат да се замислим. Точно преди седмица погледът ми се спря на книга в библиотеката, която отдавна не бях разлиствал. По-различното в случая е, че корицата и е нарисувана и изработена от мен като учебна задача преди доста години. В дъното съм нарисувал перо, сърце, огън и стрела.

„Погребете сърцето ми в Ундид ний“ или Bury my heart at Wounded Knee е книга на американския писател Ди Александър Браун, написана през 1970 г. За първи път разбрах, че второто му име е Александър едва преди няколко дни. Като дете винаги съм се вълнувал от съдбата на американските индианци и четях Карл Май и Майн Рийд на един дъх. Мечтата ми беше да им помогна и да отида в техен резерват и да напиша книга за тях като бях почнал да уча индиански думи. За това спомогна и гореспоменатата книга, която е документална и се базира на реално случили се исторически събития от живота на индианците.

Книгата проследява как великите вождове на различни племена са системно лъгани и унижавани и натикани в резервати с неплодородна земя. Там им дават дажби на ден и ги превръщат в роби на парите. В нито един индиански език няма дума за собственост и това прави продажбата на тяхната земя изключително сложно. Свободни по дух и горди те защитават своите традиции и идеали по начин, който не може да остави всеки чувствителен и разумен човек равнодушен към тяхната съдба.

Също така случайно както открих книгата и моята по детски изрисувана корица, попаднах и на филм по нея, направен през 2007 година. Изгледах го през почивните дни по hbogo.bg и макар той да не покрива всички глави от книгата е достатъчно изразителен. Снимките в книгата са показани и в края на филма, когато белите американци стрелят и убиват невъоръжени жени и деца в долината на реката "Ранено коляно" или Wounded Knee, а рано падналия сняг пречи на прибирането и погребването на труповете, които замръзват в ужасяващи гримаси. Книгата и филмът са посветени на клането на стотици индиански мъже, жени и деца от 7-ми кавалерийски полк при Ундид Ний на 29 декември 1890 г. Едва през 1980 г. американското правителство признава официално своята грешка и грях към индианците, но не изплаща компенсации...

Филмът е спечелил 6 награди "Еми" и според мен напълно заслужено, а моят съвет е да намерите книгата и да я прочетете, а след това да изгледате и филма. А преди това като логичен завършек на поста ще пусна песен, посветена на индианско племе на любима моя група ;)

Когато простосмъртните спят...

Докато ми е любима дума. Кърт Вонегът ми е любим автор. Събирането им в едно е най-новата издадена на български книга от издателството с име на птица и с много качествени заглавия, Колибри. Заглавието е "Докато простосмъртните спят." Веднага у мен се породи въпросът, дали има и сложносмъртни, къде се подвизават и какво ги отличава от простосмъртните?

Дали те са богове и защо не спят? Какво ти тормози? Какво ги вълнува? И какво точно се случва докато техните противоположности спят? Отговор на тези въпроси може и да не откриете в 224-те страници и в 16-те разказа в книгата, но определено за мен Вонегът не е простосмъртен, а дори ще си позволя да го нарека безсмъртен.

Разказите са писани през 50-те години, но са актуални днес и ги прочетох в подходящия момент, за да погледна с други очи на случващото се около мен. Писани са за различни медии и няма сюжетна връзка между тях. Не мога да скрия, че ми харесаха доста.

Четох ги на различни места: в метрото, в трамвая, в автобуса, в тролея, на пейка в парка, в леглото, в колата, докато чакам, и след всеки един се усмихвах и се замислях.Не ви съветвам да ги четете накуп. Карайте един по един, дори и в обърнат или разбъркан ред. Всеки е различен, но си личи, кой ги е писал.

Вонегът заедно с Бредбъри, Адамс, Ъпдайк и други автори изиграха голяма роля във възприятието на света и на писането през моите ученически и студентски години. Имам всичките книги на Кърт и на английски, и на български освен тази на простосмъртните на английски, където корицата е далеч по-добра от тази на българското издание. Важно все пак е съдържанието, а то е за хора с чувство за хумор и самоирония и за фенове на автора, разбира се.

Само докато спим губим време и вдъхновение, но и сънуваме, а докато простосмъртните спим, някой твори.

И това ще мине ;)

Без нея

Но стига ми тази награда
книга да получа днес
не на всекиго се пада
да му се окаже тази чест.

Малко преди рождения ден на сина ми получих мейл от издателска къща "Жанет 45":

"Здравейте,

Пишем Ви с прекрасна новина! Ваш коментар за книга на ИК Жанет 45, публикуван на интернет страницата www.janet45.com бе награден.Ще очакваме да се свържете с нас за да получите избраната от Вас награда-книга от Издателство Жанет 45.
Моля изпратете ни имената си, адрес за доставка и телефон за връзка в случай, че е необходимо да се свържем с Вас!"

Новината наистина беше прекрасна. Съвсем бях забравил, че участвах с коментар през март преди година, който първо се появи в блога ми тук като отзив на страхотната книга на Рей Клуун "Помощ, забремених жена си!" Именно тя ме запали по този автор и след това купих и "Лудост ли е Бог?" Едва като трета за Коледа подарих на жена ми "Отива една жена при лекаря" и тя я прочете и за първи път дойде при мен плачеща от книга. За жалост аз все още не съм я прочел. Стигнал съм до страница 51.

По-голяма радост от това да избираш книга по желание от каталога на едно издателство няма, а щом то е и Жанет 45, изборът става доста труден. В крайна сметка логичното се случи и реших, че съдбата подсказва да избера книга на автора, към чиято книга коментарът ми спечели тази награда. На Рей Клуун беше останала само една единствена книга, която нямах и мислех да купя. Приятният и мой любим зелен цвят на корицата също ме подкрепи в избора. Заглавието "Без нея" подвежда, защото книгата е много приятна. Веднага щом потвърдих коя книга желая да получа с мейл до издателството, те ми я изпратиха с куриер за два дни. Точно два дни, или по-точно две нощи, ми бяха необходими да я прочета. Приятната изненада беше автографът на Клуун на моето копие, което гласеше "Only love", на български "Само любов".

След смъртта на съпругата си, авторът се втурва в една въртележка от алкохол, нощни клубове, жени и наркотици, за да стигне до прозрението, че трябва да пътува. Коя жена да избере за двете дестинации, които е избрал? Отговорът ще намерите в книгата, а аз нямам намерение да издавам повече от сюжета, но със сигурност четейки книгата, ще Ви бъде приятно и забавно. Накрая холандецът пише: "Няма спор, че 907 от 57 783-те думи в този роман (става въпрос за нидерландското издание)не са мои. 147 са на други писатели, 271 - са части от текстове на песни и в заключение 489 думи се основават върху разкази, анекдоти , забележки и изказвания на приятели и приятелки."

Само това е достатъчно да разбере какъв човек е авторът. Не зная само, дали някой е забелязал физическата прилика на Рей Клуун с актьора Колин Фърт (крал Джордж VI във филма "Речта на краля"), но това само придава още една щипка ексцентричност на образа на съпруг, загубил жена си в борба с рака и намерил лек в писането и от маркетинг специалист, превърнал се в един от най-успешните съвременни холандски автори. Аз лично очаквам с нетърпение следваща му книга, а също така и следващата си награда книга :)

За край съм избрал една песен от романа, откъдето са взети и двете думи от автографа на моята книга, но вместо версията на Fun loving criminals, която Клуун харесва и вместо тази на Iggy Pop аз предпочетох оригинала на Louis Armstrong:

Лудост ли е Бог?

Ще запомня датата 11.11.2011 година с две неща още в началото на самия ден или по-точно нощ. Някъде към 3:33 часа прочетох книгата на Рей Клуун "Бог е лудост" като часове преди това и двете ми болни деца и съпруга ме събудиха. Няма да се спирам подробно на следствията от вирусите, които ни тръшнаха и четиримата, но всичко е добре, когато завършва добре. В случая четиримата заспиваме заедно на голямата спалня и книгата с приятен син цвят е затворена с усмивка.

Това е втората книга от този холандски автор, а за първата писах тук, и явно няма да е последната. За бремеността цветът бе розов, а за Бог Рей се е спрял на синия цвят. Книгата, или есето, както го нарича той, се чете лесно със своите 87 страници. За пореден път жена ми прочете книга няколко нощи преди мен, а моментът за мен да прочета това заглавие бе повече от подходящ. Винаги човек има нужда от вяра, а най-вече да вярва в себе си. Книгата допринесе за моята вяра.

Поздравления за издателството Жанет 45, което продължава да радва публиката си със страхотни заглавия. А оригиналното заглавие на тази книга е: GOD IS GEK и въпреки моите асоциации с чук и гек, което карах като дете из снежните преспи на Витоша, означава съвсем друго.

Разхождайки се сред велики писатели, философи, мислители като Кант, Айнщайн, Декарт (Мисля, следователно съществувам) и различни религии, вярвания и модни течения авторът търси отговора на няколко въпроса: "Съществува ли Бог?; В какво вярвате? Има ли живот след смъртта?" Отговорите на учени, влиятелни личности и други ни кара да се замислим за мястото на Бог в 21 век.

Много ми хареса един абзац от книгата и затова ще го споделя тук:

"Нас ни има, живи и здрави, на Земята. Това само по себе си е извънредно невероятно,както научаваме от константите на Рийс (професор от Кембридж, дефинирал шестте константи, за да се зароди живот на Земята, известни още като "Шестицата на Рийс"). С един процент да се разминаваха, и на това място нямаше да срещнете и пукната душа. Нас обаче ни има. На тази малка планетка, достатъчно далеч от Слънцето, за да не изгорим, и не твърде далеч, за да не замръзнем. Не питайте как е станало, просто се възползвайте!"


А вие не питайте повече какво пише в книгата, а се възползвайте да я прочетете. Определено си заслужава независимо от това, дали сте вярващи или не и коя религия следвате, проповядвате или отричате. В крайна сметка освен отговор на въпроса, дали съществува Бог, може да научите, дали той е лудост и дори какъв е на цвят :)

Мила Мерилин

С интерес си купих книгата от Хеликон с месечната отстъпка с чип и за 9 лева получих 3 в едно: книга, диск и разделител за книга :) Шегата настрана, но не успях да я почна, защото жена ми я взе под носа и я прочете за няколко вечери. Аз само търпеливо чаках реда си и я подпитвах, дали и харесва и какво се случва. Дотук купувах и четях всичко излязло под перото на Ваня Щерева и във всяка творба намирах нещо готино, забавно и оригинално. Този път историята е друга. Писана е и от Локо, но това не нито Локо Пловдив, нито Локо София, най-малко пък Локо Септември. Това е прякора на Людмила Сланева, певица, известна също като жената на Стенли. Та тя заедно с Ваня седнала и написала тази книга с приветлива розова корица, в която се преплитат черно и бяло, брюнетка и блондинка. За начало добре :)

Книгата доста ми напомня на добро продължение на "Татко, Аз и Ангелът", за която писах тук. Разликата е, че тук мъжът умира в началото, а не в края. Друг интересен факт, е че наскоро четох книга, в която Джек Керуак и Уилиям Бъроуз пишат книга като всеки от тях пише по една глава, следвана от другия, а убийството също е накрая. Става въпрос за "А хипопотамите се сварили в басейна си", която коментирах тук. В Мила Мерилин е използван същия похват, но разликата е, че пишат жени. Хубаво е. Ваня съм я чел, но ми беше интересно как пише Людмила. Получило се е. Определено. Сюжетът е добър и те въвлича и те кара да четеш докрай. Нарочно удължих удоволствието като си дадох седмица за четене, а можеше да я приключа и за една вечер.

Открих две малки грешчици и видях към кого да ги адресирам. В края на книгата им пише имената: Пепа Георгиева - редактор и Радостина Караславова- коректор. На всеки се случва да сгреши. Ето ги и тях: страница 143, ред 11 популярна ню уейв група е изписана Depeshe Mode. Правилното е Depeche Mode. Втората грешка е на страница 166, ред 27, Англел Ангелоев вместо Ангел Ангелоев. Вярно, че ангелът (ей и тук се появи) е наглял в предишната глава и може това да е провокирало това изписване на името му или по-скоро е пропуснато от някоя от двете жени по-горе, но тези две неща придават още чар на самата книга. Не се заяждам, просто ги забелязах. Аз също греша постоянно, я от бързане, я от разсейване, но се чудя, дали някой друг ги е забелязъл :).

Реших да не пиша подробно за съдържанието на книгата, за да е интересна на тези, които още не са я чели. Ако някой иска да му я дам да я чете, да пише коментар отдолу. Не мога да се въздържа да напиша някои неща, които ме грабнаха: "Имам концепция. Да те видя отново." като отговор на съобщение. В книгата пророчески е засегната смъртта на Ейми Уайнхаус и журналистката Миролюба Бенатова, която нашумя наскоро по друг повод, още преди да се случат събитията с тях. След прочитането на книгата, отбелязвана удобно с разделителя, и гледането на дивидито у мен остана един въпрос. Коя жена играе банковата служителка в клипа? Ужасно красива е. Дано някой да знае и да ми каже. Надеждата умира последна или пък Ангелът умира последен, а Виктор пръв. Изборът на имена на герои в книгите явно не е случаен. В гимназията имах съученик с името Виктор, който се самоуби преди да завършим... Така е то, както би казал Вонегът. А аз ще послушам призива от края на книгата и ще напиша своето "Обичам те!" на Ваня и Людмила и ще пусна песента, която звучеше в главата ми докато четох книгата. Може да я ползвате във филма :)