42

Когато започвах този блог преди 12 години реших да отбелязвам с пост всеки свой рожден ден като началото бе моят 30 годишен юбилей. Преглеждайки постовете назад установих, че съм пропуснал деня, в който съм ставал на 41, но честно казано тогава въобще не ми беше до празнуване и писане след поредната химеотерапия и безпаричие, което преживях. Сега за радост нещата са различни и се надявам болестите и лошите неща да са зад гърба ми.

Като ученик си мечтаех да доживея до 42 години поради две причини. Едната беше, че в любимата ми книга на Дъглас Адамс "Пътеводитетелят на галактическия стопаджия" това бе смисълът на живота и бях си наумил, че стигайки тази възраст, ще съм го намерил и донякъде това е така. Втората причина е, че доста от моите любими изпълнители като Джими Хендрикс, Джанис Джоплин и Джим Морисън са умирали млади и самата цел да ги надживея, виждах като успех в онези дни. Миналата година след всички трудности си пожелах само едно, да посрещна своя 42 рожден ден здрав. С времето човек осъзнава, че това е най-важното. Но какво се случи този октомври?

За първи път по стечение на обстоятелствата щях да празнувам своя рожден ден извън България, в Германия в компанията на сина ми и сестра ми. Спокойно мога да кажа, че празникът освен в градовете Щутгарт и Улм продължи и във Виена, Австрия, което само по себе си беше още един подарък за мен, защото обичам да пътувам. Качих се на телевизионните кули във Виена и Щутгарт като първата бе моя мечта, защото при всичките ми посещения в австрийската столица оставаше извън маршрута и плановете ми и затова посещението и беше нов подарък. Вечерта на самия мой неделен рожден ден бях в традиционна швабска кръчма в планината с неповторима атмосфера, храна и обслужване и се превърна в апогей на страхотния ден.

С напредване на годините подаръците ми на празника стават все по-малко, което е нормално, защото вече отдавна не съм дете, но сега съм в състояние и сам да си ги избирам и купувам, но това не прави празника по-малко хубав от преди. Подарък получих и от колегите, когато се завърнах от моето пътешествие за рождения си ден и това е рафтинг през май догодина. Подарък получих и от сестра ми, докато и гостувах и това е супер удобна за работа чанта на футболния щутгартски клуб. Сам си подарих последната книга на Мураками, а жена ми ми подари халат. Най-големият подарък обаче аз си направих сам през ноември за черния петък, когато си взех нов смартфон. Но разбира се не това е най-важното. За мен емоциите от изминалата година са истинските подаръци, както и новата работа, която ме вдъхновява и ми позволява да сбъдвам мечтите си една след друга и да пътувам много и да посещавам театри, концерти, събития и да се запознавам с нови интересни и интелигентни хора и да виждам нови места или стари по нов начин. Благодаря на всички, които бяха част от годината ми, от пожеланията за рождения ми ден и за всички, които оцениха това, което правя и все още вярват в мен. Обичам Ви! Имам поне 42 причини за това!

Един различен рожден ден

В края на годината се сещам за пропуснатите постове в блога и реших да споделя един, който се откроява над другите със своята си важност. Става въпрос за рождения ден на дъщеря ми, която навърши осем години преди няколко месеца. Тази година решихме той да бъде различен и да не каним гости, а да предприемем пътуване, в което да сбъднем нейни мечти и желания.

Тръгнахме рано сутрин от Пазарджик с баба, дядо и първата ни спирка бе Пловдив, където имаше ретро рали със стари автомобили, което бе атракция и за дъщеря ми, но най-вече за сина ми, който имаше време да ги огледа внимателно и да се снима с колите и да види как потеглят.

Втората ни спирка бе Асеновград, където обядвахме, разходихме се по пешеходната улица и посетихме Историческия музей и Рибната църква. Пропуснахме Бачковския манастир, защото събралите се почивни дни бяха накарали много хора да го изберат за своя дестинация и буквално нямаше свободно място за спиране.

Третото място, което посетихме през първия ден бяха Чудните мостове, където останахме повече от няколко часа, а децата останаха много доволни от видяното. За съжаление времето напредна и не успяхме да посетим музея на родопския карст и пещерите в Чепеларе, защото стигнахме в родопското градче повече от два часа след края на работното му време.

В края на вечерта пристигнахме в първия наш пристан за пътуването, а именно къща за гости "Момчил юнак" в Момчиловци. Посрещна ни топлина, уют, гостоприемство и вкусна вечеря, лично сготвена от домакините, след която се отправихме към сбъдването на една мечта на рожденичката, а именно посещение на обсерваторията в Рожен. Малко закъсняхме за старта на нощното наблюдение, но все пак пазачът ни заведе до групата, където в рамките на час гледахме звезди, съзвездия, планети и галактики, което направи дъщеря ми много щастлива. Тя много се интересува от космоса от няколко години насам и чете с голямо удоволствие книжките, които и купуваме по темата.

На следващия ден след вкусна закуска и посещение на музея, църквата и туристическия център в Момчиловци, потеглихме към Смолян, където децата посетиха планетариума, което също бе желание на дъщеря ми.

Следващата ни дестинация бе Момчилова крепост, като преди това обядвахме в ресторанта със същото име, а децата изкатериха стълбите до върха без проблем, докато баба и дядо останаха да чакат в подножието. На връщане минахме отново през Смолян, където посетих Историческия музей, а навън заваля проливен дъжд с гръмотевици, което оправда избора ни да гледаме звездите на Рожен през първата вечер.

В края на деня стигнахме мястото на втората нощувка, Широка лъка, където бяхме приютени в Хаджийската къща, която е база на българските архитекти. Там обаче нямаше възможност за изхранване и затова вечеряхме в наблизо намиращата се Згуровска къща и механа.

На сутринта след закуска в центъра на архитектурния резерват се разходихме и се отправихме към следващото място, което ни чакаше, а именно пещерата Дяволско гърло в Триградското ждрело. След нея посетихме и музея на мечката и обядвахме и ресторанта на хотел Хорлог. Следващата пещера, която посетихме бе Ягодинската, а там влязохме вече всички в последното възможно извънредно посещение за деня. След това се отбихме в Девин, за да купим торта за рожденичката и късно вечер се прибрахме натрупали спомени, преживявания и много снимки, за да отпразнуваме един различен рожден ден.

Надявам се поне малко да сме успели да зарадваме рожденичката и да и доставим наслада в празника. Много вдигнахме летвата за следващите рождени дни, а скоро предстои и петия такъв на сина ми.

Пътуване към корените

На входа на Калитея

Животът е едно пътуване, в което ние сами избираме своята дестинация. През изминалите събота и неделя заедно с баща ми направихме чудесен избор за своята, а тя бе едно пътуване към корените на нашия род, едно пътуване в миналото, което ни зареди и ни направи щастливи. Но нека да започна отначало.

Преди години се захванах с трудната задача да съставя родословно дърво. Стъпка по стъпка и снимка по снимка се опитах да наредя пъзела на своите прадеди. За мен бе важно да зная, откъде са дошли и какво са правили. В случая търсех нишката на баба си, майката на моя баща, която помнех от детските си години като баба Ката. 

В търсенето си намерих нейното кръщелно свидетелство, където бе записано, че тя е родена в село Егридере и кръстена в църквата Свети Атанасий. Това провокира интереса ми и аз поисках да узная повече за родното и място. Турското име е съществувало до 1921 година, когато то е преименувано на Калитея или красива гледка, което име носи и до днес. Българското име пък е Криводол и може да се обърка с града в Северозападна България.

Георги Мачкордов

Баба ми Катерина е родена там през 1907 година, а баща и и мой прадядо Георги напуска принудително мястото през 1913 г. с първата бежанска вълна. За щастие в Държавния архив в София открих написани с неговия почерк страници, с които той "доброволно" се отказва от имотите си в Егридере, а именно магазин за платове от Виена и Париж, тютюневи складове, къща, земи и какво ли още не. Много е вълнуващо да видиш почерка на своя прадядо, а и написаното ме насочи какво да търся в своето изследване и така попаднах на книгата на Васил Кънчов "Етнография и статистика на Македония" от 1900, в която пише, че в селото има 1080 българи християни. Едва тази година в страницата на населеното място в уикипедия пише, за българина Паско Мачкордов, чиито тютюнови складове са били изгорени.

Прабаба ми заедно с баба ми и нейните сестри са тръгнали сами през планините в периода 1918 - 1921 и са се установили в Неврокоп (сега Гоце Делчев). Баба ми е споделяла, че са се настанили до полицейското управление, откъдето по цяла нощ чували виковете и стоновете на измъчваните затворници. По-късно те се местят в Пазарджик, но и там също са в близост до стаята за мъчения на полицията. Този спомен явно се е запечатал в детското съзнание на моята баба, защото го е разказвала и на леля ми и на баща ми. След престоя в Пазарджик те се местят в село Ели дере (днес Ветрен дол), което и по име наподобява родното място Егри дере (на някои стари карти фигурира и като Ери дере), а също така и като местоположение в подножието на планината има доста прилики, които забелязахме и ние при нашето пътуване.

През 1929 баба Катерина се жени за дядо ми Никола в Пазарджик, а сватбената им снимка още се пази в нашето семейство. Те имат пет деца: Мария, Тодор, Георги, Димитър и Кирил. Някои от тях са раждани през година, а само най-малкият, баща ми, е роден най-късно по препоръка на лекарите, да излекува заболяване на баба ми. Ако това не се беше случило, сега и аз нямаше да пиша тези редове. Леля ми и двамата братя Георги и Димитър са кръстени на роднини от рода Мачкордови, дошъл от Егридере, а баща ми и брат му Тодор са кръстени по желание на кумовете. Но нека се върна на самото пътуване.

От две години поне се каня да го направя и търсех време и начин, за да може да отидем двамата с баща ми и да посетим днешна Гърция. Ето, че моментът дойде и тук е момента да благодаря много на Юлия, която ни помогна с логистика, информация, с нейния гръцки и с перфектното си шофиране през тези два дни.

Тръгнахме рано в събота през Банско и Гоце Делчев и пресякохме границата за 5 минути, нещо немислимо преди 10 години, когато замисляхме това пътуване. Спряхме за обяд в Като Неврокоп или Долен Неврокоп (преди Зърнево). Това бе първото ми впечатление за живота в Северна Гърция и въпреки, че съм бил четири пъти в южната ни съседка, едва сега виждах как протича живота на обикновените хора, далеч от екскурзиите и туристическите места. След като хапнахме продължихме по пътя през планината и не след дълго стигнахме крайната си цел. Чудех се как прабаба ми сама, изоставила дом и вещи, сама е прекосила този път с малките си деца, като дори по пътя е изгубила едно пеленаче и се е върнала да го намери и продължила напред. Все пак това са над 40 км. и със сигурност преди сто години не е имало такъв хубав асфалтов път, по който да минат.

Вече в Калитея спряхме на табелата и се снимахме с баща ми и започнахме изкачването по хълма, който ни предостави прекрасна гледка. Спряхме на паркинга пред кметството под сянката на вековни чинари, които сигурно са станали свидетели на много събития, включително и напускането на моите прадеди на своето родно място. Спряхме за кафе в местната кръчма на главния път, който както се оказа по-късно е старият път между Драма и Серес и се използва и до днес, защото е по-живописен. В кафето попаднах на календар на ПАОК със стари снимки и реших, че това е тимът от Солун, в който от този сезон игра и Димитър Бербатов. Оказа се обаче, че това е тимът от Калитея, който носи същото име и заради интереса ми към снимките, собственикът ми подари един.

Пред църквата "Свети Атанасий"

Продължихме  по пътя на китното селце и стигнахме до църквата Свети Атанас от 1835 година, която за жалост беше затворена, но поне отвън я разгледахме и се снимахме пред нея, защото именно там е кръстена баба ми. На гробището до нея срещнах човек, който говореше английски, но не успя да се сети за фамилното име, но ми каза, коя е била българската махала. След това отидохме и до другата църква Света Параскева, която бе в дола, а по пътя снимах доста стари къщи, които напомняха тези в Мелник.

В края на селото се оказа, че има доста таверни и заведения, които бяха под други вековни чинари и извор на река, която живописно течеше в дерето покрай църквата. Намерихме най-накрая и другата църква, която беше по-стара, а именно от 1891 година. На връщане от разходката, когато вече бяхме решили да си тръгваме, от кафето ни заговори един човек на български. Явно вече цялото село беше научило за нашата визита и сега те се бяха строили в кафето и ни изучаваха. Показах старите снимки, с които разполагах и Христо, така се казваше човекът, който ни заговори, и той започна да се чуди как да ни помогне. Оказа се, че той е идвал в Пазарджик, а и познава всички в селото, което по последно преброяване има 626 жители.

Поговорихме си и стана въпрос за футбола. Тогава му показах подарения ми календар и той се разпозна на една от снимките. Развълнува се и се зарадва и тогава реши да се обади на свой стар познат, който дойде след 10 минути до нас. Той му каза коя е старата къща на рода Мачкордови, а именно там нашият събеседник бе живял като дете през 50-те години.

Къщата на рода Мачкордови

Така разбрахме, че вече в селото няма останал наш роднина, но пък за сметка на това той ни заведе в голямата къща, която бе скрита от пътя с пропаднал покрив и много храсти около нея. Оказа се, че тя е била разделена на две между двамата братя, както бяхме чували от роднини: "чорбаджи Паско и чорбаджи Георги", но е доста голяма и сега си личи къде е бил умивалника и, че е била на на няколко етажа и има комин от голямото огнище, което ги е топлило в студените дни. По пътечка, която сега е непроходима, се стига до чешмата на главната улица, откъдето са наливали вода. От баба си зная, че в тази къща са отсядали Яне Сандански, Гоце Делчев и Даме Груев и затова изборът за песен в края на този пост не би могъл да бъде по- подходящ.

След това наше откритие нашият приятел Христо уреди да ни отворят църквата, защото свещеникът вече се е бил пенсионирал. Имахме шанс да видим храма отвътре, но там всичко беше ново. Тя беше ремонтирана основно през 2014 г. Оставих визитка на Христо, ако се сети или намери още нещо за нашия род и си тръгнахме удовлетворени от това вече близко до нас кътче.

Прабаба и нейният брат на кафе
 в Драма през 1941 г.

След като преспахме в чудесно хотелче във Волокас, на сутринта пихме кафе в град Драма в парк "Света Варвара" с изворите, където на същото място при посещение на родното място кафе са пили и моята прабаба и нейния брат, който по-късно отива да живее в Скопие. По чиста случайност намерихме мястото и пихме кафе точно там, където те са направили фотографията от 1941 година, която стигна до мен. Със сигурност късметът ни проработи на два пъти и бяхме очаровани и щастливи.

На връщане спряхме за кратко в град Серес и влязохме в България през Кулата като посетихме Рупите и Мелник като един прекрасен завършек на нашето пътуване в миналото. Върнахме се богати на преживявания, спомени и разкази за роднините. Познавайте рода си и уважавайте родителите си! Това мога да дам като съвет на всеки, който се наеме с трудната задача да издири своя род и потекло. Желая Ви успех и мъничко късмет!

Слънчево

В една дъждовна августовска вечер се събудих нейде след два наспан и свеж. И както често става в живота ние търсим това, което ни липсва. Аз потърсих "Слънчево". Бях виждал табела за това село на път за Варна, когато бях на Побитите камъни, но никога не го бях посещавал. Реших, че сигурно има причина, за да го кръстят така. 

Вместо селото обаче в полезрението ми попадна името на български филм от 2013, а църквата, която видях на плаката и кадрите ми се стори позната. Бях я виждал на корицата на книгата 101 отбивки и на страниците на доста пътеводители, както и в профилите на мои приятели и колеги, които я бяха посещавали.

Помислих си, че тази църква се намира именно в това варненско село. Оказа се обаче, че тази стогодишна изоставена църква се намира в язовир Жребчево, но това вече нямаше значение. Бях открил филма и го гледах от начало до край чак до първи петли. Ето и неговия трейлър:

Времетраенето му е точно 101 минути както 101 отбивки от пътя и подобно на тези пътища към непознати и чудни места из България, героите от филма се връщат към корените си и към родното си място след покана от отчето за общо селски събор. Всяка съдба и безпътица на "слънчевите" иначе хора ги води към тяхното минало и начало. Режисьорът Илия Костов се е справил чудесно и филма определено ми хареса.

Предлагам и Вие да го гледате тук, за да Ви стане поне малко слънчево в душата, а аз съм решил да посетя и църквата в язовир Жребчево и селото Слънчево с неговите 999 жители някой слънчев ден...

Вратите на Бела

Широко отворени врати, това е чувството, с което ни посреща авторката на книгата на терасата на заведението в София, където в края на август събра хора, колкото страниците на своето второ произведение. За първото може да прочетете тук.

Увлекателно тя ни отваряше врата след врата на своята душа, отбелязани със свежи зелени и розови лепенки като пътеводна светлина, която да ни ориентира в своите отминали чувства и размисли, изживени и изстрадани по пътя на живота.

Всичко това бе гарнирано със широка усмивка и щипка хумор, което допринесе за неусетното изнизване на предвидените минутки и да доведе до разписването на книгите, което сложи край на така наречената официална част. След това неизбежно се стигна до входната врата, на която видяхме външната улична страна и затворихме тази страница и врата на вечерта.

По ирония на съдбата попаднахме на лятно кино в съседната уличка, където филма, който гледахме имаше подзаглавие: Вратите на вятъра. Случайностите никак не са случайни, а според Бела дори са божества, които направляват съдбата ни.

Но да се върна на вратите. Те се отварят и затварят. Може да стоят заключени, отключени, открехнати, висящи на пантите си. Може да бъдат и вход и изход, начало и край, безопасност и родна стряха или желан подслон. Врати има навсякъде, разни и разнообразни, едноцветни и многоцветни, с номера, с имена, с рисунки, с ключалки, със шпионки и от различни материали.

Вратите в книгата на Бела са снимани на остров Мадейра, където местни художници във Фуншал са ги превърнали в арт изложба на своя талант и идеи, а както се оказва в последствие и във фотографии към книгата.

Няма да пиша повече, а просто ще затворя вратата...

По пътя на пулсиращата светлина

Знаете ли колко са морските фарове по българския черноморски бряг? Дори и аз не си бях задавал този въпрос, въпреки че съм бил очарован и запленен не веднъж при моите пътувания от съоръженията, мигащи в тъмното. Най-запомнящи поне за мен са били фаровете край Шабла, нос Калиакра, нос Емине, нос Свети Атанас край морската Бяла и Ахтопол, но те не изчерпват всичко. За да отговоря на въпроса от първото изречение, фаровете са 27.

Моята рождена дата от днес вече свързвам и с морските фарове. 28 обаче са главите в книгата на Бела Бенова "По пътя на пулсиращата светлина", която описва велосипедно фотографско пътешествие по нашите фарове. Прочетох книгата в навечерието на 27-ия ден на последния месец в годината и отдавна не бях чел книга на един дъх, нетърпеливо надничайки към следващата глава, към следващия посетен и сниман фар чак до края на вълшебното пътуване.

От доста време насам не бях срещал такъв богат речник, непринуденост и естественост на писане. От книгата научих цели 5 нови за мен думи и много повече съществуващи пътеводни светлини по нашето крайбрежие. Оказа се, че къщите от светлина, както буквално се превежда английското lighthouse се делят на два вида: фарове и навигационни светлини. Те светят в трите цвята на българския трибагреник: бяло, зелено и червено и са с различна височина, форма, координати и достъп.

Голяма част от тях са на територията на военни обекти и затова е трудно да се посещават без специално разрешение, но пък и това е спомогнало да се запазят толкова години. Всеки фар както се оказа се вижда на различно разстояние в морето и на определени морски мили.

Спомних си за стария варненски фар, който стои във Военноморския музей във Варна, за стария фар на Ахтопол, който се намира в "Музея на котвата" в южното градче, гледайки към своя събрат в морето, който съм снимал по-горе тази година.

Само си представете, ако се върнем сто години назад и това е бил единственият ориентир на мореплавателите, който е носел радост на завръщащите се у дома моряци. Голяма доза романтика има в самите кули, витите стълби и пазителите на фара, които имат своя дълг и призвание да поддържат пътеводната пулсираща светлина. Днес доста от съоръженията са автоматични и почти не се налага човешка намеса, но има и такива, които са тясно свързани с хората на вахта. Други пък са изоставени и не се ползват и тънат в забвение и разруха.

Самата книга на Бела видях веднъж в една книжарница и черно белият фар на корицата ме грабна, но тогава нямах в себе си достатъчно средства, за да си я закупя. Когато се върнах седмица по-късно с приготвената сума, книгата беше изчерпана. Но за всяко нещо си има време и място, а и случайността помогна в този случай.

Моя симпатична колежка се оказа, че познава авторката и обеща да ми осигури книгата, която търсех толкова отдавна. Бях търсил и в Интернет, но тиражът бе изчерпан. В крайна сметка дни преди Коледа книгата с твърди корици се озова в ръцете ми с посвещение от авторката.

Почивните дни бяха удобен вариант да се заема с четенето и, а и топлото време на Коледа ми позволи по-лесно да се пренеса в летните месеци по кориците на фаровото пътешествие. Не зная защо, но то доста ми напомни на мое пътешествие с най-добрия ми приятел на автостоп от края към безкрая, а именно от Резово до Дуранкулак. Нашето пътуване бе обратно на това на Бела и започна от юг на север, но и по неговото провеждане имахме доста перипетии и интересни случки по пътя, която явно ще трябва да опиша в отделна книга.

Като екскурзовод бях впечатлен от първото си посещение на най-стария и най-висок фар, този на Шабла и често съм си мечтал да мога да вляза вътре и да се кача на върха му. По-късно при наблюдението на лунното затъмнение пак там се любувах освен на природното явление и на стожера в червено и бяло, който показва пътя в нощното море.

От книгата на Бела разбрах, че той е празнувал 150 години през 2006 и тогава е бил боядисан и частично ремонтиран. Интересно съвпадение е, че с моят приятел при пътуването си също спахме до изоставен лагер с бунгала в близост до фара.

Преди Бела това пътешествие е предприемал и Милан Асадуров и много полезна информация за фаровете може да откриете на страницата в неговия сайт на следния линк.

Снимки и повече информация за книгата на Бела може да откриете на фейсбук страницата на книгата на тази връзка.

Казват, че човек е толкова голям, колкото са мечтите му, а мечтите на Бела определено са големи, защото след българските фарове, които обикаля през 2007, тя продължава с тези в Румъния, европейска Турция, Гърция, Крит, Черна гора, Хърватска, Италия и много други, а един ден защо не и целият крайбрежен свят със своите фарове. Пожелавам и успех и още много издания и читатели.

А някъде там в мрака винаги ще има една светлина, която ще пулсира, ще осветява морския път и ще показва как да сбъднем мечтите си по пътя...

Самотен пътешественик

Самотен пътешественик е последната книга на Керуак, която прочетох наскоро на български. Започнах я още през лятото, но не ми спореше и едва успях да прочета първата глава (общо са 8). Бях я взел на морето, но за радост нея не успяха да я откраднат, защото не беше в раниците, които взеха, а в куфара. На панаира на книгата я видях на щанда на издателство "Прозорец" с намаление от 20%, но аз вече си я бях купил преди година от симпатична книжарница до Дома на Киното. Именно киното и екранизацията на "По пътя" ме върна отново към книгата и с удоволствие четях ред след ред и глава след глава. Снощи приключих последната. Това обаче не беше достатъчно. Изнамерих я на английски в моята библиотека (купувал съм я за 5 000 лева, представете си колко отдавна е било) и я прочетох повторно на английски, вече след като я бях прочел на български. Останах доволен от превода на Вергил Немчев.

Корицата на издателство Flamingo ми допада изключително много и е напълно в стила на любимия ми автор, при който пишещата машина и пътя вървят ръка за ръка, а всичко преживяно минава като на кинолента отдясно и отляво и създава спомените. Тук страниците са 157, но шрифтът е по-малък и за разлика от българското издание, където страничките са 175, изглежда по-тънко и не плаши читателя на пръв поглед. Винаги съм смятал, че една книга трябва да бъде под 200 страници, за да може да не плаши с обема си и да може да се прочете за една вечер. Разбира се има и изключения и едно от тях е при друга книга на Керуак, но да се върна на самата книга. Тя е доста автобиографична, а изненадата за мен беше скрита в края на предпоследната глава, когато Джак Керуак търси в Лондон своя фамилен герб и го открива в хералдически алманах: "Синьо на златна ивица с три сребърни гвоздея. Девиз/Мото: Любов, труд и страдание!"

В началото на книгата има Въведение от автора, което прилича на автобиографично досие, но от него ще използвам последната част, където разказва за книгата, а именно:
"Самотен пътешественик е сборник от публикувани и непубликувани текстове, обединени от една обща тема: Пътуването. Въпросните пътешествия обхващат Съединените щати от южния бряг до източния бряг, до западния бряг, до далечния североизток, минават през Мексико, Мароко, Париж, Лондон, през Атлантическия и Тихия океан с кораби и включват редица интересни хора и градове.
Железничарска работа, моряшка работа, мистицизъм, горска работа, сладострастие, краен субективизъм, наслаждения, борби с бикове, наркотици, църкви, галерии, улици на градове, един житейски миш-маш, сътворен от един независим образован развратник без пукнат цент, който върви накъдето му видят очите." Край на цитата.

По-хубаво не мога да го кажа. Мога само да споделя, че често ми се е случвало да разбирам в пълния смисъл на думата заглавието на книгата. Човек не винаги може да си избере подходяща компания за пътуване и да е настроен на същите честоти като друг, за да може пътуването да бъде споделено. Освен това само когато пътуваш сам, може да видиш всички детайли и да им се насладиш или да им се неначудиш. Вече цяло изкуство е да успееш да ги опишеш толкова добре, че всеки, който ги чете, да може да си представи, че е там и, че е преживял всеки миг заедно с теб. Това е Керуак. А това са неговите 8 глави от книгата:




1. Пристани на бездомната нощ - Piers of the Homeless Night
2. Мексикански пасторал - Mexico Fellaheen
3. Железопътната земя - The Railroad Earth
4. Мърлячите в кухнята на морето - Slobs of the Kitchen Sea
5. Сцени от Ню Йорк - New York Scenes
6. Сам на планинския връх - Alone on the Mountaintop
7. Голямото пътешествие до Европа - Big Trip to Europe
8. Изчезващият американски бродяга - The Vanishing American Hobo


Самотен пътешественик/Lonesome Traveler за мен е една от най-добрите книги на Керуак и със сигурност ще се връщам към нея, за да препрочитам някоя глава, а в останалото време ще пътувам сам, но не и самотен...

Шофьорът

Вечер е. Хората пъплят по улиците на втория по големина град в България, връщайки се от работа и прибирайки се у дома. Част от тях ползват автобуси да се прибират по близки и далечни места. Мястото е автогара с топлото име "Юг", хората стоят по сектори, чакащи в тъмното автобус с табела с тяхната дестинация. В случая аз се връщах от поредната командировка в края на седмицата и се прибирах в София.

Човек предаде пакет на шофьора на автобуса и побърза да звънне в столицата, за да продиктува регистрационния номер на белия автобус. Хората започнаха да товарят чантите си в търбуха на превозното средство. Побързах и аз да заема своето 17 място до прозореца преди да се се качили всички. Шофьорът преглеждаше билетите и търпеливо отговаряше на въпроси, дали спира на определени места в София, въпреки че на табела черно на бяло са написани Окръжна болница, Плиска и Централна автогара. Явно той предвидливо го бе сторил, но кой има време да гледа надписи в този забързан свят? :)

Автобусът бе чист и поддържан и явно това бе дело на нашия водач в това двучасово пътуване. Една девойка се качи, дъвчейки закуска и той я помоли да не се храни на борда, при което тя се съгласи и преглътна поредната хапка, а другото прибра. Той и благодари, а за това също бе сложил табела:"Възпитаните хора не се хранят в автобуса. За останалите е забранено!" Започнах да чета книгата си, за да използвам светлината докато стане време да отпътуване, но не можеше да не ми направи впечатление учтивото държане и чувство на хумор на водача при всеки качил се пътник.

На идване към Пловдив проспах целия път, но сега не ми се спеше, но навън бе тъмно. Автобусът потегли и се включи във вечерния трафик на Пловдив. Въпреки разни ситуация нямаше изнервяне или резки маневри и возенето бе удоволствие. Последен изгасих моята лампа, която единствена светеше в тъмното, а от високоговорителите прозвучаха чудесни балади на Скорпионс (точно четях книгата на техния китарист), на Гери Мур, на Крис Норман (на чиито концерт смятам да отида в края на седмицата), на Юръп, Уайтснейк и много други. Просто нямаше лоша песен, а това създаде настроение и приятна атмосфера, съчетано с приятното возене по дъждовната магистрала. Само от време на време мелодии на различни мобилни телефони нарушаваха идилията, а светлините на градове и селца се редуваха тичайки в прозореца на тъмния автобус и някак си неусетно вече бях в София.

При слизането благодарих на шофьора за песните от диска и за приятното возене, а той ми отвърна: "Като взема книжка, ще е още по-добре!" и се засмя и добави: "Приятно е да се кара сега докато не е паднал снега." Загледах се в побелялата му коса и безупречна униформа и му пожелах приятна вечер. Малко са шофьорите като него. При работата си като екскурзовод съм виждал какви ли не шофьори, но добрите са рядкост. Радвах се, че имах възможност да пътувам с такъв в петък. Приятен път!



Снимка: beroe.eu

Yen или музика на улицата

Още при първия се ден в Щутгарт се натъкнах на интересна група в центъра на града, която свиреше до един паметник, а едно момиче ми даде тяхна рекламна брошура, за да я посетим вечерта. Групата се казва Yen и обикаля Германия с един бус от град на град със стария диван на дядо и през деня свири акустично в центъра на града, а вечер прави концерт в някой клуб безплатно. Пеят на английски и текстовете им са доста лични, но ги разкриват пред публика безплатно. Чиста случайност и съвпадение да мина точно този ден оттам, защото на следващия те вече бяха в Хейделберг.

Като отминах се загледах в брошурата и момичето доста ми заприлича на моя бивша приятелка. Дали наистина хората имат двойници във всяка страна? Пофлиртувах с тази мисъл известно време докато се наслаждавах на слънчевото време в столицата на Баден Вюртемберг. Сетих се за текст на наша песен на ученическата ни група "Респект", където се пееше: "със слънце в косите и обичка на носа!" Точна такава е и вокалистската на тази група. По-късно проверих в Интернет за групата и видях, че имат издаден сингъл и един албум и наскоро втори, който включва две нови песни и най-известните стари.

Разбира се едва ли очаквам да намеря нещо тяхно в България и затова поръчах на сестра ми да поръча техен албум и да ми го донесе за Коледа. За радост в youtube открих някои техни парчета и концертни изпълнения и ще ви пусна едно позитивно, което ме зарежда, а заглавието му е игра на думи: Sofa so good! вместо So far, so good!

Дами и господа! Представям ви Yen!

Пътуване към корените

Преди няколко седмици предприехме едно пътуване към корените на нашия род. Искаше ми се да разбера какво е подтикнало прадядо ми Алекса, на когото съм кръстен, да напусне родното си място, а също така, дали там са останали наши роднини. За съжаление въпреки положените усилия нишката се губеше до самия край на пътуването и постави повече въпроси, а не отговори на нашите.

Пътуването премина през красотите на Западните родопи, а именно през Ракитово, язовир Батак, язовир Малък Беглик, Голям Беглик (Васил Коларов), Широка поляна, язовир Доспат, град Доспат, Сатовча, Долен, Гърмен и целта Огняново. Няма да се спирам подробно на всяко място, а ще пиша направо за Огняново. В България има четири населени места с това име, като едното е в област Пазарджик, а това е в област Благоевград. Другите две са в област София и в област Добрич. Аз лично съм против съществуването на населени места с еднакви имена на територията на една държава, но това е друга тема.

Селото е известно най-вече със своите минерални извори, а хората разправят, че преди години минералната вода стигала до всеки дом. Днес това не е така, но все пак има над 10 хотели и семейни къщи, които предлагат настаняване и минерална вода. Ние отседнахме в Алексовата къща може би заради името, въпреки че роднински връзки нямаме, но собственикът е много готин зъболекар, който работи в София и държи да направи старата семейна къща в един уютен и добър семеен хотел и го е постигнал. Има уют, има и атмосфера. Личи си, че е правено с доста любов и с внимание към детайла. Но ние бяхме тук за друго.

Вече бях направил предварителни проучвания по телефона с кметството и с общинския център Гърмен, но не успяха да ми помогнат. Следващата ми цел бе църквата, която е от 1835 и е запазена и хубава. Не ми позволиха да снимам вътре иначе щях да покажа колко красива бе тя. Там не пазеха архиви и регистри преди 1945, а и не успяха да намерят. Посетих и всички хора с тази фамилия, но нямах успех, въпреки че всички бяха много любезни и услужливи. Дори един от тях ми каза: "Момче, тази история ми звучи като научна фантастика!" Фантастика, но аз се опирах на документи. Притежавах кръщелното свидетелство на брата на моя дядо, който е роден през 1899 година във Фотовища (така се е казвало селото до 1934 година) и там фигурират имената на майка му и баща му, свещеника, чиито гроб се намира в двора на църквата, а също така и печата на тази църква и Неврокопската епархия.
След църквата проверих и гробищата, но дори и мъртвите не ми помогнаха. Баща ми и мой чичо са идвали през 1992 година тук и тогава наш братовчед с името Асен им е разправял всичко за рода. За нещастие баща ми тогава не си е правил труда да го запомни, а чичо ми вече не е между живите. Асен също е починал миналата година и така тайната за връзката е отишла заедно с него в гроба му. Синовете му не знаеха нищо и така историята остана отворена без щастлив край.

Самото село освен изворите, хотелите и църквата има и джамия, стадион, училище, ясли и детска градина, туристически център, площад, читалище, аптека, няколко хранителни магазина и около 1 600 жители. Интересно е, че в старата част на табелки все още го пишеха Огненово, защото едва през 1966 година е станало Огняново, като още пред 1934 са превели така гръцкото фотос, с което гърците са наричали светлина, слънце и огън. Огън и вода. Това е Огняново днес. Много хубава статия за селото може да намерите тук

В селото е имало 7 воденици. В една от тях е работил прадядо ми, който е бил воденичар. Днес останки са останали само от една, а и реката вече не е така пълноводна, а е малко поточе, което напомня за славното минало, това правят и старите къщи в селото. Хората вече са забравили миналото си, а не бива. Аз ще продължа да търся и със сигурност ще посетя Огняново отново. Посетете го и вие. Заслужава си.

Снимките от Огняново

Хотела може да резервирате онлайн оттук

Езерото

Всеки път, когато отивам на ново място, оставям пътят да ме води. Понякога съдбата си играе лоши шеги и не можеш да посетиш желаното място в желаното време, но винаги има втори шанс. Още при пътуването до Пчелин баня исках да дойда в хотел "Езерото". Причината бяха многобройните реклами по пътя от Мирово до Костенец, които виждам всеки път, когато пътувам към Пазарджик. Използвам стария път, защото е по-живописен и няма много коли. За съжаление тогава нямаше места и явно е така през почивните дни, защото и сега имаше само две останали стаи, когато се обадих в четвъртък. Затова и цените през уикенда са по-високи. Като плюс за тази дестинация ще отбележа и близкото разстояние до София (около 60 км.). След като се отклонихме от магистралата, решихме да отидем до Траянови врата, защото всеки път се каним и все не остава време. Този път времето бе на наша страна. Обиколихме останките от крепостта и се снимахме до портата,а след това се пробвахме да стигнем до Костенец над тунела на магистралата, но пътят свърши през една заключена сграда с голямо лошо куче. Другият път бе доста лош и без асфалт и затова се върнахме оттам, откъдето дойдохме. Третият път слизаше надолу и не ни вдъхна доверие. Пътят след руините отиваше към Горно и Долно Вършило, но това ще си го оставя за друг път. Сега посоката ни беше друга. На връщане имаше отклонение,но не исках да разбия колата и в търсене на църквата "Свети Спас" под връх Еледжик, защото едно семейство при Траянови врата ми каза, че пътят бил доста лош до горе, и не исках да рискувам, въпреки, че ми се ходеше. Табелата показваше 10 километра, които по лош път стават и два часа, а вече бяхме доста гладни. За обяд спряхме в ресторанта в Момин проход, където обядвахме и когато ходихме до Пчелин баня. Този път седнахме отвън в градината и Калина бе много доволна, защото ходеше из тревата, до каруцата и камъните и голямата чешма. Храната отново бе вкусна и доволни потеглихме за хотела. Не бях минавал по този път преди и някак си неусетно напускаш града Костенец и отиваш към селото, където те посреща рисувана табела от камък. А полето бавно се влива в планината, която намръщена гледаше отгоре. Вили Костенец, където е и хотела са по-нагоре по пътя и добре, че са белите табели с червена рибка на всеки трети стълб, които безпогрешно указваха пътя. Може и да греша, но за мен това е хотела в България с най-много реклами и табели. Вероятно са над 100. Стигнахме до огромен площад и завихме наляво, спускайки се по павиран път по един мост над рекичка, където скътан в една гора край две големи езера ни чакаше хотела. Настанихме се и излязохме на разходка. В стаята имаше две двойни легла, баня и тоалетна, телевизор, малка тереса, гардероб и безплатен безжичен Интернет. Навън от едната страна имаше зоокът със зайци, сърни, фазани и гълъби, които веднага привлякоха вниманието на дъщеря ми. В езерото имаше риба и няколко жаби, които също бяха голяма атракция за нея. Имаше и малък водопад, който слизаше до малко дървено мостче. Ресторантът беше разположен от лявата страна в близост до хотела, а отдясно имаше една закрита беседка с няколко маси, през която се минава, за да продължиш разходката си около езерото. Самата пътека приличаше на горска такава, а в единия си край бе с доста вода, което направи преминаването и по-трудно. От другата страна бе доста по-високо и там имаше две беседки за наблюдение. Бяха дошли и три момичета да рисуват езерото. А то беше обградено от величествени дървета и като си там оставаш с чувството, че си в самата гора и населеното място е на много километри. Атмосферата е уникална. Предполагам, че преди езерото си го е имало, но вероятно е имало само ресторант, защото сградата е нова. След като пихме кафе (имаше Illy) се отправихме към веселата част: люлките и пързалките на детската площадка. Калина се пусна поне 60 пъти на пързалката и бе много щастлива. След това отидохме на джакузи, което е като малък басейн с минерална вода и си изкарахме много хубаво. То се заплащаше по 6 лева на човек на ползване. Топлата вода в душовете и по стаите също беше минерална и миришеше на сяра (или развалени яйца - както ви харесва). Вечерята бе обилна и вкусна, а и сервитьорката бе доста мила и симпатична. Калина заспа на пейката и се наложи да я пренесем до стаята. На следващия ден се разочаровахме, че персоналът идва след 9-9:30 часа, за да направи закуска. Който става рано няма избор. Тя също не е включена в цената, но имаше интересни предложения за нея в менюто. Имаше кафе машина на входа, но за закуска се качихме на площада, където имаше само едно работещо кафе. След това отидохме да видим прочутия Костенски водопад, за който Иван Вазов е писал. Оказа се съвсем близо и бе доста приятно за разходка. Близо до него извира и минералната вода. Предполагам, че когато поетът го е гледал е бил с доста повече вода, но и така на нас ни хареса. Там беше доста прохладно. Като се върнахме в хотела имаше време за още едно джакузи и в 12:00 часа освободихме стаята. С колата обиколихме вилите и селото и спряхме в града Костенец, за да видим църквата и стадиона и едно заведение с басайн, което нямаше избор за хапване. Обядвахме на една бензиностанция "Пегас" в края на града по пътя за Долна баня, където пак имаше детски кът. Във вилната курортна зона на Долна баня ходихме да търсим Долнабански манастир, както беше записан в картата, но намерихме само един параклис, построен през 2005 година в станция "Секвоя" на МВР. Там беше страхотно. Цял огромен парк от едната страна на пътя, който е заграден и уникален като спокойствие и природа. Оставаше ни се повече, но дъждът ни принуди да си тръгнем. Минахме през Боровец и Самоков, като в последното населено място спрях да разгледам Историческия музей, който много ми хареса, защото не бях виждал толкова добре уреден музей, и Девическия манастир, където 7 монахини пееха своята вечерна молитва. Като завършек на деня спряхме на Камбаните, където обиколихме всичките и ги бихме една по една. Въпреки, че са близо до нас, то чак сега заведохме Калина, която беше доста впечатлена, доволна, уморена и натрупала доста впечатления. Ето и малко снимки! Вече се настройвам за следващия уикенд...

До Ямбол и назад или седмицата преди Великден

Събота сутрин тръгнах рано, за да избегна трафика по магистралата. Може би и поради тази причина липсваха стопаджии, които да кача. Спомних си за младежа от Казанлък, който качих преди седмица на стоп, който през есента отиваше да учи в Германия. Вместо Анук слушах Юръп от 88 година и неусетно стигнах до първата си спирка на мотела в Ихтиман, където изпих чаша ароматно кафе. На паркинга имаше само три коли, от които две с испанска регистрация с много багаж. Видях ги с цялото им домочадие на удобните фотьойли. Спрях и в Пазарджик, за да взема джентълмена за компания. По магистралата чак до Стара Загора беше много спокойно и не се налагаше да изпреварвам, а с поддържане на постоянна скорост от 130 км. взех разстоянието за добро време. В края на Нова Загора спряхме за кафе и чай. Заведението явно беше ново и къдрав младеж ни пита откъде сме. Тоалетните обаче не бяха първа хубост. Продължихме пътя си и след Сливен отбихме за Ямбол. Пътят е нов и хубав и липсват много коли. Още в началото му над главите ни прелетя царски орел. Знаех, че около Сливен е неговото местообитание,но не вярвах, че ще го видя толкова отблизо. Към 12 и нещо стигнахме Ямбол, град в Южна България, който е самостоягелна градска община, а селата му са в Община Тунджа, чиято администрация също се намира в Ямбол. Друг подобен случай има в Добрич, където е община Добрич и община Добрич селска. Тъпа работа според мен, ама явно взимат повече пари за двата града по този начин. Прекосихме Тунджа, която има два ръкава тук и скоро стигнахме до целта си. Вечерта спахме в уютен апартамент в ниска кооперация накрая на града. Сутринта решихме да се поразходим по улиците на града, защото джентълменът идваше тук за първи път. Улиците бяха почти пусти и освен голямото пространство по пешеходната алея, безистена, джамията и църквата друго не го впечатли. Намерихме едно заведение с масички отвън и пихме готино кафе в странни издължени чаши. Изборът от заведения тук не е като в Пазарджик, но забелязах, че работи голям мол, но не влязохме да го гледаме. Пак поехме на път като този път спряхме в другия край на Нова загора в "Къщата на занаятите". Виждал съм я десетки пъти както и табелките за нея, но за първи път спрях, за да видя, какво представлява. Имаше много хубави неща вътре. Купих си туристически справочник за Нова Загора, а джентълмена малко троянска керамика. Следващата ни спирка бе колодрума до жп гарата в Стара Загора. Там обядвахме в чудесно ново заведение с маси навън, носещо името "Грийн" и собственост на Петко Петков от Синитево, станал легенда на футбола в Стара Загора. Общината е вложила доста средства за Колодрума и той изглежда много добре. На новоизграденото изкуствено мини игрище имаше турнир, посветен на годишнината от единствената шампионска титла на Берое. Там се видях с гуруто и с добронамерения. И двамата не бях виждал отдавна. От Стара Загора излязох по стария път, където вече няма нито трафик, нито полицаи. Това личеше в затворена бензиностанция и ресторант, обявен за продажба, където преди не можеха да се намерят места. На излизане от едно село имаше само една баба, която продаваше зеленчуци, а преди да пуснат новия участък на магистралата тук гъмжеше от народ. Какво огромно влияние има пътя...
В Пазарджик стигнах за второто полувреме на мача Хебър - Пирин 2001. Малко хора на стадиона в това хубаво време, и ново равенство в края, както и пикаещ до оградата резервен състезател на гостите, който не се притесняваше, че го прави по време на мач. Вечерта ходих да видя нов ресторант в град Септември, носещ името "Секвоите". Хареса ми как е направено и най-вероятно ще го посетя отново. На сутринта поех към София и оставих колата на паркинга. До центъра слязох с такси. Още като влядох в жълтата кола получих бонбон и възможност да си избера късметче. Падна ми се Любов. Питаха ме за предпочитана радиостанция, музика и маршрут и списание за четене. Това е уникално такси. Може да се плати и с кредитна карта, а по време на пътя може да ползваш лаптоп с Интернет, бинокъл, фотопарат, да гледаш ди ви ди и куп други неща, написани на лист като меню. Определено това даде нов тласък на деня и вяра, че нещата в сферата на услугите може да са различни. На същия и на следващия ден ми се наложи често да ползвам такси и установих, че кризата им се е отразила доста, адресите са намелели, а един който ме закара до летището вместо предварително поисканите 10 лева си задържа 15, защото после се връщал празен към центъра. Дадох му още 5 лева и ме изчака да свърша и ме върна, но не ми се говореше с него, а той ми разправи своята житейска история и за измамниците таксиджии. Каква наглост! Срещата ми с херолд от Колидж ъф Армс - Лондон бе събитието на седмицата. Това е втория херолд, с когото се запознавам. Другият бе в Лондон на място в тяхната институция. Повече за това ще пиша друг път. Вторник вечер моите любимци от Ливърпул ме зарадваха със страхотна игра и малко не им достигна да отидат на полуфинал, но всички без мен ги бяха отписали предварително, без да знаят на какво са способни. Тази седмица откъм работа беше доста ползотворна с две срещи в хотели и много отметнати задачи. Видях се три пъти с бероеца, който се беше върнал от Германия за седмица и с главния редактор на обяд и изкарахме хубаво. Седмицата завърши в Страф на Попа с Приятеля на Разпети петък, който поне пет пъти празнувах в Панагюрище преди години. Винаги на този ден вали и има панаир в средногорския град. Пожелавам на всички весели празници!

Пчелин баня

Замисляли сте се някога защо в България баните са все на 2-3 километра от селото, чието име носят. Освен мястото, където бях тази събота и неделя (Пчелин баня) веднага се сещам още за Наречен и Нареченски бани, Варвара и Варварски бани, Хасково и Хасковски минерални бани, Стара Загора и Старозагорски минерални бани, Бургас и Бургаски минерални бани . Последните са отделни населени места, но първите са едно населено място, въпреки че изглеждат като отделни такива. Отделно има 5 населени места с името Баня, а често съм чувал и да наричат и Бъта баня, а има и Сепарева баня, Белчин баня и т.н. При цялото богатство на минерални води в България е нормално да има толкова бани. С цел да се потопя в една непозната част от това богатство се запътих към Пчелин баня. Там има само един хотел и той ми бе препоръчан горещо от една моя бивша колежка. Не останах разочарован. Все пак нека да почна отначало. Тръгнахме по обедно време и гладът ни принуди да спрем в Момин проход, където е открит нов страхотен ресторант с битова атмосфера, добро обслужване и добра кухня на доста прилични цени. След като хапнахме се разходихме в един от най-новите градове (от 2006 година е град, а дотогава е бил квартал на Костенец, а преди това до 1964 е бил село,а е и балнеологичен курорт). След това без да спираме в Костенец продължихме направо към Пчелин баня и скоро стигнахме хотела. Тъкмо бяхме стоварили багажа и се изви една гръмотевична буря с градушка и токът изгасна. Влязохме във вътрешния плувен басейн на тъмно, а препоръката беше да не се стои в него повече от 20 минути, но и за това кратко време почувствахме лечебната сила на водата. След дъжда както се случва в природата изгря слънце и ни изкара навън да разгледаме селото. Не беше трудно да се обиколят трите улици с имена Бор, Средна гора и Рила :)
По европейски проект ремонтират пътя до Пчелин (3 км.), а старата минерална баня е затворена. Не би било лошо да асфалтират и трите улици. Строи се ново ваканционно селище в гората, а и собствениците на хотел "Вис Виталис" също строят зад сградата на хотела. Вечерта в ресторанта беше пълно, храната вкусна, а сметката висока. Но все пак няма друг избор за хранене поне на 10 км. На сутринта след нова разходка, един страхотен масаж и топване в басейна, тръгнахме по манастири. В близкото село Очуша открихме манастира "Свети пророк Илия". Следващата ни цел бе Горновасилишкия манастир, който се оказа, че не съществува на мястото, където е посочен на картата. Стигнахме до селото Горна Василица, което се състои от три махали, но освен старата църква "Йоан Предтеча" от 1855 година в най-горната махала, не открихме никакъв манастир, а нямаше и кой да попиташ. Поне панорамата към снежна Рила си заслужаваше и имаше пряк път към Момин проход и не ни се наложи да се връщаме през Костенец. Малко преди да се качим на магистралата, видяхме табела за Траянови врата и за търсения манастир, но решихме да го оставим за друг уикенд, когато може да посетим и село Костенец и неговите минерални извори и водопада, възпят от Иван Вазов.