четвъртък, 24 декември 2015 г.

Главен изпълнителен директор - роман, а не ръкопис

В навечерието на Коледа в последните часове в последния за мен работен ден за годината се сетих за "Коледна песен" от Чарлз Дикенс от 1843 година и за току що прочетения от мен дебютен роман от нов български автор от 2015. Главен изпълнителен директор е името на книгата, която си купих от Панаира на книгата в НДК лично от авторката Светозара Давидкова, която е финалист в най-стойностното поне за мен предаване "Ръкописът" по БНТ.

Много обичам да чета български автори и винаги се радвам, когато открия интересни идеи, талант и изненадващи обрати в техните произведения. В случая романът, който изпревари дори ръкописът на спечелелият формата Георги Бърдарев, успя да ме накара да се замисля и да прочета на един дъх 200-та страници от него по път за работа в метрото в рамките на два дни. Но да се върна в началото. Какво е общото между Дикенс и Давидкова? Старата притча за скъперника и самотника, който дори не признава празниците и кара подчинените си да работят до последно е жива и в романа на младата българска авторка. 

Интересното е, че доста хора в стремежа си да изкачат стълбицата на успеха пренебрегват и близки и приятели и скрупули и празници, за да се докажат, за да постигнат своята цел, за да притежават власт. Иронията в случая е, че властта ги притежава и ги кара да губят едно по едно своите човешки черти и качества. И какво по-подходящо време от празничните дни около Коледа да се сетим и замислим над този въпрос.

Главният герой, който по случайност също като мен се казва Александър има възможност да оглави чужда компания, която открива офис в България, но през цялото време той се отчуждава и отвращава от собствената си държава и използва служителите си за да постигне своя личен успех, който го зашеметява и го кара да се чувства значим и със своята решителност той постига поставените си цели, докато не загуби най-близките си хора и осъзнае, че парите и властта не му носят удовлетворение и обич.

Ще си позволя да цитирам част от романа, който ме впечатли, а именно: "Хората търсят такава работа, от която да недоволстват и така да оправдават собствената си пасивност. Наистина ли мислиш, че ако оставиш служителите тук сами да определят всекидневните си задачи, но им оставиш заплатите, изведнъж ще се появят едни ярки и търсещи личности?.... Удобството не ражда такива личности. Удобството ражда мрънкащи хора, които само чакат да дойде обяд, за да се натъпчат, после да се върнат вкъщи, да се опънат на дивана и пак да се натъпчат или да подскачат в някой бар и пак да се натъпчат... А най лошото е, че тези "освободени" хора ще са много по-недоволни, отколкото, ако им дадеш някаква скапана работа, която да ги ангажира по цял ден. Това е истина по-стара от теб и от мен."

Струва си да се замислите върху тези изречения в кавичките и следващият път, когато решите да се оплаквате, да мрънкате или да недоволствате, да помислите, дали всъщност проблемът не е в самите Вас. Най-важното колкото и тривиално да звучи е да определите своите приоритети, но не само работни, а и чисто човешки и личностни, за да може в края на деня (друго клише), когато останете насаме със себе си и няма кого да впечатлите, да не се срамувате от постъпките и от изречените или написани думи. Защото най-важните сте Вие самите и само Вие може да промените своята съдба. В това наистина вярвам.

Няма да се впускам в повече цитати и коментари на книгата, защото такива има и в Интернет, но се радвам, че се запознах с тази талантлива авторка и дори получих автограф от нея, чието послание много ми хареса.

А Вие продължавайте да работите и през Новата 2016 година, а ако Ви остане време, прочетете тази книга, защото определено си заслужава, а кой знае може би Вие сте следващия Главен Изпълнителен Директор (ГИД)/Chief Executive Officer (CEO)?

вторник, 22 декември 2015 г.

Един различен рожден ден

В края на годината се сещам за пропуснатите постове в блога и реших да споделя един, който се откроява над другите със своята си важност. Става въпрос за рождения ден на дъщеря ми, която навърши осем години преди няколко месеца. Тази година решихме той да бъде различен и да не каним гости, а да предприемем пътуване, в което да сбъднем нейни мечти и желания.

Тръгнахме рано сутрин от Пазарджик с баба, дядо и първата ни спирка бе Пловдив, където имаше ретро рали със стари автомобили, което бе атракция и за дъщеря ми, но най-вече за сина ми, който имаше време да ги огледа внимателно и да се снима с колите и да види как потеглят.

Втората ни спирка бе Асеновград, където обядвахме, разходихме се по пешеходната улица и посетихме Историческия музей и Рибната църква. Пропуснахме Бачковския манастир, защото събралите се почивни дни бяха накарали много хора да го изберат за своя дестинация и буквално нямаше свободно място за спиране.

Третото място, което посетихме през първия ден бяха Чудните мостове, където останахме повече от няколко часа, а децата останаха много доволни от видяното. За съжаление времето напредна и не успяхме да посетим музея на родопския карст и пещерите в Чепеларе, защото стигнахме в родопското градче повече от два часа след края на работното му време.

В края на вечерта пристигнахме в първия наш пристан за пътуването, а именно къща за гости "Момчил юнак" в Момчиловци. Посрещна ни топлина, уют, гостоприемство и вкусна вечеря, лично сготвена от домакините, след която се отправихме към сбъдването на една мечта на рожденичката, а именно посещение на обсерваторията в Рожен. Малко закъсняхме за старта на нощното наблюдение, но все пак пазачът ни заведе до групата, където в рамките на час гледахме звезди, съзвездия, планети и галактики, което направи дъщеря ми много щастлива. Тя много се интересува от космоса от няколко години насам и чете с голямо удоволствие книжките, които и купуваме по темата.

На следващия ден след вкусна закуска и посещение на музея, църквата и туристическия център в Момчиловци, потеглихме към Смолян, където децата посетиха планетариума, което също бе желание на дъщеря ми.

Следващата ни дестинация бе Момчилова крепост, като преди това обядвахме в ресторанта със същото име, а децата изкатериха стълбите до върха без проблем, докато баба и дядо останаха да чакат в подножието. На връщане минахме отново през Смолян, където посетих Историческия музей, а навън заваля проливен дъжд с гръмотевици, което оправда избора ни да гледаме звездите на Рожен през първата вечер.

В края на деня стигнахме мястото на втората нощувка, Широка лъка, където бяхме приютени в Хаджийската къща, която е база на българските архитекти. Там обаче нямаше възможност за изхранване и затова вечеряхме в наблизо намиращата се Згуровска къща и механа.

На сутринта след закуска в центъра на архитектурния резерват се разходихме и се отправихме към следващото място, което ни чакаше, а именно пещерата Дяволско гърло в Триградското ждрело. След нея посетихме и музея на мечката и обядвахме и ресторанта на хотел Хорлог. Следващата пещера, която посетихме бе Ягодинската, а там влязохме вече всички в последното възможно извънредно посещение за деня. След това се отбихме в Девин, за да купим торта за рожденичката и късно вечер се прибрахме натрупали спомени, преживявания и много снимки, за да отпразнуваме един различен рожден ден.

Надявам се поне малко да сме успели да зарадваме рожденичката и да и доставим наслада в празника. Много вдигнахме летвата за следващите рождени дни, а скоро предстои и петия такъв на сина ми.



понеделник, 14 декември 2015 г.

P.I.F. излетяха от Терминал 1 с 10 песни от новия албум

След емоциите от два мача в четвъртък вечер се озовах за първи път в клуб Терминал 1, където концерт имаха група P.I.F. За първи път чух тази група през студентските си години и ги гледах и слушах на живо в клуб Маската в Студентски град. Песните "Невидимо дете" и "Приказка" ме накараха да си купя дебютния им албум.

Моят тогавашен съквартирант ги познаваше от Варна и ги беше слушал още преди да станат известни. Помня, че с него дори имахме спор относно групата и докъде ще я докарат в бъдеще.

Не зная защо, но винаги първата ми асоциация с Пиф е френския комикс с кучето Пиф и котарака Еркюл, които за първи път видях, когато като дете посещавах приятелско семейство на площад Гарибалди в София и оставяйки да спя там, докато чувах трамваите в нощта, разглеждах на нощна лампа списанията с двамата герои, а по-късно и ги получих и за подарък.

Много е удобно да имаш група с абревиатура, защото винаги може да измислиш ново значение за нея. Това се отнася и за тази група, която първоначално е Patriots in Fashion от 1999/2000, а после издава и втория си албум със заглавие Pictures in Frames, който си купих на диск. Следва Passion in Fact, а със сигурност има и още доста опции, които са неизползвани от тях досега, а на мен в момента ми идва ето това: Private Interesting Facts.

За известно време бях загубил следите на групата и бях учуден да разбера, че са минали през някакъв електронен период и албум, който не познавах. Друг техен албум получих като бонус с билетите, който е издаден през 2013 и го слушах в колата си.

Въпреки, че бе обявен за 22:30 концертът започна малко преди 23 часа и свърши към 1 през нощта. Първата част бе посветена на предстоящия пети албум, който се очаква да се появи до края на месец януари. От изсвирените 10 песни от него бях чувал само песента "Този ден", която бе представена наскоро и с видео клип и звучи доста свежо и зареждащо. Любопитен факт е, че в предишния албум от 2013 има песен с името "Тоз ден", която също е хубава, но за разлика от новата е бавна и малко тъжна. Нормално бе повечето хора сред публиката да не познават новите песни освен вече споменатата, но реагираха адекватно и дори припяваха на места. Специално участие в три от песните имаше невероятният тромпетист Михаил Йосифов, който добави страхотно звучене в песните на групата.

Последва десетминутен антракт, след който дойде моментът, който всички очакваха. Една музикална разходка сред най-известните песни на P.I.F., където освен Мишо Йосифов се включваше и публиката с пълен глас, познавайки наизуст текстовете. Включих се и аз и на следващия ден бях с променен глас, но определено това си заслужаваше. Групата излиза и на два пъти на бис като вторият път повтори една от новите песни. След концерта открих албумите им в приложението spotify и пътувайки в метрото ги слушах непрекъснато през последните няколко дни, докато в колата се въртеше последния им диск, очаквайки да си закупя и новия през новата година.

За финал на тази музикална приказка ще пусна една тяхна песен, свързана с предстоящите празници. Приятно слушане!

петък, 4 декември 2015 г.

Бялата змия с дълбок лилав оттенък покори армейската арена в София

Беше дъждовна ноемврийска вторнична вечер и задръстването по Цариградско подсказваше, че предстои събитие, което ще напълни зала Арена Армеец въпреки лошото време. Не мога да преброя кой поред концерт на групата Whitesnake посещавах в София, но съм сигурен, че всеки един от тях е свързан с дъжда така, както и тяхната песен Crying in the rain е свързана с тяхната дискография.

Няма да забравя чакането и големия дъжд на стадион "Академик", когато те свириха заедно с Деф Лепърд, както и прокапването на покрива на залата в Зимния дворец и след проверка установих, че не съм бил само на концерта им в Каварна:

1997 София - Зимен дворец на спорта
2003 София - Стадион "Академик"
2006 Каварна - Стадион "Каварна"
2008 София - Стадион "Академик"
2011 София - Стадион "Българска Армия"
2015 София - Зала "Арена Армеец"

Какво ново още може да предложи група, която идва за шести път в България? Нови или стари песни, нов състав (със сигурност) - единственото постоянно в Whitesnake е Дейвид Ковердейл и нов албум. Отново допуснах грешка като не си купих албума преди концерта, защото след това той бе свършил, но се надявам за Коледа да си го купя за подарък.

Като подготовка за концерта обаче си бях взел троен диск, който отпразнуваше тяхна годишнина и който слушах в колата по време на път. Когато пътувах с метрото в слушалките ми звучаха други техни албуми, а излизането на книгата на канадеца Мартин Попов на български бе допълнителен бонус за предстоящия концерт. От нея разбрах за пътя, който Ковърдейл е изминал от певец в кръчми през прослушване и участие в три албума на Deep Purple до най-успешния си албум през 1987 и до днес. Преди Интернет да навлезе в ежедневието ни, не се интересувах от личния живот на изпълнителите, които харесвах и слушах, защото за мен най-важно бе тяхното творчество. Затова и сега от книгата разбрах за първи път за съперничеството с друг мой любимец Робърт Плант както и за проблемите, които са съпътствали записите на всеки един албум и привличането на нови музиканти и раздялата със стари, като не мога да не отбележа участието на мой любим китарист Стив Вай в един от най-успешните периоди на групата.

Още в ученическите години с мой приятел спорихме кой е по-добър и по-велик от двете наши любими групи. Той беше запален по Дийп Пърпъл, а аз по Лед Цепелин и така спорът беше, дали Ричи Блекмор или Джими Пейдж е по-добър китарист, а и също дали Робърт Плант пее по-добре от Йън Гилън и от Дейвид Ковердейл. Разбира се това беше само за спорта, защото и двамата слушахме и двете групи, но имахме своите причини да харесваме едната или другата повече. Няма да забравя, когато излезе албумът на Ковърдейл и Пейдж през 1993 и за първи път го занесах в кафенето "Бразилия" в Пазарджик, връщайки се от София, за да го чуят моите приятели и компания и как се наслаждавахме на всяка песен на това сътрудничество. "Бразилия" беше място в града, където се събираха музиканти, художници, артисти, поети и беше страхотно кътче за подобни дебюти и за слушане на хубава музика.

Но да се върна на концерта. Организацията при пропускането на хората в залата отново създаде дълги опашки и купища от чадъри, бутилки от вода и бира на входовете, които затрудниха достъпа, но въпреки тези препятствия успях да вляза като пропуснах две от песните на подгряващата група. Бях от правостоящите на терена и след паузата между двете групи, успях да намеря място, където да гледам фронтално сцената и двата екрана от двете и страни. Появата на Ковърдейл с риза с българското знаме предизвика фурор в предните редици, както и ударното Burn от репертоара на Deep Purple, която мой приятел смята за най-добрата песен на групата докато аз не мога да се огранича само с една песен.

Рядко се случва на един концерт да можеш да слушаш две твои любими групи, но тази вечер това се случи и се сбъдна. Deep Purple и Whitesnake имаха концерт и обединяваващата ги личност бе Ковърдейл, който по този начин отдава своето уважение и почит на групата, която го направи известен. На концертите на Пърпъл в България с Йън Гилън не си спомням да са свирили песни от трите албума с Ковърдейл, а мисля, че и той все още държи авторските права за тях и това бе добър повод да ги чуем днес. Признавам, че ми липсваше другия мой любимиц Глен Хюз, но идеални моменти почти няма.

Двата часа се изнизаха бързо, а сетлистът бе подбран чудесно и сред него нямаше лоша песен, а ето го и него, благорадение на werock.bg, където има чудесно ревю за концерта:

--- Intro: My Generation (THE WHO song)
01. Burn (DEEP PURPLE cover)
02. Bаd Boys 
03. Love Ain't No Stranger
04. The Gypsy (DEEP PURPLE cover)
05. Give Me All Your Love
06. You Keep on Moving (DEEP PURPLE cover) 
--- Guitar Solo (Reb Beach /Joel Hoekstra)
07. Ain't No Love in the Heart of the City (Bobby "Blue" Bland cover)
08. Mistreated (DEEP PURPLE cover)
09. Harmonica Solo (Michael Devin) / You Fool No One (DEEP PURPLE cover)
--- Drum Solo (Tommy Aldridge)
10. Soldier of Fortune (DEEP PURPLE cover)
11. Is This Love
12. Fool for Your Loving
13. Here I Go Again
Бис:
14. Still of thе Night
--- Outro 1: We Wish You Well
--- Outro 2: Always Look on the Bright Side of Life (Monty Python song)

На връщане към вкъщи в колата слушах песни, които групата не изпълни, но съм наясно, че не може да чуеш всичко любимо за една вечер, а се надявам, че те отново ще дойдат и пак ще напълнят залата или някой стадион с над 15 000 привърженици на рока, а дотогава музиката им ще продължи да звучи в тишината на нощта...

събота, 28 ноември 2015 г.

38

Точно преди месец беше моят тридесет и осми рожден ден. Бях решил да пиша за него след като го отпразнувам и получа всички подаръци, но нещата се проточиха във времето, а и вчера пристигна и последният ми подарък.

Преди се е случвало да пропусна пост за рождената ми дата, но реших това да не се повтаря. Тази година празникът се падна във вторник и затова почерпих колегите в офиса с домашно направен сладкиш, бонбони, солени и сладки неща и напитки. Може би останах един от малцината, които черпят целия офис и който празнува рождения си ден на работното място, но мен лично това ме прави щастлив.

 Реших да оставя и една тетрадка за пожелания, в която всеки можеше да напише или пък да не напише свое пожелание за моя рожден ден. Признавам си, че бях правил същото за моя 18-ти  и 28-и рожден ден, но хората и пожеланията са различни. Някои отнеха секунди, а други две седмици, а не липсваха и рисунки и празни страници.

Важното за мен е, че сред всички поздрави по различни канали получих няколко много стойностни, които ме изненадаха и зарадваха. Отново не смогвах да отговарям на телефонните обаждания и да благодаря на всеки персонално, че се е сетил за моя празник по един или друг начин. Интересно е как хората влизат и излизат от живота ти и се сещат за твоето съществуване веднъж в годината. За мен това обаче няма голямо значение, защото самият факт, че някой се е сетил макар и за миг, значи си оставил своята следа някъде там в мислите му.

Вечерта заведох семейството си в ресторант механа "Българка", където се оказа, че не беше нужно да правя резервацията по телефона, защото, когато се озовахме там, заведението беше празно. Храната беше вкусна, но по-важно бе, че бях с любимите хора и ги почерпих.

Втората част на празника бе в събота, когато събрах приятели и роднини на едно весело празнуване с много смях, подаръци и хубави емоции. Няма да се спирам подробно на подаръците, но както обикновено това бяха билети за концерти, книги и музика, които ценя и обичам. Благодаря отново на всички, които ме поздравиха, подариха и зарадваха на личния ми празник. А аз съм си все същият, само малко по-стар...

четвъртък, 26 ноември 2015 г.

Роден с късмет

Моите награди
Може да се каже, че съм роден под щастлива звезда, защото късметът ме спохожда от време на време. Така беше и точно преди седмица в четвъртък, денят, в който съм роден, когато ме поканиха на едно събитие като блогър. 

Тук е редно да уточня, че досега блогът, който пиша и поддържам от 2008 година насам, не ми е донесъл някакви финансови печалби, като дори доброволно съм спрял рекламите от Google в него. Понякога се изненадвам от броя на прочитите на някой пост или влиянието, който той е имал върху определени хора, пък били те познати или непознати.

Това се промени в един миг в края на презентацията на Huawei  преди седем дни, когато пусната моя визитка в прозрачна купа бе изтеглена и ми донесе една прекрасна награда и изненада, а именно смартфон Huawei P8 и blutooth колонка от същата марка. Не можех да повярвам, че точно аз спечелих точно такъв подарък, а организаторите ме помолиха да предоставя втора моя визитка, за да се уверят, че това действително съм аз и след подписване на протокол вече можех да отнеса подаръците вкъщи.

Получавам наградата
от водещия DJ Marten
В разговор с моя позната от mail.bg на коктейла на шега споделих, че ще се запозная със смартфоните от тази марка като спечеля голямата награда по-късно тази вечер и това действително се случи. Успях да активирам телефона и да прехвърля информацията от стария си такъв и след подмяна на sim картата от микро с нано карта в моя мобилен оператор, започнах да използвам своя подарък.

Предишната седмица бях решил да сменя своя смартфон с нов такъв, най-вече заради ограниченото място, което бе едва 2 GB и не позволяваше да си инсталирам всички желани и ползвани от мен приложения и постоянно триех едно или друго нещо, за да работи нормално телефона. За жалост тъй като вече бях използвал апарат на изплащане, а и имах още година от договора си, нямах право да се възползвам от офертата за нов Sony Xperia Z5 compact, което ме разочарова, но явно е имало причина да изчакам.

След седмица ползване на новия си спечелен смартфон вече имах всички приложения, от които се нуждая и достатъчно място на него и на картата, за да не се ограничавам в нищо. Приятно съм изненадан от качеството на 13 мегапикселовата камера, която прави страхотни снимки, а успях да направя и хубав клип на концерта на Whitesnake във вторник вечер.

Вече притежавайки Huawei P8 на път за работа забелях, че той краси всеки втори билборд по пътя ми по ключови софийски булеварди и явно бях станал част от мащабна маркетингова кампания, която включва и конкурс за най-добра нощна снимка със смартфон и тъмна стая в моловете. Но да се върна на късмета.



Самата дума идва от арабското qisma, „съдба“, или „участ“, и през турския език е стигнал и до нас. Ще споделя само няколко примера за моя късмет. Като ученик в езиковата гимназия и вече навършил 18 години реших да играя тото. Първият фиш ми донесе тройка, вторият четворка, а третият - петица, която навремето си беше доста добра сума, която ако си спомням правилно инвестирахме в техника. След това обаче при всичките ми игри не съм печелил друго, освен тройка, но и това е достатъчно, за да убедя скептиците, че от тото не се печели и всичко е предопределено.

Като студент един мой познат ме покани да участвам в игра в Канал 3, където избирането на буква на тогавашната ми приятелка ми донесе плажен чадър и шезлонг. По-късно съм печелил и други дребни неща, като при годишнината на столичен хотел спечелих бутилка скъпо френско шампанско при първата си игра на мини голф. Не зная, дали е съдба, късмет или нещо друго, но съм благодарен за всичко и вярвам в своя късмет. Вярвайте и Вие, защото късметът Ви дебне зад ъгъла или просто сте родени късметлии...

петък, 13 ноември 2015 г.

Бандата на Мери в петък вечер

Мери в София Лайв Клуб 
Отдавна не ми се беше случвало да ходя на два концерта в една вечер, но миналият петък това стана факт. След емоциите на концерта на Брит Флойд в Арена Армеец стигнах бързо с колата до НДК, където в София Лайв Клуб ме очакваше мой приятел и концерта на Мери Бойс Бенд.

За щастие въпреки лекото засичане на края на предишния концерт и началото на този, аз успях да вляза в клуба към края на първата песен и не пропуснах почти нищо от представянето на тази хубава и приятна българска група. Щастлив съм, че имам приятели, които ми подаряват в пряк и преносен смисъл такива емоции. Билетът и тази вечер бяха още един подарък от изминалия ми рожден, който както каза една моя позната, се е проточил доста във времето.

За първи път чух тази група с песента на Диана експрес "Есен", която е един от шедьоврите на Митко Щерев и не зная защо, но винаги я свързвам с площад Славейков в София. По-късно от радиото ме завладя и "Непознати улици", която бе свързана с пътуване и ме накара да си купя първия техен албум преди време. 

На концерта в Банско през 2004
По-късно фирмата, за която работех бе активно свързана с групата и с издаването на двата следващи албума, от които имам доста копия вкъщи, както и с концертите им в Банско. Те заедно с БТР бяха спонсорирани от тогавашния ми немски шеф и затова ги виждах и слушах на живо доста често понеже бях сред организаторите на тези концерти. Тогава любими ми станаха още няколко техни песни и си ги пусках от време на време. Честно казано обаче след това не съм имал възможност да посетя техен концерт или участие и ги гледах само случайно по телевизия или ги слушах по радиото в колата. Купих си и следващия им албум с един всекидневник и наскоро разбрах, че имат нова песен "Дъждовните дни" при едно участие на Мери в БНТ.


Малко преди рождения си ден, установих, че мой приятел много ги харесва и той настоя в шеговит тон да го запозная с Мери. Това прерасна в подарък и една много хубава петъчна ноемврийска вечер, която беше много приятен завършек на работната седмица. Гласът и талантът на Мария Мутафчиева е безспорен, а на моменти много ми напомня този на Джанис Джоплин и тя лесно завладя сцената и зрителите в клуба. А имах чувството, че това беше доста подбрана публика като повечето бяха близки и познати на изпълнителката, защото тя често ги поздравяваше и им благодареше, че са дошли.

Снимка за спомен 2015
Успяхме да се снимаме с нея, но съжалявам, че не си купих стихосбирката и, но се надявам да направя това в близко бъдеще. Не зная, дали всички знаят, че тя е от Бургас и това може да се усети в емоциите и текстовете на доста от изпетите песни, но друг любопитен факт е, че тя филолог и държи на правилното говорене и писане, за което я адмирирам. Тук е мястото да благодаря искрено на Емо за подаръка, за концерта и споделената емоция и се надявам, че някой ден пак ще я повторим.

Накрая ще пусна моята любима песен на групата, която помня от концертите им в Банско и също е много въздействаща и още звучи в мен, когато поема дългия път към дома и е само за теб...

вторник, 10 ноември 2015 г.

Брит Флойд докара Пинк Флойд в София

Когато разбрах, че група, имитираща Пинк Флойд ще идва в София, не бях особено очарован от факта, още повече, че преди две години имах щастието да гледам Роджър Уотърс на живо и емоциите от тогава може да прочетете в този пост.

Понякога обаче съдбата си знае работата и те води към нови и близки до теб преживявания и емоции и дори твоят отказ не би могъл да я спре. В случая жена ми реши да ми подари билет за концерта на Брит Флойд в София по случай моя рожден ден. Че Брит Флойд не са Пинк Флойд е ясно, но също така е ясно, че оригиналният състав на Пинк Флойд никога няма да свири в София особено след смъртта на Ричард Райт.

Въпреки всичко отидох на концерта в зала Арена Армеец в петъчната ноемврийска вечер без големи очаквания и без компания, за да видя какво ще покажат музикантите от тази група. Около залата нямаше голяма тълпа за разлика от предишни събития, на които ходих скоро там, но това се дължи на факта, че само 5 000 са били билетите в продажба, което е по-малко от половината капацитет на съоръжението.

Първото нещо, което ме зарадва, щом се озовах вътре, беше перфектното място директно срещу сцената, което отреди билетът ми. Второто нещо, което ми направи добро впечатление беше точния час, който бе спазен, докато зрителите още се лутаха да намерят своите места.

Не мога да не призная, че ми хареса машината на времето на кръглия екран, която с така добре познатата пирамида от албума "Тъмната страна на луната" ограждаше годината, от чиито албум Брит Флойд изпълняваха песни в своя концерт. Визуалните и светлинни ефекти също бяха на ниво и допълваха първите няколко добри мои впечатления.

Като заклет фен на Пинк Флойд знаех всеки акорд и всеки текст, който следваше сетлиста тази вечер и наистина, ако затворех очи спокойно можех да си представя, че слушам оригиналната група. Времето минаваше неусетно като едноименната песен на Пинк Флойд, чието начало все се каня да направя за мелодия на будилника сутрин ;)

Първото ми разочарование за вечерта дойде с 20 минутен антракт, който беше нито в клин, нито в ръкав, но явно направен с ясната цел да се купи нещо от щанда с фланелки, дискове и дивидита. 

Второто ми разочарование бе именно с диска и дивидито, които купих на промоционална цена след края на шоуто, защото нито едното, нито другото тръгна в колата и сиди плейъра и на компютъра.

За да има баланс ще кажа, че бях очарован от саксофоните, които музикантът в групата Джей Дейвидсън използваше именно на деня на саксофона  в песните Money и Shine on you crazy diamond, а и вокалното изпълнение на една от беквокалистките Ола Биенковска на Great Gig in the sky също бе впечатляващо. Останалите от групата си бяха разпределили песните според това, дали в оригинал ги изпълнява Роджър Уотърс или Дейвид Гилмор и като цяло бяха доста удачни, а и композициите бяха изсвирени професионално, като изключа само една импровизация на  една песен от Стената, която не ми хареса. Wish you were here обаче бе на ниво.

Много ми харесаха също изпълненията от ранните албуми на See Emily play и на Set the control for the heart of the sun. Сетих се, че за един мой рожден ден приятелите ми подариха диск на албума на Флойд Atom Heart Mother, но тази вечер не чух песен от него.

Дали заради емоцията или заради текстовете, но си признавам, че на три пъти сълзите преляха от очите ми, което може да бъде най-добрия комплимент за ентусиастите от Брит Флойд. В крайна сметка три часа (заедно с паузата) и 27 (като рожденната ми дата) песни от творчеството на Пинк Флойд наистина бяха хубав подарък за моя рожден ден.

Със сигурност мненията за този концерта няма да бъдат еднозначни, но поне за мен той си струваше, а други отзиви може да прочетете тук, тук и тук

Много се чудех с коя песен да завърша поста си, но след теглене на чоп се падна ето тази:



сряда, 4 ноември 2015 г.

Крис Норман на живо - пет години по-късно

Точно седмица преди своя рожден ден Крис Норман започна своето българско мини турне от София. Точно 9 дни преди моя рожден ден пък аз получих първия си предварителен подарък. Участвах в играта на Радио 1 за два билета за концерта на вокалиста на Smokie и невероятното се случи. Спечелих. Обадиха ми се от радиото, за да отида да взема спечелените билети в тридневен срок и когато вече ги държах в ръцете си, бях много щастлив, че ще мога отново да се насладя на един от моите любими изпълнители.

Точно преди пет години го гледах отново в НДК за първи път, а моите впечатления за тогавашния концерт може да прочетете в този пост от блога ми. Сега беше различно. 

Бях с жена ми нейде в дъното на партера и съжалявах, че забравих да взема бинокъла си, за да виждам по-добре действието на сцената. Докато чакахме да започне концерта две реклами бяха повтаряни до откат на мониторите, докато окончателно подразниха всички в залата със своята натрапчивост. След 30 минути за радост те вече бяха история и на сцената излезе Крис Норман.

Започна с три нови песни от новия си албум Crossover, които силно биеха на кънтри и реших, че концертът отива в нежелана за мен посока. За радост това бе кратко измамно чувство, защото след това той продължи с хитовете на култова група Smokie, която наскоро е празнувала 40-годишен юбилей.

Хитовете се редяха един след друг, а хората в залата на различни възрасти ги разпознаваха и ставаха да танцуват. Крис видя празната оркестрина, заградена с червени въженца и сам слезе да ги премахне собственоръчно и да покани публиката да дойде по-близо до него и да танцува и да се весели. С това той скъси и в пряк и преносен смисъл дистанцията и ние с жена ми последователно също се присъединихме към купона.

Някак си на един дъх минаха повече от 2 часа и 26 песни, които определено създадоха доста настроение. Този концерт бе награда не само за мен, а и за жена ми, която искрено се радва на чутите песни. За мое съжаление Крис отново не изпълни любимата ми песен Some hearts are diamonds, но за сметка на това ме изненада с песента Morning dew, която познавах от изпълнението на Робърт Плант и Грейтфул Дед., а бисът бе от три песни, които възпламениха публиката. Друг репортаж за този концерт заедно с подробен сетлист и галерия може да прочетете тук.

За край на този пост реших да пусна една весела и позната песен, която Крис изпълнява със Сузи Куатро, но тази вечер изпя с дебютиращата за първи път с него певица Мишел Плъм. Приятно слушане!


вторник, 20 октомври 2015 г.

Геният на Джо Сатриани засия като двучасова супернова в София

Китарният гений смени дузина китари
Годината беше 1992. В музикалното студио до театъра в Пазарджик ми препоръчаха да чуя един китарист с италианска фамилия Сатриани. Албумът се казваше Екстремистът, а една нежна песен от него ме завладя и дори вдъхнови за име на моя бъдеща стихосбирка. Излишно е да казвам, че след това чаках всеки негов следващ албум, за да се насладя на перфекционизма му. Последва машина на времето, албум, който дълго не излизаше от уолкмена ми. Във всеки албум си имах своята нежна лирична песен, която ме завладяваше и вдъхновяваше.

Годината беше 2002. 10 години по-късно Сатриани беше в София за своя първи концерт в България. Уви, точно на същата дата имах служебен ангажимент, който не можех да откажа или отложа и пропуснах чаканото идване на моя любимец. За малко неща съжалявам в този живот, но това определено бе  едно от тях. Дълго време не можех да си простя този пропуск.

Годината е 2015. Седя удобно на метри от сцената в същата зала 1 на НДК, чакайки сбъдването на една моя мечта. Благодарение на 9 години радио Z rock и прекрасния подарък, който ми осигуриха, аз щях да чуя Джо Сатриани на живо. Вече бях гледал в България двама от учениците му Стив Вай и Кърк Хамет с Металика, но не знаех какво да очаквам от маестрото.

Точно в 8 часа лампите загаснаха и на сцената се появи подгряващата група на Дан Патлански, която бе изненада за мен. Бяха ми казали, че няма да има такава група и, че концертът ще почне точно в 20:00 часа. Все пак момчетата се постараха с 45 минутно шоу да подгреят по техни думи "мощния" Джо Сатриани. Не зная защо, но тяхната музика ми напомняше много Стиви Рей Воун, друг мой любим китарист, както и на моменти Джими Хендрикс. Самият Дан се раздаде и пя за публиката, споделяйки, че за първи път е в България. Последва пауза от 15 минути за оправяне на сцената и дългоочакваният от мен момент най-после настъпи.

Джо почна ударно с едноименната песен от новия си албум, която взриви зрителите и зададе ритъм на целия концерт. Близо два часа и половина той твори на сцената като ни даде голяма част от своя репертоар, даде изява на своите талантливи музиканти и ме зашемети със своите композиции, китарни сола и прекрасни картини, които се прожектираха на три екрана зад групата. Доказа, че не е от тази земя, че сънува сини сънища, че сърфира с извънземни, и че винаги ще бъде с мен и теб. Чух много любими мои неща, а и открих нови такива, а китарното соло продължаваше да звучи в ушите ми дълго след края на двата часа и двадесет минути, които ни отдели Сатриани. 

За жалост при излизането си от залата не успях да си купя новия албум, защото беше свършил поради промоционалната му цена, но се надявам някой да ми го подари за рождения ден ;) Вместо това обаче си купих предишния му албум, който носи заглавието Неспирен момент и действително не спирам да го слушам в колата на път за работа. От него си харесах една песен със заглавието "Не мога да се върна назад" и точно нея избрах за края на моя скромен пост за концерта. Много по-хубаво ревю, снимки и сетлист може да откриете на следния линк, а аз Ви оставям в ръцете на маестрото и наистина съжалявам, че не мога да се върна назад да го чуя на живо още веднъж...


Снимка: http://www.werock.bg/

четвъртък, 15 октомври 2015 г.

Щом Бойко може, и ти можеш

Има известен риск, когато четеш или слушаш произведение на човек, когото познаваш. От една страна вече си пристрастен, защото си си изградил някакво мнение за човека, а от друга има интерес, дали може да научиш нещо повече за него/нея.

Познавам Бойко Манев от съвместната си работа с няколко хотела, в които той е работил и мога спокойно да кажа, че той е професионалист в бранша. Когато разбрах, че е написал книга, бях изненадан. Когато бях поканен на представянето и, не знаех какво да очаквам.

Луксозната атмосфера в залата в хотел Радисън беше сведена до уют и известните лица, които присъстваха и презентираха творбата, не бяха натрапчиви, а самите думи на автора бяха гарнирани с хумор и усмивка. Имаше леко намигване към мен и побутване, за да последвам примера му, за което му благодаря искрено. 

Въпреки всичко същинската част предстоеше. Не можех да започна четенето веднага, защото забелязах, че за разлика от много други книги, тази нямаше глави и трябва да се чете на един дъх. Започнах я  на път за работа в метрото като отбелязвах със съвета на картоненото листче, което ми се падна при представянето. Отне ми няколко дни, за да я прочета до края и определено бях приятно изненадан от стила на писане, от любопитни подробности, които научих, но в крайна сметка въпросите се оказа повече от отговорите.

Съветът на Бойко бе да дадем тази книга на човека до себе си, на приятел, на колега с идеята тя да промени мисленето и да вдъхне самочувствие на повече хора, които да предприемат реални стъпки в това да променят своето лично и работно битие. Аз със сигурност ще го направя, но преди това ще спомена няколко думи за книгата.

С много труд, лишения, най-вече в личния живот, авторът е трупал опит в хотелиерската стълбица, първоначално в САЩ, а после и в България. Всяка спирка в неговата кариера му е донесла опит, поуки и знания, които той по-късно използва по най-добър начин, за да ги превърне в свое преимущество. Със сигурност книгата ще бъде интересна за всеки от туристическия бранш, за да види нещата отвътре от различна гледна точка. Със сигурност на доста места Бойко е бил непопулярен, но такава е била цената на успеха. Ако  Вие също искате да имате успех, търсите промяна и се нуждаете от леко побутване, то тази книга е Вашата нова дестинация.

А моите забележки, критики и отговори на възникналите въпроси ще потърся от автора. А Вие потърсете книгата в книжарниците и я прочетете. Заслужава си. След това направете промяната...

петък, 9 октомври 2015 г.

Пътуване към корените

На входа на Калитея
Животът е едно пътуване, в което ние сами избираме своята дестинация. През изминалите събота и неделя заедно с баща ми направихме чудесен избор за своята, а тя бе едно пътуване към корените на нашия род, едно пътуване в миналото, което ни зареди и ни направи щастливи. Но нека да започна отначало.

Преди години се захванах с трудната задача да съставя родословно дърво. Стъпка по стъпка и снимка по снимка се опитах да наредя пъзела на своите прадеди. За мен бе важно да зная, откъде са дошли и какво са правили. В случая търсех нишката на баба си, майката на моя баща, която помнех от детските си години като баба Ката. 

В търсенето си намерих нейното кръщелно свидетелство, където бе записано, че тя е родена в село Егридере и кръстена в църквата Свети Атанасий. Това провокира интереса ми и аз поисках да узная повече за родното и място. Турското име е съществувало до 1921 година, когато то е преименувано на Калитея или красива гледка, което име носи и до днес. Българското име пък е Криводол и може да се обърка с града в Северозападна България.

Георги Мачкордов
Баба ми Катерина е родена там през 1907 година, а баща и и мой прадядо Георги напуска принудително мястото през 1913 г. с първата бежанска вълна. За щастие в Държавния архив в София открих написани с неговия почерк страници, с които той "доброволно" се отказва от имотите си в Егридере, а именно магазин за платове от Виена и Париж, тютюневи складове, къща, земи и какво ли още не. Много е вълнуващо да видиш почерка на своя прадядо, а и написаното ме насочи какво да търся в своето изследване и така попаднах на книгата на Васил Кънчов "Етнография и статистика на Македония" от 1900, в която пише, че в селото има 1080 българи християни. Едва тази година в страницата на населеното място в уикипедия пише, за българина Паско Мачкордов, чиито тютюнови складове са били изгорени.

Прабаба ми заедно с баба ми и нейните сестри са тръгнали сами през планините в периода 1918 - 1921 и са се установили в Неврокоп (сега Гоце Делчев). Баба ми е споделяла, че са се настанили до полицейското управление, откъдето по цяла нощ чували виковете и стоновете на измъчваните затворници. По-късно те се местят в Пазарджик, но и там също са в близост до стаята за мъчения на полицията. Този спомен явно се е запечатал в детското съзнание на моята баба, защото го е разказвала и на леля ми и на баща ми. След престоя в Пазарджик те се местят в село Ели дере (днес Ветрен дол), което и по име наподобява родното място Егри дере (на някои стари карти фигурира и като Ери дере), а също така и като местоположение в подножието на планината има доста прилики, които забелязахме и ние при нашето пътуване.

През 1929 баба Катерина се жени за дядо ми Никола в Пазарджик, а сватбената им снимка още се пази в нашето семейство. Те имат пет деца: Мария, Тодор, Георги, Димитър и Кирил. Някои от тях са раждани през година, а само най-малкият, баща ми, е роден най-късно по препоръка на лекарите, да излекува заболяване на баба ми. Ако това не се беше случило, сега и аз нямаше да пиша тези редове. Леля ми и двамата братя Георги и Димитър са кръстени на роднини от рода Мачкордови, дошъл от Егридере, а баща ми и брат му Тодор са кръстени по желание на кумовете. Но нека се върна на самото пътуване.

От две години поне се каня да го направя и търсех време и начин, за да може да отидем двамата с баща ми и да посетим днешна Гърция. Ето, че моментът дойде и тук е момента да благодаря много на Юлия, която ни помогна с логистика, информация, с нейния гръцки и с перфектното си шофиране през тези два дни.

Тръгнахме рано в събота през Банско и Гоце Делчев и пресякохме границата за 5 минути, нещо немислимо преди 10 години, когато замисляхме това пътуване. Спряхме за обяд в Като Неврокоп или Долен Неврокоп (преди Зърнево). Това бе първото ми впечатление за живота в Северна Гърция и въпреки, че съм бил четири пъти в южната ни съседка, едва сега виждах как протича живота на обикновените хора, далеч от екскурзиите и туристическите места. След като хапнахме продължихме по пътя през планината и не след дълго стигнахме крайната си цел. Чудех се как прабаба ми сама, изоставила дом и вещи, сама е прекосила този път с малките си деца, като дори по пътя е изгубила едно пеленаче и се е върнала да го намери и продължила напред. Все пак това са над 40 км. и със сигурност преди сто години не е имало такъв хубав асфалтов път, по който да минат.

Вече в Калитея спряхме на табелата и се снимахме с баща ми и започнахме изкачването по хълма, който ни предостави прекрасна гледка. Спряхме на паркинга пред кметството под сянката на вековни чинари, които сигурно са станали свидетели на много събития, включително и напускането на моите прадеди на своето родно място. Спряхме за кафе в местната кръчма на главния път, който както се оказа по-късно е старият път между Драма и Серес и се използва и до днес, защото е по-живописен. В кафето попаднах на календар на ПАОК със стари снимки и реших, че това е тимът от Солун, в който от този сезон игра и Димитър Бербатов. Оказа се обаче, че това е тимът от Калитея, който носи същото име и заради интереса ми към снимките, собственикът ми подари един.

Пред църквата "Свети Атанасий"
Продължихме  по пътя на китното селце и стигнахме до църквата Свети Атанас от 1835 година, която за жалост беше затворена, но поне отвън я разгледахме и се снимахме пред нея, защото именно там е кръстена баба ми. На гробището до нея срещнах човек, който говореше английски, но не успя да се сети за фамилното име, но ми каза, коя е била българската махала. След това отидохме и до другата църква Света Параскева, която бе в дола, а по пътя снимах доста стари къщи, които напомняха тези в Мелник.

В края на селото се оказа, че има доста таверни и заведения, които бяха под други вековни чинари и извор на река, която живописно течеше в дерето покрай църквата. Намерихме най-накрая и другата църква, която беше по-стара, а именно от 1891 година. На връщане от разходката, когато вече бяхме решили да си тръгваме, от кафето ни заговори един човек на български. Явно вече цялото село беше научило за нашата визита и сега те се бяха строили в кафето и ни изучаваха. Показах старите снимки, с които разполагах и Христо, така се казваше човекът, който ни заговори, и той започна да се чуди как да ни помогне. Оказа се, че той е идвал в Пазарджик, а и познава всички в селото, което по последно преброяване има 626 жители.

Поговорихме си и стана въпрос за футбола. Тогава му показах подарения ми календар и той се разпозна на една от снимките. Развълнува се и се зарадва и тогава реши да се обади на свой стар познат, който дойде след 10 минути до нас. Той му каза коя е старата къща на рода Мачкордови, а именно там нашият събеседник бе живял като дете през 50-те години.

Къщата на рода Мачкордови
Така разбрахме, че вече в селото няма останал наш роднина, но пък за сметка на това той ни заведе в голямата къща, която бе скрита от пътя с пропаднал покрив и много храсти около нея. Оказа се, че тя е била разделена на две между двамата братя, както бяхме чували от роднини: "чорбаджи Паско и чорбаджи Георги", но е доста голяма и сега си личи къде е бил умивалника и, че е била на на няколко етажа и има комин от голямото огнище, което ги е топлило в студените дни. По пътечка, която сега е непроходима, се стига до чешмата на главната улица, откъдето са наливали вода. От баба си зная, че в тази къща са отсядали Яне Сандански, Гоце Делчев и Даме Груев и затова изборът за песен в края на този пост не би могъл да бъде по- подходящ.

След това наше откритие нашият приятел Христо уреди да ни отворят църквата, защото свещеникът вече се е бил пенсионирал. Имахме шанс да видим храма отвътре, но там всичко беше ново. Тя беше ремонтирана основно през 2014 г. Оставих визитка на Христо, ако се сети или намери още нещо за нашия род и си тръгнахме удовлетворени от това вече близко до нас кътче.

Прабаба и нейният брат на кафе
 в Драма през 1941 г.
След като преспахме в чудесно хотелче във Волокас, на сутринта пихме кафе в град Драма в парк "Света Варвара" с изворите, където на същото място при посещение на родното място кафе са пили и моята прабаба и нейния брат, който по-късно отива да живее в Скопие. По чиста случайност намерихме мястото и пихме кафе точно там, където те са направили фотографията от 1941 година, която стигна до мен. Със сигурност късметът ни проработи на два пъти и бяхме очаровани и щастливи.

На връщане спряхме за кратко в град Серес и влязохме в България през Кулата като посетихме Рупите и Мелник като един прекрасен завършек на нашето пътуване в миналото. Върнахме се богати на преживявания, спомени и разкази за роднините. Познавайте рода си и уважавайте родителите си! Това мога да дам като съвет на всеки, който се наеме с трудната задача да издири своя род и потекло. Желая Ви успех и мъничко късмет!





четвъртък, 1 октомври 2015 г.

Ден на българската поезия

Първи октомври е ден на българската поезия, въпреки че международният ден на поезията се отбелязва на 21 март. На този ден своята 30 годишнина празнува и дружеството на пазарджишките писатели и поети. Затова реших в моя месец да го отбележа като разровя старите овехтели тефтери и да Ви споделя една моя поетична творба, написана преди 20 години, именно през месец октомври:




Луната търси малко тишина,
момиче малко с детска чистота.
Очите търсят нечия душа,
притихва нежно шумната гора.

Потърсих в мрака нечии ръце...
Потърсих в стая нечие лице...
Потърсих и намерих доброта.
Потърсих нежността в нощта.

Нарисувах думи на листа,
нарисувах малката душа.
Нарисувах сляпа тишина,
нарисувах по детски любовта.

1 октомври 1995 г. 

Пазарджик

сряда, 23 септември 2015 г.

Аврамови хроники - на границите на човечността

Винаги съм свързвал Аврамови колиби с най-високата жп гара на Балканския полуостров. Със своята надморска височина от 1267 метра тя винаги привлича интереса на пътуващите с теснолинейката, които не може да подминат надписа на сградата на гарата. За разлика от него със сигурност обаче те подминават самото село, защото нямат работа там и въпреки, че то е разположено на граница между две планини (Родопи и Рила) и между две области (Благоевград и Пазарджик) то остава встрани от пътя и гарата и към него няма наплив от туристи. Може би и аз щях да го подмина, ако не беше една английска група туристи, която водих преди десетина година, и която прояви интерес да види Пашови скали, но заради липсата на табели вместо в Пашови се озовахме в Аврамово (Аврамови колиби е част от селото от 1955 година). Както всяка такава махала за чужденците бе интересно да попаднат в този свят и веднага извадиха апаратите, за да документират тази част от своето пътешествие.

За втори път в живота си се сблъсках с името на селото в казармата, където имаше едно момче от село Бабяк, което също като Аврамови колиби е съставна част от Аврамово (останалите са Планковци, Тиберова и Хърльова махала). То беше доста трудолюбиво, мълчаливо и умислено и явно от малък е преживяло доста трудности и несгоди, но трудните условия ни сближиха и станахме приятели.

За трети път колибите на Аврам ме намериха тази година с книгата на Стефка Венчева. Купих си я, защото познавах авторката и защото подкрепям пазарджишките творци. Да си призная честно имах други очаквания за нея. От пресата и анонсите очаквах критика към режима от 1945 до 1989 година и много политически редове. За моя приятна изненада на фокус не бяха политиците, а хората. Една палитра от човешки съдби с различен произход, религия и самосъзнание се вплитат в романа и не те пускат до самия му край. Бях силно впечатлен от начина на писане на авторката, защото досега я познавах само от нейните материали в пресата. Чрез страниците на книгата аз надниквах в Аврамови колиби навътре в душата на населеното място и в живота през последните сто години. Разказът е жив и пъстър и всеки характер е действителен и не може да останеш безразлачен към това, което му се случва.

Най-важното в този свят е да не забравяме, че ние сме хора и това ни доближава най-много. Чувствата, мислите, притесненията, изживяванията, любовта, раздялата и смъртта ни сполитат еднакво силно и няма значение какъв цвят на кожата имаш, какъв език говориш или каква религия изповядваш. Има добри и лоши хора сред всички нас, а изборът, който правим е изцяло наш.

След като затворих прочетената книга се замислих за Аврам, но не за основателя на селото с това библейско име, не и за неговия арабски еквивалент Ибрахим, а за бащата на моя прадядо, който е носел същото име и за когото не зная почти нищо, въпреки моите проучвания за рода и родословното дърво, което съставях. Замислих се колко малко знаем за рода си, за своето населено място, за своя произход. Потърсете ги, потърсете и книгата в книжарниците. Заслужава си. Определено си заслужава...

четвъртък, 3 септември 2015 г.

Слънчево

В една дъждовна августовска вечер се събудих нейде след два наспан и свеж. И както често става в живота ние търсим това, което ни липсва. Аз потърсих "Слънчево". Бях виждал табела за това село на път за Варна, когато бях на Побитите камъни, но никога не го бях посещавал. Реших, че сигурно има причина, за да го кръстят така. 

Вместо селото обаче в полезрението ми попадна името на български филм от 2013, а църквата, която видях на плаката и кадрите ми се стори позната. Бях я виждал на корицата на книгата 101 отбивки и на страниците на доста пътеводители, както и в профилите на мои приятели и колеги, които я бяха посещавали.

Помислих си, че тази църква се намира именно в това варненско село. Оказа се обаче, че тази стогодишна изоставена църква се намира в язовир Жребчево, но това вече нямаше значение. Бях открил филма и го гледах от начало до край чак до първи петли. Ето и неговия трейлър:


Времетраенето му е точно 101 минути както 101 отбивки от пътя и подобно на тези пътища към непознати и чудни места из България, героите от филма се връщат към корените си и към родното си място след покана от отчето за общо селски събор. Всяка съдба и безпътица на "слънчевите" иначе хора ги води към тяхното минало и начало. Режисьорът Илия Костов се е справил чудесно и филма определено ми хареса.

Предлагам и Вие да го гледате тук, за да Ви стане поне малко слънчево в душата, а аз съм решил да посетя и църквата в язовир Жребчево и селото Слънчево с неговите 999 жители някой слънчев ден...

събота, 29 август 2015 г.

Вратите на Бела

Широко отворени врати, това е чувството, с което ни посреща авторката на книгата на терасата на заведението в София, където в края на август събра хора, колкото страниците на своето второ произведение. За първото може да прочетете тук.

Увлекателно тя ни отваряше врата след врата на своята душа, отбелязани със свежи зелени и розови лепенки като пътеводна светлина, която да ни ориентира в своите отминали чувства и размисли, изживени и изстрадани по пътя на живота.

Всичко това бе гарнирано със широка усмивка и щипка хумор, което допринесе за неусетното изнизване на предвидените минутки и да доведе до разписването на книгите, което сложи край на така наречената официална част. След това неизбежно се стигна до входната врата, на която видяхме външната улична страна и затворихме тази страница и врата на вечерта.

По ирония на съдбата попаднахме на лятно кино в съседната уличка, където филма, който гледахме имаше подзаглавие: Вратите на вятъра. Случайностите никак не са случайни, а според Бела дори са божества, които направляват съдбата ни.

Но да се върна на вратите. Те се отварят и затварят. Може да стоят заключени, отключени, открехнати, висящи на пантите си. Може да бъдат и вход и изход, начало и край, безопасност и родна стряха или желан подслон. Врати има навсякъде, разни и разнообразни, едноцветни и многоцветни, с номера, с имена, с рисунки, с ключалки, със шпионки и от различни материали.

Вратите в книгата на Бела са снимани на остров Мадейра, където местни художници във Фуншал са ги превърнали в арт изложба на своя талант и идеи, а както се оказва в последствие и във фотографии към книгата.

Няма да пиша повече, а просто ще затворя вратата...

петък, 17 юли 2015 г.

Мъдрецът

Казват, че утрото е по-мъдро от вечерта. В тази връзка се замислих, дали и мъдреците са по-умните зъби и затова трябва да бъдат извадени, за да не стоят на едно място с останалите си събратя в устата на човек. Тези мисли ме налегнаха един петък, когато след работа пътувах за Пловдив, за да ми извадят мъдрец.

Може би всеки знае, че с 4 мъдреци, известни и с името си молари, зъбите в устата на човек са 32, но при мен досега един от мъдреците съвсем не се е появил. Друг извадих преди повече от 8 години, а сега беше ред и на втория.

Пазех болезнени спомени от предишното вадене на моя мъдрец долу вдясно, защото тогава имах болки и цялата ми страна ми се наду и ми държа почти цяла седмица. Тогава отново моята братовчедка, която е специалист по лицево челюстна хирургия, ми го извади, но пред погледа на нейни студенти, които следяха целия процес. Въпреки упойката чувството ми беше неприятно и тогава ми прилоша, та се наложи да отворят широко един прозорец в бялата сграда на Пещерско шосе в Пловдив.

Този път беше различно. Всичко се случи в рамките на пет минути. Мъдрецът горе вдясно ме притесняваше и издуваше венеца ми и понякога страната изтръпваше. Реших, че е време да се разделим и го направих в дните преди моята почивка. След упойката, ваденото и придържането на марлята на раната, всичко ми се стори като песен. Неудобството трая по-малко от ден, а аз стриктно спазвах указанията на специалиста да не ям, да не пия вода и да не жабурикам. Пих и антибиотик и болкоуспокояващи, но всичко този път се размина безпроблемно.

Така вече имам само 29 зъба в устата си и само един останал мъдрец горе вляво, който ако не ми създаде проблеми, може да си остане там.

Моите мъдри преживявания ме накараха да прочета повече по темата и разбрах, че с еволюцията нуждата от тези допълнителни четири зъба се е стопила заради по-финната храна, която приемаме, а не суровото месо, което са ръфали дедите ни. С годините челюстта ни се е смалила и вече в устата ни няма място за тези зъби и те понякога повече пречат, отколкото да ни помагат. Въпреки това моят съвет е да не вадите мъдрец прибързано без нужда, защото не е приятно и може да доведе до усложнения. Ако пък все пак се наложи, доверете се на професионалист, а аз винаги мога да дам телефона на  братовчедка ми, за да Ви помогне.

Въпреки всичко странно ми е е, че ескимосите нямат мъдреци и са изпреварили еволюцията още преди години, а мъдреци няма и жена ми, която все още има четири млечна зъба....

След този пост мога да Ви пожелая само мъдрост ;)


четвъртък, 18 юни 2015 г.

Фенове

Какво е общото между театъра и футбола? Кое разпалва повече страстите: една пиеса в салона на театъра или една футболна среща на стадиона? Няма по-добър отговор на тези въпроси от пиесата на Елин Рахнев "Фенове".

Не зная защо въпреки огромното ми желание да гледам този спектакъл, съдбата си играеше лоши шеги с мен при всеки мой опит да го направя години наред. Или всички билети бяха разпродадени, или изникваше нещо друго важно в този момент събитие, което ме отклоняваше от целта. А тя се играе цели 11 сезона + три резервни като във футбола. Но за разлика от 90-те минути на терена, пиесата трае точно 75 минути.

В крайна сметка мечтата ми се сбъдна преди седмица, когато имах щастието да намеря билети в "Независим театър" и да заведа жена ми на театър, използвайки факта, че имахме свободна вечер и децата не бяха при нас.

Салонът започна да се пълни бързо и скоро останаха едва няколко празни седалки на предните редове. Точно пред нас леко вляво седеше и виновникът за успеха на това представление, Елин Рахнев. Беше интересно да се наблюдават и неговите реакции при играта и импровизациите на двамата страхотни актьори Танев и Гърбов. Който е бил на футболна среща със сигурност ще припознае репликите и реакциите на футболните фенове, които са неподправени и огласят всеки стадион. 

Смях, тъга и гласът на Мичмана озвучиха салона и ни направиха съпричастни към страданията на верните фенове. Модерни привърженици винаги ще има, когато отборът върви, побеждава и трупа успехи и престижни мачове. Истинските фенове обаче остават с отбора си до край и въпреки болката, униженията, загубите, пропуските и подигравките на техните противници, те никога няма да изоставят своя любим тим.

Хубавите неща свършват бързо и докато се усетим, дойде и краят на този спектакъл със заслужени аплодисменти, усмивки и връщане към ежедневната суета на вечерта.

Останаха само феновете. Истинските фенове...




Снимка: fakel.bg

четвъртък, 4 юни 2015 г.

Кралят на блуса - трепетът си отиде

За първи път чух ББ Кинг в началото на 90-те заедно с първия блус албум на Гери Мур, който беше посветил една песен на краля на блуса, което ме накара да се поинтересувам кой точно е ББ Кинг.

След това се запалих да издирвам стари записи на този великан на блус музиката и постоянно откривах негови песни, изпяти от негови колеги. Роден в Мисисипи през 1925 година той има една постоянна любов, с която не се разделя, неговата китара Люсил. Когато спира да пее, той пее чрез нея, а чувствата му се изливат над струните, създавайки неповторимо звучене и трепет. 

Преди да продължа, ще пусна тази песен на Гери Мур, защото тя олицетворява точно какъв гений бе ББ Кинг:



Не зная защо, но точно този стил музика, въпреки тъжното си име, винаги ми е създавал добро настроение и ми е вдъхвал надежда. Това също се дължеше и на ББ Кинг. Много отдаден и позитивен на сцената с усмивка и дуети с Ерик Клептън, Гери Мур, Бъди Гай, Джон Лии Хукър, Роберт Крей, Албърт Колинс и куп други музиканти той остави богато музикално наследство след смъртта си на 89-годишна възраст на 14 май тази година.

Не съм спирал да слушам негови стари и нови парчета и постоянно откривам по нещо ново и някой детайл и текст, който досега ми е убягвал. Със своите 42 студийни албума от 1956 до 2008 година и с куп концертни албуми и участия не е възможно да обхванеш всичко, така както и той не можеше да обхване с ръце всичките си награди, сред които и 15 Грами.

При мое посещение в Щутгарт имах възможност случайно за първи и последен път да го чуя на живо на концерт в центъра на града. След това през миналата есен чух, че има проблеми със здравето и тогава разбрах, че и той като мен страда от диабет и високо кръвно налягане. Това е наложило да отложи своите концерти, но уверяваше всички заинтересовани, че е добре.

За жалост той не успя да дочака своя 90 годишен юбилей, а погребението му бе миналата събота на 30 май в Мисисипи.

Той определено ще ни липсва както пее в една своя песен, но песните му ще останат, за да ни напомнят за краля на блуса...


четвъртък, 28 май 2015 г.

Текила на разсъмване - разкази от едно време

Текила на разсъмване до вчера за мен беше филм с двама от любимите ми актьори Мел Гибсън и Кърт Ръсел. Филм от далечната 1988 година, в който те си партнират с Мишел Пфайфер и който гледах като ученик в Пазарджик.

Книгата със същото заглавие си купих от книжарница в Пазарджик, защото не успях да посетя панаира на книгата миналата седмица, и за да прочета най-новото от един от любимите ми български писатели, чиито книги колекционирам и препрочитам години наред. Ровейки се в блога си видях, че съм писал само за Нашингтон от същия автор, но сега ще поправя този пропуск. Честно казано след "Заведи ме вкъщи" бях леко скептично настроен за това, което Михаил Вешим е написал след нея. 

За моя приятна изненада обаче се оказа, че това е страхотна свежа книга, побрала между кориците си 15 разказа в своите 115 страници, в които аз също открих спомени от моето минало. Поднесени по изключително забавен начин, те оставят храна за размисъл и много поуки.

Първите три бяха най-силни и откриха сезона на риболова за хубави разкази. Можех да прочета книгата на един дъх за една вечер,но реших да правя паузи между главите, за да може да осмисля и да се насладя истински на хубавите думи и спомени.

Така както и авторът аз също трупах спомени и килограми с годините, но сега започнах да се разтоварвам и от двете. Въпреки всичко си мисля, че съм имал чудесно минало, четейки редовете в книгата и си мисля, че връщането в миналото е хубаво за хора, които са преживели доста хубави моменти и те винаги ще останат незабравими и живи в съзнанието им. Настоящето пробваме да го приемем или променим доколкото можем, а бъдещето си остава огромна въпросителна.

Няма въпросителни обаче в това, дали си заслужава да си купите тази книга. Моята гореща препоръка е да го направите и срещу 10 лева да сложите усмивка на лицето си, което е всъщност само едно тире и от Вас зависи, дали то ще остане усмихнато, намръщено, равно или безралично. Също като тирето на писател - хуморист на Вешим. Изборът е Ваш. Както и текилата на изгрев слънце...

четвъртък, 21 май 2015 г.

15 години по-късно

Колко трудно е да организираш хора за събитие или среща знаят може би само организаторите, а след завършването на университета аз се превърнах в организатор на срещите на курса, специалност Туризъм.

Тази година поводът беше специален, защото се навършваха 15 години от завършването на колегите бакалаври. Истината е, че за магистърската програма останахме доста малко, но догодина ще имаме нов повод за юбилей и от това завършване. Бяхме обявили датата година по-рано, за да може колегите, които са в чужбина на планират времето си и да запазят евтини билети. Също така се съобразих с изискването на някои колеги този път дестинацията да е близо до София, за да може този път и те да се включат, но се получи така, че именно те не успяха.

Досега винаги организирах срещите през април и май с една нощувка някъде в страната през уикенда. Били сме в Копривщица, Равногор и Брацигово, Кметовци и Боженци, Боровец, Белоградчик, Дорково и къде ли още не. Истината е, че на тези срещи винаги има едно критично ядро от колеги, които винаги идват,а на всяка нова се присъединяват колеги, които не сме виждали отдавна.

За срещата в Кюстендил потвърдили бяха 25 души (от общо 60 колеги в курса), но десет се отказаха, някои в последния момент, а други по-рано. Така случайно или не за 15-годишнината се оказахме точно 15 души.

Винаги е приятно да се видиш с хора, с които си имал незабравими хубави моменти в студентските години, с които си бил 5 години по аули, зали и скамейки и по практики. Има нещо специално в този наш курс, защото всички хора са забележителни. Не всички работят в сферата на туризма, но всеки е постигнал нещо и е създал своето кътче красота в живота си. Всеки е имал и своите трудни моменти, раздели, събирания, деца, бракове, разводи, проблеми в работата, но винаги има един момент, в който това остава зад гърба и срещата с колегите идва на точното място и в точното време.

Срещата започна в едно кафе на пешеходната улица в Кюстендил и премина в разходка по площада до парк Хисарлъка с крепост, зоологическа градина и прекрасна панорамна гледка към града. Ресторант Бохемия в подножието на парка се превърна в наше убежище, а в градината успяхме да похапнем и да си поговорим на спокойствие.

В нощта на музеите, която съвпадна с нашата среща някои от нас посетиха и художествената галерия "Владимир Димитров - Майстора".

Нощта продължи в пиано бар, който ни изненада с прекрасни музиканти и певци, а двама колеги също се изявиха зад микрофона с песни на U2, Frank Sinatra, Stevie Wonder, Queen и други и истински се забавлявахме, пяхме, танцувахме и се веселихме до 4:30 сутринта.

Стари снимки от албуми ни върнаха назад във времето на закуска, а след кратка разходка и посещение на музеи, беше време да се връщаме към вкъщи, натрупали нови спомени и преживявания и запалили искрицата в колегите, които идваха за първи път и обещали да повторят.

Датата за догодина вече е определена, а на мен ми остава само да избера мястото.

Благодаря Ви колеги! И до нови срещи!