петък, 4 декември 2015 г.

Бялата змия с дълбок лилав оттенък покори армейската арена в София

Беше дъждовна ноемврийска вторнична вечер и задръстването по Цариградско подсказваше, че предстои събитие, което ще напълни зала Арена Армеец въпреки лошото време. Не мога да преброя кой поред концерт на групата Whitesnake посещавах в София, но съм сигурен, че всеки един от тях е свързан с дъжда така, както и тяхната песен Crying in the rain е свързана с тяхната дискография.

Няма да забравя чакането и големия дъжд на стадион "Академик", когато те свириха заедно с Деф Лепърд, както и прокапването на покрива на залата в Зимния дворец и след проверка установих, че не съм бил само на концерта им в Каварна:

1997 София - Зимен дворец на спорта
2003 София - Стадион "Академик"
2006 Каварна - Стадион "Каварна"
2008 София - Стадион "Академик"
2011 София - Стадион "Българска Армия"
2015 София - Зала "Арена Армеец"

Какво ново още може да предложи група, която идва за шести път в България? Нови или стари песни, нов състав (със сигурност) - единственото постоянно в Whitesnake е Дейвид Ковердейл и нов албум. Отново допуснах грешка като не си купих албума преди концерта, защото след това той бе свършил, но се надявам за Коледа да си го купя за подарък.

Като подготовка за концерта обаче си бях взел троен диск, който отпразнуваше тяхна годишнина и който слушах в колата по време на път. Когато пътувах с метрото в слушалките ми звучаха други техни албуми, а излизането на книгата на канадеца Мартин Попов на български бе допълнителен бонус за предстоящия концерт. От нея разбрах за пътя, който Ковърдейл е изминал от певец в кръчми през прослушване и участие в три албума на Deep Purple до най-успешния си албум през 1987 и до днес. Преди Интернет да навлезе в ежедневието ни, не се интересувах от личния живот на изпълнителите, които харесвах и слушах, защото за мен най-важно бе тяхното творчество. Затова и сега от книгата разбрах за първи път за съперничеството с друг мой любимец Робърт Плант както и за проблемите, които са съпътствали записите на всеки един албум и привличането на нови музиканти и раздялата със стари, като не мога да не отбележа участието на мой любим китарист Стив Вай в един от най-успешните периоди на групата.

Още в ученическите години с мой приятел спорихме кой е по-добър и по-велик от двете наши любими групи. Той беше запален по Дийп Пърпъл, а аз по Лед Цепелин и така спорът беше, дали Ричи Блекмор или Джими Пейдж е по-добър китарист, а и също дали Робърт Плант пее по-добре от Йън Гилън и от Дейвид Ковердейл. Разбира се това беше само за спорта, защото и двамата слушахме и двете групи, но имахме своите причини да харесваме едната или другата повече. Няма да забравя, когато излезе албумът на Ковърдейл и Пейдж през 1993 и за първи път го занесах в кафенето "Бразилия" в Пазарджик, връщайки се от София, за да го чуят моите приятели и компания и как се наслаждавахме на всяка песен на това сътрудничество. "Бразилия" беше място в града, където се събираха музиканти, художници, артисти, поети и беше страхотно кътче за подобни дебюти и за слушане на хубава музика.

Но да се върна на концерта. Организацията при пропускането на хората в залата отново създаде дълги опашки и купища от чадъри, бутилки от вода и бира на входовете, които затрудниха достъпа, но въпреки тези препятствия успях да вляза като пропуснах две от песните на подгряващата група. Бях от правостоящите на терена и след паузата между двете групи, успях да намеря място, където да гледам фронтално сцената и двата екрана от двете и страни. Появата на Ковърдейл с риза с българското знаме предизвика фурор в предните редици, както и ударното Burn от репертоара на Deep Purple, която мой приятел смята за най-добрата песен на групата докато аз не мога да се огранича само с една песен.

Рядко се случва на един концерт да можеш да слушаш две твои любими групи, но тази вечер това се случи и се сбъдна. Deep Purple и Whitesnake имаха концерт и обединяваващата ги личност бе Ковърдейл, който по този начин отдава своето уважение и почит на групата, която го направи известен. На концертите на Пърпъл в България с Йън Гилън не си спомням да са свирили песни от трите албума с Ковърдейл, а мисля, че и той все още държи авторските права за тях и това бе добър повод да ги чуем днес. Признавам, че ми липсваше другия мой любимиц Глен Хюз, но идеални моменти почти няма.

Двата часа се изнизаха бързо, а сетлистът бе подбран чудесно и сред него нямаше лоша песен, а ето го и него, благорадение на werock.bg, където има чудесно ревю за концерта:

--- Intro: My Generation (THE WHO song)
01. Burn (DEEP PURPLE cover)
02. Bаd Boys 
03. Love Ain't No Stranger
04. The Gypsy (DEEP PURPLE cover)
05. Give Me All Your Love
06. You Keep on Moving (DEEP PURPLE cover) 
--- Guitar Solo (Reb Beach /Joel Hoekstra)
07. Ain't No Love in the Heart of the City (Bobby "Blue" Bland cover)
08. Mistreated (DEEP PURPLE cover)
09. Harmonica Solo (Michael Devin) / You Fool No One (DEEP PURPLE cover)
--- Drum Solo (Tommy Aldridge)
10. Soldier of Fortune (DEEP PURPLE cover)
11. Is This Love
12. Fool for Your Loving
13. Here I Go Again
Бис:
14. Still of thе Night
--- Outro 1: We Wish You Well
--- Outro 2: Always Look on the Bright Side of Life (Monty Python song)

На връщане към вкъщи в колата слушах песни, които групата не изпълни, но съм наясно, че не може да чуеш всичко любимо за една вечер, а се надявам, че те отново ще дойдат и пак ще напълнят залата или някой стадион с над 15 000 привърженици на рока, а дотогава музиката им ще продължи да звучи в тишината на нощта...