понеделник, 31 декември 2012 г.

Какво оставих в 2012

В последните часове на отминаващата 2012 година реших да направя кратка равносметка на нещата, които оставих в нея, и с които се разделих безвъзвратно. Списъкът ми няма стремеж да е изчерпателен или пълен само с важни неща, а по-скоро е опит да си припомня и лошите и добри моменти през годината. Ето ги едно по едно в нехронологичен ред:

Пощата в hotmail вече не е никак гореща

След като преди близо 10 години от hotmail.com ми изтриха цялата поща с контактите, изпратените и получени писма, защото не бях влизал в нея от три месеца (през този период бях в чужбина), реших, че това няма да ми е основна поща. Въпреки всичко продължавах поне веднъж в месеца да я проверявам и незнайно защо получавах писма от непознати испанци. За всеки случай този път си запазих контактите и ги прехвърлих в друга поща. Наскоро бях забравил да проверявам пощата си там може би от месец-два и отново се оказах с изтрита поща. Това сложи края и с удоволствие ще оставя тази поща в 2012 година. Нека всеки, който има пощата ми там, да я изтрие и счита за невалидна.

Кражбата на годината

Нещо, което ме промени драстично, бе кражбата от личния ми автомобил, докато бях на плаж на Аркутино за 42 минути. Въпреки, че колата бе заключена и паркирана на главен път заедно с много други и на 100 метра от полицейски патрул и охрана на паркинг, това не попречи на нагли автоджамбази да я отворят и да задигнат няколко раници с лични вещи и двата ми лаптопа, заедно с външния хард диск и всички зарядни устройства. Цялата ми информация от последните 10 години бе там заедно със снимките от важни за нас моменти от живота ни. За щастие не всичко е безвъзратно загубено, защото някои неща съм качвал в нет-а, а други съм пращал на роднини, а мой приятел бе запазил предвидливо част от информацията на външната ми памет, но това едва ли е повече от 42% от нещата, които имах. Доста време ми отне да се осъзная, и да преодолея загубата. Близо два месеца бях без какъвто и да е компютър, а използвам случая да благодаря на приятелите ми, които ме подкрепиха финансово за рождения ми ден с цел закупуването на нова лична машина. Това все още не е факт, но се надявам през 2013 да успея да събера нужните средства за това. Полицията в Приморско не си даде зор да потърси нещата, въпреки, че те бяха над 100 като брой, а някои от тях уникални. Охитвам се да погледна и от добрата страна, че мога да започна на чисто.

Приятелите, които не са вече сред нас

За съжаление през тази година загубих близки приятели на моя възраст, които ни напуснаха без време. Те също ще останат в 2012 завинаги, а аз не бих си позволил да забравя мъката, която изпитах, при новината за тяхната смърт. Нека почиват в мир!


Щети по колата

За първа година от 2007 насам, когато купих моята кола, ми се наложи да се занимавам със щети по автокаско. Това, което не се случи в рамките на 5 години, се случи тази година в рамките на три месеца и с три щети, ме ощети донякъде, защото каското не поема напълно всички разходи. За първи път сменях и гуми и се качих на въртележката зимни и летни гуми. (досега карах с всесезонни, но времето им изтече). За първа година имах много разходи по колата, която вече направи 148 000 километра.

Без Хебър, няма футбол

Голям удар за мен бе и изчезването от футболната карта на любимия ми клуб Хебър - Пазарджик. Тази есен той не започна участие, след като бе изпаднал от Югозападната "В" АФГ. Така градът остана без представителен отбор този сезон, а стадионът стоеше пуст като изключим домакинските мачове на новосъздадения ФК Пазарджик 2012 в пета дивизия.

Криза във финансите

За първи път тази година усетих с пълна сила кризата и парите не достигаха и се наложи да се свиваме за доста разходи. Майчинството на жена ми през втората година и минималната сума, която и превеждат, се оказа разковничето за тази криза в нашето четиричленно семейство. За първи път се наложи да взема заеми и да ми е все по-трудно да ги върна. Дано това остане в 2012 и през Новата година нещата да се оправят.

Без помощник

В началото на ноември ме напусна моя помощник в работата и отново останах сам и е твърдо вероятно това статукво да се запази и през новата година. Благодаря му сърдечно за огромната помощ и старанието, с което си вършеше работата, а сега за мен става още по-трудно да се справя с куп дейности, но няма да се отказвам.

Без нещо

Без нещо не е като да е без нищо. Още нещо загубих през годината, но предпочитам да не го споделям. То също си остана в 2012.

Без край на света

Не че съм вярвал, че светът ще свърши на 21 декември 2012, но се надявам поне тази илюзия и заблуда да си остане там. В същия ден потеглих на дълъг път, а пътят винаги има начало и край...

Равносметката

Сигурно има и куп други неща, които пропускам, но мисля да сложа край на този пост, тъй както дванадесетият час ще сложи край на 2012. Сигурно съм се разделил и с част от наивността, добротата, доверието и надеждата, които имах, но това е неизбежно. Затова животът е най-добрият учител, а в моя живот има доста значими и интересни хора и случки, които градят спомените и усмивките и сълзите ми. Все пак имаше и хубави моменти през годината, а фейсбук явно ги и улучил като снимки и ги е събрал в едно. Тази година сбъднах и три мои мечти. Надявам се догодина да сбъдна поне още три ;)

Помислете си какво Вие сте оставили през 2012 и какво искате да намерите през 2013. Аз лично се радвам, че годината свърши, и искам 2013 да бъде много по-различна и успешна за всички нас! Весело посрещане на Новата 2013 година и тъжно изпращане на старата 2012 :)


понеделник, 24 декември 2012 г.

Още нещо за любовта

Много е хубаво по празниците да се сещаме за хубави неща и моменти, а още по-хубаво е, когато става въпрос за любов. Може би съвсем случайно видях на една вестникарска сергия диска с български филм, който много исках да гледам, а все не успявах. Мисля, че беше приложение към вестник "Стандарт", а заглавието му "Още нещо за любовта" ме накара да го купя веднага. Кой ли не би искал да научи още нещо за любовта :)

За първи път видях билборд на филма преди две години, пътувайки за работа. След това при кончината на великия български актьор Велко Кънев отново се нашумя около този филм, защото това бе последното му участие. Въпреки това и участието на нашумелия в "Стъклен дом" Калин Врачански" и на известния с ролята си в "Седем часа разлика" Симеон Лютаков не знаех нищичко за филма. Взех го със себе си с идеята да го гледам, когато ми остане време по празниците и това се случи една нощ в 4:30, когато се събудих свеж и наспан и реших да си го пусна.

Филмът много ми хареса. След като разбрах, че той е по действителен случай, ми стана още по-любим. За първи път гледам първо филма, а след това гледам трейлъра и намирам сайта и фейбук страницата ми и рецензиите на критиците. Всъщност ако гледате трейлъра, едва ли ще разберете много за историята и сюжета, а по-скоро ще предизвика любопитството Ви и затова си позволявам да го пусна тук.



Следях да видя кога ще се появи филма по кинасолоните, но все го даваха в часове в работно време и се ядосвах, че не можех да стигна да го гледам. Явно за всичко си има време и място и аз днес не съжалявам и мога да кажа, че чакането си е заслужавало.

Както в тези дни често чуваме:"На Коледа стават чудеса!", този филм също е едно чудо, а най-голямото чудо се оказва любовта, която надделява и над медицината и над приятелството и над всичко. Филмът разказва за лекари и доктори, за арменци и българи, за фотографи и камили, за циркове и кръчми, за плажове и политика, за София и Варна и най-вече за любовта. А в крайна сметка всичко, от което се нуждаем е любов.
Весели празници!


сряда, 19 декември 2012 г.

Спомен за Калоянчев

Шофирайки към поредния хотел днес в дъжда и задръстването реших да пусна радиото и да чуя новините. Емисията започна с кончината на големия българския артист Георги Калоянчев, който слезе от сцената на живота в късната есен на дните си на 87 години. Предполагам, че утрешните вестници ще са пълни с информация за живота му и ролите и за това какво огромно значение е имал той за българския театър и кино. Затова ще се върна към моята среща с г-н Калоянчев в Пазарджик някъде в средата на 90-те години на 20 век. Тогава освен, че учих в Езиковата гимназия в града, водих предаване по общинското радио Пазарджик заедно с моята съученичка Мариана. От друга моя съученичка разбрах, че Калоянчев живее в нейния вход за времето, когато участваше в постановка в Пазарджишкия театър.

Въоръжен с диктофон, реших да отида и да го помоля за интервю, за да вдигнем рейтинга на нашето предавене, което се казваше Спектър М. Почуках на вратата, на която нямаше табела или каквато и да е информация, и ми отвори самия Калоянчев. Представих се и той със широка усмивка на лице ме попита, как съм го открил, защото досега нито един друг журналист не бил открил къде живее. Съгласи се да се видим и да говорим на другия ден в заведението на театъра. Там отидохме заедно с моята съученичка и колежка в радиото с подготвени въпроси. Аз поставих диктофона на масата, включих го и интервюто започна. Първият ни въпрос бе за чуждите езици поради факта, че учехме в такава гимназия. Той ни попита каква паралелка сме и когато разбра, че сме с немски, прихна да се смее. "Сега ще Ви разкажа за моите премеждия с немския", каза той и започна. Няма да преразказвам случката, защото ще я намерите във видеото в края на текстта, където той я разказва в Шоуто на Слави. Интервюто трая повече от час и ние доволни отидохме в радиото да свалим записа, защото бяхме решили да запълним цялото си предаване с това ексклузивно интервю. Какъв бе ужасът за мен, когато разбрах, че на касетката нямаше нищо. Тогава разбрах какво е станало, както би казал известният дедектив Ейдриън Монк от тв поредицата. Бях натиснал копчето за запис, но заедно с него съм натиснал и копчето за пауза и така нищо от думите на Калоянчев не се бе записало, а вече имахме анонс за предаването. Наложи се да замажем гафа някак си, а за мен остана срама от стореното. Не ми беше удобно да ходя за повторно интервю и да се излагам, а когато гледах постановката с него в театъра, се сещах за моя гаф, който е достоен за Господари на Ефира. Моите приятели, щом разбраха за случая, веднага почнаха да се шегуват, закачат и подиграват и това продължи близо две години. Но освен гафа за мен остана и много добро чувство за човека Калоянчев, който ни зарадва, разсмя и разказа интересни случки от пъстрия си живот.

След това като студент в София отново имах шанса на няколко пъти да го гледам на сцена, а филмите му пълнят моята филмотека от български филми. Аз ще го помня все усмихнат и смеещ се и пълен с енергия и живот. Помнете го така и вие. Сбогом, Калоянчев!



Снимка: bnt.bg

сряда, 12 декември 2012 г.

Самотен пътешественик

Самотен пътешественик е последната книга на Керуак, която прочетох наскоро на български. Започнах я още през лятото, но не ми спореше и едва успях да прочета първата глава (общо са 8). Бях я взел на морето, но за радост нея не успяха да я откраднат, защото не беше в раниците, които взеха, а в куфара. На панаира на книгата я видях на щанда на издателство "Прозорец" с намаление от 20%, но аз вече си я бях купил преди година от симпатична книжарница до Дома на Киното. Именно киното и екранизацията на "По пътя" ме върна отново към книгата и с удоволствие четях ред след ред и глава след глава. Снощи приключих последната. Това обаче не беше достатъчно. Изнамерих я на английски в моята библиотека (купувал съм я за 5 000 лева, представете си колко отдавна е било) и я прочетох повторно на английски, вече след като я бях прочел на български. Останах доволен от превода на Вергил Немчев.

Корицата на издателство Flamingo ми допада изключително много и е напълно в стила на любимия ми автор, при който пишещата машина и пътя вървят ръка за ръка, а всичко преживяно минава като на кинолента отдясно и отляво и създава спомените. Тук страниците са 157, но шрифтът е по-малък и за разлика от българското издание, където страничките са 175, изглежда по-тънко и не плаши читателя на пръв поглед. Винаги съм смятал, че една книга трябва да бъде под 200 страници, за да може да не плаши с обема си и да може да се прочете за една вечер. Разбира се има и изключения и едно от тях е при друга книга на Керуак, но да се върна на самата книга. Тя е доста автобиографична, а изненадата за мен беше скрита в края на предпоследната глава, когато Джак Керуак търси в Лондон своя фамилен герб и го открива в хералдически алманах: "Синьо на златна ивица с три сребърни гвоздея. Девиз/Мото: Любов, труд и страдание!"

В началото на книгата има Въведение от автора, което прилича на автобиографично досие, но от него ще използвам последната част, където разказва за книгата, а именно:
"Самотен пътешественик е сборник от публикувани и непубликувани текстове, обединени от една обща тема: Пътуването. Въпросните пътешествия обхващат Съединените щати от южния бряг до източния бряг, до западния бряг, до далечния североизток, минават през Мексико, Мароко, Париж, Лондон, през Атлантическия и Тихия океан с кораби и включват редица интересни хора и градове.
Железничарска работа, моряшка работа, мистицизъм, горска работа, сладострастие, краен субективизъм, наслаждения, борби с бикове, наркотици, църкви, галерии, улици на градове, един житейски миш-маш, сътворен от един независим образован развратник без пукнат цент, който върви накъдето му видят очите." Край на цитата.

По-хубаво не мога да го кажа. Мога само да споделя, че често ми се е случвало да разбирам в пълния смисъл на думата заглавието на книгата. Човек не винаги може да си избере подходяща компания за пътуване и да е настроен на същите честоти като друг, за да може пътуването да бъде споделено. Освен това само когато пътуваш сам, може да видиш всички детайли и да им се насладиш или да им се неначудиш. Вече цяло изкуство е да успееш да ги опишеш толкова добре, че всеки, който ги чете, да може да си представи, че е там и, че е преживял всеки миг заедно с теб. Това е Керуак. А това са неговите 8 глави от книгата:




1. Пристани на бездомната нощ - Piers of the Homeless Night
2. Мексикански пасторал - Mexico Fellaheen
3. Железопътната земя - The Railroad Earth
4. Мърлячите в кухнята на морето - Slobs of the Kitchen Sea
5. Сцени от Ню Йорк - New York Scenes
6. Сам на планинския връх - Alone on the Mountaintop
7. Голямото пътешествие до Европа - Big Trip to Europe
8. Изчезващият американски бродяга - The Vanishing American Hobo


Самотен пътешественик/Lonesome Traveler за мен е една от най-добрите книги на Керуак и със сигурност ще се връщам към нея, за да препрочитам някоя глава, а в останалото време ще пътувам сам, но не и самотен...

събота, 1 декември 2012 г.

Закъснял ръкопис за сълзата на шута в амфитеатъра на мечтите

Поглеждайки към небето тази вечер, видях как луната изгряваше от облаците на границата на два месеца. Тази природна и красива картина ме върна два месеца назад към Пловдив и неговия амфитеатър в Старият град и към концерта на мой любим изпълнител. Дерек Уилям Дик (Derek William Dick), повече известен като Фиш (Fish) и свързван най-вече с групата Мерилиън в онази вечер на 21 септември направи празника ми двоен (дъщеря ми навърши пет години на същата дата). Пътувайки към Пловдив гледах тъмните облаци в небето и се надявах на две неща, да не закъснеем и да не вали. За моя радост нито едно от двете не се случи. За първи път щях да гледам концерт в амфитеатъра, а Фиш бях гледал и на стадион "Свети Петър" в Банско и в зала 1 на НДК в София. Бях гледал и Мерилиън без Фиш в Зимния дворец, а аз съм от малкото фенове, които харесват групата и с него и без него. Този път обаче беше различно. Рибата беше станала оса. Това са негови думи. Не зная, дали публиката или атмосферата го предразположи, но Дерек общува с аудиторията повече от всеки друг път. Той изливаше душата си в музика, предимно от соловите му албуми, както очаквах, но и пропусна две песни от сет листа, за да може да поговори с нас за проблемите на нашия съвременен свят и да изкаже своето мнение. Извиняваше се, че не говори български, но и английският му не бил кой знае колко добър :) Наблегна и на това, че вече има нужда от очила, за да си чете текстовете от партитурата, но го направи със страхотно чувство за хумор. Не се посвени и да навлезе в публиката и да поздрави феновете на първите десетина реда. Извини се, че няма да остане за концерта на Анатема на следващата вечер, защото родителите му празнували 60 годишнина от сватбата си. Трогателно. Такава бе и снимката им, публикувана в неговия туитър акаунт. Концертът бе различен и с участието на Пловдивския симфоничен оркестър с диригент Левон Манукян в четири песни на вокалиста, който твърди, че е повече поет и прави филми за ушите. Той беше коментирал в туитър и плаката, с който се рекламираше събитието Sounds of the ages като част от Есенния салон на изкуствата. Там бе изобразен шута от обложката на първия студиен албум на Мерилиън Script for a Jester's tear (Ръкопис за сълзата на шута), който го преследвал навсякъде, а заради него и аз избрах заглавието на поста си.

Тази вечер, седейки на каменните пейки на вековната арена и гледайки нощен Пловдив с трафика към и от тунела под нас, със всичките светлини от сцената и града, почувствах текстовете на песните още по-близо до мен. Въпреки вечерния студ, който бе първи за септември, бях стоплен от сърцето на 54-годишния шотландец, който раздаваше с пълни шепи ноти, чувства и каузи. Знаех всяка дума наизуст, но не посмях да пея, за да мога да чуя и да се насладя на уникалния концерт, който преживях. Мога да призная, че с доста от песните и от периода на Мерилиън свързвам много лични неща от живота си, които те ми помогнаха да преодолея, а както казваше една моя бивша приятелка, която също харесваше Мерилиън и Фиш, аз също съм част от Фиш и той е част от мен, а и двамата сме поети по пътя на живота. И така песен след песен, текст след текст, албум след албум и концерт след концерт. Надявам се, че ще имам шанс да видя още един такъв концерт в такава компания.



А след него вече нищо не е същото. Вече следвам Фиш в туитър и фейсбук и се осведомявам за важните неща, които прави и с нетърпение очаквам следващия му албум през март 2013.
Много добро ревю на концерта може да прочетете и тук

Моите снимки от концерта са тук.

За тези, които са пропуснали концерта прилагам и сетлиста на песните:

1. Faithhealer
2. Credo
3. Assassing (Marillion song)
4. Long Cold Day
5. Brother 52
6. The Perception Of Johnny Punter с Пловдивската Филхармония
7. A Gentleman's Excuse Me с Пловдивската Филхармония
8. Vigil с Пловдивската Филхармония
9. Innocent Party
10. So Fellini
11. Open Water
12. Cliché с Пловдивската Филхармония
13. Fugazi (Marillion song) - не я изпълни
Encore:
14. Lavender (Marillion song)
15. The Company

сряда, 28 ноември 2012 г.

По пътя на кино

За първи път прочетох "По пътя" на Джек Керуак в Немската гимназия в Пазарджик. По същото време се запознах и с моя бъдещ най-добър приятел и кум. С него започна и нашия живот по пътя. Пътувахме на автостоп до Асеновград, Велико Търново, Бургас и докъде ли още не, но най-ключово се оказа пътуването на стоп по Черноморието. Нарекохме го Пътуване от Края към Безкрая. Първо стигнахме до Резово от Бургас и оттам започна едно от най-запомнящите се преживявания чак до Дуранкулак. Спирахме във всяко населено място по пътя, а избирахме къде да спим наслуки. Спалните чували бяха нашите легла, а плажовете, горичките, бунгалата и тревата бяха нашият хотел.

Всяка прилика с героите от романа на Керуак не беше случайна, а това ме накара да прочета книгата няколко пъти и да се снабдя с нейни различни копия и издания на български и английски. По-късно вече притежавах и голяма част от книгите на Джек Керуак в оригинал и всичко издадено на български. Книгата му ме намираше на различни места и я четях във влака, в автобусите, на покрива на сградите и къде ли още не. Във влака до Асеновград я намерих на моето запазено място и счетох това за добър знак. Знаково беше и всяко пътуване с вдигнатия палец, а приключенията следваха едно след друго. Рядко ни се случваше да чакаме повече от 10 минути на пътя и бяхме толерантни към останалите стопаджии.

Беше невероятно и споделянето от страна на шофьорите на дълбоко искрени и лични, интимни неща с напълно непознати младежи като нас. Важно е да можеш да чуваш, докато ги слушаш. Няма да изпадам в повече подробности за автостопа, но ще продължа за Керуак. В часовете по английски във Фарос намерих съмишленик в лицето на моя американски учител Джон Кели, който ми даде да прочета Градчето и градът в оригинал - The town and the city, а аз се ядосах на автора за дългите изречения, които се виеха досущ като пътя и сякаш нямаха край. След това ги оцених подобаващо и търсех всяка следваща книга на Джек Керуак.

В първите години на Интернет в България и в mIRC-ата на Гювеча-а избрах ника kerouac за свой псевдоним и до днес той може да бъде открит в моето онлайн присъствие. Спомням си как търсих в компютъра на библиотеката на Софийския университет книги на Керуак и молех моя съквартирант английска филология да ми ги заема от тяхната библиотека, където аз нямах достъп. Той така и не се запали по автора, но аз станах негов последовател и привърженик.

Мина доста време от тези години и наскоро миналата година случайно открих три нови заглавия, преведени на български от издателство "Прозорец" и ги купих, за да ги прочета и на родния си език и да видя, дали нещо се е изгубило при превода. Скоро след това чух, че се снима филм по книгата и нямах търпение да го видя. Чакането ми бе възнаградено този месец при започването на Киномания. Бях гледал само трейлъра и не знаех какво да очаквам.



Бях на премиерата в зала 1 на НДК на 16 ноември и бях очарован от избора на актьори, като дори Дийн Мориарти имаше физическа прилика с моя най-добър приятел. Не всички в залата бяха подготвени за филма, но интересът бе голям. Приятелите, с които го гледах, също бяха на разнопосочни мнения след края, но това не промени моето усещане. Много добре беше пресъздаден момента в джаз клуба, който аз считам, за най-добро описание на музиката от книгата. Стийв Бушеми също беше приятна изненада като появяване, но не помня, дали този момент го имаше в книгата. Филмът ме развълнува, докосна и ми припомни мили моменти от моето минало. И дори да не зная какво ме очаква в бъдещето, съм сигурен, че пътят винаги ще го има, и ще ме изкушава да тръгна по него и да бъда част от това пътуване, от тези емоции и от новите преживявания и запознанства по него. Довиждане и до нови срещи по пътя...


вторник, 23 октомври 2012 г.

Затишие

Реших да драсна два реда от телефона си за неколцината приятели, които четат личния ми блог. Причината да не пиша тук не е липсата на време, желание или муза, а неприятният инцидент през месец
юли, при който неизвестни извършители откраднаха от колата ми личния и служебен лап топ. Поради предстоящия в събота мой рожден ден призовавам приятелите си вместо подаръци да подпомогнат финансово закупуването на нов личен лап топ. Предварително благодаря!

понеделник, 9 юли 2012 г.

Шменти капели

За първи път чух думите "шменти капели" от устата на премиера Бойко Борисов, в реч пред немските консерватори, насочена към предишното правителство. Въпреки, че зная немски, не успях да разбера какво значи това словосъчетание. След това то придоби огромна популярност в медиите и дори накара Влади Карамфилов да смени първоначалното си заглавие на филма "12:10", което е трябвало да покаже, че времето е спряло през последните 20 години, но Капелите на Шменти се оказа доста по-добър избор.

За да не Ви мъча повече (за тези, които не знаят) ще напиша значението, което открих в Интернет:

"Шмент и Капели" е била реномирана фирма, кръстена на имената на двама съдружници от началото на двадесети век в Царска София, които имали верига от магазини за шапки. Постепено започва да се ползва в разговорния език, като синоним на лъжа и измама. Други синоними са: ала бала, тинтири минтири, тути кванти, пунта мара, лъжа и измама, врели некипели.


Този филм е правен в продължение на 11 години и отразява случващото се в България през последните 21 години. Ще пусна първо трейлъра:



"Операция Шменти капели" е комедия за това, което стана пред очите ни, без ние да го разберем. Режисьор е Иван Митов, а сред актьорите са Август Попов, Джони Пенков, Джеки Стоев, Захари Бахаров, Христо Шопов.

Да си призная, докато гледах филма, почнах да съжалявам главния герой Цеко Цеков, на когото му се случваха какви ли не неща само заради объркан номер на табелка, а всичко това бе гарнирано с култови реплики като: "Ти плати ли си парното?"; "Ти си едно ЕГН!" "Каква е тази държава?"

През скромния му дом се изредиха всевъзможни хора, търсейки нещо, което клетият човечец не можеше да предложи. Много хумор, много за съжаление реални случки, има в лентата на Влади Въргала. Хем ти става смешно, хем ти става тъжно, защото главният герой може да бъдеш и ти...

Мислех да пусна за край песента на Милена "Ала бала", което си е точния синоним на "Шменти Капели", но в крайна сметка реших да заложа само на шапките.

А Вие носите ли шапка? А гледахте ли "Шменти капели"?



Снимка: facebook страница на филма

сряда, 4 юли 2012 г.

Когато простосмъртните спят...


Докато ми е любима дума. Кърт Вонегът ми е любим автор. Събирането им в едно е най-новата издадена на български книга от издателството с име на птица и с много качествени заглавия, Колибри. Заглавието е "Докато простосмъртните спят." Веднага у мен се породи въпросът, дали има и сложносмъртни, къде се подвизават и какво ги отличава от простосмъртните?

Дали те са богове и защо не спят? Какво ти тормози? Какво ги вълнува? И какво точно се случва докато техните противоположности спят? Отговор на тези въпроси може и да не откриете в 224-те страници и в 16-те разказа в книгата, но определено за мен Вонегът не е простосмъртен, а дори ще си позволя да го нарека безсмъртен.

Разказите са писани през 50-те години, но са актуални днес и ги прочетох в подходящия момент, за да погледна с други очи на случващото се около мен. Писани са за различни медии и няма сюжетна връзка между тях. Не мога да скрия, че ми харесаха доста.

Четох ги на различни места: в метрото, в трамвая, в автобуса, в тролея, на пейка в парка, в леглото, в колата, докато чакам, и след всеки един се усмихвах и се замислях.Не ви съветвам да ги четете накуп. Карайте един по един, дори и в обърнат или разбъркан ред. Всеки е различен, но си личи, кой ги е писал.

Вонегът заедно с Бредбъри, Адамс, Ъпдайк и други автори изиграха голяма роля във възприятието на света и на писането през моите ученически и студентски години. Имам всичките книги на Кърт и на английски, и на български освен тази на простосмъртните на английски, където корицата е далеч по-добра от тази на българското издание. Важно все пак е съдържанието, а то е за хора с чувство за хумор и самоирония и за фенове на автора, разбира се.

Само докато спим губим време и вдъхновение, но и сънуваме, а докато простосмъртните спим, някой твори.

И това ще мине ;)

сряда, 27 юни 2012 г.

Аве на стоп към себе си

Аве от латински е дума и за здравей и за сбогом, а също така и бъди здрав. Аве е и името на български филм, който гледах, а така се казва и главната героиня в него. Аве Мария е популярна песен, която носи тъжни нотки, а с такива е наситен и филма. В сто минути в него има философия на автостопа и на живота или както пееха Щурците "животът да спреш на стоп с ръка". Много реален и много близък го почувствах лично аз и причините са в добрия сценарий, режисура и актьорско присъствие.



Всеки, който е пътувал често на стоп, знае какво е да пътуваш със случаен твой колега и конкурент на пътя. В случая компанията на нахаканата девойка не е желана, а със себе си тя води и доста объркани и измислени истории, в които се оплита и носи допълнителни неприятности на младежа. Въпреки всичко те заедно стигат до дестинацията, но там не намират това, което са търсели, а и са много закъсняли. Закъснението им ги сближава и ги води на едно погребение на брега на Дунава. Животът е и тъжен и труден, но има ли с кого да го споделиш, нещата стават различни. В крайна сметка всичко свършва в една хотелска стая в Горна Оряховица, която виждате и на снимката по-горе, и след това пътищата отново се разделят така, както са се пресекли. Поуката е, че колкото и надалече да бягаш, от себе си не може да избягаш...
Аве!

сряда, 20 юни 2012 г.

Когато има защо

Няма по подходящо заглавие за третия студиен албум на Белослава, а също така няма по-голяма причина за посещение на концерта, на който тя го представи.

Когато има защо, Белослава пее и се раздава.
Когато има защо, Белослава споделя и чувства.
Когато има защо, Белослава ни омагьосва.
Когато има защо, Белослава е на сцената...

Не мога да скрия, че я харесвам още от дебютния и сингъл "Между две луни" и че си купих касетката на първия албум "Улици" и тя звучеше в моя уолкмен докато се разхождах из софийските улици :) Годината бе 2001, а цветът на албума бе предимно оранжев като детството. 9 песни и малко повече от половин час ми бе достатъчен, за да се потопя в музиката на бялата слава.

Вторият албум "Слушай ме" се появи в края на 2005 и началото на 2006 и нямаше как да не се подчиня на апела му. Дискът бе розов и с пеперуди и песните бяха повече от добри, нищо, че бяха фатални на брой (13). Клиповете също ме грабнаха, а настроението бе лежерно и приятно.

И ето, че дойде време за третия албум. Той е лилав, но не само цветът е лилав. Концертът също имаше един такъв на цвят уют. Песните са 17 и се вижда, че има градация и в пряк и преносен смисъл :) Всяка една от тях е като филма 17 мига от пролетта, а именно през пролетта ги чухме всичките. Пристигнали по-рано в зала "България", която се слави като зала с най-добра акустика още от построяването и през 1937, видяхме на сцената един DJ с тъмни очила, който половин час пускаше готини мелодии като сред тях беше и тази от теглене на тиража на Тотото.

Белослава се появи сияеща, усмихната и облечена в дълга черна рокля с бяла яка и бели ръкавели. В продължение на вечерта, песен след песен тя сваляше по нещо от себе си и го раздаваше на публиката така както и правеше с песните си.

Беше ми изненадващо да видя Емил Костадинов на неин концерт, а няколко реда пред мен бяха още и Мария Илиева и куп други български изпълнители.

Няма да се спирам подробно на сетлиста и на изпълнителите, защото Нуша много добре го е написала тук.

Изпълнителката е споделила мнението си за албума пред avtora.com тук и най ми харесва, че тя мечтае за простички неща. Затова всичко е толкова ясно и лесно и добро.

Като завършек ще кажа само, че нямат значение годините, разстоянията и местата, където се срещаме, когато има защо, а с Белослава винаги има защо...




неделя, 17 юни 2012 г.

Европа беше тук!

Така както се помни първата любов, така помня и аз първата си любима рокгрупа. Влюбих се някъде в края на 80-те и всичките ми спомени нахлуват заедно с думите на всяка песен на Юръп. Не помня, дали знаех още от самото начало какво значи името им, но музиката ме докосна. С нея преживявах първото си влюбване. Изборът беше мой и за двете. С нея пътувах до тогавашния Съветски съюз, за да играем народни танци. Бяхме на дискотека и тогава чух за първи път шведската група и ме грабна. За първи път видях и въртяща се топка със стъкълца, отразяващи светлините в унисон с музиката. За подарък от домакините получих значка на Юръп и касетка, на която от едната страна беше записан албума от 1986 The final countdown, а от другата този от 1988 Out of this world. Наистина бях извън този свят и всичко бе много вълшебно. Няма да забравя нощта, в която си пуснах касетката. На чуждо място, загледан в нощта, която надничаше през прозореца, влюбен безнадеждно в по-голямо от мен момиче и наслаждаващ се на всяка нота на талантливите музиканти, които не спирах да слушам и чиято касета подарък с тяхна снимка вместо обложка, не спирах да обръщам.

Години по-късно имах късмета да ги видя на живо на площада в Ловеч и отново бях очарован. Излишно е да казвам, че имам всеки техен албум, а интересното е, че тези до 1992, когато след Prisoners in paradise те се разделят, ги имат на касети и ги слушам в колата, а новите от 2004 насам са на дискове и вече ги слушам на компютъра. След концерта в Ловеч през 2007 не можах да заспя и цяла нощ слушах техни неща. Същото бе и сега...

Новината, че Europe the band, под това име се подвизават сега симпатягите, идват за втори път в България и то в София, ме зарадва и още на първия ден, щом пуснаха билетите, се снабдих с такъв. Всеки ден го поглеждах и броях дните до снощи.

За първи път отивах на концерт сам и дори закъснявах, но бях учуден, че няма тълпи пред зала "Фестивална", в която също за първи път посетих концерт. Подгряваща група бе "Аналгин" със Звезди Керемедчиев, познат и като вокал на "Ахат" (все в групи с буквата "А" участва) и въпреки, че нямах нужда от хапче за глава, техните изпълнения ми дойдоха добре, и дори това, че Звезди сбърка Фестивална с Универсиада, не успя да развали нагласата. Бях на два метра от сцената и само си представях как на нея ще стъпят моите любимци. Чуха се коментари около мен, дали заради мача Швеция - Англия, те няма да претупат концерта и да ходят да си гледат срещата от Европейското. Разбира се, това не се случи. Европа бяха тук снощи и бяха на ниво.

Точно в 21:12 те се появиха на сцената на фона на обложката на новия си албум Bag of bones, който успях да си купя точно преди концерта, и забиха три парчета от него. От тях бях слушал само едно парче, но и другите си ги биваше. Концертът мина на един дъх и изпълниха по едно парче от всеки техен албум, а аз пях с цяло гърло заедно с един приятел на бивш колега, който се оказа също толкова голям фен на Джоуи Темпест и компания, и когото срещнах случайно в залата. Емоцията беше много силна, а всяко начало на тяхна песен ме караше да се усмихвам и да се радвам. Нямаше китарни сола или шоу на барабаните, а не беше и нужно. Нямаше помпозност и надменност, а истинско раздаване и много любими песни. Джоуи си беше направил труда да научи няколко думи на български, сред които бяха: "Благодаря.", "Страхотни сте!", "Как сте тази вечер?" и "Ще се видим отново."
За бис изсвириха две песни като Last look at Eden премина в The final countdown и всички свърши малко преди 23 часа.

Като се прибрах ушите ми кънтяха, а гърлото ме болеше, но бях безкрайно щастлив и отново си пуснах няколко техни песни, а за това, коя да пусна тук, изборът ми беше много труден. Не е трудно да се отгатне какво ще слушам в следващите няколко дни.
Слушайте и вие, за да чуете.... Bring it all home...with Europe.

Thank you for coming along!




Снимка: Пепо Енчев

четвъртък, 10 май 2012 г.

Прощапулник

Събота късен следобед, както се пееше в песента, направихме прощапулник на Момчил. Идеята дойде спонтанно и без голяма организация и канене на много хора и така ритуалът се състоя в 16:00 часа на 5 май, ден преди Гергьовден и в деня, в който Момчил ставаше точно на една година и три месеца. Съвсем случайно това съвпадна и с прощапулника на Калина, който както се оказа по-късно също е бил в събота следобяд, но на 29 януари, когато тя беше на година и четири месеца, а повече за него съм писал тук.

Първите си самостоятелни и стабилни стъпки Момчил направи на 21 април, но дълго време не се престрашаваше да ги повтори, а истински се забавляваше да пристъпя и да осъзнава, че може да се движи на собствен ход. На неговия празник дойдоха деца, които вече ходят стабилно, а той искрено се забавляваше през цялото време. На масата подредихме предмети, които той не бе виждал преди, като всеки един от тях бе наречен за някоя професия, а сестра му компетентно обясняваше на другите деца защо се прави ритуала и с нетърпение очакваше какво ще се изебере той. За да спазим традицията имаше и питка с изобравени малки крачета отгоре :)

Търкулихме я по зелена покривка, а не бяла както повелява преданието, но върху зелената морава, питката падна по лице и синът ми се наведе да я пипне. След това продължи към масата, където го чакаха неговите бъдещи професии. Без колебание той избра макара с бял конец, която беше на втори ред и това беше първия му избор. Дали ще стане шивач или дизайнер не дрехи не зная, но се надявам бъдещето му да не е съшито с бели конци... Важно е какво поприще ще има, а песента, която бях решил да пусна от самото начало в този пост е весела и удачна за повода :)


След като разгледа белия конец, той продължи да взима предмети, и така вторият избор бе черпак за готвач, третият химикал за писател или журналист, а по-нататък следваха портфейл, на който отдели най-голямо внимание и време, българо-немски разговорник, книга, книжка за 100-те туристически обекта и баскетболна топка. След избора му, децата тичаха по поляната, за да може и той да укрепне и да тича като тях след време. На няколко пъти синът ми се пусна и почна да прави стъпки в тревата, а аз се надявам да ходи все по-стабилно и да прави важни малки стъпки в живота си занапред.

Приятна разходка, сине!




сряда, 28 март 2012 г.

Без ехо

Чували ли сте ехо в София? А дали сте го виждали? И какво представлява ехото на София? Всички тези въпроси имат едно логично обяснение. София ехо или the Sofia Echo беше англоезичен вестник, който се разпространяваше безплатно в столицата близо 15 години. Казвам беше, защото новите (от няколко години) му издатели от Икономедия решиха да спрат издаването му като вестник и да оставят само Интернет версия със сайт и бюлетин/newsletter, като за последния съм абониран и аз и го чета с интерес. Това беше обявено в статия, озаглавена Going online един петък през този месец, а именно 2 март 2012 г. Ако бяха изчакали още точно месец вестникът щеше да навърши точно 15 години, но явно на никой не му е до рожден ден.

Както пише в статията вече 10 години вестникът е онлайн на http://sofiaecho.com и сега той ще поеме флага на утвърденото издание. Историята на вестника може да се раздели на части и почвам с първата :)



Първото ехо

Беше време, когато Пинк Флойд не излизаше от уолкмена ми, който купих с първите си изработени пари, и някъде там в студентските ми години при посещение на луксозен столичен хотел (мисля, че беше Шератон) видях Софийското ехо. Пиейки кафе отгръщах с любопитство страниците на безплатното копие на вестника и бях впечатлен от изказа и перфектния английски. Във времето започнах да го срещам все по-често и да го чета с интерес. На един инфо тур до село Ковачевица имах удоволствието и да се запозная с англичанката Кристин Милнер, която го списваше и една приятна вечер край камината в механата историите се редяха една след друга и спомените ми от тази вечер остават хубави. Вестникът беше почти във всеки столичен хотел, изискан ресторант или бар и го получаваха всички посолства и чуждестранни фирми и представителства. Ето и историята от сайта на медията, сполучливо озаглавена Echoes of a newspaper. Признавам си, че първата част и на песента на Пинк Флойд и на вестника ми допадат повече. Днес вече нямам уолкмен (откраднаха го преди години крадци от апартамента ми), а и вестникът също го няма...

Второто ехо

Една вечер, пътувайки с приятел обратно към София, разбрах една друга история за вестника, където той беше работил дълги години, а раздялата му с него му беше донесла много горчив вкус и разочарование. Няма да намерите името му сред благодарностите в края на едната статия или сред снимките на екипа през годините, но той е дал душа и сърце за разпространението и рекламата на тази медия и си мисля, че и него го боли, че днес вече я няма в хартиен вид. Ако погледнем реално, вестниците ще спират да излизат един по един и това е техния естествен ход, но все пак поне за мен си остава един романтичен ритуал да прегледам сутрешния спортен вестник, пиейки кафе или чай и наслаждавайки се на отгръщането на страниците, но вероятно в това отношение съм старомоден и търся все още своето ехо номер 2...



Снимка: http://sofiaecho.com

четвъртък, 22 март 2012 г.

Без кафе

От 29 февруари спрях да пия кафе. Отново. Избрах датата случайно, но сега се замислям, дали бих издържал до следващия 29 февруари, който е след 4 години. Причината да спра да пия кафе е, че то ми действаше неблагоприятно напоследък предвид лошите неща, които ми се струпаха накуп. Зная, че по принцип имам високо кръвно, което лекувах постоянно 2 години, и тогава също не пиех кафе. След това си позволявах по едно сутрин, а от три години насам и едно следобед.

Кафе пия от студентските ми години. За мен това се превърна в ритуал. Преди да отида на лекции задължително си оставях време да се насладя на сутрешното кафе и сутрешния вестник. Предпочитам дълго кафе по възможност Lavazza или Illy със суха сметана по възможност Coffee mate и три лъжички захар. Пиех кафето си бързо. Не мога да да стоя половин час на едно кафе и не обичам да го пия прав, на път за работа, в кола или в градския транспорт. Не знам, дали ще ми липсва, но засега резултатът от липсата му ми се отразява добре. Не съм чак толкова нервен и спокойно решавам трезво различни казуси в работата и личния живот. Сега пия чай от мента и чай от лайка, ванилия и мед.

В забързаното си ежедневие се привързваме към различни неща като пиенето на кафе и после не може да си представим как бихме живели без кофеин. Заблуда е, че той ни събужда, но за хора с ниско кръвно е благодат. Забелязах, че откакто не пия кафе, спя по-добре и сутрин съм по-свеж и работоспособен. Трябва да призная, че имах два момента, в които ужасно много ми се пиеше кафе, а и самата му миризма ме изкушаваше, но точно така се калява волята. Разбира се, може и да се отдадеш на изкушението. В крайна сметка ние сами си поставяме граници и избираме какво да правим или да не правим.

Тъй като не пия алкохол и не пуша цигари, не бих могъл да направя сравнение, какво е да ги спреш и дали настина има абстиненция като при наркотиците, но мисля, че при толкова източници на стрес, бих могъл да се лиша от кафе и така спокойствието се настани в моите дни. Какво пия ли? Вода, чай и швепс битер лимон. Има такова изобилие от чайове, че топлата напитка може да присъства под различна форма и аромат в моите сутрини.

А как пиех кафето ли? Дълго, сутрин понякога късо, с три лъжички или пакетчета захар и суха сметана. Начинът на пиене пък бе като пиене на шотове, според мой колега, или прекалено бързо на един дъх, според мой приятел. Но утре сутрин като се събудите, налейте си още една чаша с кафе и пийте и за мен :)



Илюстрация: foursquare

петък, 16 март 2012 г.

Без думи

...

понеделник, 12 март 2012 г.

Без него

На 24 февруари Георги щеше да навърши 39 години. За съжаление не дочака своя рожден ден и почина на 15 февруари. Трудно се пише, когато загубиш близък човек. Минават дни докато осъзнаеш, че повече няма да го видиш и чуеш. Без него животът определено няма да е същият. Но какво се случи и кой беше Георги? Това ще опитам да припомня в този пост, за да не бъде той забравен, а помнен...

На 15 февруари 2012 година след тежко и дълго боледуване, по време на диализа в София, почина фенът на Хебър и колекционер на футболни програми Георги Николов. За жалост той ни напусна само на 39 години. Преди време hebarfc.com и pzsport.info бяха част от кампания, наречена Зов за помощ, която имаше за цел да помогне на Георги да събере нужните пари за бъбречна трансплантация в чужбина. За съжаление, това не стана, въпреки медийната разгласа и помощта на фенклуба на ПФК Левски (София). Георги до последно се интересуваше от новините около пазарджишкия футбол и той завинаги ще остане един от нас. Изказваме искрени съболезнования на родителите му и на сестра му, както и на всички негови приятели и познати. Почивай в мир, Георги!

Георги беше мой приятел. Той колекционираше футболни програми от мачове и книги за български футболни клубове. Имаше добре изградена мрежа от други колекционери, които му помагаха да открие всяка нова излязла книга за футбол от Видин до Малко Търново и от Силистра до Петрич. Любимите му отбори бяха Хебър (Пазарджик) и Левски (София). От тях той имаше всичко, програми, значки, шалове, фланелки. Събираше всичко с голяма любов и желание и ми звънеше веднага щом намереше нещо интересно. Аз също му осигурявах книги и програми, когато можех и в повечето случаи дори не му исках пари предвид състоянието, в което се намираше, и средствата, които му бяха нужни. Посещавах го в Пирогов преди диализа или в квартирата му в Овча купел, а по-рано, когато още можеше да ходи сме се виждали и в центъра на София.

Той беше от Белово, беше живял дълго в Пазарджик, а след като болестта му се разви, се наложи да се премести в София. Има чудесни родители и сестра, които даваха мило и драго за него и правеха всичко по силите си да му помогнат. Той имаше диабет и бъбречна недостатъчност и въпреки акциите по телевизии, вестници, сайтове, стадиони и събирането от смс дарения, помощта на фенклуба на Левски и отчисления от билетите на европейските мачове на клуба, то сумата не беше събрана навреме. Въпреки високопарните думи на управляващи и здравни министри истината е, че за Георги не бяха събрани пари, за да бъде спасен живота му. Той беше 2 години в списъка на чакащите... Не искам да виня никого, а дори чух, че точно два дни, преди да си отиде, е дошло писмо с одобрение за операция в чужбина, но всички усилия се оказаха закъснели...

Накрая ще копирам един материал от 24 часа, въпреки, че е от преди 4 години, но в него има историята на моя приятел:

"Много често се случва да срещнем човек, започнал живота си на пълна скорост и внезапно спрян от коварна болест. Често медицината може да реши проблема, но само със съдействието на хората.

Около 1000 българи са на опашката за присаждане на орган. Много малка част от тях успяват да дочакат трансплантацията заради липсата на донори. Това ги кара да опитват да търсят орган в чужбина, което често носи и нови опасности за здравето.

Такава е и историята на 35-годишния Георги Николов. Повече от година мъжът е на хемодиализа и вече почти е загубил надежда да се намери донор на бъбрек в България. Затова мечтае да събере пари и да замине за операция навън.

През 1981 г., когато Георги бил на 9 г., му открили тежка форма на диабет, която години по-късно докарала и усложненията. Преди обаче те да се появят, мъжът успял да завърши гимназия и дори висше образование - икономика и управление на промишлеността в УНСС. Започнал работа в данъчното на Пазарджик като финансов ревизор. Работил 6 години, а през това време високата кръвна захар увреждала органите му. Постепенно се появили сериозни проблеми, заради които Георги и родителите му преди 9 г. се преместили в София с идеята да са по-близо до най-добрите лекари.

Първите по-тежки усложнения били свързани с очите. През 2000 г., въпреки седемте поредни манипулации с лазер, лекарите не успели да възстановят зрението на дясното му око. 3 години по-късно последвала операция, след още 2 г. втора. Едва тогава мъжът прогледнал, но само за месец. Стигнало се до разкъсване на ретината и необратима загуба на зрението. Сега Георги вижда само с лявото си око, и то едва 60-70%.

През 2004 г. му открили бъбречната недостатъчност. Нещата постепенно напредвали и преди година и седем месеца Георги минал на хемодиализа. За неприятната процедура ходи в "Пирогов" всеки понеделник, сряда и петък и стои по 4 часа.

Диализата всъщност е прилагане на машина, която иззема функциите на бъбреците. Кръвта се изтегля, преминава през барабани, които я филтрират, и се връща обратно. Проблемът е, че постепенно се разрушават и други органи, тъй като заедно с вредните неща от кръвта се изтеглят и незаменими вещества. Затова се смята, че три години след започването на процедурите е нормалният срок за присаждане на бъбрек.

"Жоро се връща от диализата смазан", казва майка му. Отпаднал е, боли го главата и така е всеки път. Налага се баща му да го носи по стълбите, за да стигне до третия етаж, където семейството живее под наем.

Майката работи като чистачка във фирма, въпреки че е завършила езикова гимназия и цял живот изкарвала хляба си като касиер. Но почистването на офиси по-лесно се комбинира със свободни часове, в които да се грижи за болния си син.

За много от хората е добър вариант, ако донор е човек от семейството. При Георги обаче това не е възможно. Докато проверявали близките му за съвместимост, открили на бащата високо кръвно. Същото се оказало и за майка му, а сестра му има диабет. При никой от тези проблеми не е възможно да се извади единият от бъбеците.

А годишно у нас се правят само по няколко бъбречни трансплантации.

“Все едно да чакаш от умрял писмо”, казва мъжът. Основната причина според него е в липсата на нагласа у българина. "Така сме свикнали - да не си даваме органите. Дори при катастрофа, когато загинат млади здрави хора и могат да спасят няколко човешки живота", обобщава той. А по този начин губи и държавата, която трябва да плаща за скъпата хемодиализа.

Заради постоянните процедури всекидневието на Георги е доста монотонно. Въпреки здравните проблеми успява да намери достъчно възможности и за хобито си - футбола. Дори и по време на хемодиализата гледа мачове на малкото телевизорче в отделението. Разказва още, че има една от най-големите колекции на футболни програми и книги у нас. За да я подновява, поддържа връзка със спортни журналисти и колекционери от цялата страна. Георги е и заклет фен на "Левски". "Още докато беше в корема ми, като чуеше "Само Левски" и риташе", разказва майка му. Според мъжа пък това не пречи да е приятел с фенове на други отбори, защото истинските привърженици на спорта не биха могли да се мразят един друг.

Интересува се и от първенствата в други европейски държави, като навсякъде си има по един любим отбор.

Други развлечения на Георги са срещите с приятели и компютърът, който също използва, за да рови за футболни новини.

Налага се да спазва и специален хранителен режим, който се променя заедно с данните от кръвната му картина. Докато преди диализата трябвало напълно да изключи всичко солено и да яде само ориз и картофи, сега му е нужна по-силна храна с доста сирене и месо."


Зная, че често ние си затваряме очите пред подобни проблеми или говорим по-късно за тях. Георги се бореше до последно, вярваше и беше силен духом. Не се отказа и когато ампутираха първо пръстите му, а по-късно и крака му. За мен бе чест и привилегия да го познавам. Сбогом, Георги! Ти беше истински приятел! Тази песен е за теб! Почивай в мир!



вторник, 28 февруари 2012 г.

Без нея

Но стига ми тази награда
книга да получа днес
не на всекиго се пада
да му се окаже тази чест.


Малко преди рождения ден на сина ми получих мейл от издателска къща "Жанет 45":

"Здравейте,

Пишем Ви с прекрасна новина! Ваш коментар за книга на ИК Жанет 45, публикуван на интернет страницата www.janet45.com бе награден.Ще очакваме да се свържете с нас за да получите избраната от Вас награда-книга от Издателство Жанет 45.
Моля изпратете ни имената си, адрес за доставка и телефон за връзка в случай, че е необходимо да се свържем с Вас!"


Новината наистина беше прекрасна. Съвсем бях забравил, че участвах с коментар през март преди година, който първо се появи в блога ми тук като отзив на страхотната книга на Рей Клуун "Помощ, забремених жена си!" Именно тя ме запали по този автор и след това купих и "Лудост ли е Бог?" Едва като трета за Коледа подарих на жена ми "Отива една жена при лекаря" и тя я прочете и за първи път дойде при мен плачеща от книга. За жалост аз все още не съм я прочел. Стигнал съм до страница 51.

По-голяма радост от това да избираш книга по желание от каталога на едно издателство няма, а щом то е и Жанет 45, изборът става доста труден. В крайна сметка логичното се случи и реших, че съдбата подсказва да избера книга на автора, към чиято книга коментарът ми спечели тази награда. На Рей Клуун беше останала само една единствена книга, която нямах и мислех да купя. Приятният и мой любим зелен цвят на корицата също ме подкрепи в избора. Заглавието "Без нея" подвежда, защото книгата е много приятна. Веднага щом потвърдих коя книга желая да получа с мейл до издателството, те ми я изпратиха с куриер за два дни. Точно два дни, или по-точно две нощи, ми бяха необходими да я прочета. Приятната изненада беше автографът на Клуун на моето копие, което гласеше "Only love", на български "Само любов".

След смъртта на съпругата си, авторът се втурва в една въртележка от алкохол, нощни клубове, жени и наркотици, за да стигне до прозрението, че трябва да пътува. Коя жена да избере за двете дестинации, които е избрал? Отговорът ще намерите в книгата, а аз нямам намерение да издавам повече от сюжета, но със сигурност четейки книгата, ще Ви бъде приятно и забавно. Накрая холандецът пише: "Няма спор, че 907 от 57 783-те думи в този роман (става въпрос за нидерландското издание)не са мои. 147 са на други писатели, 271 - са части от текстове на песни и в заключение 489 думи се основават върху разкази, анекдоти , забележки и изказвания на приятели и приятелки."

Само това е достатъчно да разбере какъв човек е авторът. Не зная само, дали някой е забелязал физическата прилика на Рей Клуун с актьора Колин Фърт (крал Джордж VI във филма "Речта на краля"), но това само придава още една щипка ексцентричност на образа на съпруг, загубил жена си в борба с рака и намерил лек в писането и от маркетинг специалист, превърнал се в един от най-успешните съвременни холандски автори. Аз лично очаквам с нетърпение следваща му книга, а също така и следващата си награда книга :)

За край съм избрал една песен от романа, откъдето са взети и двете думи от автографа на моята книга, но вместо версията на Fun loving criminals, която Клуун харесва и вместо тази на Iggy Pop аз предпочетох оригинала на Louis Armstrong:



вторник, 7 февруари 2012 г.

Година по-късно или рожденият ден на сина ми

Неусетно мина януари. Също така неусетно измина и година от раждането на сина ми. В неделя празнувахме неговия първи рожден ден. Спомням си, че при дъщеря ми празнувахме всеки месец до първата годинка, на на рождения и ден направихме и кръщене. Сега нещата са по-различни. Такъв беше и празникът.

И двете ни деца бяха болни и поради тази причина празненството с наши приятели с деца бе отложено. Все пак имаше празничен обяд и торта за най-близките. Тортата бе във формата на кола, а регистрационният номер бе първата буква на сина ни и годината, в която се роди. Той получи подаръци, внимание и снимки, но не съм сигурен, че осъзна какво се случва наистина. Музикалната свещичка го заинтригува и дори и ръкопляска, а сестра му духна пламъка на няколко пъти, защото той все още не знае какво точно трябва да прави. Все пак опита малко от тортата и се намръщи. Явно не харесва сладко. Денят бе специален, но мина бързо и се върнах в ежедневието като в понеделник почерпих колегите с бонбони по случай повода.

Все пак нещата се промениха. В малкото дни след празника, Момчил показа упорство в желанието си да ходи и да тича с някой, който го държи за две ръце, а и подава топка и играе със сестра си и разбира всичко, което му се казва. Явно и вирусът вече го напуска и той е по-весел и диша свободно. Сестра му проходи на година и три месеца, но по всичко личи, че той ще го направи по-рано. Момчето ми порасна. Неусетно...

Надявам се той да расте свободен и да се научи да дава преди да получава, да се учи, да греши, да се радва, да плаче, да обича, да мечтае и да пътува, да вижда, да слуша, да бъде смел, да бъде разумен, да действа и неразумно и да има интересен и разнообразен живот. И най вече да бъде син на баща си...

четвъртък, 26 януари 2012 г.

Феята

Дъщеря ми порасна. Стана неусетно. Не мога да кажа, дали преходът от Мики и Мини Маус и Мечо Пух към феите бе плавен, но със сигурност се случи. За първи път тя гледа филм за Камбанка, известна още като Зън-Зън, а на английски Tinkerbell, когато търсехме из програмите детско филмче. Тя го загледа и се влюби във феята. Вече искаше да знае всичко за тях.

На Коледа получи и филмче за любимата си фея (на снимката) и щастието бе пълно. Изгледа го повече от 10 пъти и го знае наизуст. Естествено последваха и крилата. Това, което ме впечатли най-много обаче, бе това, което ми каза една сутрин: "Тати, знаеш ли, че всеки път, когато бебе се засмее за първи път, се ражда една фея. Истина е!" И наистина, когато синът ми се засмя за първи път, започва периода на феите за моята малка дъщеря. Той е съпроводен от грижа за малкото братче и помощ на мама.

Няма нищо случайно, че наскоро попаднах и на песен, посветена на феята. Тя се превърна в любима песен, а нямам търпение да я чуя на живо и в София на 30 май, когато ZAZ, ще дойде за концерт в България. Клипът е черно-бял, а главните герои са момче и момиче, вероятно брат и сестра, а ако разбирам правилно френски, изпълнителката я посвещава на дъщеря си. Моята дъщеря я намира за малко тъжна и не харесва, че в края и, момичето сваля фейските крила, но въпреки всичко я пускам и тук, за да я чуете и да почувствате как феите донасят вълшебен прашец, за да полетите в страната на сънищата. Лека нощ, феи малки!

вторник, 10 януари 2012 г.

Пет години

Пет години са много и малко. След като отпразнувах 5 години от сватбата си миналата година, дойде време да отбележа и 5 години от постъпването ми на работа в настоящата ми компания. Пиша поста 5 дни след това, а датата е 5 януари и я помня добре. Имах точно 5 опции за нова работа и мисля, че направих правилния избор. Хубаво е Новата година да я започнеш с едно ново начало и точно такова бе за мен назначаването ми преди 5 години. Няма да прекалявам да пиша похвални слова, но ще спомена, че за тези 260 седмици научих доста, запознах се със страхотни колеги и страхотни партньори. Имах своите хубави мигове и разочарования, но не съжалявам за нито един от 1 825 дни (всъщност вече са 1830, ако трябва да бъдем точни). Ядосвах се, страдах, радвах се и се смях, но всичко си заслужаваше. Тези 2 333 000 минути минаха неусетно и почвам да броя следващите :) Ако се чудите откъде взех цифрите и снимката в началото на поста, ще ви споделя едно доста мотивиращо видео (нищо, че рекламира книга):



Замислихте ли се къде ще бъдете след 5 години? Аз се надявам да съм още тук /България/ и да работя за същата компания и да пиша пост за 10 години (моя колежка скоро ще ги направи ;)). Моят общ трудов стаж също е над 10 години и то все в туризма :) А всичко останало между това е истинско предизвикателство, изненада, непознато и интересно и предстои да се случи. Може би най-важният урок, който научих досега, е да приемам промените, да се стремя да търся решението на проблема, а не виновника за него, да уважавам колегите си, хотелиерите, хората от бранша и всеки ден да научавам по нещо ново. Надявам се най-доброто да предстои, но съм готов и за най-лошото. Дали мога да сведа приоритетите си до 5? Дали хотелите в България ще станат 5 000, а тези в София 500? Не зная, но искам да присъствам, когато това се случва или както цитира Пратчет древно китайско проклятие: "Дано да живееш в интересни времена!" А времената определено са интересни. На самия ден от главата ми не излизаше една песен, която си пуснах 5 пъти :), а сега ще я пусна и тук. Оригиналът е на Еди Бойд от 1950, а са я свирили и Ерик Клептън и Би Би Кинг и още много блусари, но изпълнението на Бъди Гай за мен е най-добро и ще ви оставя с него. Лека нощ!