понеделник, 15 декември 2008 г.

Среща с президента

В петък използвах обедната си почивка, за да отида на откриване на една важна изложба, свързана с моето хоби. Мястото е НИМ, а изложбата е под название "Символи на българската държавност." Организацията в която членувам (БХВО) е партньор на проявата и като неин представител се оказах в светлините на прожекторите редом до президента на Република България г-н Георги Първанов, до министъра на Културата г-н Стефан Данаилов и с директора на НИМ г-н Божидар Димитров. Само по новините на БНТ се видях за кратко За мене беше чест да се запозная и да се ръкувам лично с президента. За мене това е въпрос на уважение на институциите. Неговото слово за изложбата беше точно, премерено и много на място. Не зная кой му пише речите или той само като историк е говорил за материя, която познава, но нямаше нито една излишна дума. След тази проява следях медиите и бях изненадан колко малко място се отделя за една такава проява и колко много за убийства ,протести и политика. Мои познати също се отнесоха пренебрежително към срещата ми с президента, а това не говори никак добре за нашите институции и тяхното зачитане от гражданите. Самата изложба бе открита първо във Велико Търново и повода е 100 години от независимостта на България, а в НИМ-София ще остане до края на март 2009, а след това ще обиколи и други регионални музеи. Ето малко повече за изложбата тук.

сряда, 3 декември 2008 г.

Криза в отношенията

За разлика от световната икономическа криза, която според мен е повече в главите на хората и показва как може да се манипулира съзнанието, аз изпаднах в друга криза с други измерения. Не съм очаквал да се случи на мен, защото сред предимствата си винаги съм считал, че присъства умението да общувам. В тази връзка тази криза в отношенията ми с няколко човека се отразява доста зле. Във всекидневното си общуване по работа срещнах проблеми с разбирането на моята позиция по електронната си поща и по телефона. Много често ми се налага да общувам с хора, които не умеят да слушат или го правят разсеяно и винаги си имат позиция, от която рядко или почти никога не отстъпват. Моята задача е да ги накарам да ме разберат и да работим съвместно. Досега почти винаги ми се удавало. Началото на декември ме срещна с двама, които крещят по телефона и не слушат, какво им говоря и са твърдо решени да се скарат с мен и фирмата, която представлявам. Прословутото ми търпение и спокойствие взе да се изчерпва. В две от хобитата си, в които също влагам доста плам и ентусиазъм също имах три случая на неразбирателство. При едното отново електронното поща се оказа не толкова добро средство за общуване, а при другите две ай си кю-то и скайп-а ме предададоха. Чрез тези иначе полезни средства за комуникация не може да се придаде интонация и тон и често някои думи се въприемат по друг начин. Приемам, че съм сгрешил на няколко пъти и ще си търпя последствията, но така губя хора, които съм считал за приятели и съмишленици и вече губя и желание да се занимавам с каквото и да е. Явно ми трябва малко почивка и спокойствие и среща очи в очи с хората, които ценя и не искам да загубя като приятели. Считам за правилно да се видя с тях и да изясня всички недоразумения и грешки, допуснати от моя страна. А дотогава ще продължа да се чувствам много наранен, неразбран и гузен...

вторник, 2 декември 2008 г.

Хотел 7 звезди в Европа

След като писах за първия хотел с 0 звезди, се появи и първия хотел със 7 звезди в Европа. Той се намира в Милано и предлага супер лукс в своите 25 апартамента само за 4 000 евро на вечер. Ето и самата статия за хотела тук Все пак при официалното категоризиране в Европа хотелите все още могат да бъдат само 5 звезди, като винаги има различни критерии и често хората се бъркат коя верига към кой клас спада. По света 7 -звездните хотели са 7 (за повече инфо вижте тук), но и там се очаква увеличение. Мисля си, че в скоро време и 7 звезди ще бъдат малко и очаквам появата на първия 9-звезден хотел. Чудно е обаче, защо е пропуснат хотел със 6 звезди. Може да се обзаложим, че и България няма да остане по-назад и ще се сдобием и ние с хотел 7 звезди, нищо че 5-звездните не винаги отговарят на изискванията за категоризация.

Може да разгледате хотела тук.

вторник, 25 ноември 2008 г.

Писмо до “Щурците”

Никога няма да забравя как братовчед ми ме заведе на моя първи рок - концерт. Годината беше 1987, а аз бях едва на 10 години. Седяхме заедно с него на кафето пред хотел "Елбрус" в Пазарджик и чакахме да стане време да влезем в спортната зала и да присъстваме на нещо уникално: концерт на Щурците. Като си седяхме и разговаряхме разпалено, видяхме как те слизат от една кола и съвсем спокойно се отправят към залата. Не можехме да повярваме. Преди този концерт бях слушал на касета албума им "Мускетарски марш" у братовчед ми и бях запленен от една песен за призрачен замък. Самата зала беше претъпкана с войници, ученици, студенти и хора от всякакъв вид. Никога не бях виждал нещо подобно. Така ми се е запечатал този спомен за Щурците. Цялата зала скандираше името им и всичко вреше и кипеше. Като започнаха с първата си песен, всички бяхме на крака и се възхищавахме и преживявахме тяхната музика. Години по-късно отново бях в тази зала на концерт на "Щурците", като този път бях със сестра ми и приятели. Изчакахме ги след концерта и им предложихме да отидем в някое заведение, но те бързаха за Пловдив за друг концерт, но се разписаха на плакат и тяхна снимка. След това ги гледах за 30 години "Щурците" в зала 1 на НДК и понеже братовчед ми не можеше да присъства аз му се обадих и го направих съпричастен поне към една песен, в който се пее "Препускай тогава за чест и за слава!" Винаги е имала тази връзка между нас, а като си купих билетите за концерта на 12-ти декември отново в зала 1 за тяхната 40-годишнина се замислих, дали той ще успее да дойде този път. Не само това, той написа страхотна статия в Стандарт тази събота, която си позволявам да публикувам цялата тук. От вестника са му осигурили два билета и няма нещо, което да ме радва повече, че ще бъдем отново заедно в една зала на концерт на нашата любима група Щурците 20 години по-късно....

"По пример на други величия на рока - "Ролинг Стоунс", и родните рокаджии "Щурците" ще отбележат 40-ата си годишнина на сцена подобаващо. Кирил Маричков и компания подготвят грандиозен концерт в зала 1 на НДК за юбилея си. Събитието ще е на 12 декември, а феновете ще могат да се порадват на групата в пълен състав - Кирил Маричков, Пепи Гюзелев, Георги Марков и Валди Тотев. Годишнината ще бъде белязана и от излизането на най-новия студиен албум на бандата "На прага на сърцето", който ще бъде представен на концерта, заедно с още много от най-любимите хитове на Щурците. Сред най-запалените фенове на групата е нашият колега Борислав Петров.

Здравейте, Киро, Пеци, Валди и Жоро!
Пише ви Борето Щуреца. Този прякор го дължа на вас и някога в студентските години повечето хора ме наричаха така. Сега е друго време и в динамиката му много хора си забравят имената, камо ли да помнят прякори. Докато слушам парчетата ви, за хиляден път може би си задавам един и същи въпрос: Кое във вашата музика е толкова силно, че може дори да повлияе на съдбата на такива като мен - и по-стари и далеч по-млади от поколението, родено през 60-те. Ако си отговоря, може би ще стане ясно и защо "Щурците" се превърнаха в легенда, в сакрална част от съкровищницата на българската рок- и поп музика.
Без излишна дързост ви пиша и от името на милионите ви почитатели, някои от които изкарват хляба си и далеч от нас. Тръпката, че отново сте на сцена, уверявам ви, е споделена с тях. Някои от нас някога бяха членове на прословутия клуб "Приятели на "Щурците", други просто бяха и остават ваши почитатели. Казвам го така, защото тогава фенклубовете звучаха по този начин. Може би загадката, с която разплитам мита, се крие именно в този клуб. Където и да бяхме - в училище, на работа, в казармата или у дома, каквито и да бяхме - болни, страдащи, влюбени и щастливи, до нас достигаха вашите отговори на писмата ни. Понякога за празници и концерти идваха като приятна изненада, без да сме ги очаквали. Сигурен съм, че тази споделена обич ще продължи докато ни има, докато я има и рок музиката.
Другият ключ към енигмата "Щурци" може би е в чисто българската ви визия, в трансформирането на поп- и рок парчетата в песни с родна закваска, заредени от недрата на нашия фолклор. Бях на 5 или 6 години, когато баща ми ме заведе на гости у негов приятел в Станке Димитров, сега Дупница, където двамата учеха. Спомням си, че ме сложиха да спя на легло, над което на стената имаше плакат, а на него личаха битълсовите физиономии на четири момчета: Кирчо Маричков, Петър Гюзелев, Веселин Кисьов и Петър Цанков. Не запомних лицата, а само оригиналните фолклорни костюми с шевици по тях. Приятелят на баща ми на следващия ден на някакъв измъчен магнетофон ми пусна за първи път "Веселина" и "Звън", разказа ми за "Бъндараците" и "Щурците", както и за "Огнените момчета". Доста по-късно, когато започнах да събирам всичко за групата, да ходя на концерти и тя да стане част от живота ми, възкресих този първи спомен за вас, спомен за "Щурците"... Сега спомените валят като новогодишен сняг, един след друг. Имаше една среща в Пловдив, просто разговор с вас. След майтапите на Жоро Марков и Валди Тотев дали "Среща" е най-популярното парче на групата Кирчо направи викторина. Отговарях пръв естествено и при втория плакат Валди ми каза, че той е за гаджето ми. А после при третия ме помоли да го дам на второто си гадже.
Помня колко ви харесваха девойките но нас, момчетата, привличахте с нещо друго: Може би с тази отчайваща отдаденост към истинския приятел, с жаждата за свобода и със здравите китари, разбира се. И с тази увереност, че все някога ще дочакаме последния милиционер, който ридае върху Омир. Това стихотворение на Миряна Башева, направено от Валди Тотев, беше поредното доказателство, че не само с музика, но и с текст вие отправяхте точните послания. Това дразнеше конюнктурата, а оттам тръгваха и митовете, че или сте избягали някъде, или властта ви е запряла в най-тъмния затвор. Музикалните критици сигурно много са се чудели как и защо една група, тръгнала от "Хедоуз", "Бийтълс" и "Ролинг стоунс", може да свири и съвсем различни неща - първо с Косьо Атанасов, после и с Боби Панов. И как същата група има в репертоара си парчета като "Някои от вас" и "Стълбата", например. Но това са "Щурците". Така обясни вашето дълголетие и любимият ни Георги Минчев, който няма забравяне. И не само заради неговата, вашата и на Борето Карадимчев "Бяла тишина", а и заради вечното момчешко упорство да съхраним българския рок
Преди Стената да падне, руснаците имаха своята "Машина времени", източногерманците - своите "Карат" и "Пудис", а унгарците - своите "Омега" и "Кастаго". Ние бяхме горди, че имаме вас. Спомняте ли си финала на един филм за вас? Там едно момиче в писмо до групата ни казваше: Ние слушаме "Рейнбол" и "Пинк Флойд". Но те са някъде далече, не можем да ги усетим и да ги пипнем. Затова не се отказвайте и свирете!"
Горе-долу на нейната възраст бях написал едно стихотворение за вас. Ръката с листа трепереше, затова, когато ви видях в един ресторант след един концерт, дълго се колебах. Трябваше ми малко помощ от моите приятели, а те се оказаха целият клас. И така успях да връча листчето на Кирил Маричков. А на него пишеше:

"Щом мъка те обхване днес,
или глава боли те,
не се коси, навън излез,
спомни си за "Щурците".

Приятел ли те нагруби,
и скучни станат дните,
недей си вярата губи,
запей като "Щурците".

Момиче ли ти каже "не",
или сълзят очите,
недей прегъва колене,
мечтай като "Щурците".

В пролет, лято, есен, зима,
там някъде в тревите,
търси другари четирима,
търси, момче, "Щурците".

Сега след няколко книжки зад гърба си, с малко по-други стихотворения, това ми се вижда доста смешно, но и много мило. Затова се радвам, че отново сте на автостоп, момчета. Защото такъв е вкусът на времето. И защото го знаят и дъщеря ми, и всички синове и дъщери на вашите фенове.
С обич,
"
Борислав Петров



След това мога само да ви пусна това:

Препускай тогава, за чест и за слава!

събота, 22 ноември 2008 г.

Хотел с Нула звезди


Вчера случайно попаднах на тази статия за първия хотел с нула звезди по света. Стана ми много любопитно заради факта, че работата ми е свързана с хотели, но всички от тях варират от 1 до 5 звезди. Това е и официалната категоризация. Има и няколко изключения в света за хотели 6 или 7 звезди, но те са съвсем частни случаи и търсят популярност и скъпи клиенти. Хотелът с 0 звезди е в бункер и при опасност в рамките на часове трябва да реагира и да стане отново убежище за хората от малкото швейцарско градче. Много ми допадна как двамата братя близнаци са се заели да предадат арт атмосфера на хотела без прозорци и да го представят на
широката публика. Така след хотел изцяло от лед се появи и хотел-бункер с 0 звезди и действително от него нямаш видимост до звездите :) Може да пренощувате в хотела за най- много 30 лева. Струва си, нали?

Ето и видеото за хотела (на немски)


Ето и сайта му:
http://www.null-stern-hotel.ch/

понеделник, 17 ноември 2008 г.

It's probably me

If the night turned cold and the stars looked down
And you hug yourself on the cold cold ground.
You wake the morning in a stranger's coat,
No one would you see.
You ask yourself, who'd watch for me?
My only friend, who could it be?
It's hard to say it, I hate to say it, but it's probably me.

When your belly's empty and the hunger's so real
And you're too proud to beg and too dumb to steal,
You search the city for your only friend,
No one would you see.
You ask yourself, who'd watch for me?
A solitary voice to speak out and set me free.
I hate to say it, I hate to say it, but it's probably me.

You're not the easiest person I ever got to know
And it's hard for us both to let our feelings show.
Some would say I should let you go your way,
You'll only make me cry.
But if there's one guy, just one guy
Who'd lay down his life for you and die,
I hate to say it, I hate to say it, but it's probably me.

When the world's gone crazy and it makes no sense
And there's only one voice that comes to your defense.
The jury's out and your eyes search the room
And one friendly face is all you need to see.
And if there's one guy, just one guy
Who'd lay down his life for you and die,
I hate to say it, I hate to say it, but it's probably me.

I hate to say it, I hate to say it, but it's probably me...

http://vbox7.com/play:2ed2c760

четвъртък, 30 октомври 2008 г.

David Sanborn: Here and gone!


Няма по-точно заглавие за снощния концерт на великия саксофонист Дейвид Санборн в зала 1 на НДК. То съвпада с името на последния му студиен 23-ти поред албум, издаден преди две седмици. Той беше тук и си отиде, но остави страхотното преживяване за един великолепен концерт, за един професионалист и същевременно много земен човек. Още като отивах към залата видях, че продават последния му албум на гардеробиерната. След като си го купих, разбрах, че след концерта той ще раздава автографи на същото място. За моя изненада залата беше полупразна, но явно не всички са оценили кой точно идва в София и България за първи път. Ако някой беше споменал, че той е свирил със Стинг, Ерик Клептън, Марк Нопфлер, Дизи Гилеспи, Рей Чарлс,Роджър Уотърс и много други, може би хората щяха да са повече. Може би причината бе и отлагането на концерта от 25 за 29 октомври. Но това са подробности. От моето място на 9-ти ред виждах идеално всичко и възприемах чудесната музика на Дейвид. Концертът започна в 20.25 и свърши в 21.50. След всяка композиция той говореше на публиката. Беше научил да казва едно чудесно "Благодаря" и сподели, че е бил впечатлен от Иво Папазов на един концерт. Страхотната музика, която правил го накарала да дойде в нашата страна и сам да се увери как е в България. Алт-саксофонът му говореше вместо него по време на изпълненията. Има концерти, на които съжаляваш, че твоя любим изпълнител не е изпял еди коя си любима твоя песен. Все пак не може в два часа да побереш всичко от творчеството си, а и музикантите представят новите си неща, въпреки че перфектно осъзнават, че публиката си пада по старите. На този концерт нямаше нещо подобно. Имаше само една песен, и много композиции и мелодии, които ме зарадваха. Гледах сам концерта, но не се чувствах самотен. Нисичкият усмихнат саксофонист с вече побелели коси донесе радост на хората в залата. След края на концерта Дейвид раздаваше автографи на билети, дискове, плакати и стари плочи. Един фен бе донесъл плоча от 1979 година и Санборн се впечатли, че има почитатели от толкова години. Имаше добър контакт с всеки и не се умори да надписва и да се здрависва и снима с хората. Благодарих му за музиката, която прави и за изнесения концерт.Стиснахме си ръцете и се разделихме. Тръгнах си към вкъщи удовлетворен и щастлив, че един от любимците ми беше тук. Беше тук и си тръгна. Дано дойде пак. Все пак обеща на толкова много хора :)

вторник, 28 октомври 2008 г.

31

Вчера станах на 31. Денят мина някак си неусетно. Започна добре в таксито до работа, когато по някое радио поздравяваха рожденници. Сетих се за чичо ми Тошо (Бог да го прости!). Преди години винаги ме поздравяваше с песен по националното радио и пращаше телеграма. Колко романтика и мили спомени има в тези жестове. В забързаното ежедневие само напомнянията по скайп и кю помагат да не забравим любимите хора на техните рожденни дни. Вчера получих много съобщения на мобилния, обаждания от близо и далеч, а и по скайп и кю едва смогвах да благодаря на всички. Точно в 3 и 10 почерпих и колегите с торта, ядки и напитки. Те пък ми подариха биографична книга на "Jimi Hendrix: Стая с огледала" и билет за утрешния концерт на саксофониста David Sanborn. Вечерта празнувах с най-близките си у дома, а поздравленията не секваха до полунощ. Замислих се, че започнах този блог точно на предишния си рожден ден и вече 1 година пиша чат пат тука. Дали някой го чете, не зная, но поне е идеалното място за мен да споделям мисли и чувства. И така: Честит рожден ден на мен!!!

P.S. Роден съм на 13-тия етаж в Майчин дом-София на 27 октомври 1977 година-четвъртък в 13 и 20 часа.

P.P.S. Не мога да не спомена, че се сетих и за това как празнувах рожденните си дни в Студентски град с гости между 20 и 30 човека, разтворими степчета, макси-микс и ядки и това за скромната сума от 16 лева. Тази година рожденния ден ми струва 160 лева,а гостите ми не бяха толкова много като навремето в студентските години. Такива са цифрите и фактите, а спомените си остават за мен...

петък, 24 октомври 2008 г.

Петъчно

Ако някой ми беше казал, че Mariliion звучат оптимистично, щях да му се изсмея. Досега свързвам песните на тази група все с тежки периоди в живота ми. Явно новият им вокалист обаче има принос към тези оптимистични текстове и това звучене и аз вече съм горд притежател на два билета за концерта им в зала "Универсиада" на 21 февруари 2009. Повече инфо за билетите тук Иначе ето и парчето, което ме вдъхнови в края на работния ден в края на работната седмица:
Никой не може

Приятна събота и неделя!

вторник, 21 октомври 2008 г.

kerouac

На тази дата през 1969 година умира Джак Керуак. Този американски писател повлия доста на живота ми, когато бях в гимназията. Запалих се стила му, като за първи път прочетох "По пътя" - библията на всеки стопаджия и битник. Не съм пропътувал толкова километри, колкото той, но в България осъществих доста пътувания на стоп. С мой приятел само на автостоп през едно лято за седмица пътувахме от Резово до Дуранкулак. Веднъж при пътуване във влак от Пловдив до Асеновград на седалката си намерих книгата "По пътя". Това бе знак за мен тогава. Имам поне 6 различни издания на български и на английски на най-известната му книга. Но след нея моя любима си остава "Ангели на самотата.". Заради него си измислих и моя първи ник в Интернет. Първо за чата в Гювеч, където намерих истински приятели, а по късно и за моето кю. Така, че Джак или Джек Керуак играе съществена роля в живота ми по пътя...

петък, 17 октомври 2008 г.

Бобчо

Бобчо умря онзи ден през нощта в съня си.
Той беше много вярно куче, което винаги ни придружаваше навсякъде. 15 години той живя на свобода. Не сме му слагали каишка никога. Когато вратата стоеше отворена той лягаше пред нея, за да пази къщата. Беше риж с цвят като Алф и неповторим. Разбираше всичко, което му казвахме. Беше послушно куче, но обичаше да скитори по улиците и се връщаше с някоя рана получена в уличен бой. Винаги, като ни видеше, размахмаше малката си опашка и се радваше. Тичаше и си играеше по поляната и гонеше котките. Не се оплакваше и свикваше при всякакви условия. Другите кучета ревнуваха от неговата свобода и той понякога ги дразнеше, като минаваше съвсем близо до тях, но на безопасно разстояние. Не знам как минаха тези 15 години, но се привързахме към него страшно много. Когато Богомил Бонев бе на власт в МВР той получи този прякор от баща ми, защото пазеше нашата къща така, както Бонев държавата (поне така си мислехме тогава). Последният ден лежеше на едно място и само си повдигаше леко главата, за да ни погледне. Не помогнаха и инжекциите на ветеринаря, а той беше осляпал с едното око и беше станал кожа и кости. Беше ми много тъжно, когато го погребахме под един орех в полето с надгробен камък. Под същото дърво погребахме и предишните ни кучета Ерик и Роки. Стана ми много тъжно и сълзите напираха в очите ми. Тази сутрин го извиках по навик, за да му дам кокали но го нямаше...

Сбогом, Бобчо! Ти беше един истински приятел...

петък, 10 октомври 2008 г.

Кафе


От началото на месеца спрях кафето и газираните напитки. Причината бе тежък грип, който още не ще да ме пусне и все още кашлям. Тъй като не пия алкохол и не пуша, единственият ми порок беше кафето. Не че бях чак толкова пристрастен към него.Напротив. Пиех само едно сутрин, а по изключение и едно следобяд. Кафе пия от студентските ми години. За мен това се превърна в ритуал. Преди да отида на лекции задължително си оставях време да се насладя на сутрешното кафе и сутрешния вестник. Предпочитам дълго кафе по възможност Lavazza или Illy със суха сметана по възможност Coffee mate и три лъжички захар. Пия кафето си бързо. Не мога да да стоя половин час на едно кафе и не обичам да го пия прав, на път за работа, в кола или в градския транспорт. Не знам, дали ще ми липсва, но засега резултатът от липста му ми се отразява добре. Не съм чак толкова нервен и спокойно решавам трезво различни казуси в работата и личния живот. Сега пия чай от мента. Успокояващо ми действа. Сбогом, кафе! И до нови срещи :)

понеделник, 6 октомври 2008 г.

Сбогом, лято!


" Има и такива дни, които сякаш си поемат дъх, задържат го и цялата земя замира в очакване. Някои лета не искат да свършват. .... Бабата погледна през прозореца как слънчевата светлина огрява двора, как изпълва ябълковата градина със злато , и изрече като ехо същите думи:
-Сбогом, лято. Ето ти го и октомври......
Облаци минаха над моравата. И когато слънцето се показа, в кухнята бабата почти прошепна: "Лято, Сбогом"."
Случва ми се за пореден път да попадна на точната книга в точното време. Видях я на витрината на книжарница "Пингвините" (голям фен им станах-много са готини) и се изкуших да я купя. Откога не бях чел Бредбъри? От гимназията вероятно. Още в трамвая зачетох корицата и разбрах, че това е продължение на "Вино от глухарчета." Спомням си как ме впечатли тази книга преди доста време. Лятото го прочетох на един дъх и в един през нощта в главата ми нахлуха неканени мисли. Спомен за детството и един образ на дъхава природа, покрита в есенни листа...

Сбогом, лято....
Дойде октомври-моят месец-моята есен.Има време до зимата.
Сбогом, лято!

P.S. ИК Бард публикуват цената на книгите си в лева и евро. Явно се готвят от сега за смяната на паричната единица в България след две години. Сбогом, лято е на цена 5,10 Евро!

вторник, 16 септември 2008 г.

Wearing The Inside Out


From morning to night I stayed out of sight
Didn't recognize I'd become No more than alive I'd barely survive In a word...overrun Won't hear a sound From my mouth I've spent too long On the inside out My skin is cold To the human touch This bleeding heart's Not beating much I murmured a vow of silence and now I don't even hear when I think aloud Extinguished by light I turn on the night Wear its darkness with an empty smile I'm creeping back to life My nervous system all awry I'm wearing the inside out Look at him now He's paler somehow But he's coming round He's starting to choke It's been so long since he spoke Well he can have the words right from my mouth And with these words I can see Clear through the clouds that covered me Just give it time then speak my name Now we can hear ourselves again I'm holding out For the day When all the clouds Have blown away I'm with you now Can speak your name Now we can hearOurselves again

http://www.youtube.com/watch?v=04sD5RroTec


Rest in Peace, Rick!


неделя, 31 август 2008 г.

Имен ден

Вчера имах имен ден. Може би се чудите, защо пиша за него днес. Може би един време ми бе нужен, за да осъзная повода. За разлика от други хора аз нямам само един имен ден. Полагат ми се цели два. Поради тази причина някои предпочитат да ми честитят на 30-ти август, а други на 23 ноември. За мене обаче това не е празник. Никога не съм посрещал гости, а и като малък въобще не съм празнувал на нито една от двете дати. Нито съм получавал подаръци. Може би подаръците правят именния ден или самото име. Получавам по някое заблудено текстово съобщение или обаждане от познати, които са чули по радиото, видяли по телевизията или прочели в Интернет и бързат да честият на познатите си с това име. Та това е то моя имен ден-на две дати и не празнуван никога досега. Ако пък ви се прииска много подарете ми нещо на 23-ти ноември. Може би тогава ще разбера именния си ден и ще започнат едни тържества...

П.С. Името Александър означава защитник на мъжете (идва от гръцки), но също така и защитник, воин на вярата. Това значение води началото си от св. Александър Невски, който е роден през 1220 г. в Русия и е бил княз на Новгородската област.Историята разказва, че княз Александър защитавал храбро града си от нашествието на шведския крал, като се уповавал на Бога да му помогне в битката. Двете вражески армии се сблъскали при река Нева и с помощта на Бога Александър спечелил битката. Затова го нарекли Александър Невски.По-късно Александър станал защитник на православната вяра в борбата на руския народ против татарите. Той бил истински воин както на бойното поле, така и в молитвата и упованието към Бога и по време на своето управление извършил много добри дела за своя народ и за Църквата. Любопитно е, че древногръцката дума “Александър” означава “този, който се пази от хората”, и че в латинския език думата е означавала още и “защитник на мъжете”. Мене са ме кръстили на прадядо ми Алекса, който е заръчал на дядо ми, ако има син да го кръсти Александър, но той оставил тази заръка на баща ми, който я е изпълнил.

вторник, 26 август 2008 г.

Краят на август

Всяко начало си има и край. Този месец пък взе, че мина и вече текат последните му дни. Мина бързо като влак покрай пътническа гара и ме завъртя във вихъра си. Големи надежди се възлагат на август като отпускарски месец. За мене той бе такъв в самото си начало. После всичко утихна и работата монотонно и постопенно го изниза към своя край...
Очаквам септември!

понеделник, 16 юни 2008 г.

Понеделник

Този понеделник беше учудващо спокоен. Поне да беше делник, а то поне делник. Повечето хора се оплакват от този ден, защото им се струпва накуп всичко и работата е много и пощата е пълна с писма от уикенда. Никой не иска да излиза и на среща в този ден. Музеите почиват в понеделник-сигурно, за да избегнат стреса. Имаше и песен: " Кажи ми защо не обичам понеделниците?"-песента си струва. Валди Тотев от Щурците също имаше една: "Здравей, понеделник-аз отново съм тук." И двете са готини. Днес докато работих си слушах Марк Нопфлер и беше много спокойно и приятно и сега вече тръгвам към вкъщи и ви желая приятна вечер и лека нощ!

вторник, 10 юни 2008 г.

Юни

Вече е юни, а аз съвсем бях забравил за този блог и не съм писал от ноември, а нещата, които се случиха през този половингодишен период, заслужават да бъдат описани. Щ есе постарая да вляза в час и да отделя време да напиша по няколко думи за всяко мое любимо цанимание.
Дерзайте!