Бобчо

Бобчо умря онзи ден през нощта в съня си.
Той беше много вярно куче, което винаги ни придружаваше навсякъде. 15 години той живя на свобода. Не сме му слагали каишка никога. Когато вратата стоеше отворена той лягаше пред нея, за да пази къщата. Беше риж с цвят като Алф и неповторим. Разбираше всичко, което му казвахме. Беше послушно куче, но обичаше да скитори по улиците и се връщаше с някоя рана получена в уличен бой. Винаги, като ни видеше, размахмаше малката си опашка и се радваше. Тичаше и си играеше по поляната и гонеше котките. Не се оплакваше и свикваше при всякакви условия. Другите кучета ревнуваха от неговата свобода и той понякога ги дразнеше, като минаваше съвсем близо до тях, но на безопасно разстояние. Не знам как минаха тези 15 години, но се привързахме към него страшно много. Когато Богомил Бонев бе на власт в МВР той получи този прякор от баща ми, защото пазеше нашата къща така, както Бонев държавата (поне така си мислехме тогава). Последният ден лежеше на едно място и само си повдигаше леко главата, за да ни погледне. Не помогнаха и инжекциите на ветеринаря, а той беше осляпал с едното око и беше станал кожа и кости. Беше ми много тъжно, когато го погребахме под един орех в полето с надгробен камък. Под същото дърво погребахме и предишните ни кучета Ерик и Роки. Стана ми много тъжно и сълзите напираха в очите ми. Тази сутрин го извиках по навик, за да му дам кокали но го нямаше...

Сбогом, Бобчо! Ти беше един истински приятел...