Моят четвърти концерт на Стинг в България

Учебната година в България току що бе започнала, но ден по-късно в столицата пристигна бившият учител Гордън Съмнър, известен повече като Стинг, за да ни научи, че някои песни и текстове не омръзват, колкото и пъти да ги слушаш и да вникваш в тях.

Класната стая бе пълна с ученици на различна възраст, които си бяха написали домашното за различни класове и години от богатото творчество на английския музикант. Арена Армеец бе толкова пълна като на концерта на Дийп Пърпъл и всеки с нетърпение очакваше старта на шоуто.

За мен това бе четвърта среща на живо със Стинг като любопитното е, че всички те се случиха в България на четири различни места. През 1996 година той дойде за първи път в страната ни и напълни Зала 1 на НДК. 10 години по-късно през 2006 той свири на стадиона в Несебър заедно със сина си, а аз отново бях там. За последно го слушах на стадион "Георги Аспарухов" през 2011, като повече за третия му концерт може да прочетете в моя пост тук. Сега годината е 2017 и мястото отново е различно, зала Арена Армеец.

Започнах да слушам Стинг през 1987 година, когато излезе албумът му "Nothing like the sun". Страстта ми се задълбочи с купуването на всички албуми на предишната му група "The police" и сега бях много радостен, че той изпълни много песни от този си период. Годините и спомените се трупаха, а всяка песен и негов албум ги свързвам с определено събитие в моя живот. Текстовете съм научил наизуст, а за тяхното значение съм се ровил в безсънни нощи сред купища книги, вдъхновили Стинг, а накрая прочетох и неговата автобиография "Разпилени ноти" от 2012 година, която ми разкри още страни от неговата личност и творчество.

Но нека сега след дългото предисловие се върна на самия концерт. Изненада за мен беше участието на сина му само с една китара и глас като подгряване за основната част, а и самата поява на бащата още в самото начало. Последния му албум го слушам в колата и знаех, че голяма част от него ще чуя и на живо. Друга изненада бе участието на сина на верния китарист Доминик Милър на другата китара и така групата на сцената доби семеен уют и сплоти две поколения. Много се зарадвах и на любимата ми "Mad about you" от албума Soul cages, а за да допълня картинката ще Ви насоча към сетлиста на целия концерт и към страхотния отзив на сайта werock, който може да прочетете тук. Знаех, че всеки концерт завършва с "Fragile" и за това не се надявах на повече, но бях доволен от всяка изсвирена нота и от всеки текст на всяка песен тази вечер.

1.Synchronicity II (The Police song)
2.If I Ever Lose My Faith in You
3.Spirits in the Material World (The Police song)
4.Englishman in New York
5.Every Little Thing She Does Is Magic (The Police song)
6.Mad About You
7.Fields of Gold
8.Shape of My Heart
9.Petrol Head
10.She's Too Good for Me
11.Message in a Bottle (The Police song)
12.De Do Do Do, De Da Da Da (The Police song)
13.Ashes to Ashes (David Bowie cover)
14.50,000
15.Walking on the Moon (The Police song)
16.So Lonely (The Police song)
17.Desert Rose
18.Roxanne / Ain't No Sunshine

Encore:
19.Next to You (The Police song)
20.Every Breath You Take (The Police song)

Encore 2:
21.Fragile

Над 20 песни и над 2 часа изпълниха с емоции и спомени всички присъстващи, а аз се радвам, че отново видях моя любим изпълнител и заредих седмицата си с неговата музика и захраних душата си, споделяйки чувството с любим и скъп човек.

"А през цялото това време реката течеше нежно към морето..." И така до следващата ни среща... на която не бива да забравяме колко крехки сме всъщност и за "всички родени под сърдита звезда, не бива да забравяме колко крехки сме..."

Дълбоко пурпурно сбогуване със софийската сцена

Преди малко повече от два месеца поне според моето скромно мнение "Арена Армеец" постави рекорд по посещаемост. Причината в неделната вечер на 14 май да има повече от 18 000 души на едно място в София, беше концерта от прощалното турне на легендите от Deep Purple. Разбира се и аз бях там.

Моят висок и умен колега се беше погрижил да имаме перфектните места и бяхме на първи ред вляво от сцената с чудесен изглед към групата. За жалост точно преди концерта получих мигренозен пристъп и болката в главата ми попречи донякъде на по-доброто изживяване на музиката. Може би и заради това подгряващата група Monster truck  се превърна в живо мъчение за мен. Не помня на друг концерт да съм се чувствал така зле като на този, а и не помогна плискането с вода и излизането на чист въздух. В крайна сметка една дама, седяща до нас, ми услужи с хапче за глава и това позволи след десетата песен на Deep Purple вече да вляза в час и до края да слушам и възприемам музиката така, както трябва. Повече за самия концерт и сетлист на песните може да откриете тук.

Странно за мен е обаче, че когато Ian Gillan дойде сам в София в края на ноември в зала 1 на НДК, там нямаше толкова голям интерес и публиката беше в пъти по-малко, въпреки, че песните, които изпълни тогава самостоятелно и с групата паснаха повече от 80%.  Но си обяснявам, че името на групата винаги е по-голяма от това на вокалиста и, а и самата част с прощално турне доведе много хора на събитието. Не зная обаче, дали това не е също маркетингов трик като последното турне на Scorpions, които след него идваха още веднъж в София, но това не е най-важното.

Признавам, че не бях слушал последния албум на групата и може би заради това и песните от него, не ме впечатлиха толкова, а може би и Ричи Блекмор и Джон Лорд ми липсваха на моменти, но в крайна сметка концертът беше на супер ниво и ме зарадва с изпълнението на любимите за мен песни Hush, Black night, Smoke on the water и Perfect strangers, някои от които успях да предавам на живо, докато не ми падна батерията на телефона.

Винаги на техен концерт се сещам за моя приятел от Козлодуй Калин, който всички наричаха Ричи, който си отиде твърдо рано от този свят, но цялата му същност бе отдадена на групата, докато беше сред нас...

Ясно ми е, че няма как в днешно време Gillan да изпълни Child in time, а също така и, че не е възможно в рамките на няколко часа да чуеш всички любими песни от група, която е на сцената вече почти 50 години. Но е едно е сигурно - радвам се, че бях там, бях щастлив да чуя групата на живо отново и ако случайно пак решат да дойдат отново ще бъда там, за да им отворя душата си, ако почукат на задната врата...

Бялата змия с дълбок лилав оттенък покори армейската арена в София

Беше дъждовна ноемврийска вторнична вечер и задръстването по Цариградско подсказваше, че предстои събитие, което ще напълни зала Арена Армеец въпреки лошото време. Не мога да преброя кой поред концерт на групата Whitesnake посещавах в София, но съм сигурен, че всеки един от тях е свързан с дъжда така, както и тяхната песен Crying in the rain е свързана с тяхната дискография.

Няма да забравя чакането и големия дъжд на стадион "Академик", когато те свириха заедно с Деф Лепърд, както и прокапването на покрива на залата в Зимния дворец и след проверка установих, че не съм бил само на концерта им в Каварна:

1997 София - Зимен дворец на спорта

2003 София - Стадион "Академик"

2006 Каварна - Стадион "Каварна"

2008 София - Стадион "Академик"

2011 София - Стадион "Българска Армия"

2015 София - Зала "Арена Армеец"

Какво ново още може да предложи група, която идва за шести път в България? Нови или стари песни, нов състав (със сигурност) - единственото постоянно в Whitesnake е Дейвид Ковердейл и нов албум. Отново допуснах грешка като не си купих албума преди концерта, защото след това той бе свършил, но се надявам за Коледа да си го купя за подарък.

Като подготовка за концерта обаче си бях взел троен диск, който отпразнуваше тяхна годишнина и който слушах в колата по време на път. Когато пътувах с метрото в слушалките ми звучаха други техни албуми, а излизането на книгата на канадеца Мартин Попов на български бе допълнителен бонус за предстоящия концерт. От нея разбрах за пътя, който Ковърдейл е изминал от певец в кръчми през прослушване и участие в три албума на Deep Purple до най-успешния си албум през 1987 и до днес. Преди Интернет да навлезе в ежедневието ни, не се интересувах от личния живот на изпълнителите, които харесвах и слушах, защото за мен най-важно бе тяхното творчество. Затова и сега от книгата разбрах за първи път за съперничеството с друг мой любимец Робърт Плант както и за проблемите, които са съпътствали записите на всеки един албум и привличането на нови музиканти и раздялата със стари, като не мога да не отбележа участието на мой любим китарист Стив Вай в един от най-успешните периоди на групата.

Още в ученическите години с мой приятел спорихме кой е по-добър и по-велик от двете наши любими групи. Той беше запален по Дийп Пърпъл, а аз по Лед Цепелин и така спорът беше, дали Ричи Блекмор или Джими Пейдж е по-добър китарист, а и също дали Робърт Плант пее по-добре от Йън Гилън и от Дейвид Ковердейл. Разбира се това беше само за спорта, защото и двамата слушахме и двете групи, но имахме своите причини да харесваме едната или другата повече. Няма да забравя, когато излезе албумът на Ковърдейл и Пейдж през 1993 и за първи път го занесах в кафенето "Бразилия" в Пазарджик, връщайки се от София, за да го чуят моите приятели и компания и как се наслаждавахме на всяка песен на това сътрудничество. "Бразилия" беше място в града, където се събираха музиканти, художници, артисти, поети и беше страхотно кътче за подобни дебюти и за слушане на хубава музика.

Но да се върна на концерта. Организацията при пропускането на хората в залата отново създаде дълги опашки и купища от чадъри, бутилки от вода и бира на входовете, които затрудниха достъпа, но въпреки тези препятствия успях да вляза като пропуснах две от песните на подгряващата група. Бях от правостоящите на терена и след паузата между двете групи, успях да намеря място, където да гледам фронтално сцената и двата екрана от двете и страни. Появата на Ковърдейл с риза с българското знаме предизвика фурор в предните редици, както и ударното Burn от репертоара на Deep Purple, която мой приятел смята за най-добрата песен на групата докато аз не мога да се огранича само с една песен.

Рядко се случва на един концерт да можеш да слушаш две твои любими групи, но тази вечер това се случи и се сбъдна. Deep Purple и Whitesnake имаха концерт и обединяваващата ги личност бе Ковърдейл, който по този начин отдава своето уважение и почит на групата, която го направи известен. На концертите на Пърпъл в България с Йън Гилън не си спомням да са свирили песни от трите албума с Ковърдейл, а мисля, че и той все още държи авторските права за тях и това бе добър повод да ги чуем днес. Признавам, че ми липсваше другия мой любимиц Глен Хюз, но идеални моменти почти няма.

Двата часа се изнизаха бързо, а сетлистът бе подбран чудесно и сред него нямаше лоша песен, а ето го и него, благорадение на werock.bg, където има чудесно ревю за концерта:

--- Intro: My Generation (THE WHO song)

01. Burn (DEEP PURPLE cover)

02. Bаd Boys 

03. Love Ain't No Stranger

04. The Gypsy (DEEP PURPLE cover)

05. Give Me All Your Love

06. You Keep on Moving (DEEP PURPLE cover) 

--- Guitar Solo (Reb Beach /Joel Hoekstra)

07. Ain't No Love in the Heart of the City (Bobby "Blue" Bland cover)

08. Mistreated (DEEP PURPLE cover)

09. Harmonica Solo (Michael Devin) / You Fool No One (DEEP PURPLE cover)

--- Drum Solo (Tommy Aldridge)

10. Soldier of Fortune (DEEP PURPLE cover)

11. Is This Love

12. Fool for Your Loving

13. Here I Go Again

Бис:

14. Still of thе Night

--- Outro 1: We Wish You Well

--- Outro 2: Always Look on the Bright Side of Life (Monty Python song)

На връщане към вкъщи в колата слушах песни, които групата не изпълни, но съм наясно, че не може да чуеш всичко любимо за една вечер, а се надявам, че те отново ще дойдат и пак ще напълнят залата или някой стадион с над 15 000 привърженици на рока, а дотогава музиката им ще продължи да звучи в тишината на нощта...