На чичо Митко

Настъпва първият Димитровден без моят чичо... Дълго време отбягвах да пиша по темата, защото мъката ме сграбчваше за гърлото и думите не успяваха да отразят загубата.

Беше първи септември, първият петък от месец септември. Времето беше слънчево и хубаво. Имах почивен ден и със семейството ми бяхме в Пловдив на разходка. Когато се прибрахме, научихме тъжната вест. Братовчед ми беше там и се беше погрижил за всичко. Аз помогнах само с разлепването на некролозите. Първия сложих на нашата врата... Обява за раздяла, черно бял помен за живота на един необикновено добър човек, моят чичо...

Братът на баща ми беше много работлив и всеотдаен човек. Няма да намерите човек да каже лоша дума за него. Димитър Алексиев бе човек на честта, добротата и труда. Говореше рядко, малко, но казваше точните думи и вникваше в разговора и проблема със съпричастност.

Когато го питах, как е, той  отговаряше, че е добре, защото, ако каже, че не е добре, ще трябва да обяснява много. Имаше страхотно чувство за хумор. Такъв бе моят чичо, един великолепен човек, който обичаше семейството си, родното място и Балкана. Още като малък ме води в планината, за да ми покаже всички пътеки, които познаваше наизуст или да му помогна със събирането на сухи клони и дърва за зимата.

Чичо Митко беше ловец. В детските ми спомени той винаги имаше по едно ловно вярно куче, което го следваше навсякъде заедно с пушката му. Накрая след като се пенсионира и вече не ходеше на лов, той ползваше пушката единствено да стреля във въздуха, когато Новата година настъпи. Ако не чуех този звук сякаш Новата година все още не беше дошла, а неизменно след това той идваше да ни поздрави и види.

Не пътуваше често, но помнеше с подробности всяко свое пътуване, включително и такова с неговия мотор до наш роднина в Скопие, където с плам обясняваше за пътя, сградите, къщата и срещата. Въодушевяваше се да говори за роднините и своя житейски опит, макар да го правеше с подбрани думи и кратки фрази.

Чичо е играл и за местния футболен тим и понякога идваше с мен на мачовете на Зенит, за да гледа как се представят младите и да си спомня за годините, когато той е играл. Затова, когато почина, помолих на първия домакински мач да бъде почетен с минута мълчание...

Чичо Митко работи и като пазач. Всяваше респект и изпълняваше задълженията си с отговорност и любов. Носеше зимна шуба и с колелото ходеше на всяка негова нощна смяна.

Той обичаше животните. Грижеше се за всяко живо същество с любов и му говореше тихо, спокойно и те сякаш го разбираха и му се доверяваха безпрекословно.

Той обичаше да идва вкъщи и аз винаги намирах начин да седна до него и да разговаряме, защото общуването с него бе ценно за мен. Разпитвах за миналото на фамилията, а и самият аз имах спомен за нощи, изпълнени със смях, когато четиримата братя играеха карти на кухненската маса...

След като загубих последователно другите си двама чичовци (чичо Гошо от Велинград като студент и чичо Тошо от София като току що започнал работа), сега дойде време да се разделя и с последния си чичо...

Няма да забравя негова снимка като войник, която бях открил в старите албуми. На нея той блестеше и сияеше спретнат, усмихнат и млад, нахлупил войнишко кепе и с устремен и ведър поглед. Сега тези очи ще ми липсват...

Така и не успях да го попитам и да разбера коя е любимата му песен, къде и кога се е чувствал най-щастлив и да ми разкаже за негово пътуване...

Тъжно е, че със смъртта на човека си отиват и желанието му да пътува и спомените от предишни негови пътувания...

Тъжно е, че оценяваме някого и какво сме пропуснали да си кажем, едва, когато го загубим и е прекалено късно...

Чичо ми беше зодия Скорпион като мен и в началото на ноември трябваше да празнува своя 83-ти рожден ден, а днес неговия имен ден...

Като дете не пропускахме да отидем на този ден у тях, за да уважим името му, а и като по-голям, винаги, когато имах възможност и бях там, неизменно отивах на гости първо на него с моите родители. Този Димитровден ще е различен, поне за мен, защото дори и в годините, които не успявах да отида, знаех, че той е там и се обаждах или предавах поздрави по майка и татко. Днес за първи път от толкова години няма да мога да пратя поздрави...

Не останах за погребението на 2 септември,  не само защото имах планове, билети и резервация за хотели за годишната семейна почивка на море, а и защото нямаше да мога да издържа да видя как ковчега потъва в земята, която той толкова обичаше и обработваше, за да даде плодове и урожай. Разделих се с него онази петъчна вечер на втория етаж...

Двамата му сина и мои първи братовчеди от доста време са предимно в чужбина и рядко се виждаме, но когато се прибират, винаги идваха събота и неделя да го посетят и така се радвах да видя и тях. Сега стринка ми е сама, а моят чичо вече го няма...

Пътуване към корените

На входа на Калитея

Животът е едно пътуване, в което ние сами избираме своята дестинация. През изминалите събота и неделя заедно с баща ми направихме чудесен избор за своята, а тя бе едно пътуване към корените на нашия род, едно пътуване в миналото, което ни зареди и ни направи щастливи. Но нека да започна отначало.

Преди години се захванах с трудната задача да съставя родословно дърво. Стъпка по стъпка и снимка по снимка се опитах да наредя пъзела на своите прадеди. За мен бе важно да зная, откъде са дошли и какво са правили. В случая търсех нишката на баба си, майката на моя баща, която помнех от детските си години като баба Ката. 

В търсенето си намерих нейното кръщелно свидетелство, където бе записано, че тя е родена в село Егридере и кръстена в църквата Свети Атанасий. Това провокира интереса ми и аз поисках да узная повече за родното и място. Турското име е съществувало до 1921 година, когато то е преименувано на Калитея или красива гледка, което име носи и до днес. Българското име пък е Криводол и може да се обърка с града в Северозападна България.

Георги Мачкордов

Баба ми Катерина е родена там през 1907 година, а баща и и мой прадядо Георги напуска принудително мястото през 1913 г. с първата бежанска вълна. За щастие в Държавния архив в София открих написани с неговия почерк страници, с които той "доброволно" се отказва от имотите си в Егридере, а именно магазин за платове от Виена и Париж, тютюневи складове, къща, земи и какво ли още не. Много е вълнуващо да видиш почерка на своя прадядо, а и написаното ме насочи какво да търся в своето изследване и така попаднах на книгата на Васил Кънчов "Етнография и статистика на Македония" от 1900, в която пише, че в селото има 1080 българи християни. Едва тази година в страницата на населеното място в уикипедия пише, за българина Паско Мачкордов, чиито тютюнови складове са били изгорени.

Прабаба ми заедно с баба ми и нейните сестри са тръгнали сами през планините в периода 1918 - 1921 и са се установили в Неврокоп (сега Гоце Делчев). Баба ми е споделяла, че са се настанили до полицейското управление, откъдето по цяла нощ чували виковете и стоновете на измъчваните затворници. По-късно те се местят в Пазарджик, но и там също са в близост до стаята за мъчения на полицията. Този спомен явно се е запечатал в детското съзнание на моята баба, защото го е разказвала и на леля ми и на баща ми. След престоя в Пазарджик те се местят в село Ели дере (днес Ветрен дол), което и по име наподобява родното място Егри дере (на някои стари карти фигурира и като Ери дере), а също така и като местоположение в подножието на планината има доста прилики, които забелязахме и ние при нашето пътуване.

През 1929 баба Катерина се жени за дядо ми Никола в Пазарджик, а сватбената им снимка още се пази в нашето семейство. Те имат пет деца: Мария, Тодор, Георги, Димитър и Кирил. Някои от тях са раждани през година, а само най-малкият, баща ми, е роден най-късно по препоръка на лекарите, да излекува заболяване на баба ми. Ако това не се беше случило, сега и аз нямаше да пиша тези редове. Леля ми и двамата братя Георги и Димитър са кръстени на роднини от рода Мачкордови, дошъл от Егридере, а баща ми и брат му Тодор са кръстени по желание на кумовете. Но нека се върна на самото пътуване.

От две години поне се каня да го направя и търсех време и начин, за да може да отидем двамата с баща ми и да посетим днешна Гърция. Ето, че моментът дойде и тук е момента да благодаря много на Юлия, която ни помогна с логистика, информация, с нейния гръцки и с перфектното си шофиране през тези два дни.

Тръгнахме рано в събота през Банско и Гоце Делчев и пресякохме границата за 5 минути, нещо немислимо преди 10 години, когато замисляхме това пътуване. Спряхме за обяд в Като Неврокоп или Долен Неврокоп (преди Зърнево). Това бе първото ми впечатление за живота в Северна Гърция и въпреки, че съм бил четири пъти в южната ни съседка, едва сега виждах как протича живота на обикновените хора, далеч от екскурзиите и туристическите места. След като хапнахме продължихме по пътя през планината и не след дълго стигнахме крайната си цел. Чудех се как прабаба ми сама, изоставила дом и вещи, сама е прекосила този път с малките си деца, като дори по пътя е изгубила едно пеленаче и се е върнала да го намери и продължила напред. Все пак това са над 40 км. и със сигурност преди сто години не е имало такъв хубав асфалтов път, по който да минат.

Вече в Калитея спряхме на табелата и се снимахме с баща ми и започнахме изкачването по хълма, който ни предостави прекрасна гледка. Спряхме на паркинга пред кметството под сянката на вековни чинари, които сигурно са станали свидетели на много събития, включително и напускането на моите прадеди на своето родно място. Спряхме за кафе в местната кръчма на главния път, който както се оказа по-късно е старият път между Драма и Серес и се използва и до днес, защото е по-живописен. В кафето попаднах на календар на ПАОК със стари снимки и реших, че това е тимът от Солун, в който от този сезон игра и Димитър Бербатов. Оказа се обаче, че това е тимът от Калитея, който носи същото име и заради интереса ми към снимките, собственикът ми подари един.

Пред църквата "Свети Атанасий"

Продължихме  по пътя на китното селце и стигнахме до църквата Свети Атанас от 1835 година, която за жалост беше затворена, но поне отвън я разгледахме и се снимахме пред нея, защото именно там е кръстена баба ми. На гробището до нея срещнах човек, който говореше английски, но не успя да се сети за фамилното име, но ми каза, коя е била българската махала. След това отидохме и до другата църква Света Параскева, която бе в дола, а по пътя снимах доста стари къщи, които напомняха тези в Мелник.

В края на селото се оказа, че има доста таверни и заведения, които бяха под други вековни чинари и извор на река, която живописно течеше в дерето покрай църквата. Намерихме най-накрая и другата църква, която беше по-стара, а именно от 1891 година. На връщане от разходката, когато вече бяхме решили да си тръгваме, от кафето ни заговори един човек на български. Явно вече цялото село беше научило за нашата визита и сега те се бяха строили в кафето и ни изучаваха. Показах старите снимки, с които разполагах и Христо, така се казваше човекът, който ни заговори, и той започна да се чуди как да ни помогне. Оказа се, че той е идвал в Пазарджик, а и познава всички в селото, което по последно преброяване има 626 жители.

Поговорихме си и стана въпрос за футбола. Тогава му показах подарения ми календар и той се разпозна на една от снимките. Развълнува се и се зарадва и тогава реши да се обади на свой стар познат, който дойде след 10 минути до нас. Той му каза коя е старата къща на рода Мачкордови, а именно там нашият събеседник бе живял като дете през 50-те години.

Къщата на рода Мачкордови

Така разбрахме, че вече в селото няма останал наш роднина, но пък за сметка на това той ни заведе в голямата къща, която бе скрита от пътя с пропаднал покрив и много храсти около нея. Оказа се, че тя е била разделена на две между двамата братя, както бяхме чували от роднини: "чорбаджи Паско и чорбаджи Георги", но е доста голяма и сега си личи къде е бил умивалника и, че е била на на няколко етажа и има комин от голямото огнище, което ги е топлило в студените дни. По пътечка, която сега е непроходима, се стига до чешмата на главната улица, откъдето са наливали вода. От баба си зная, че в тази къща са отсядали Яне Сандански, Гоце Делчев и Даме Груев и затова изборът за песен в края на този пост не би могъл да бъде по- подходящ.

След това наше откритие нашият приятел Христо уреди да ни отворят църквата, защото свещеникът вече се е бил пенсионирал. Имахме шанс да видим храма отвътре, но там всичко беше ново. Тя беше ремонтирана основно през 2014 г. Оставих визитка на Христо, ако се сети или намери още нещо за нашия род и си тръгнахме удовлетворени от това вече близко до нас кътче.

Прабаба и нейният брат на кафе
 в Драма през 1941 г.

След като преспахме в чудесно хотелче във Волокас, на сутринта пихме кафе в град Драма в парк "Света Варвара" с изворите, където на същото място при посещение на родното място кафе са пили и моята прабаба и нейния брат, който по-късно отива да живее в Скопие. По чиста случайност намерихме мястото и пихме кафе точно там, където те са направили фотографията от 1941 година, която стигна до мен. Със сигурност късметът ни проработи на два пъти и бяхме очаровани и щастливи.

На връщане спряхме за кратко в град Серес и влязохме в България през Кулата като посетихме Рупите и Мелник като един прекрасен завършек на нашето пътуване в миналото. Върнахме се богати на преживявания, спомени и разкази за роднините. Познавайте рода си и уважавайте родителите си! Това мога да дам като съвет на всеки, който се наеме с трудната задача да издири своя род и потекло. Желая Ви успех и мъничко късмет!

Смяна на местата

Въпреки, че често бърках заглавието на филма, все пак успях да го гледам една вечер след работа без да си направя труда да разбера за какво се разказва. За мен бе достатъчно, че Софи Марсо участва и както се оказа, това не ме подведе. За пореден път се убеждавам, че френското кино е на едно изключително ниво и само мога да съжалявам, че не владея езика. Самата идея на филма е поднесена чудесно със страхотно чувство за хумор и предизвиква и усмивки и сериозни размисли. Едва ли в реалния живот някой би се навил да замени свой служител мъж с жена му, която няма нищо общо със сферата, в която той работи, но все пак може да се роди някоя свежа идея :) Но да кажа няколко думи за фабулата. Мъж и жена след 10 години брак, две деца, разбита къща, която чака майсторът да се сети да дойде и живот на различни планети (Марс и Венера се използваха често в случая, ако не се лъжа) решават къде на шега, къде на истина да си разменят местата и ежедневието в рамките на една година. Сякаш това не е достатъчно и те решават да подпишат договор при нотариус или частен съдия изпълнител и да му платят, за да им бъде техен гид и кошче за душевни отпадъци и проблеми като той не бива да позволява колебание, защото има финансов стимул за изпълнението на договора. А сега се усетих, че написах куп думи, а не споменах, че става въпрос за филма "Смяна на местата" (бърках го с Размяна, а се оказа, че има и друг филм с това заглавие). Интересно подбрани са и имената на главните герои. Ариан почти като русалката Ариел (или праха за пране) е домакиня, която кара децата на училище, работи като помага на приятелка, грижи се за вечерята, изгладените ризи на съпруга си, прането, чистенето и порядъка в къщата, а и за работните неволи на съпруга си. Юго не е Виктор Юго, а забързан бизнесмен, който решава със замах проблемите в маркетинга и продажбите на просперираща компания за изкопни машини и съоръжения, но се оказва, че сам се е закопал толкова в работа, че пропуска важни събития от живота на децата си. Самата смяна е пълна и всеки може да се каже, че нагазва дълбоко в обувките на другия. Разменени са колите, мобилните телефони (голяма грешка), дрехите, стила и доминиращата роля в леглото :) Както често се оказва хората са прекалено заети със себе си, за да обърнат внимание дори на най-близките и да вникнат в проблемите и ежедневните им тревоги. А разбереш ли ги тях и имаш ли нужното уважение, всичко се подрежда. Ако ли пък не, пропастта става прекалено дълбока, за да се събере и си стига до раздяла или развод. Страхотната игра на актьорите увлича и ролите им на мъж и жена разменени водят до някои не дотам хубави последствия. Хареса ми, че мъжът почти преспа с приятелката на жена си, като я заведе в хотел с името "Конюшните на любовта". (по разюздано име от това няма) Жената обаче в ролята на мъж успя да свали колега на работното си място и преспа с него в стаята с копирната машина. Последваха сцени на ревност и напускане, но в крайна сметка всичко бе простено, защото Любовта е по-силна от всяка изневяра (поне в този филм) и ролите отново се смениха и всичко в главите на двата съпрузи също се изясни и прочисти и всеки започна да разбира по-добре партньора си. Все пак не опитвайте този експеримент вкъщи. Може да ви хареса :) Може да опитате да се поставите за един ден на мястото на жена си, която се грижи за двете ви деца, успява да пусне две перални, да измие чиниите, да почисти, да простре, да изглади, да почисти праха, да сготви, да нахрани децата и да ги измие и да ви посрещне с усмивка на вратата :) Ако ли пък не можете, гледайте филма. Може да има ефект. Завършвам с песента, която вървеше през целия филм, но колкото и да ви е странно, то тя не е френска, въпреки, че се пее за любов. Песента е италианска и аз все още не мога да проумея как е минала одобрение от френските власти :)

Великден

Този Великден беше специален. Цялото семейство се събра и празнува. Времето беше хубаво. Всичките ми любими отбори победиха. Какво повече може да искам освен една страхотна песен за празника :)

Празникът

Коледа вече е към своя край. Три дни яли пили и се веселили. Така пише в приказките. Но за жалост животът не е приказка...

Когато попитате някой колега, познат или приятел какво е правил на този празник неизменно в разказа му присъстват обилна храна (постна, но вкусна), алкохол, семейно празнуване. Коледа е семеен празник и всеки прави всичко възможно поне на Бъдни вечер да бъде заедно със своето семейство. Дълги години свързвах този празник с камина и уют, приглушени светлини, забраната за ставане от масата, подаръците и празничната атмосфера. Днес вече имам своето собствено семейство и нещата са различни.

Подготовката винаги отнема повече време от самата вечеря и тя минава доста бързо. Трудно е да накараш дете да стои мирно и да не става от масата или да пресъздадеш камина и огън. Въпреки всичко вечерта беше хубава, спокойна и топла. Имаше свещ, която дъщеря ми постоянно духаше :) Ястията бяха постни и 15 на брой. За сметка на това всичко беше много вкусно. Не всичко остана на масата до сутринта както повелява традицията, но вече традициите не са това, което бяха. Почивните три дни (паднали се петък, събота и неделя) стоях далече от компютъра и Интернет. Дадох си почивка. Спах по 10 часа на нощ. За сметка на това четох. Прочетох две книги, играх доста с дъщеря ми и си спомних за всички мои приятели и познати, които изпитват трудности или вече ги няма на този свят...

Какъвто животът, такава и Коледата...

Беше ми необичайно да не получа подарък, но искрено се радвах на подаръците на дъщеря ми. Тя бе щастлива и доволна. Какво повече можех да искам. Все пак трябва да призная, че получихме общ подарък и той бе филма "Мисия Лондон", а моят подарък бе изконсумиран по-рано с билет за концерта на Крис Норман и книга, но разочарованието оставаше... Трябва да свикна. Нещата се променят, хората също понякога. Само песните остават същите. А в тях понякога има герои...