Какво е общото между театъра и футбола? Кое разпалва повече страстите: една пиеса в салона на театъра или една футболна среща на стадиона? Няма по-добър отговор на тези въпроси от пиесата на Елин Рахнев "Фенове".
Не зная защо въпреки огромното ми желание да гледам този спектакъл, съдбата си играеше лоши шеги с мен при всеки мой опит да го направя години наред. Или всички билети бяха разпродадени, или изникваше нещо друго важно в този момент събитие, което ме отклоняваше от целта. А тя се играе цели 11 сезона + три резервни като във футбола. Но за разлика от 90-те минути на терена, пиесата трае точно 75 минути.
В крайна сметка мечтата ми се сбъдна преди седмица, когато имах щастието да намеря билети в "Независим театър" и да заведа жена ми на театър, използвайки факта, че имахме свободна вечер и децата не бяха при нас.
Салонът започна да се пълни бързо и скоро останаха едва няколко празни седалки на предните редове. Точно пред нас леко вляво седеше и виновникът за успеха на това представление, Елин Рахнев. Беше интересно да се наблюдават и неговите реакции при играта и импровизациите на двамата страхотни актьори Танев и Гърбов. Който е бил на футболна среща със сигурност ще припознае репликите и реакциите на футболните фенове, които са неподправени и огласят всеки стадион.
Смях, тъга и гласът на Мичмана озвучиха салона и ни направиха съпричастни към страданията на верните фенове. Модерни привърженици винаги ще има, когато отборът върви, побеждава и трупа успехи и престижни мачове. Истинските фенове обаче остават с отбора си до край и въпреки болката, униженията, загубите, пропуските и подигравките на техните противници, те никога няма да изоставят своя любим тим.
Хубавите неща свършват бързо и докато се усетим, дойде и краят на този спектакъл със заслужени аплодисменти, усмивки и връщане към ежедневната суета на вечерта.
В навечерието на Коледа и в унисон с червения цвят на празника реших да напиша няколко реда за моя любим английски клуб, Ливърпул. Повод за това стана и поредния мач, който имах удоволствието да наблюдавам на традиционна сбирка на българския фенклуб като този път бях с мой колега и приятел и емоцията определено си струваше.
Радвам се, че тази година се присъединих към фенклуба и вече имам и членска карта с номер 200, нещо, което отдавна трябваше да направя. Председателят на клуба Славина ме спечели за каузата със своята непринуденост, отдаденост и вярност, а поканите за наблюдаване на мачовете заедно с останалите фенове в заведение в центъра на София ме направиха съпричастен с вълненията и емоциите от всеки мач.
Тази година желанието ми Ливърпул да дойде в България се сбъдна и отново имах удоволствието да гледам любимия ми клуб на живо на стадион "Васил Левски" този път срещу Лудогорец с друг запален фен. При предишните мачове с ЦСКА и Левски времето не беше така студено, но емоцията отново бе тук. Радвам се, че головете паднаха в близката до мен врата и че имах шанс отблизо да видя играчите, които подкрепям.
Зная, че сега Ливърпул не се намира във върхова форма и критиците и феновете на други отбори използват случая, за да го нападат постоянно, но за мен истинските фенове подкрепят отбора си и в добро и в лошо, когато печели, и когато губи. При всички положения страстта, традицията, историята и магията в червения клуб продължава да съществува и той е обречен да бъде жив, защото животът е част от името му, а птицата символ е готова да възкръсне във всеки един момент от пепелта.
Тази година за рождения си ден получих оригинална актуална фланелка на клуба с моята фамилия на гърба и с номер, годината, в която съм роден. За трети път получавам като подарък за рождения си ден фланелка на Ливърпул, но досега не съм имал щастието тя да бъде персонализирана и затова я нося на всеки мач на клуба, който гледам на живо или по телевизията.
При жребия за Лига Европа, на който ще играем с Бешикташ, си спомних за моето пътуване за мач в Истанбул през 2002, където на стадион "Али Сами Йен" гледах мача от Шампионската лига между Галатасарай и Ливърпул, завършил 1:1 с гол на Емил Хески за англичаните на близката до мен врата. Атмосферата тогава бе неописуема и стадионът беше врящ котел, който се тресеше при скачането на привържениците на турския клуб.
За жалост още не съм имал щастието да гледам Ливърпул на Анфийлд, а при моето посещение на стадиона успях да направя само тур и да разгледам музея и да напазарувам от клубния магазин. Надявам се тази моя мечта да се сбъдне, още повече, че от 8 декември стадионът ще бъде разширен за повече места и започналата реконструкция ще даде шанс на повече фенове на наблюдават клуба на живо в техния храм.
Макар и неосъзнато аз станах фен на Ливърпул през 1982 година, когато те гостуваха в София на ЦСКА, а дядо ми, който запали искрата за футбола в мен с неговия любим ЦСКА, тогава ми казваше, че в София идва най-великият английски клуб. И наистина 80-те години са едни от най-успешните за клуба от северна Англия и с дивидито, което си купих в Ливърпул, имам щастието да си припомням тези моменти и да подкрепям клуба и в добри и лоши времена, защото с него никога не ще бъда сам!
Не бях играл активно футбол повече от 10 години. Футболното дерби между офисите на фирмата от Пловдив и София ме върна обратно в играта като участник. Иначе през тези години съм наблюдавал, коментирал и писал за футбол доста, но чувството да си на терена е различно. Преди да разкажа за самата среща ще се върна назад във времето, за да си спомня за моите скромни изяви на зеления килим.
Не мога ясно да си спомня кой ме запали по футбола, но вероятно това е бил дядо ми, който беше отявлен цесекар и все ме караше да пускам радиото, за да видя какво са направили "червените". Някъде по това време те играха с Ливърпул и оттогава датира уважението и любовта и към английския тим, а след него и към италианския Рома. По това време помня, че братовчед ми играеше за Зенит (Ветрен дол) и за мен бе много интересно как той се готви да ходи на стадиона и винаги съм искал да го последвам. Това направих един път и бях впечатлен от истинската игра на живо. Скоро след това започнахме да играем по поляни в махалата с два камъка вместо врата и с много ентусиазъм. Помня, че съм играл и по лагери на поляни с наклон и забавата беше пълна. В училище играхме футбол на асфалт и железни врати, а доста от съучениците ми влизаха грубо, и веднъж ме контузиха доста сериозно. Това не ме отказа, а продължих да играя.
В немската гимназия в Пазарджик любовта ми към футбола разпали тогавашният ни учител по физическо Кирил Въгларов. Именно той е треньора, вкарал Хебър за първи път в "А" група. Играехме в салона и на асфалт навън, а мачове срещу други училища провеждахме и на истинско тревно игрище зад училището. Там беше и първия ми официален мач. Тогава Въгларов ми каза да играя отдясно като десен бек и да се включвам напред. Щях да изора тревата от радост. Тичах като конник без глава по цялото протежение на игрището с много желание и с топка в крака и дори асистирах за едно от попаденията на нашия тим. Не помня резултата, но помня, че победихме и аз бях много щастлив. Веднъж Въгларов ни заведе да гледаме и мач на Хебър и тогава ми се прииска да играя в този отбор, но както се сещате това не се случи :)
В университета освен тенис на корт бях записал и футбол и бях част от отбора на ГГФ (геолого географски факултет). Тренирахме и играхме на стадион "Академик" до зала Фестивална. Помня съблекалните, терена и чувството да играеш в официален мач. Това се случи на малко игрище на същия терен срещу колегите английска филология и аз записах едно полувреме на поста десен бек, но паднахме с огромен резултат и отпаднахме от борбата за призови места. Въпреки това бях щастлив, че бях част от един отбор. След това вече наблегнах на тениса и футбола ми остана само като страст и ходене на мачове като зрител.
Но нека се върна към мача преди седмица. Идеята за него се роди в кухнята на новия ни офис и момиче пое инициативата да го организира. Колегите от Пловдив резервираха терен до мебелната къща в Тракия, направиха си специални фланелки за мача и организираха агитка с плакати и песни. Тръгнахме от София с няколко коли и скромна агитка от колежки, но с много желание. В крайпътен ресторант обсъдихме тактиката и пристигнахме на уреченото място половин час по-рано и започнахме да разгряваме. Нашият треньор и колега Марин ни даваше напътствия и съвети. Тъй като домакините бяха с бели фланелки, ние трябваше да изберем друг цвят. Колега, играл в Левски ни даде стари екипи със син цвят и аз си избрах този с номер 17 и с логото на ВИС 2 на гърдите, за да всявам респект :).
За първи път обличах синя фланелка на Левски (все пак съм от ЦСКА), но го направих заради отбора. Друг мой колега, участвал в срещата и отбелязал два гола ми сподели, че той никога и при никакви обстоятелства не би облякъл екип на ЦСКА дори и пари да му давали. Аз го направих заради отбора и мисля, че така е редно. Колегите от Пловдив дойдоха минути преди срещата и почти без да загряват започнаха мача. Те отбелязаха и първия гол и имаха по-голямо самочувствие. Това, което нямаха обаче бяха резерви и треньор. Аз започнах мача отдясно в защита като първата ми проява бе доста комична. В средата на игрището, отнех една топка и тръгнах на скорост по фланга с топката като пред мен нямаше никой. Тогава се спънах и паднах сам и както се оказа след това яко съм си натъртил ребрата и ще ме болят поне месец-два. Ако сте гледали мача на Ливърпул с Манчестър Сини, Балотели падна по подобен начин, но по лявото крило. Все пак ние изравнихме резултата. Излязох от игра, а като влязох смених адаша на вратата и допуснах гол, малко преди да дам ръкавиците на някой друг.
Третата ми проява бе през втората част (играхме две полувремена по 30 минути). Тогава отнех една топка и опитах да подам на свободен колега напред, но ми пресякоха удара и направиха опасна контра, която завърши без гол. Адашът обаче спаси дузпа, а най-добрият ни играч на два пъти бе принуден да почива извън игрището за по 2 минути. Играта загрубя и прехвърчаха искри между някои колеги, а един дори се разсърди и напусна мача преди да е свършил и така остави отбора си от Пловдив с човек по-малко. Това наложи включването на съдията към тях (не че до тогава и той не свиреше в полза за своите колеги от Пловдив :)) Към края на мача домакините отпаднаха физически и ние се възползвахме и вкарахме голове. Хеттрик в мача направи колегата Тони, който се оказа, че е играл в Миньор (Перник) и Славия. Два вкара Георги, а последния шести гол бе мое дело след асистенция на Георги. Бях много щастлив, че вкарах и че победихме с 6:3. Един от нашите изпълнителни директори бе на вратата, когато вкарах, но прие с достойнство поражението и ме поздрави. Направихме си общи снимки и завършихме празника подобаващо вечерта в ресторант "Воденицата" и дискотека "Паша". А колегите от Пловдив чакат реванш в София, защото не очакваха, че ще загубят на своя терен. Аз пък се радвам, че отново се върнах в игра и с 4 прояви участвах активно в срещата. С песента по-долу поздравявам победителите в мача, а именно колегите от София :)
P.S. След моите изяви на терена получих покана от номинирания за футболист номер 1 на България Васил Лукаев да се присъединя към Шипка (Драгор). Все още обмислям предложението...
Вечерта не беше от добрите. Беше валяло, а на таблото стоеше крайният резултат от срещата: ЦСКА 1 Бешикташ 2. Подкрепата на публиката и хореографията бе на ниво. Играчите също доста се постараха, но имаше един голям проблем и той се казва: СТРАХ.
За жалост страхът управлява делата ни и проваля начинанията. В ЦСКА тази вечер имаше страх пред гола. Той се бе настанил удобно при Спас Делев и Маркиньос и не им позволи да вкарат. А положения имаха. Как може да се бориш, да преодоляваш трудности, играчи, да надбягаш и себе си дори, а сам срещу вратаря да те хване шубето и да се спънеш или вратата пред теб да се смали като Алиса в страната на чудесата?
Уникално е преживяването да си част от една публика, която е обединена в името на 4 букви, на един отбор, на една идея и на една мечта. Тя е готова да стои на стадиона и в студ, и в сняг, и в дъжд, и в пек, и пак да подкрепя любимците си. Не я спират високи цени на билети, не я спира лошо време или други оправдания, че го дават по телевизията.
Напоследък ходенето по европейските мачове на ЦСКА ми носи само разочарование от резултата, но не и от преживяването. Чакаш ги с нетърпение, защото именно в европейските мачове отборът на сърцето ти има шанс да победи всеки, стига само да си повярва. Вярно е, че на стадиона няма как да видиш повторение на гол, спорна засада или красиво отиграване, но може да видиш подкрепата и да чуеш гласът (или по точно ревът) на публиката. А това не е малко. Може да се почувстваш част от нещо голямо, дори и да си сам. А това е повече от някакви цифри.
ЦСКА е вън от Европа този сезон и дори природата започна да плаче след втория гол за Бешикташ. А привържениците вече мислеха за следващия сезон в Европа. С нови надежди и нови мечти. А мечтите са красиви и безплатни...
Отдавна не ми се беше случвало всичките ми любими отбори да победят в своите мачове през уикенда, а фактът, че три от тях го сториха в дерби мачове направи моето щастие още по-голямо.
Какво се случва в пета дивизия?
За съжаление един от отборите ми, а именно ФК Зенит (Ветрен дол) не развива дейност през този сезон, но на стадиона мачовете си играе АФК Кале 09 (Нова махала) и снимката, която виждате по-горе е от този мач, който се явява и последен за тази година. Въпреки, че отборът е от баташко село в Родопите в него играят и 4 момчета от Ветрен дол. Едно от тях влезе в игра, за да помогне на съотборниците си, които изоставаха в резултата въпреки, че беше със сериозна контузия на глезена. На снимката докторът оказва помощ на друг играч с контузия. Започвайки именно от най-ниското ниво (пета дивизия или "Б" ОФГ Юг Пазарджик) може да видим, че най-важното е радостта от играта и чувството за съпричастност и как обикновени момчета са готови да стиснат зъби и да играят въпреки всичко за тима, макар и той да не е родния. Реших да пусна това като начало въпреки, че е от миналия уикенд, но от този мач започна всичко. Той завърши 2:2, но беше интересен и динамичен и много коректен. Понякога трябва да се вгледаш в долните дивизии, за да видиш красотата и радостта от тази прекрасна игра.
Зенит живее в Русия
За разлика от българския си съименник отборът от Санкт Петербург се доближава все по-близо до титла в руското първенство под ръководството на бившия треньор на Рома Лучано Спалети. В неделя Зенит победи като гост с 2:5 Сибир в 27 кръг, а днес падна у дома от ЦСКА (Москва) с 1:3. Остават само още три кръга и Зенит може да триумфира като шампион. Сега той е на 6 точки пред ЦСКА и му трябва само една победа до края. Почти съм сигурен, че ще успее да я постигне и ще ме зарадва още повече.
Хебър би отбора на Бойко Борисов
В предпоследен домакински мач на стадион "Георги Бенковски" в Пазарджик Хебър постигна престижна победа над досегашния лидер в Югозападна "В" група и тим на премиера Витоша (Бистрица) с 1:0. Голмайстор от пряк свободен удар бе роденият на моята дата Борис Благоев - Фиго в 42 минута, което бе негов 6 гол за Хебър. Въпреки оправданията на гостите в Меридиан мач, че 5 ключови играча на Витоша са били с Бойко Борисов на демонстративен мач в Италия, това не обезценява победата на пазарджиклии, която идва въпреки финансовите и организационни проблеми в клуба и отново показва, че радостта от играта е по-велико от всичко и това, че играчите 6 месеца не са взимали пари, прави победата още по-сладка.
Янчев и Маркиньос превзеха Виена, а Делев би родния си клуб
Когато споделих пред приятели и роднини, че ЦСКА ще бие Рапид във Виена, всички ме сметнаха за прекален оптимист, но след мача всеки един от тях ми се обади да ме поздрави. Радостта от играта се върна и в ЦСКА и обедини тима, който постигна важна победа в Европа и рутинна в България. Няма да се спирам подробно на мачовете, защото за тях е изписано доста, но двете победи ме направиха щастлив и си мисля, че Милен Радуканов направи от разбитата команда един боеспособен тим. Надявам се на победа и в неделя и срещу Бешикташ.
Торес се завърна, Джерард с хеттрик
В европейския мач на Ливърпул Наполи водеше на Анфилд през първата част и почти всички бяха отписали "червените", но тогава в игра се появи капитанът Стивън Джерард и отново записа златна страница в историята на своя тим с хеттрик и победа над италианците. В неделя срещу Челси героят бе Торес, който вече възвръща формата си и вкара два страхотни гола в дербито и показа, че никой не бива да отписва Ливърпул дори, когато той започне зле сезона и се озове сред изпадащите. Едва ли ще има шанс за титла, но класиране в зоната на Шампионската лига вече не е мираж. Днес отново Торес бележи хубав гол срещу Уигън, но за жалост Джерард пропусна да вкара втори и така мачът завърши наравно 1:1, но мърсисайдци отново са в играта и показват, че тя им носи радост.
Вълците биха орлите с две дузпи, а Фиорентина с 3:2
Няма нищо по-сладко от победа в градското дерби на вечния град Рим и Рома както Ливърпул победи с два чисти гола вечния враг Лацио. Колкото и да оспорват двете дузпи победата си е победа и Рома, която подобно на Ливърпул се бе озовала сред изпадащите, сега е в страхотна серия и вече е в средата на таблицата. Рома отново побеждава, а последното доказателство е днешната победа с 3:2 над Фиорентина и красивите попадения. Радостта от играта се върна в римския лагер и те не са отбора, който гледах на Алианц Арена в Мюнхен в мач от Шампионската лига, а шансовете им за класиране напред в същия турнир също не са за пренебрегване. Форца, Рома!
Истинският Реал
Друго дерби в неделя, което не успях да гледам заради монопола на Булсатком, също завърши с победа на любимия ми отбор. Реал (Мадрид) победи градския съперник с 2:0 и се затвърди на първата позиция. Явно не е случайно, че Реал, Рома и Ливърпул биха в дербитата с по 2:0. Гледах кратък репортаж в спортните сайтове и ми харесва как играят "белите" от Мадрид. Днес те също са във вихъра си побеждавайки с 5:1 Мурсия за Купата на краля пред 75 000 зрители на Сантяго Бернабеу и за първи път от три години насам преодоля 1/16 финалите. Тази година моите очаквания са за поне два трофея за любимия тим,а истинското лице на Реал ми харесва заради това, че играят с настроение и усмивка. А това е по-важно от всичко.
Радостта от играта футбол се върна при моите отбори, а и при мен да ги наблюдавам като истински фен, който е с тях и в добри и лоши времена и не се отказва от своите клубни пристрастия каквото и да става.
Разочарованието от моите любими футболни отбори стигна своя връх този уикенд, когато два от тях се озоваха в зоната на изпадащите и реших да драсна няколко реда по случая в понеделник вечер.
Хебър - гост на стадион "Бенковски" в Пазарджик
Ще започна с Хебър, защото гледах мача на стадиона в неделя. За първи път бях свидетел на "Бенковски" Хебър да се чувства като гост и това не бе от мястото на скамейките, а от публиката. За първи път бях свидетел на такова мощно освиркване на момчетата, като излизаха за второто полувреме и скандирания "Локо", които заглушаваха всичко. Далеч съм от мисълта, че Хебър играе на ниво последните години, за да докара феновете отново на стадиона, но все пак колкото и лошо да играе тима, колкото и да е унижаван на терена (1:6 от Пирин 2001) все пак публиката е стояла зад отбора, макар и да е наброявала не повече от 100-200 души. Започнах да се питам кое е важното за един отбор и какво го определя като клуб и стигнах до извода, че в Хебър доста неща липсват. Ето кои са те: - липса на ДЮШ и политика при подрастващите: ако не беше задължително да има три формации заради участието си в трета дивизия, Хебър спокойно можеше да се лиши от този товар. Сега често мачовете приключват по-рано, защото идват само по 7 души и един се контузва, а вече на всички е ясно, че в Пазарджик не може да има повече от една школа като капацитет за деца, треньори и организация и в момента тя е тази на Бенковски (Пазарджик). Наскоро приключи участието и на ФК Пазарджик, а преди опит имаше и с ФК Ювел, но се видя, че на ентусиазъм и с малко пари не става. Всичко приключва до 2-3 години. -липса на адекватно ръководство и организация: за да функционира правилно един клуб, трябва да има президент, спортно-технически директор, финансов директор (счетоводител), адвокат, скаут или селекционер, старши - треньор, помощник треньор, домакин и капитан. Принципът в Хебър е всичко в едно. Спас Гигов е играч, старши и помощник - треньор, капитан, треньор в ДЮШ и организатор. Е не може да бъде това правилната формула. Колкото и да е добър един човек, не може да съчетава безброй длъжности и отговорности и да ги изпълнява качествено. Това се видя и в мача с Локомотив. Мястото на старши -треньора е на скамейката, където да може да гледа какво се случва на терена и да реагира с наставления, промяна на тактика, схема на игра и да прави точни смени в точното време. Това липсваше на Хебър и затова понякога играта на отбора е доста хаотична. Вижда се и напрежението между играчите. -липса на цели: ако целта е само оставане в групата, то този отбор ще си крета вечно в трета дивизия, като го прави вече няколко поредни сезона и за хората няма значение срещу кого играе и как, само и само да остане и да не допуска срама за втори път да играе в четвърта дивизия. -липса на колектив: тази година поради ред причини доста стойностни играчи си тръгнаха и колективът, който беше изграден в края на миналия сезон, вече го няма. Има единици добри футболисти, но няма колектив. За мен Спас Гигов и Борис Благоев милеят най-много и дават всичко от себе си, а за другите остава това да са им възможностите или пък да ги потиска безпаричието и липсата на перспектива, но и в двата случаи губи отбора. -липса на нова история: не може вечно да се лежи на стари лаври и да си мислим, че Хебър ще си остане само с трите участия в "А" група и полуфиналите за купата. Младите привърженици помнят само последното участие на тима в "А" група, а доста от противниците дори не го признават, въпреки че по всички статистики то е факт ако тръгнем да не признаваме участия заради обединения на отбори, то ще останат съвсем малко тези, които са участвали повече от няколко сезона в елита. -липса на емблема: макар клубът да има регистрирана и патентована емблема, тя е обезценена, защото не може да се наричаш професионален футболен клуб, а да се държиш по-зле и от аматьорите в пета дивизия. Да не говорим, че емблемата често липсва на екипите на някои играчи и само Фиго я целува при гол. -безхаберие: за последните 6-7 години, в които следя по-отблизо Хебър спокойно мога да кажа, че от близо 80 хиляден град, едва на 200 души им пука за този отбор. Това са главно ветерени, юноши на клуба и неколцина останали фенове, които подкрепят тима и в тези лоши времена. Не са повече хората, които си търсят сувенири (шалове, фланелки, чаши, програмки) и са готови да платят повече от 1 лев за нещо с марката Хебър, да не говорим за билети за мачовете. Не са повече регистрираните фенове във форума на сайта, не са повече и зрителите на почти всеки домакински мач и с времето намаляват все повече. Мисля с това да приключа, че доста се увлякох. В крайна сметка септеймврийци макар и с пазарджишки треньор и играчи победиха Хебър и натриха носа на феновете, защото това е първа победа за тях на този стадион за първенство.
ЦСКА - покажи ни таз игра!
За жалост този рефрен, който чуваме на стадиона, не се изпълнява от играчите на "червения" тим. В четвъртък ходих да ги гледам в европейския мач с Порто, защото винаги отборът е бил силен навън в Европа и представянето там често е по-важно от това за първенство. Въпреки всички проблеми и атаки, публиката беше на стадиона и подкрепи отбора. Там бях и аз с двама мои приятели, но и тримата не останахме доволни от показаното. Като цяло се видя, че Порто е преодолим отбор, а в редиците на ЦСКА имаше страх. Имаше и грешни пасове, невъзможност за спиране на топката, неточни удари и много брак. Не зная какви са били указанията на треньора, но това което видях никак не ми хареса. За мен в този мач играха на ниво само капитанът Тодор Янчев, вратарят Мболи и донякъде Спас Делев. Мишел Платини се чудя, дали въобще да го коментирам, като той е на светлинни години от именития си адаш и едва ли някога ще го стигне. При такива чисти създадени положения, да не може да вкараш и да си нападател,за мен е равно на престъпление. Шеридън тича много, но и той не може да направи нищо съществено. Оказа се, че отново няма кой да вкара, а без голове мачове не се печелят. Защитата също е трагична и не мога да се съглася с похвалите към Павел Виданов, който явно има повече самочувстие отколкото футболни умения. Аз поне забелязах конфликт между него и Спас Делев, когато те бяха на 2 метра един от друг и Виданов вместо да подаде на Делев по крилото, за да създаде атака, предпочете да бие в центъра, където нямаше никой и да даде топката на противника, а после да тича и да се бори да си я върне. За какво по дяволите е това. Сърдите момченца играят на дай си ми парцалките. Е как да стане тогава? Ако в отбора няма разбирателство и колектив, всичко е напразно и временно. Няма да се повтарям, а може само да кажа, че горното за Хебър важи в определена степен и за ЦСКА. Тази вечер те отново ме отчаяха като губеха с 0:2 от Локомотив (явно този уикенд е за отборите с това име) до 73 минута и добре, че беше Маркиньос да стигнем до равенство. След този мач ЦСКА е на 8 място с равен брой точки с деветия Черно море (Варна). Осъзнавате ли какво става. ЦСКА е осми! Какъв отбор, какви цели, какво бъдеще? Къде ни е стадиона? Къде ни е ДЮШ? Къде ни е емблемата? Дано поне вкараме някой гол в Европа на Рапид или Бешикташ, иначе срамът ще е още по-голям. Спирам и тук, че отново се ядосах.
Ливърпул - Лузърпул
Спомням си как гледах баражите за влизане във Висшата лига на Англия и четох коментари, че привържениците на Ливърпул се радват, че ще има още един отбор, на който името завършва на пул (езеро, басейн от английски). Едва ли след мача между двата отбора феновете на Ливърпул са споделяли същата радост. Както при Хебър и ЦСКА стадион "Анфилд" вече не означава непревземаема крепост, а всеки новак може да дойде и да си тръгне с трите точки. Още по-зле е мястото, което заема в момента отбора. А то е 18 от 20 отбора и само 6 спечелени точки! Срам. По-лош старт тимът не е имал от 57 години, а вече славният клуб, който не е печелил титлата в Англия от 20 години, стана обект на подигравки и всички спокойно могат да го прекръстят на Лузърпул. Въпреки всичко аз не се отказвам от клуба и се надявам, че поне той ще направи нещо в Европа, щом падна и за купата от Нортъм. Надеждата умира последна...
Благодаря ти Рома!
Тифозите на столичния тим всъщнос вече няма за какво да благодарят на своя тим, който се свлече на 19 място от 20 отбора и има едва 5 точки след загубата от Наполи с 2:0. Имах удоволствието или по-скоро неудоволствието да гледам любимия си тим на Алианц Арена в Мюнхен, но там те играха за 0:0 и създадоха само едно чисто голово положение. Така няма да стане. От втори миналия сезон сега 19 и заплашени от изпадане. Все по-трудно ще става на нас, феновете на "вълците" да пеем в химна, в който благодарим на отбора. Явно нещата се сбъркани. Или треньорът не става, или играчите, но това не може да продължава повече така. Аз се надявах на нова титла този сезон, но по всичко изглежда, че тя ще си остане мираж. Все още има шанс да се продължи в Шампионската лига, но не виждам как с тази игра може да се стигне до финалите. Мисля, че е нужна тотална подмяна на играчи, за да се промени нещо. Може да съм краен, но явно това е пътя. Дано поне при Рома заложат на някои юноши, каквито са Де Роси и Тоти и нещо да се промени. Иначе ситуацията е сложна.
Другите отбори
На фона на всички тези неуспехи на любимите ми отбори светъл лъч все пак има при Реал (Мадрид), които бият 6:1 в последния си мач и имат реални шансове за титлата тази година. Другият отбор, който скоро може да ме радва е Зенит (Санкт Петербург), който е на крачка от нова титла в Русия с бившия треньор на Рома Лучано Спалети. За българския Зенит няма да говоря, защото тази година той въбще не участва в първенството.
Накрая ще засегна и националния тим, който претърпя голям срам като загуби от Черна гора, а сега ще видим какви ще ги свърши Лотар Матеус, който се появява много често в песента, която предварително бях избрал за този пост. Тя всъщност е писана през 1993 и се явява тогава като химн на немския тим за световното в САЩ през 1994. Има кадри и от мачове с България и на немски отбори, а Скорпионс дойдоха за първи път в България именно тогава и това беше моят първи голям рокконцерт на стадион "Васил Левски", а в събота ще ги гледам на стадион "Академик" до БАН, където ще бъде последният им концерт в България в рамките на последното им турне. Призивът на песента е ясен: No pain, no gain! Без болка, няма победа! Дано това го разберат всички от любимите ми отбори и да се стегнат и поне с игра да ме зарадват.
Започнах да пиша този пост още нощта след финала, но където и да търсех не успявах да намеря снимката, която да сложа за него, а именно на шпалира, който холандците направиха, за да приветстват новия световен шампион. Освен това исках да прочета каво ще напишат медиите за него и след това да изкажа и своето мнение.
Всеки футболен фен очаква финала и винаги с него са свързани най-големи очаквания и всеки иска да гледа страхотен футбол и много голове. Това световно първенство нещата бяха различни. Доста различни. Много прогнози не се сбъднаха. Много отбори се провалиха. Много играчи не показаха това, на което са способни. Още преди да започне турнира, бях дал като прогноза финал Испания - Англия и казах, че Испания ще спечели. Е поне едно нещо познах. Мой приятел ми каза, защо въобще слагаш Англия като те се дънят традиционно. Надявах се, че с Капело ще е различно. Да, ама не.
Но да се върнем на финала. Големите очаквания и надеждите за добра игра на новия световен шампион не се оправдаха напълно. 45 нарушения, 14 картона, от които един червен и само един гол в продълженията, до които се стига за шести път на мондиал. Това не е финала, който всички очакваха. Мачът за трето и четвърто място повече прилягаше на финал: 5 гола, греда в последната секунда, красиви голове и обрати и много красив футбол. Германия и Уругвай обаче играха красиво и без напрежение, а на финала беше друго.
Видях много дефанзивен футбол и страшно много нарушения, като каратиският удар на Де Йонг бе апотеоза на всичко. Съдията трябваше да даде червен картон на октопода Пуйол, който подобно на известния си оракул също прекрати кариерата си след световното, но Холандия имаше два уникални шанса за гол и ги пропусна, а Иниеста вкара в 116 минута и веднага го прекръстиха на Свети Андреас ( не зная дали има такъв светец в Испания).
За мен беше огромна грешка Фернандо Торес да остави Ливърпул във важните мачове, за да се оперира и да е готов за Световното. И като беше готов какво стана? Беше бледа сянка на себе си и никой няма да го запомни с нещо уникално. Не вкара нито един гол, а във финала получи и разтежение, което може да му коства още месеци възстановяване. Но така е като пренебрегваш Ливърпул...
Аз лично очаквах този финал да е двубой за голмайсторския приз между Давид Виля и Уесли Снайдер, но това не се случи и след края на първенството имаше 4 играча с 5 гола в актива си. Все пак наградата взе Томас Мюлер, който има и три асистенции, а също така бе награден за най-добър млад играч и заедно с третото място на Германия отстрами положението за немците.
Все пак за най-добър играч бе избран друг голмайстор Диего Форлан, който напълно заслужено постигна почти всички тази година и с клубния си и с националния си отбор. Наградата за най-добър вратар отиде при моя любимец Икер Касияс, който не успя да сдържи емоциите си и заплака след гола, а след мача целуна жена си, докато тя се опитваше да му вземе интервю.
Не беше коректно БНТ да ни лишава от награждаването на Холандия и Испания, а да гледаме многократно какви ги върши фурията слончето Нели, а също така и да почне по-късно второто полувреме, но както и да е. За първи път гледах финал на Световно вкъщи с жена ми, но емоциите бяха същите.
Най-хубавото нещо на финала бе шпалира. За мен това е уникално признание и голямо джентълменство и заслужава похвала. Въпреки разочарованието от загубата, въпреки несъгласието с отсъжданията на Паяжината (и така може да се преведе фамилното име на полицая от Родъръм), те имаха честта да направят шпалир ( на английски думата е guard of Honour) на испанците, а съотборниците в Ливърпул Пепе Рейна от победителите и Дирк Каут (или Кайт) и Маркус Бабел се прегърнаха, с което показаха, че съперничеството свършва с последния съдийски сигнал и те отново са приятели и съотборници.
Не мога да разбера обаче защо няма снимки на този достоен акт. 4 дни търсих сред хиляди снимки и явно никой не е снимал точно това, а може и аз да не съм го открил. Представете си само как след години Левски прави шпалир на ЦСКА, за да го поздрави със спечелването на титла след последния мач помежду им :)
Представихте ли си го?
А сега си представете Африка и отминалото 19 СП и кажете с какво сте го запомнили:
- с новия осми световен шампион Испания - с липсата на България - с малката резултатност - с разочарованието от звездите Меси, Рууни, Торес и други - с октопода Паул - с песента на Шакира
Скоро прочетох някъде, че мъжете измервали живота си със световните първенства и събитията, които им са се случвали тогава. Това провокира и мен да потърся значими случки и събития, които са минали досега и съвпадат със мачовете за Световния трофей. Въпреки, че съм роден през 1977 година, не помня нищо за световните през 78 в Аржентина и през 82 в Испания, въпреки че логото на последното е запечатано като образ в главата ми. Продължавам с мондиалите, които помня съвсем ясно:
Мексико 86
Бил съм на 9 години ученик, но помня че по радиото пускаха една песен на братя Аргирови за това световно (тогава осъзнах, че това трябва да е важно събитие, щом пишат песен за него:)Помня ясно, че и България участваше. Важно е и участието все пак. Марадона бе името, което запомних, а Мексико бе страната, за която прочетох повече в книги от библиотиката (тогава нямаше Интернет). Повече за нашето участие прочетох от книгата на Иван Вуцов миналата година.Ето и песента, ако не сте я чували:
Италия 90
На 13 години вече вдявах нещо от играта и помня, че гледах всички мачове по телевизията, а мой любимец бе Марко ван Бастен и много съжалявах по-късно, че слезе от футболната сцена толкова рано, защото той бе много техничен и интелигентен играч. Отново една уникална песен, която е мой личен фаворит за най-добра песен, написана за мондиал. И сега настръхвам като я чуя:
САЩ 94
Каквото и да се напише за това първенство и за най-големия български успех във футбола ще е малко. За жалост точно тогава аз бях на друга вълна. Бях с дълга коса на 17 в пубертета в немската гимназия. Гледах мача с Нигерия при един съсед в Пазарджик и се отчаях за нашите онази вечер и реших да не гледам нито един мач до края каквото и да стане. След това отидох за първи път на July morning във Варвара на морето на автостоп, докато нашите са си изкарали акъла къде съм изчезнал без да се обадя. Точно на 1 юли на едно радио на брега на морето някои от хипарите слушаха мача с Аржентина и се шегуваха, че слънцето ще изгрее с българския флаг или с резултата от мача, но мен ме вълнуваха други неща тогава и не съм се насладил на момента по-най-добрия начин, а едва по-късно осъзнах какво се е случило гледайки пълен стадион да посреща героите и гледайки записите от мачовете. Все пак другото преживяване също бе много силно и запомнящо се, но кой ходи на Джулая като има световно?
Франция 98
Вече като студент на 21 като в песента на Cranberies и започвайки все по-сериозно да се увличам от футбола проследих цялото първенство и гледах всички мачове. Моят съквартирант купуваше вестник 7 дни спорт, а аз Меридиан мач и следяхме, всичко, което се случва, а най-вече мачовете от световното. Приятелката ми тогава беше за Италия заради екипите на отбора, които прилепвали на телата им и заради красивите италианци :) Тогава бях и на третата си работа и бях в Бургас, когато гледах финала в едно кафе до жп гарата с много хора и емоции. Франция спечели във Франция. Нагласена работа :)
Япония и Южна Корея 2002
Бях на 25 в казармата в Щръклево, Русенско по това време и тормозът над висшистите бе голям, защото служехме само 6 месеца. Все пак пощальонът беше мой човек и освен писмата ми носеше и спортен вестник веднъж в седмицата. Гледахме някои от мачовете в зависимост от благоразположението на ефрейторите, но често те използваха повода, за да се изгаврят с футболните запалянковци. Връх на всичко това бе лишаването на цялата рота от възможността да гледа финала като в същото време трябваше с голи ръце да скубем тревата на стадиона, за да стане 2 см. висока. Ефрейторите в това време си гледаха мача на спокойствие, пиейки бира в барчето и ухажвайки единствената жена в поделението. Така и не съм го гледал този финал, а за по-голямо наказание от това не бих се сетил и ако не беше реалност, нямаше да повярвам, че е възможна такава гавра. Все пак това беше първенството на Роналдо.
Германия 2006
Този път световното съвпадна с моята сватба и сватбеното пътешествие до Палма де Майорка, организирано от АСТРАЛ холидейз. На самата сватба имаше някои хора, които хвърляха поглед към мача на телевизора без звук, но като цяло повечето се отдадоха на танците и празничното настроение. Меденият месец, или по точно медената седмица бе в Палма де Майорка и там също светът бе футбол. Още повече, че повечето туристи бяха немци. Мачовете гледахме по испанската телевизия La Sexta, която ме изуми с невероятните коментатори, които горяха в играта и можеха да превърнат и най-скучния мач в събитие. Много се радвах на тяхната емоция и хващах някой от думите им с моя лош испански. По хотелите от балконите висяха различни знамена на участници в първенството, а на басейните и на плажа също преобладаваха футболните национални аксесоари. Едно много различно световно, което ще запомня и с отразяването в испанските вестници. Първенството на Зидан и Матараци :)
ЮАР 2010
За първи път в Африка, за първи път с 32 отбора. Всичко започва утре. Какво ли ни очаква през следващите първенства под името на играта футбол?
Искам да благодаря на всички играчи на ЦСКА и на рожденика Любослав Пенев за снощния мач. ЦСКА отново показа кой отбор е номер 1 в Европа. Независимо от играчи, треньори, ръководство отборът на ЦСКА винаги ще бъде незименно на първото място в европейските мачове. Публиката на ЦСКА винаги е била номер едно, показа го и на стадиона в Русия.
Отдавна не бях гледал толкова добър български футбол. В предишният двубой бях прогнозирал, че Спас Делев ще вкара гол и за малко до позная, но вчера вече той го направи и то какъв гол. Гледал съм го в мачове срещу Хебър и още тогава личеше, че той разполага с голям талант и с голов нюх. Желая му още повече мачове и голове.
Целият отбор се представи на ниво в Москва. Надигра и запуши устите на динамовци в мач със само един жълт картон. Невероятно, нали. Едва ли някой е вярвал при гола на Кержаков, че ще има обрат, но момчетата с червени фланелки показаха, че не само са вярвали, а и са били убедени в победата.
Последните минути Динамо беше смачкан и надигран, а ЦСКА можеше да вкара още голове. Моята дъщеря за първи път се радва на головете, а зная, че и ако дядо ми беше жив, щеше да се гордее с този отбор. Отново едно голяма благодаря и за всички останали, които още не са разбрали, да повторя: ЦСКА е номер 1!
Сигурно ви е направило впечатление, че доста от имената на футболните клубове си носят като опашка година, като има три варинта за нейния произход. Това може да е годината на основаване на клуба (или поне предполагаемата или удобната за клуба) или годината, в която е основан нов клуб и за да се разграничи от стария и най-вече от неговите задължения се слага настоящата година и всичко започва на чисто. Другата причина би могла да бъде, че има друг отбор със същото име и за де се различават се слага една година и готово. Ето и примерите за клубове с години в регистрациите си през този сезон (2008/2009)в трите нива на нашия футбол:
За мен това е доста глупаво и не бива да се прави, защото като се сгреши годината и става пълна каша. Така беше и с Хебър. През третия сезон в "А" - група отборът носеше името ПФК Хебър АД -1920 АД, защото тогавашните ръководители са открили първата регистрация на клуба Ботев в БНСФ от тази година. Преди това през 80-те години в справочниците за Хебър се пишеше 1919 - годината на основаване на спортен клуб Левски в града. През 70-те пък срещаме друга цифра - 1921 (тогава е основан друг спортен клуб с името Бенковски). При справка от три независими източника, включително и клубното списание, се оказа, че годината на освоваване на спортен клуб Ботев (Пазарджик) е 1918. Тя присъства и на настоящата емблема на клуба. Според мен там им е мястото на годините. Те трябва да стоят на емблемата, а не в регистрацията. Отделно смятам, че и това ПФК е доста лоша идея. Ливърпул е ФК, а Балкан (Ботевград) е ПФК. Има ли база за сравнение?
Вече втора вечер стоя до три часа заради избора на БТВ да предава едни и същи мачове, а моите любимци по нощите ги гледам, като вече знам резултата. Следях мача на Рома и Арсенал и се зарадвах като видях, че са отбелязали гол в 9-тата минута. Това ме накара да мисля, че ще спечелят мача. За жалост се стигна до дузпи и там вече съвсем се объркаха нещата. Въпреки пропуска на Едуардо вълците не се възползваха максимално, а на два пъти сгрешиха чрез Вучинич и Тонето и пратиха Арсенал на 1/4 финал. Много съжалявам за този развой. Съжалявам за Тоти, който се зарадва много като вкара своята дузпа. Неговата мечта беше да играе финал за Шампионска лига у дома на Олимпико в Рим. Е мечтите не винаги се сбъдват. Вратарят на Рома Дони съвсем разочарова при дузпите. Поне три от тях бяха негови грешки, а друг път е пазил тъй добре. Жалко, много жалко. Вече нито един италиански тим не продължава напред, а цели 4 английски ще се борят за трофея. Дано Ливърпул го вземе, че както стана ясно моето желание Рома-Ливърпул на финал вече няма как да се изпълни. Adio i Grazie Roma!
Не се случва често да гледам двубой между два мои любими отбора и решението кой да подкрепям е доста трудно. Тази вечер стоях до късно, за да гледам на пълен запис мача от Шампионската лига между Ливърпул и Реал (Мадрид), като в първия мач англичаните имаха един гол предимство. Не съм и предполагал, че ще в този ще разгром над Реал с 4-0. Няма да крия, че бях за Ливърпул, защото те имат 5 трофея, а Реал 9, и англичаните имат нужда да ги настигнат. Дано Ливърпул стигне финала и да вземе Купата. Мачът беше много интересен и динамичен с доста положения, а и двама страхотни вратари не позволиха на резултата да набъбне. И двамата са национални вратари на Испания, а в този мач резервният вратар победи титуляра. Дузпа за Ливърпул нямаше, но пък и отмененият гол на Реал беше съмнителен. В мач номер 100 за Джерард той вкара два гола и игра страхотно като истински капитан. Интересен бе факта, че и двамата треньори са испанци, а от играчите повече испанци има в състава на Ливърпул. Чакам с нетърпение жребия утре и се надявам на финал пак с два мои любими отбора в Рим: Рома - Ливърпул.
