Горопеци

Тази събота присъствах на представянето на една книга. Авторът много държеше да съм там. Чудех се какво е да издадеш първата си книга на 77 години. Има някаква символика в цифрите. Аз съм роден през 77-ма. Като посвещение на моя екземпляр Никола Попов написа: "В твое лице виждам следващия автор на горопеците". Какво е накарало този човек да ме цени толкова, че да изчака да пристигна за представянето (все пак събота беше работен ден), и да кара около 100 души да ме чакат, за да започнат. Книгата си заслужава. Личи си, че е писана от ерудиран човек, който уважава природата и хората и родното си място (Ветрен дол). Той живее съвсем близо до гората. Къщата му е на-най високото място в селото до река Връщика в лоното на Родопите над всякакви проблеми и терзания, но явно доста от тях са стаени в душата му. Много любопитен факт е, че дядо му е оцелял в баташкото клане, като майка му го е скрила в престилката си. Какво ли бихме загубили, ако не се бяха наредили така нещата. Може би тази книга нямаше да я има. Баща ми често ми е казвал, че горопек е място, където няма една сенчица и слъцето припича и жури и няма къде да се скриеш. Този израз той използва за полските села, които са далеч от планина и река и както учих в университета нямат голям туристически потенциал и пейзажна разнообразност. Авторът обаче използва тази метафора за място в гората, където е най-вероятно да започнат пожарите, защото е открито, изложено на слънце, дъжд и всякакви катаклизми и там отново няма как да се скриеш. За него ветрендолци и самия той са "горопеци" - хора, които не бягат от проблемите и не търсят лесния начин.
Представянето на книгата продължи два часа. Изказаха се Филип Серафимов, Продрум Димов и кой ли още не, но за мене най-ценно бе вълнението на този човек, който представя книгата си и оголва душата си за читателите. Аз си мисля, че този начин е правилния, защото само ако се разкриеш изцяло, може да се скриеш...
Книгата прочетох на един дъх, а изказването ми на самото представяне не бе на ниво. Исках да кажа повече неща, но рискът е голям като импровизираш, а не четеш предварително написани неща, но пък така е по-истинско. Вечерта не успях да спя и да разсъждавам за различни неща, които постави книгата и държанието на бай Кольо, както всички го наричаха. Дано и на представянето на моята първа книга да дойдат толкова хора и да успея да стигна до тях само с думите черно на бяло...

Кени Джи две седмици по-късно...

Почти щях да пропусна този концерт и вероятно щях да съжалявам, защото за мен това бе много истинско изживяване. Преди години, когато той нашумя на сцената, редовно си пусках негови касети преди заспиване и си представях различни картини, образи и сюжети. Най-много ме впечатли музиката му към филма "Да умреш млад". Мога да кажа, че за мен това е неговото върхово постижение. Концертът му на 1 май в зала 1 в НДК ме изненада съвсем. За компания взех баща ми, който като млад е свирил на саксофон и щеше да оцени музиката. Съжалих, че не го взех, когато ходих сам на Дейвид Санборн, а Ян Гарбарек не съм сигурен, дали щеше да му хареса. София бе почти празна заради многото празници и залата също не беше пълна. Беше интересно за мен, че в оркестрината, където билетите струваха 80 лева и нямаше места по касите, лявата половина бе празна. Явно доста хора са променили плановете си и не са успели да дойдат или са били раздадени като покани. Моят билет го купих от Ориндж и бе просто принтиран. Заведе ме чак на втори балкон, но се бях подготвил с мощен бинокъл. Местата бяха фронтално срещу сцената и се виждаше идеално. Кени започна първата песен с разходка сред хората, а чак след това се качи на сцената. Говори около 3 минути на български. Това е нещо, което ценя, защото при всичките ми концерти на над 30 любими изпълнители в България бях чувал само две-три думи от тях. Зная, че сигурно му диктуваха в слушалката, но въпреки всичко жестът си заслужаваше. Цялото шоу продължи цели два часа, като Кени се качи и на нашия балкон и свири на сантиметри от нас. Баща ми остана много доволен, а това направи и мен щастлив. Въпреки, че нямаше много импровизации, всичко беше стилно и много професионално изсвирено и поднесено с чувство за хумор. Всеки от музикантите в групата бе представен отлично и не е изненада за мен, че те свирят заедно вече повече от 20 години. Песните от новия му албум, който е доста латино ми допаднаха, а дуетът с Луис Армстронг беше върха на вечерта. Подари саксофон на приятна двойка от залата, която си беше купила два диска с негови песни и участва в томболата. Посвири им една песен, и им го подари с автограф. Така прави на всеки концерт, а този бе заснет специално, защото той е за първи път в България. Въпреки, че свири предимно на сопрано, Кени използва и алт и това най-вече се хареса на баща ми. Нека ви разкажа за него и неговия саксофон. Когато бил млад баща ми мечтаел да свири на саксофон. Родителите му не разполагали със средства да му купят, но той не се отказал от мечтата си и спестявал, работил допълнително и в крайна сметка се сдобил със сакс. Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. Не помня, кой го беше казал, но е вярно. Така беше и с този концерт. След края му получих автограф от Кени на разпечатката от билета. Страхотното ми усещане не се развали от един стар дърдорко, който седеше зад мен и коментираше, а в замяна на безплатния билет написа тази статия, която според мен е един лош поглед към един хубав концерт. Една хубава вечер и спомена за нея две седмици по късно.

Една хубава статия за концерта

Снимката е на Асен Тонев