В навечерието на Коледа и в унисон с червения цвят на празника реших да напиша няколко реда за моя любим английски клуб, Ливърпул. Повод за това стана и поредния мач, който имах удоволствието да наблюдавам на традиционна сбирка на българския фенклуб като този път бях с мой колега и приятел и емоцията определено си струваше.
Радвам се, че тази година се присъединих към фенклуба и вече имам и членска карта с номер 200, нещо, което отдавна трябваше да направя. Председателят на клуба Славина ме спечели за каузата със своята непринуденост, отдаденост и вярност, а поканите за наблюдаване на мачовете заедно с останалите фенове в заведение в центъра на София ме направиха съпричастен с вълненията и емоциите от всеки мач.
Тази година желанието ми Ливърпул да дойде в България се сбъдна и отново имах удоволствието да гледам любимия ми клуб на живо на стадион "Васил Левски" този път срещу Лудогорец с друг запален фен. При предишните мачове с ЦСКА и Левски времето не беше така студено, но емоцията отново бе тук. Радвам се, че головете паднаха в близката до мен врата и че имах шанс отблизо да видя играчите, които подкрепям.
Зная, че сега Ливърпул не се намира във върхова форма и критиците и феновете на други отбори използват случая, за да го нападат постоянно, но за мен истинските фенове подкрепят отбора си и в добро и в лошо, когато печели, и когато губи. При всички положения страстта, традицията, историята и магията в червения клуб продължава да съществува и той е обречен да бъде жив, защото животът е част от името му, а птицата символ е готова да възкръсне във всеки един момент от пепелта.
Тази година за рождения си ден получих оригинална актуална фланелка на клуба с моята фамилия на гърба и с номер, годината, в която съм роден. За трети път получавам като подарък за рождения си ден фланелка на Ливърпул, но досега не съм имал щастието тя да бъде персонализирана и затова я нося на всеки мач на клуба, който гледам на живо или по телевизията.
При жребия за Лига Европа, на който ще играем с Бешикташ, си спомних за моето пътуване за мач в Истанбул през 2002, където на стадион "Али Сами Йен" гледах мача от Шампионската лига между Галатасарай и Ливърпул, завършил 1:1 с гол на Емил Хески за англичаните на близката до мен врата. Атмосферата тогава бе неописуема и стадионът беше врящ котел, който се тресеше при скачането на привържениците на турския клуб.
За жалост още не съм имал щастието да гледам Ливърпул на Анфийлд, а при моето посещение на стадиона успях да направя само тур и да разгледам музея и да напазарувам от клубния магазин. Надявам се тази моя мечта да се сбъдне, още повече, че от 8 декември стадионът ще бъде разширен за повече места и започналата реконструкция ще даде шанс на повече фенове на наблюдават клуба на живо в техния храм.
Макар и неосъзнато аз станах фен на Ливърпул през 1982 година, когато те гостуваха в София на ЦСКА, а дядо ми, който запали искрата за футбола в мен с неговия любим ЦСКА, тогава ми казваше, че в София идва най-великият английски клуб. И наистина 80-те години са едни от най-успешните за клуба от северна Англия и с дивидито, което си купих в Ливърпул, имам щастието да си припомням тези моменти и да подкрепям клуба и в добри и лоши времена, защото с него никога не ще бъда сам!
