Смяна на лични документи

Най-интересната част от подмяната на личните документи е сравнение на снимките :) На тази тук съм снимам през 2000 година и съм с перчем и слабо лице. През последните 5 години всеки, който гледаше личната ми карта и шофьорската книжка, се чудеше, дали това действително съм аз. Ами аз съм, а 10 години е период от време, в което физиономията на човек се променя (явно затова са решили да сменят документите в такъв срок).

След одисеята на сестра ми, която смени личните си документи в началото на кампанията и въпреки вида на поръчката (бърза), ги получи по-късно заради сривове в системата, аз бях скептично настроен, когато вчера отидох в полицията на Пазарджик да си подам документи за смяна. Валеше дъжд,което разваля и прически и мокри и ризи за новата снимка, а отгоре на всичко и площадът бе в ремонт и трябваше да се обикаля.

Още като влязох, видях лутащи се хора, които се чудят на коя опашка да застанат. На бял лист видях реда за подаване, а именно: 1. Разпечатване на заявление; 2. Плащане на такси; 3. Подаване на документи. Имах късмет и на гише 4 нямаше никой. Поискаха ми личната карта и паспорта и ми принтнаха едно заявление със снимката от паспорта (все пак тя е по-актуална). Подписах и декларация на самото гише, че са ми дали заявлението. Самото заявление попълних за 5 минути, а на стената имаше и образец, който за жалост никой не гледа. Попълването бе най-вече за данните на родителите ми и на жена ми, с която съм нямал нищо общо при подаването на предишните ми лични документи. Другите неща трябва само да оградиш или зачеркнеш "вярно" и "невярно" и да се подпишеш. Друг е въпроса, че и данните за родителите ми ги имат и при тях можеше да бъде вярно или невярно, но както и да е. Обадих се на жена ми да ми продиктува ЕГН-то си (на родителите искат само рождена дата), написах вярно на всички места освен на едно (изписването на името ми на латиница).

Още при първата смяна исках на латиница имената ми да се изписват с "х" вместо с "ks", но тогава нещо се заплеснах и не писах това свое си желание. Баща ми например бе по-съобразителен и си ги направи така. Сега като имах възможност написах, че старото е невярно и отдолу изписах как точно искам да ми бъдат изписани трите имена на латиница. На гишето при подаването ме питаха, дали имам съдебно решение за това, а аз им отговорих, че не си сменям името на кирилица и според мен за това е направено по този начин заявлението. Съгласиха се с уговорката, че го запиша и на заявлението при КАТ за нова книжка, което и направих.

След плащането, за което чаках на най-голяма опашка поне 20 минути, бях трети на последното гише и оттам в кабинката за снимка, за подпис и снемане на отпечатъци. Чаровно момиче с очила ме предразположи и ме накара да седна на стола и да гледам в апарата, а тя ме снима. Самата снимка виждах на екран пред себе си, който те посреща с: "Добре дошли!". След това сложих последователно левия си и десния си показалец за биометрични данни и се подписах със специална писалка. Това бе всичко. Минах точно за 30 минути и то най-вече заради опашката на клона на банката. Точно след 30 дни ще имам нови лични документи, а накрая ти дават номерче за получаването им.

Оказа се обаче, че трябва да ходя и в КАТ за смяна на книжката, а за там бях чувал, че се чака по 4-5 часа. Редът там е друг. Първо се плаща в клона на банката (нямаше никой и платих за 2 минути), а после се разпечатва същото заявление на гише 1 и накрая всичко се подава на гише 2. За жалост улучих обедната им почивка от 12:00 до 13:00 часа и ходих да хапна в близкото OMV. След това се наредих на дългата опашка пред гише 1 и там разпечатаха същото заявление, което попълвах и в полицията, но вече с новата снимка, направена преди няколко часа. Защо всичко не се прави на едно място като заявлението е едно и също?
Ето защо. На това гише в друга система ти проверяват, дали нямаш неплатена глоба/акт/фиш и не можеш да си извадиш нова книжка докато не ги платиш. За щастие аз нямах такива, а се оказа че за 15 години имам само един акт за 20 лева заради неправилно престрояване :( Няма да мога да взема златен талон. За него трябва да не си извършил нито едно нарушение в рамките на 10 години.

В КАТ се попълват и две декларации. Едната е на момента, че си получил заявлението, а другата е, че носиш отговорност за информацията, която подаваш. На второ гише чаках повече, защото при всеки човек, дамата отиваше да намери неговия картон в картотеката и да го донесе при документите. Особено внимание отделят и на медицинското свидетелство, което е важна част от подаваните документи. Взимат ти стария талон и ти дават нов, който също е изписан на ръка (не разбирам защо трябва да е така). На един човек му бяха изпуснали последната цифра от ЕГН-то и той трябваше да се връща на опашката. Всички гишета в КАТ са направени ниско, за да се навеждаш,за да може да чуеш какво ти казват. Добре поне, че не се наложи да ме снимат втори път :) Тук подаването ми отне 1 час, но хора на опашката казаха, че дъждът е уплашил доста хора и затова съм минал толкова бързо. Представяте ли си?

В крайна сметка съм доволен, че успях да подам всичко за час и половина, но все още бюрокрацията е много голяма. Според мен и за трите документа едно заявление е достатъчно и попълването му втори път е излишно. Мисля, че системата на МВР и КАТ трябва да е една и съща и да може да се плащат глоби и в полицията, ако търсят събираемост. Служителките в КАТ работят с допотопни компютри в DOS система с гадни монитори, на които са сложили стъкла за предпазване. Само при една, където принтираше заявлението имаше свестен монитор, но все пак тя на друг стар проверяваше, дали нямам фиш. А за търсенето на ръка в картотеката не ми се говори. Една от служителките търсеше повече от половин час картона на един човек и въпреки помощта от друга, не успя да го намери и така опашката на гише 3 за получаване се увеличи неимоверно, а тези на гише номер две можеха да се насладят на деколтето на красивото момиче, което се беше навело търсейки заветния картон в един кашон :)

Приятно вадене на документи!

Паскови картички 75 години по-късно

Има хора, които са призвани да останат в историята. В тяхното настояще те са правели нещо, което ги вълнува и ги влече, а днес 75 години по-късно може да оценим какви усилия са били нужни. В този пост ще пиша за Григор Пасков и неговите фотографии, картички, които всеки колекционер, фотограф и ценител различава по неговия запазен знак (ромб в долния десен ъгъл с инициалите Г.П.), а за други пък е съвсем непознато име.

Григор Пасков е образован и любознателен човек, който създава първото фотоателие и първата книжарница в родния си град Хасково в началото на 20 век. Фамилията му се мести в София през 1911 година, а самото фотоиздателство е създадено през 1923 година и си поставя за задача да обикаля България и да прави снимки за изгледи от всички български градове. Това днес изглежда лесна задача, защото всеки има възможност да вземе своята компактна камера и да прави безброй цифрови снимки на дадено населено място, курорт или природа. Представете си обаче как Пасков е носил 20 килограма със себе си (толкова тежи френския апарат "Хермагикс" заедно с триногата, касетите и стъклените плаки) и как е пътувал с трена или на каруци или пеш.

За щастие неговото дело по-късно продължава и сина му Георги Пасков, а почти целият архив е запазен. Той е съдържал над 1000 броя снимки, но част са били унищожени при бомбардировките, а друга при одържавяването на издателството. Все пак при антикварите се намират често негови картички. Причината да ви пиша за него е една изложба, на която попаднах съвсем случайно минавайки по улица "Цар Самуил" в София. Там на табло за обяви на музикален център "Борис Христов" видях почти откъснал се лист с името на изложбата: "България 75 години назад: Стари фотографски картички на фотоиздателство "Гр.Пасковъ" ".

Изненадах се като установих, че вратата е заключена, но не се отказах и натиснах звънеца, който беше удобно скрит вдясно на колоната при решетката. Излезе възрастен пазач, който ме питаше какво искам :). Казах, че искам да разгледам изложбата и той ме пусна вътре като заключи след нас. След това ме въведе през няколко коридора и слязохме надолу до едно стълбище в мазето. Там ми каза да изчакам, за да пусне осветлението и после каза, че мога де си взема и брошура. Изложбата бе безплатна,а аз и посветих 33 минути от моята обедна почика. Определено си заслужаваше. Различаваше се от нещата на Пасков, които бях виждал. Имаше доста снимки на хора, обичаи и пейзажи. Подредбата бе тематична и по региони. Много ми хареса. Взех си брошурата и излязох. Той каза, че днешните хора въобще не се интересували от тези неща и дори не повярва, че аз бих могъл да се интересувам от подобни неща. Ситуацията доста напомняше сцената от пътеводителя на галактическия стопаджия, където плановете за разрушение на Земята се намирали в едно мазе, пазени от тигър и с надпис "Опасно за живота" :) Въпреки всичко тази изложба ме зареди с положителна енергия.

Като търсих снимки от Пазарджик установих, че там също има такива хора и това са фото "Тотев" и фото "Тачев". Те са запазили един уникален портрет на града и на околностите, а и на хората, живяли по това време. Каквато и литература да прочетеш, видиш ли снимките, нещата са значително по-ясни. Много се радвам, че ги е имало тези хора, а според мен снимките им трябва да бъдат качени в Интернет и да се направят сайтове за тях, за да бъде популяризирана тяхната дейност и страхотния архив, който имат. Нещо подобно се опитва да прави един приятел със сайта за историята на Пазарджик, а аз му помагам.

За съжаление Пасков има малко снимки от Пазарджик, но и те си заслужават. Една от тях беше на изложбата. Негови снимки( на сина Георги Пасков) може да намерите във фототрезора, а ако имате достатъчно пари може и да си купите.

Аз пък с нетърпение ще очаквам следващата изложба, защото тази продължи по-малко от месец (27 април до 24 май). Препоръчах на няколко поднати да я видят, но двама от тях не са могли да влязат. А дано до тогава някой се сети да направи сайт на Паскови, защото те заслужават. А дотогава ще се възхищавам на снимките!

Влак без релси

Винаги съм се увличал от железниците още от малък, а и в университета ми се наложи да уча доста за този вид транспорт, но днес ми попадна страхотна снимка, която реших да споделя с вас. Тя е от 1 август 1926 година, когато е била открита теснолинейната жп линия от Септември до Велинград (тогава Сараньово-Чепино) и това е влакчето на спирка Варвара (по-късно става гара)на този тържествен ден. Това е било голяма събитие тогава и не може да се сравни с днешните рязания на ленти по повод и без повод. Много интересна статия за този маршрут има тук, а първоначално тя е била планирана да стига до Неврокоп и да има разклонения за Батак и Пазарджик. Второто се е осъществило, но за жалост през 2003 година то е закрито, а с него и спирките във Ветерн дол и Ляхово, а за първото има хубава инициатива тук. Във Ветрен дол линиите и събщенията бяха прибрани навреме и сега стоят огромни купчини с чакъл, които само напомнят, че тук някога е минавал влак. А през годините доста хора го ползваха като най-сигурен транспорт до Пазарджик и отиваха на работа или на училище с него. В момента Септември - Добринище е единствената действаща теснолинейка в България, а се използва и за туризъм, когато предимно чужденци си плащат, за да пътуват с ретро влакче из Родопите. Доста информация има тук, а може да посетите и интересен форум на тема Български железници. Сайтът на БДЖ също има историческа част, онлайн музей и фотоалбум. Но ако нямате време да посетите всичките по-горни връзки ще напиша някои важни неща от тях тук. В България през годините е имало четири вида междурелсие: 1435 мм (такова е на метрото), 1007 мм, което ползват трамваите в София (без номера 20 и 22, които са на 1435 мм), 760 мм, познато още като босненско, но е било въведено от австро-унгарците. С последното междурелсие в България е имало само две линии: Червен бряг - Оряхово и Септември - Добринище с разклонение от Варвара до Пазарджик. Първата и разклонението на втората вече не са в ескплоатация, така че остава само маршрута Септември-Добринище като единствената теснолинейка в България. Имало е и още едни най-малки междурелсия в България от 600 мм и те са били въведени от немците за военно-снабдителни нужди през войните, а и за дърва също. Някои от тях са Ахтопол - Бродилово-Кости; Каспичан - Нови пазар - Каолиново с клон до Тодор Икономово; Кочериново - Рилски манастир; Бургас - Поморие и други. В случая обаче става въпрос за свърващата два града теснолинейка, позната още като каубойски ескспрес :)
Теснолинейката Сарамбей - Лъджене (Септември - Велинград е първият участък от проектираната през 20-те години на миналия век жп линия до Неврокоп (дн. Гоце Делчев). След гара Лъджене линията, а също и връзката Варвара - Пазарджик, са изградени и пуснати в експлоатация, както следва: Лъджене - Чепино баня (Велинград - Велинград-юг) на 1 юли 1927, Варвара - Пазарджик на 27 октомври 1928, Чепино баня - Якоруда на 12 декември 1937, Якоруда - Белица на 30 юли 1939, Белица - Банско на 3 март 1943, Банско - Добринище на 9 декември 1945. По трасето си линията пресича на три пъти река Чепинска (в миналото Елидере) с железни мостове и преминава през 10 тунела с обща дължина 380 м. Тази 125-километрова линия започва от Горнотракийската низина, преминава през западните Родопи и Аврамовата седловина (разделяща Рила и Родопите) и най-висока гара на Балканския полуостров на кота 1267+40 метра надморска височина и достига Разложкото поле в подножието на Пирин. Времетраенето на пътуването е между 4 часа и 44 минути и 5 часа и 20 минути, но е много живописно, особено през пролетта. Горещо препоръчвам на онези, които не са се качвали, да го направят със зареден с батерии фотопарат, храна и вода и нещо за четене ( за тунелите) :) В дух с този пост ще ви пусна една любима моя песен на любима група, като и името на групата и името на песента са свързани с железниците и докато я слушате може да се опитате да се представите колко трудно е било на работниците от 1921 до 1926 да прекарат железния път през това трудно трасе. А аз утре ще хвана влака и ще се насладя на едно хубаво пътуване. Приятен път!

Семейни снимки

Случайно открих тази снимка и трудно намерих място, където да я сканирам, защото е А3 формат, но целият труд си заслужаваше. Това е снимка на семейство Алексиеви от 1936 година. 74 години са минали оттогава. 

На снимката са отляво надясно: чичо ми Тодор Алексиев, който почина преди години в София, но винаги е бил много всеотдаен и много ме обичаше. Когато са ме питали като малък, когато порасна, на кой искам да приличам, винаги казвах на чичо Тошо, защото е много работен. И наистина той ставаше винаги в ранни зори. Не обичаше да спи до късно. Винаги бе готов да изрови и земята, за да свърши услуга на роднина или близък човек. Беше много добър и умен, а е бил и съученик с писателя Димитър Димов. По-голямата част от живота си той беше в София в къща на Сточна гара и хиляди пъти ме е приютявал там. На тази снимка той е дете, но си личи благия му поглед и това, че е послушен и е сложил едната си ръка на рамото на баба ми. Има и хубава фуражка. 

Баба ми Ката (както и казваха всички, а истинското и име е Екатерина) е седнала и в скута си държи друг мой чичо, Митко, който на тази снимка е на една година. Той рядко говори, но като го направи, казва много ценни фрази. Има чувство за хумор. Миналата неделя го попитах как е, а той ми отвърна, че е добре, защото ако каже, че не е, ще трябва да дава много обяснения. Такъв е моя чичо Митко, който се е сгушил в скута на майка си на тази снимка. 

В средата, цялата в бяло, е моята леля, която живее във Велинград. Тя е най-голяма от всички и не случайно и на снимката и е отредено централно място. Преди години тя е работила на рецепция в "Двореца", което я прави близка до моята професия, а винаги, когато ходя до Велинград, отивам да я видя. Така направих и тази събота. Разговорът с нея върви леко и приятно. Тя помни доста от историята на нашия род. Всичките и 4 братя винаги са споделяли с нея и са се съветвали през годините и това не е случайно. Тя се казва Мария. 

До нея е дядо Кольо (Никола Алексиев) и това е дядо ми, който не не съм виждал и не помня, защото той е починал през 1976 година, а аз съм се родил през 1977. Изглежда ми сериозен достолепен мъж, а никога не съм чул лоша дума за него. За кратко е бил кмет, а любопитен факт е, че се е родил във воденица. Обичал е да пътува. 

До него е чичо Гошо (Георги), който също бе свързан с Велинград, но докато леля ми живее в Лъджене, той беше в квартал Чепино. Говоря за него в минало време, защото и той не е между живите. Като дете е бил доста палав и именно затова дядо ми го държи с една ръка отзад, за да не мърда на снимката. Той беше много едър и висок мъж и вечно се смееше на висок глас. Знам, че е бил директор на банка ДСК във Велинград, а и от него пазя много хубави спомени. 

Често семейството се събираше по празници и братята играеха карти по цяла нощ и стаята се огласяше от техния смях. Бяха весели времена. Баща ми го няма на тази снимка, защото през 1936 той още не е бил роден. Появил се е на бял свят съвсем случайно 10 години по-късно, когато поради медицински причини, баба ми е трябвало да роди, за да се излекува. Така е и станало. Какви ли не превратности и съдби се решават от наглед случайни и непланирани действия. И ето ме мен внукът и племенникът, който се опитва да запази спомените за своя род. Цели 74 години по-късно...

За снимките и хората

Винаги съм се интересувал живо от фотографията, но така и никога не станах професионалист в тази сфера и не се научих да работя с всички програми за обработка на снимки. Покрай работата си по различни сайтове и проекти започнах да събирам снимки и с това е пълен и личния ми компютър. 

Преди две седмици попаднах на страхотен сайт Изгубената България, който ме накара да се поразровя из старите прашни албуми вкъщи и оттам се появи тази снимка. Това са баба ми и дядо ми по майчина линия на тяхната сватба през 1942 година в Пазарджик. Както казва създателят на сайта Изгубената България Пейо Колев "една снимка струва хиляди думи" и това важи с пълна сила и за тази черно-бяла снимка, запазила едно щастливо събитие за бъдните поколения. 

Поразровете се и вие в стария скрин и потърсете стария албум и покажете снимките си, за да не се загубят завинаги. Няма да коментирам снимката или пък дядо ми и баба ми, но ще ви пусна една подходяща песен.