Дъвка за балончета - копнеж по неизживяното

В навечерието на 103 годишнината на българското кино гледах съвременен български филм, който много ми хареса и ме грабна, а и играта на главните актьори беше на ниво. Заглавието му "Дъвка за балончета" предполагаше, че може да се гледа  и от деца и след запитване в съобщение до фейсбук страницата и на касата на киното разбрах, че той е без ограничения в показа, заведох и двете си деца на него (7 и 10 години). Така реално за първи път цялото семейство бяхме заедно на кино на филм, който не е анимационен...

Бях гледал трейлъра, но за тези от Вас, които не са го видяли още, ще го пусна и тук:

Беше хубаво да се върна обратно в детството и в ученическата стая, в която също и ние като ученици сме вършели доста пакости и бели, които сега възприемам с усмивка. Помня, че мой съученик си беше вързал пионерската връзка на крака, за което беше наказан. Имахме свои скривалища, свои тайни, своя тайфа и собствен интересен живот и игри без телевизия, телефони и електронни игри (като изключим играта на "Ну погоди" с яйцата, разбира се). Всичко беше истинско, неподправено, наивно и незабравимо. Детството ни беше изградило част от нас като личности, а и ни научи да мечтаем.

Дъвките също бяха част от нашето ежедневие. Редувахме "Идеал" с "Турбо" и събирахме картинки като първи опити за колекционерство. За мен беше истинско откритие да видя, че все още има дъвки "Турбо" в едно заведение за хамбургери и винаги при възможност носих такива на сина ми. За прожекцията на филма също бях взел четири дъвки с различен цвят: зелено, червено, жълто и синьо. Реших да ги дам на всеки от семейството ми след прожекцията.

Самият филм леко ни водеше за ръка през спомените на двамата герои и техните места от детството. По случайност или не улиците и училището се намират близо до настоящата ми месторабота и ги виждам всеки ден, а това направи възприемането на лентата още по-лесно. Детските преживелици и емоции в периода на порастването са незабравими, а такава разбира се и първата любов.

Всеки има своята неизживяна любовна история и когато я срещне в период на живота си, когато има свое семейство и деца, кръстопътят и изборът са ужасно трудни. Поздравления за авторите на филма, които не са се полакомили да направят холивудски хепи енд, а са сътворили страхотна любовна история с привкус на детство, чийто сок е по-траен от този на дъвката, а балончето не се пука тъй лесно...

Най-любопитна беше реакцията на сина ми след прожекцията, който поиска да отворим всички дъвки в търсене на номер 109, а после и вкъщи търсенето на заветния номер продължи, а аз се опитах да му обясня, че за всеки номерът е различен и, че най-желаното в живота е именно това, което ни липсва. Днес може да е номер 109, друг път 42, е трети дори единица. Интересно беше за мен поне, че в две от дъвките "Турбо" картинките с коли бяха с номер 115, номерът на стаята ми в Студентски град, където преминаха 5 години от живота ми... А казват, че няма случайности... Няма да сгрешите, ако гледате филма, а аз съм длъжен да Ви предупредя, че има опасност в края му очите Ви да се насълзят и да кажа на създателите му, че има по-подходяща песен за край и тя е тази на Валди Тотев - "Ако си представиш", но цитатът който са избрали за финал е повече от подходящ: 

"Болезненият спомен за неизживяното ни преследва цял живот." Александър Блок

Дейвид Гилмор на живо от Помпей на голям екран

Сряда вечер не е типичното време за кино или за концерт, но по ирония на съдбата аз съчетах двете, за да сбъдна една моя мечта. Разбира се тя е наполовина сбъдната, защото все още се надявам, че ще успея да чуя Дейвид Гилмор на живо някой ден, но и това което видях в Кино Арена Запад си струваше.

Първоначално се уговарях с моя висок и умен колега и приятел да ходим заедно, но се оказа, че билетите, които той е купил от сайт с изгодни оферти, съвпадаха с концерта на Стинг, за който аз вече си бях купил билети, а и който не исках да пропускам за нищо на света. Затова той бе така добър, да смени само моя билет за друга по-ранна дата.

Признавам си, че когато за първи път видях това кино да рекламира опери и концерти на голям екран, не прегърнах идеята и ми се видя странно и налудничево. Не мисля, че киното може да замести изживяването при концерт или представление на живо. След видяното обаче си промених поне малко мнението и мисля, че си заслужава да се види цялостната обстановка, кадри от високо, зад кулисите и други детайли, които е невъзможно да усетиш, когато си сред тълпата. Високото качество и звук също допринесоха за приемането и насладата от концерта.

Излишно е да казвам, че съм голям фен на Пинк Флойд, а едно от нещата, за които съжалявам в живота си е, че пропуснах техен концерт в Прага, когато бях там през 1994. Вярно е, че си купих тяхна фланелка и диск, но бях с група ученици от немската гимназия и госпожата отказа да ме пусне сам на рок концерт, далеч от мястото, където спяхме и в чужда страна, чийто език не владея. Останах си със спомена за плаката, фланелката и диска...

По-късно си купих видеокасета с техен стар концерт в Италия в Помпей, който въртях вкъщи на видеото по няколко пъти. Мястото беше впечатляващо, а музиката космическа. Не мога да забравя, че и същата година моите двама най-добри приятели ми подариха за рождения ден диск с албума "Atom heart mother" с крава на корицата и надписани с перманентен черен маркер пожелания на самия диск ;)

През август 2013 имах щастието да видя Роджър Уотърс на живо в София на стадион "Васил Левски" с изпълнение на "The wall", а догодина живот и здраве се надявам да го видя през май в зала "Арена Армеец" с представянето на новия му албум.

Миналата година мое посещение в Рим по случай десетата годишнина от сватбата съвпадна с негов концерт в италианската столица, но билетите бяха свършили и не успях да се възползвам от този подарък от съдбата...

Но да се върна на Гилмор и концерта му в Помпей. Бях чул, че през 2016 година той е изнесъл великолепен концерт на античната арена в италианския град, а решението му година по-късно да го издаде на DVD със сигурност вече мога да кажа, че е повече от правилно.

Краткото встъпление показа на кои музиканти разчита той днес, а и направи връзката между онзи концерт с Пинк Флойд през 1972. След това започна самия концерт и думите ми за него ще бъдат оскъдни, защото страхотната организация, осветление, ефекти, кръглия екран и професионализма на целия състав и на Гилмор въобще са на светлинни години и не подлежат на друг коментар, освен положителен.

Факлите на стените, атмосферата, отбраната публика и сетлиста, като изключим разбира се осезаемата липса на "Echoes", която сякаш е правена за това място и е акцент на концерта от 1972, прави този концерт различен от всеки друг, а аз почнах да мечтая това да се случи и в Античния театър в Пловдив, но вероятно съм прекалено голям оптимист...

За да имате представа кои песни чух и гледах в киното Ви пускам сетлиста:

Set 1:
5 A.M.
Rattle That Lock
Faces of Stone
What Do You Want From Me (Pink Floyd song)
The Blue
The Great Gig in the Sky (Pink Floyd song)
A Boat Lies Waiting
Wish You Were Here (Pink Floyd song)
Money (Pink Floyd song)
In Any Tongue
High Hopes (Pink Floyd song)

Set 2:
One of These Days (Pink Floyd song)
Shine On You Crazy Diamond (Parts I-V) (Pink Floyd song)
Fat Old Sun (Pink Floyd song)
Coming Back to Life (Pink Floyd song)
On an Island
The Girl in the Yellow Dress
Today
Sorrow (Pink Floyd song)
Run Like Hell (Pink Floyd song)

Encore:
Time (Pink Floyd song)
Breathe (Reprise) (Pink Floyd song)
Comfortably Numb (Pink Floyd song)

Вероятно забелязвате, че има доста песни от последния всъщност четвърти албум на Дейвид Гилмор "Rattle that lock" 2015, а признавам, че имам доста любими песни от него и с удоволствие го слушам в колата. Предишният му албум "On an island" от 2006 също го имам на диск, а предишните два: "David Gilmour" - 1978 и "About a face" - 1984, ги имам само на касети, като фаворит ми е вторият от 1984.  Но след като видях концерта много искам да видя на живо Гилмор, след като е ясно, че Пинк Флойд не може да съществува повече в такъв формат след смъртта на Ричард Райт през 2008, а и след като имах и ще имам възможността да чуя Роджър Уотърс в България, се надявам, че ще сбъдна и тази моя мечта някой от тези дни...

Слава - притча за добротата

В днешния завързан световъртеж от събития и опорочено его все по-рядко се намира място за добротата и искреността. А дори когато я срещнем, не и обръщаме внимание и не я разпознаваме, дори лице в лице.

Да си призная този път тръгнах с леко предубеждение към поредния български филм, а още повече, щом той бе направен по действителен случай. Признавам си, че нямах сили да пиша отзив за предишния филм "Урок" на същите режисьори, защото бях разочарован от играта и мудното действие в него, и сега очаквах нещо подобно, но този път макар в главната роля да беше същата актриса (Маргарита Гошева),  нещата бяха различни.

Преодолявайки препятствията от огради и техника около строежа на метрото на Попа се добрахме до обновеното кино "Одеон", за да гледаме българския филм "Слава". Ето го и трейлъра:

Както и в предишния филм на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, парите са в основата на случилото се. В Урок това бе ограбилата банка отчаяна учителка, а в Слава това е кантонерът, който намери пари на релсите и ги върна. Както често се казва: "Няма ненаказано добро!"

Филмът показва как нашето ежедневие се е превърнало в едно надбягване с времето, което вечно не стига, как се опитваме да представим нещата в атрактивна и впечатляваща светлина, а така губим ценното, малкото, детайлите и доброто у другите и себе си.

Много добро попадение е и заглавието на филма с марката часовник. В търсене на краткотрайна слава ние забравяме, че има по-важни неща като традиции, семейство, уважение, чест, родова памет и неподправена доброта.

Гледайте филма, защото си заслужава. Гледайте го, защото там ще видите поне една малка част от себе си. Гледайте го, защото Стефан Денолюбов прави ролята на живота си, поне по мое скромно мнение. Гледайте го, за да се предпазите от славата и да живеете славно и без нея...

Пеещите обувки на Леа Иванова

Понеделник вечер не е най-подходящото време за кино, но когато става въпрос за български филм времето и мястото нямат значение. Всъщност за втори пореден път гледам филм в Дома на Киното, който успява да ме трогне и да ме докара до сълзи. Това означава, че всички са си свършили перфектно работата, а накрая на прожекцията имаше среща с режисьора и двама от главните герои.

Но нека започна отначало. Следейки събитията в Дома на Киното на няколко пъти през погледа ми мина заглавието "Пеещите обувки" и подобно на Мирча Кришан, който пита "Как така кон да мяучи?" и аз попитах: "Как така обувки да пеят?" Не ми беше хрумвало, че лентата може да е свързана с българската певица Леа Иванова. За разлика от друг път, този път не бях се подготвил с гледане дори и на кратко видео или прочит на сюжета, но за да не направите същата грешка и Вие, ще Ви пусна трейлъра, както правя обикновено в ревютата си на филми тук:

Без предубеденост и излишни очаквания аз се втурнах в сюжета на филма, който премина през джаз, пътуване, политика, Истанбул, Дупница и София, за да стигне до Виена, Белград, Париж и Берлин. Пътуването във времето разкриваше настроения, ноти, влюбване, раздяла и много покорени сцени и мъжки сърца. Лиляна Иванова се играе от три актриси и това е съвсем сполучлив ход на режисьора Радослав Спасов, а за моя изненада известните лица и актьори във филма имаха второстепенни роли, а главните бяха поверени на млади, талантливи новоизгряващи звезди.

Акцент в тези 142 минути бе любовта между Леа и Еди Казасян, брат на прочутия Вили Казасян. Двамата минават през различни изпитания, изневери и различия, но остават заедно до края, а и след смъртта на певицата Казасян остава да живее с мисълта за нея и преживяните мигове, търсейки всяка подробност за нея, която той не е знаел по време на съвместното си съжителство. Такава любов явно има не само по филмите, а е била и реалност въпреки всичко и всички. Но най-добре да я изгледате сами и да прецените, дали сте способни на нещо подобно.

При появата на буквите на екрана се появиха и сълзите в очите и аз далеч не бях единствения в киносалона, който едва ги сдържаше, за да не прелеят, а със светлините на лампите отпред застанаха режисьорът и двамата млади актьори. Те успяха да разведрят обстановката и да разкажат интересни подробности от процеса на заснемане.

Прибирайки се вкъщи, потърсих всички възможни песни на Леа Иванова, за да допълня сам впечатленията си без да съм гледал другите два филма за нея и без да съм чел книгата от 1989 г. Ако имате желение и време може да гледате краткия филм на БНТ от 1971 г. "Леа пее и се смее" тук, а гостуването и в предаването "Всяка неделя" може да видите тук.  Четох и доста отзиви и много се възмущаваха, че най-известните и песни не са влезли във филма, но за мен това не бе проблем, а като завършек на този пост ще пусна една песен, която е написана от Еди Казасян като музика и текст специално за Леа Иванова и казва много и с думи и с жестове в самия клип от 1985 г.  А Вие си спомнете за Леа и за нейния специфичен глас, чувство и достолепност! Лека нощ!

Воевода - стръмният път към върха

Случайната среща с режисьорката и изпълнителката на главната роля във филма "Воевода" Зорница София в офиса днес ме накара да отворя черновата на поста за филма.

Истината е, че го започвах цели три пъти и все не ми харесваше, защото началото е важно. То кара читателя да продължи да чете до края. Макар и да излезе в началото на годината аз все не успявах да отида да го гледам. 

Четох различни отзиви, и добри и лоши, но реших, че сам трябва да преценя, дали ми харесва или не и така в един ден през май успях да стигна до него, тичайки, за да не изпусна началото му. Бях задъхан и въздухът ми бе свършил и когато се настаних на мястото си във вече тъмния и притихнал киносалон, бях грабнат от тичане през гора, реално като моето препускане из джунглата на модерния град. Не можеше да има по-удачно начало от това и веднага влязах в обувките на героите от филма, защото знаех колко трудно е да не можеш да си поемеш дъх и да продължиш да проверяваш границите на човешките физически сили.

Дали заради това или заради силното начало филмът ме грабна и ме завладя, на моменти ме стисна здраво за гърлото, а дори успя да изтиска и някоя сълза от очите ми. Преди да продължа по-нататък ще пусна трейлъра, за да може и Вие, ако още не сте го гледали, да придобиете някаква представа за него:

Не бива да преразказвам сюжета, но ще спомена, че Румена воевода минава през доста изпитания, лишения, жертви и страсти, за да изкачи стръмния път към върха и да бъде лидер на корави и силни мъже, които да я следват в неблагодарното дело. Често в живота си съм срещал жени, които приемат мъжки загуби, раздели и болести и смятам, че границата за болка при жените е далеч по-дълбока и широка. Какво се случва в главата на Румена само тя знае и как пренебрегвайки своя майчински инстинкт, тя продължава борбата за свободата на своята родина. Образът е съвкупност от всички жени воеводи, които са изброени в края на лентата, а аз признавам, че преди време единственото женско име, което асоциирах с воевода, бе това на Сирма.

Филмът е съпровождан от прекрасна музика на "Кайно Йесно СЛонце" или членовете на бившата група "Исихия", с част от които имам честта да бъда приятел. Нещата пасват и с пасторалните гледки и красива българска природа, автентична музика и разказ, който по стъпките на Хайтов те води из гората жаден, гладен, мрачен и без дъх.

Филмът определено ме разтърси и ми повлия, а това, над което ми остана да мисля по пътя за вкъщи бе, дали недовършената работа е все българска и дали предателството е само наш патент...

Явно има някаква орисия, но има и магия, която Зорница София е забъркала с прекрасен актьорски състав, за да се получи качествен български патриотичен филм без излишен патос.

Гледайте го и се опитайте да намерите воеводата в себе си и се запитайте, дали Вие бихте направили същите жертви за едно благородно и безкористно дело... Аз не бих...

Няма такива Каръци

На ръба на живота винаги се срещат хора и характери без късмет. На ръба на света отчаянието и тъгата вървят ръка за ръка. Тънката линия, която определя съдбата ни, води живота към нови предизвикателства и страсти. Истинските неща се виждат черно на бяло и точно така видях и аз българския филм "Каръци" на Ивайло Христов. На английски преводът на филма буквално е губещи или загубеняци (Losers), но единствените губещи за мен ще бъдат тези, които не гледат лентата на талантливия Христов. Ще пусна трейлъра, за да се ориентирате за какво иде реч:

Никога не съм харесвал думата "карък", а най-честото и значение е: някой с лош късмет, комуто не върви.

Много често обвиняваме обстоятелствата, страната, другите за нашия лош късмет. Според филма срещу тази дума в тълковния речник би трябвало да стои, човек, роден в България. Може би в това се крие ДНК-то на нашия нихилизъм и негативизъм, но човешките чувства и страсти са еднакви и за бедни и богати и за щастливи и нещастни. За добро или лошо отвътре ни вълнуват едни и същи неща, а всичко в крайна сметка зависи само и единствено от самите нас.

Първоначално мислех да кръстя поста си "Каръци в Кюстендил", защото филмът е сниман именно там и като човек минал по повечето места в този наш "западен" град ми беше познато и близко да видя мястото на действие на филма на големия екран. Началната сцена с рецепцията на хотела ме върна към моето посещение там. В киносалона в делничния ден нямаше много хора и това направи гледането на лентата още по-приятно.

Всеки провинциален град може да се разпознае във филма. Изгубени в сивото си ежедневие и проблеми жителите му винаги намират нещо интересно в хората, които идват отвън и са за малко. Те са атрактивни, различни и носят друга култура и карат всички прегради в общуването да падат с лекота. Не мога да не призная, че и аз съм се озовавал в такава роля при всяко мое пътуване в миналото.

Много ми харесаха диалозите, музиката, аналозите с филма "Коса" и текстовете и музиката на Джим Морисън от The Doors и не на последно място актьорите. Повече не искам и не бива да пиша, защото ще разваля изненадите във филма, който горещо препоръчвам да гледате, ако не сте губещи или пък ако се чувствате "Каръци" от време на време...

Слънчево

В една дъждовна августовска вечер се събудих нейде след два наспан и свеж. И както често става в живота ние търсим това, което ни липсва. Аз потърсих "Слънчево". Бях виждал табела за това село на път за Варна, когато бях на Побитите камъни, но никога не го бях посещавал. Реших, че сигурно има причина, за да го кръстят така. 

Вместо селото обаче в полезрението ми попадна името на български филм от 2013, а църквата, която видях на плаката и кадрите ми се стори позната. Бях я виждал на корицата на книгата 101 отбивки и на страниците на доста пътеводители, както и в профилите на мои приятели и колеги, които я бяха посещавали.

Помислих си, че тази църква се намира именно в това варненско село. Оказа се обаче, че тази стогодишна изоставена църква се намира в язовир Жребчево, но това вече нямаше значение. Бях открил филма и го гледах от начало до край чак до първи петли. Ето и неговия трейлър:

Времетраенето му е точно 101 минути както 101 отбивки от пътя и подобно на тези пътища към непознати и чудни места из България, героите от филма се връщат към корените си и към родното си място след покана от отчето за общо селски събор. Всяка съдба и безпътица на "слънчевите" иначе хора ги води към тяхното минало и начало. Режисьорът Илия Костов се е справил чудесно и филма определено ми хареса.

Предлагам и Вие да го гледате тук, за да Ви стане поне малко слънчево в душата, а аз съм решил да посетя и църквата в язовир Жребчево и селото Слънчево с неговите 999 жители някой слънчев ден...

Потъването на Созопол

Има дни, в които дъждът вали като из ведро и си мислиш, че ще продължи с дни и няма да се измъкнеш сух от цялата работа. Има и филми, които разказват съдби, които са изпълнени със страдание, болка, раздяла и голяма любов.

"Потъването на Созопол" е точно такъв филм. Гледах го сам в огромен киносалон, което направи преживяването още по-силно. Нямах очаквания и не бях чел рецензии за тази лента, но всеки нов български филм на голям екран президвикваше интереса ми. За да предизвикам и Вашия ще споделя трейлъра му точно сега:

Не зная, дали сте имали възможността да се озовете на българското Черноморие в малко градче или курорт извън сезона, когато всичко е пусто, студено и въобще не става за плаж. Има някаква дива романтика в празните плажове в празните заведения и празните улици. Дъждът отдавна е измил спомените от предишния сезон и скоро всичко ще е готово за новия.

За съжаление не така се случва с главния герой, който търси своето спасение именно в града на Спасението. Намира спомени, хора, приятели, чувства и своята голяма любов.

За десет дни и с десет водки в празния хладилник той търси смисъла и се връща назад. Който търси намира, а който силно желае, получава това, което иска, но дали времето, мястото и компанията ще бъдат подходящи? Оставам на Вас да разберете.

Не искам да отлича някой конкретно, защото всички играят добре в този български филм, но приятната изненада за мен бе появата на Васил Гюров като актьор, както и неговата песен във филма. Приятно гледане и слушане!

Аз бях Джек Керуак - филмът

Аз бях Джак.

Аз бях Керуак.

Аз ще бъда и Джек.

И пак ще чета kerouac.

Аз гледах филма, но не открих Керуак в него, нито нишка дори. Но нека започна отначало.

Претърсвайки киноафиша на мобилния си телефон, търсейки интересно заглавие за киновечер, погледът ми се спря на името на мой любим писател от ученическите години. Веднага възникнаха въпроси. Дали бях гледал филма? Защо Джек, а не Джак и кой е този, който се асоциира с автора на романа "По пътя"?

Като студент бях гледал документален филм за Керуак в учебната зала на Натфиз, но това няма нищо със сегашния филм. Кратка справка ме осведоми, че това е български филм от 2014 година, като премиерата му се е състояла на 16 декември. Срещнах и името на Ицхак Финци и Лиза Бонева, която е режисьор на лентата.

Гледах тяхно гостуване в сутрешния блок на БНТ и придобих някаква представа за това, какво да очаквам в обновения киносалон "Одеон" на Попа, където в студентските си години имах навика да не пропускам прожекция.

Филмът е български, документален, дължина 75 минути. Чудесен избор на музика и преливане между отделните части. Страхотни картини и кадри. Едно интервю в кола и едно на откриването на музея на битниците миналата година в Сан Франциско. Това е.

Ед Дънкъл и Камий от "По пътя" или реалните Ал Хънкъл и Каролайн Касиди разказват своите спомени от преди 64 години. Няма снимки на Керуак, няма негови обложки и книги, няма и толкова много за неговия живот. По-голяма част е за неговия герой и приятел Нийл Касиди (не, че имах нещо против това, но филмът може би трябваше да се казва Аз бях Нийл Касиди) и техните пътувания и преживявания.

Замисълът е добър, но като голям фен на Керуак, той определено ми липсваше. Иначе ще разберете кога точно се е появил термина битник и как е възникнало това движение, което е любопитно. Мен лично обаче лентата ме накара да гледам отново филмите Big Sur  и On the road, за да попия повече от образа на Джак Керуак.

И накрая с два съвета: 

1.Гледайте филма все пак.

2. "Не използвайте телефона! Хората никога не са готови да отговорят. Използвайте поезия! - Jack Kerouac

Съдилището

Признавам си, че бях заблуден от заглавието на филма, а също така и че бях облъчен с рекламите за него. Това ме накара в една петъчна ноемврийска вечер да направя своя избор, търсейки в мобилното приложение на Програмата най-скоро започващия филм.

Моето любимо кино "Евросинема" отново ме приюти да гледам нов български филм и отново бях очарован. Не знаех за продължителността на филма, а и неговото леко закъснение в крайна сметка доведе до изпускането на последното метро за Младост, но цената, която платих, определено си струваше.

Съдилището е място, където съдии решават по закон и съвест съдебни спорове. Не и в този филм. Тук на това място се решават съдби и се спасяват или отнемат животи. На границата често се случва да се прекрачват всички граници и това е показано досто умело и в продукцията на режисьора Стефан Командарев. Но да не Ви мъча повече, ще копирам няколко думи за сюжета:

Филмът разказва историята на Митьо и неговия син Васко, които живеят в беден район в близост до българо-турско-гръцката граница. Митьо е загубил всичко, което някога е имало значение за него – съпругата си, работата си и доверието на сина си. За да спаси поне връзката с детето си, Митьо трябва да намери опрощение и да плати за греха си, извършен преди 25 години.

Освен трейлъра може да посетите и сайта на филма и да харесате неговата фейсбук страница.

Всички добри хора имат грехове. Безгрешни човеци почти няма. Има тайни, които рано или късно излизат наяве, за да покажат колко сме уязвими. Животът може да бъде жесток с всички. Обстоятелствата и задълженията може да преобърнат ежедневието на всеки без значение, дали се намира в столицата или както е в случая в малък родопски град край границата. Все повече се убеждавам, че съм щастливец, че досега нямам кредит към банка и не ми се е налагало да заложа свое имущество. Заложено на карта е съществуването на главния герой, който е принуден да премине доста граници, за да осигури дом и бъдеще за детето си.

Филмът е доста тежък и драматичен и може би няма да понесе на всички. Няма смисъл да говоря за страхотната актьорска игра на Асен Блатечки, Мики Манойлович, Ованес Торосян, Ина Николова, Васил Василев-Зуека, Параскева Джукелова и Христо Мутафчиев. Просто идете и я вижте. Заслужава си.

Страхотни гледки и пейзажи, спиращи дъха, присъстват в кадрите и покават величието на Родопа планина. Каскадьори, алпинисти и фотографи са участвали в заснемането на тази красота и усилията им определено ще бъдат възнаградени.

Друг любопитен факт, за който прочетох, след като гледах филма е, че режисьорът е имал цели 11 варианта на сценария, преди да се спре на финалната версия. И наистина краят може да бъде различен, но той не е щастлив край. Това прави лентата още по-хубава поне за мен. Дори по-хубава от предишната "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" на същия режисьор.

В крайна сметка няма да видите съдии в тоги и действието не се развива в съдебната зала, а адвокатите и съдебните заседатели сме всъщност ние, зрителите. Поне до деня на нашето съдилище...

Вила Роза

Беше петък вечер и се прибирах от работа. На плочките на очукания тротоар видях бяла роза. Вдигнах я и я поставих в близката градинка. Прибрах се използвайки ключовете за отваряне на няколко врати и взех душ, за да отмия проблемите на работната седмица. След това реших да прегледам какво започва скоро в мобилното приложение на Програмата. Вила Роза прикова вниманието ми. Имах 30 минути. Не вярвах, че ще успея, но все пак се облякох набързо и с автобус и метро успях да стигна навреме за началните надписи. В тъмния киносалон бяхме трима. На екрана бяха петима. Не бях чел нищо предварително подробно за филма освен, че знаех имената на трима от главните актьори.

Прожекцията започна леко и приятно и лека полека се настроих за един хубав български романтичен филм, който се развива в отдалечена ловна вила от царско време в дебрите на Стара планина. С напредване на времето и през нощта, когато всички мистерии и страхове се появяват изневиделица филмът навлезе в своята напрегната и страшна част. Промяната у един обитател на вилата доведе до пълна промяна у всички, а краят бе жесток.  Ще пусна трейлъра на филма, а после ще продължа с моето изживяване, докато го гледах.

За първи път от доста време насам ме побиха тръпки и мравките заизкачваха крайниците ми като след развален горски мравуняк. Самият факт, че филмът е заснет по действителен случай и полицаят отказва да разкрие коя е вилата и мястото в Еленския Балкан правят историята още по-интригуваща. Съзнавах, че версията на режисьорите и сценаристите  е художествена измислица, а вариантите за това, което се е случило в тази вила са поне няколко на брой, но доста детайли остават необясними.  Не е ясно, дали наистина това е било предсказано от Ванга, а също така, дали учени от БАН са идвали на мястото по поръчение на Людмила Живкова, но това в случая не е толкова важно. Не е важен и фактът, че участват Елена Петрова , Лидия Инджова и Калин Врачански въпреки страхотната им игра.

Няма да разказвам фабулата на филма, за да е интересно, на тези, които решат да го гледат, но истината е, че разказах филма поне на 5 души още същата вечер след прожекцията и с всеки разказ преживявах отново филма, който определено ме впечатли и мога само да поздравя всички участници със страхотната работа. Единствената ми забележка бе към вида на птиците, което за мен не бе никак достоверно.

Какво е вилата? Втори дом? Място за почивка? Ето какво казва тълковния речник: Извънградска къща сред природата за почивка.

Почивката за тези петима характери от 1986 година за жалост е била вечна.

Какво е розата? Потърсих отговор на същото място и ето резултатът: Красиво градинско цвете с ароматни цветове, които растат на бодлив храст.

Вила Роза няма да Ви даде почивка, но ще Ви убоде с бодлите си и ще се пролее невинна кръв. Но след този филм никога не може да бъдете сигурни, че познавате човека до себе си...

Гледайте филма, но не търсете и не ходете на това място. Обречено е...  И вече е твърде късно да се страхуваш!

Лудо влюбени в таланта

Беше последната вечер на март. По чиста случайност последният ден от женския месец съвпадна с началото на новата седмица. Пред Червената къща се беше събрала малка тълпа от посветени, които очакваха с нетърпение началото на един концерт, гарниран с прожекция на български филм.

Музиката, песните и актьорската игра бяха обединили зрителите, поканени в социалната мрежа на събитието и двата часа минаха неусетно като към тях имаше по чаша хубаво червено вино, което заедно с музиката стопли душите.

Под светлината на прожекторите беше един самороден талант, който завладя сетивата на дошлите в уютната зала. Силвия Станоева освен добра актриса се оказа и чудесна певица, която под звуците на пианото на Васил Пармаков и китарата на Блаже Димитров направи свои интерпретации и аранжименти на страхотни песни.

По ирония на съдбата преди по-малко от година за първи път гледах Силвия на същото място в провокативната театрална постановка Клер&Мадам&Соланж - Игра на живот и смърт заедно с Иво Желев и Касиел Ноа Ашер. Тогава заведох мой приятел, който не хареса представлението, но аз бях впечатлен.

По програма точно на 31 март трябваше да се играе същото представление, но заминаването на Иво Желев в чужбина наложи извънредния концерт и филм, на които имах удоволствието да присъствам.

Беше интересно да правя опити да разпозная парчетата и кой ги изпълнява в оригинал, но омагьосването започна с I put a spell on you и мина през Crazy in Love, My funny Valentine, With or Without you, Enjoy the silence, Hit the road, Jack, Toxic  и завърши с Stay, за да накара свидетелите да останат  и за прожекцията на филма, която беше втората част от  програмата.

"Шшшт... Попей ми!" е среднометражен филм от 36 минути на двама млади режисьори Андрей Волкашин и Петър Вълчев, който на фона на красива природна картина разказва за живота и съдбата на две проститутки, които бродейки из зелените нивя търсят своята истина и своето късче щастие.

Бях гледал трейлъра преди година, но така и не успях да стигна до прожекция по една или друга причина, но за всяко нещо си има и място и време, а това в последната мартенска вечер след обилна порция от музика, бе най-подходящо за мен. Някои неща във филма ми харесаха, а други не, но накрая разговорът с двамата режисьори и Силвия направи преживяването още по-пълно и отговори на доста въпроси.

Накрая ще препоръчам да чуете и да видите Силвия и на концерт и във филма и в театъра. заслужава си. А сега шшшт... попей ми....

Снимка: Борил Радойков

Стената на Роджър Уотърс разруши илюзиите в София

Когато сбъдваш мечтите си понякога съществува риск да бъдеш разочарован или да пропуснеш радостта от тяхното сбъдване. Понякога съдбата си знае работата и те води за носа или към стадиона, за да чуеш любимите песни, чиито текстове може да кажеш дори и в полунощ, ако те събудят внезапно с такова чудато искане. Има изпълнители и творци, които бележат живота ни и с тях свързваме и весели и тъжни моменти от него. Но стига толкова прелюдия и да минавам по същество. Роджър Уотърс беше тук. Аз бях там да го видя и слушам и не съжалявам за нито една секунда и за нито една нота от цялото представление.

Тази година не мога да се оплача от късмет при получаването на билети и не говоря за печелене на билети, въпреки, че участвах във всички възможни игри, но начинът на получаваме бе съвсем друг. Както и при Бон Джоуви, когато кумата ни направи страхотен подарък с два билета, така и сега пак жена бе замесена в сбъдването на поредната ми мечта. Моя колежка успя да издейства чрез нейна приятелка два пропуска за концерта на 30 август в ложите на стадион "Васил Левски" и така се озовах на точното място в точното време.

Истерията около идването на Роджър Уотърс бе голяма и медии, билборди и плакати се стараеха да ни информират регулярно, че той идва да ни представи Стената. Успях да гледам как той посети гроба на майор Томсън и как даде кратко интервю за БНТ 1, но така и не разбрах в кой хотел е отседнал. Но преди да продължа към концерта малко предистория...

Още в гимназията бях голям фен на Пинк Флойд и при едно мое пътуване в Прага през 1994 успях да се снабдя с черна фланелка със Стената на Пинк Флойд, както и такава на Лед Цепелин и с това приключиха моите финанси. За жалост точно по това време Пинк Флойд, но без Роджър Уотърс, имаха концерт в Прага (7 септември 1994 - The Division Bell Tour), но нито имах средства, нито възможност да присъствам. Може би е излишно да казвам, че съм гледал филма хиляди пъти, но за майка ми това бе показател, че изживявам труден период, защото се затварях в себе си и пусках видеокасетата и я гледах многократно.

Когато свирих на китара бях научил акордите на две партии от албума заедно с Wish You Were Here и ги свирих по купони в гимназията и в Студентски град. Притежавам цялата дискография на Пинк Флойд, Роджър Уотърс и Дейвид Гилмор на аудио касети, а за мой рожден ден в Пазарджик получих първия си диск, който беше с албума на Флойд Atom Heart Mother. Текстовете на песните ми пасваха в различни периоди, но Стената бе нещо специално.

Гледах спектакъла в Берлин след падането на истинската стена по телевизията и си мечтаех един ден и аз да го видя. Ето, че този ден дойде и той съвпадна с моя имен ден. Шоуто наистина бе мащабно, въздействащо и нещо невиждано досега. Не съм от хората, които имат големи очаквания от концертите на своите любимци и затова съм доволен. В колата седмицата преди концерта слушах трите солови албума на Роджър, но не исках да пускам Стената въпреки, че бях подготвил добре познатите бели обложки и два диска, за да бъде по-истинско усещането.

Хареса ми, че анимацията от филма намери място и на прожекционната стена, но ми се искаше да видя и части от филма там, но вероятно си има причина това да не се случи. Идеята, концепцията, сценичното представление, музикантите, костюмите, куклите, прасето бяха важни детайли, които попълниха пъзела на отчуждението, самотата, страха, надеждата и вярата. Почувствах отново всичко сякаш се върнах години назад и се надявам и голяма част от 30-те или 40-те хиляди на стадиона също да са почувствали нещо.

Нещото, което взриви общественото мнение и се асоциираше с концерта беше надписа "Оставка" на български на Стената. За жалост дори дългия текст на български, който с много усилия басистът прочете, не впечатли журналистите, а всичко се въртеше само около този надпис и политизира допълнително концерта. Иначе моите снимки от концерта може да видите тук.

Вярвате или не, най-трудно се оказа да избера песен от концерта и албума, с която да завърша поста си, защото Стената е цялостен концептуален албум, в който всяко нещо следва и е свързано с предходното, но ще рискувам и по този начин ще отдам чест и ще благодаря от сърце на Роджър Уотърс, че дойде и се раздаде за българската публика и вече няма никой вкъщи...

Погребете сърцето ми в раненото коляно

Понякога съдбата си играе с нас и се забавлява, а случайностите в нашето ежедневие са рядкост и много трудно могат да ни накарат да се замислим. Точно преди седмица погледът ми се спря на книга в библиотеката, която отдавна не бях разлиствал. По-различното в случая е, че корицата и е нарисувана и изработена от мен като учебна задача преди доста години. В дъното съм нарисувал перо, сърце, огън и стрела.

„Погребете сърцето ми в Ундид ний“ или Bury my heart at Wounded Knee е книга на американския писател Ди Александър Браун, написана през 1970 г. За първи път разбрах, че второто му име е Александър едва преди няколко дни. Като дете винаги съм се вълнувал от съдбата на американските индианци и четях Карл Май и Майн Рийд на един дъх. Мечтата ми беше да им помогна и да отида в техен резерват и да напиша книга за тях като бях почнал да уча индиански думи. За това спомогна и гореспоменатата книга, която е документална и се базира на реално случили се исторически събития от живота на индианците.

Книгата проследява как великите вождове на различни племена са системно лъгани и унижавани и натикани в резервати с неплодородна земя. Там им дават дажби на ден и ги превръщат в роби на парите. В нито един индиански език няма дума за собственост и това прави продажбата на тяхната земя изключително сложно. Свободни по дух и горди те защитават своите традиции и идеали по начин, който не може да остави всеки чувствителен и разумен човек равнодушен към тяхната съдба.

Също така случайно както открих книгата и моята по детски изрисувана корица, попаднах и на филм по нея, направен през 2007 година. Изгледах го през почивните дни по hbogo.bg и макар той да не покрива всички глави от книгата е достатъчно изразителен. Снимките в книгата са показани и в края на филма, когато белите американци стрелят и убиват невъоръжени жени и деца в долината на реката "Ранено коляно" или Wounded Knee, а рано падналия сняг пречи на прибирането и погребването на труповете, които замръзват в ужасяващи гримаси. Книгата и филмът са посветени на клането на стотици индиански мъже, жени и деца от 7-ми кавалерийски полк при Ундид Ний на 29 декември 1890 г. Едва през 1980 г. американското правителство признава официално своята грешка и грях към индианците, но не изплаща компенсации...

Филмът е спечелил 6 награди "Еми" и според мен напълно заслужено, а моят съвет е да намерите книгата и да я прочетете, а след това да изгледате и филма. А преди това като логичен завършек на поста ще пусна песен, посветена на индианско племе на любима моя група ;)

Последната линейка на София

В последния ден на януари реших да напиша за "Последната линейка на София", филм, който гледах наскоро, и който описва документално работата на тричленен екип от Бърза помощ. Нямах големи очаквания и да си призная останах впечатлен. Режисьорът Илиян Метев е успял да предаде ежедневието на хората, които спасяват човешки животи въпреки всеки и всичко. За мен това са истинските хора. Те действат, не мрънкат и осъзнават огромната отговорност, която носят. Самата линейка рядко се появяваше в кадър за разлика от лицата на тримата герои. Макар и да не са артисти, лицата им показват голяма артистичност и за разлика от актьорите, които трябва да влязат в нечия роля, тримата парамедици показват една рядка гледна точка към човешкия живот. Преди да продължа ще ви пусна трейлъра и на него ще забележите, че филмът е с английски субтитри. Защо? Ще ви кажа след малко.



Возили ли сте се някога в линейка?

Този въпрос присъства в трейлъра и няма как да не му отговоря. Повечето хора се ужасяват от мисълта за сирената на линейката и мислят, че носи лош късмет да видиш, да се возиш или да изпревариш линейка. Моят случай е по-различен. В ученическите и студентски години пътувах често на стоп и точно по пътя линейка спря на вдигнатия ми палец. Не мога да твърдя, че беше спешен случай. Прибирахме се една вечер с най-добрия ми приятел на стоп от София до Пазарджик. Линейката беше от една от трите пазарджишки болници и ни закара точно до общежитието на Немската гимназия до Спортното училище, където живееше приятелят ми. Возехме се отзад сами и обсъждахме ситуацията и оборудването. Спомням си, че дори легнахме, за да изпробваме подвижното легло. Колко ли съдби са били решени в това пространство отзад? Колко живота са спасени и колко загубени? Никой не ни каза. Това бе първият и последен път, когато се возех на линейка. Друг случай с линейка имах, когато предишният ми немски работодател подари една или две линейки на общините Разлог и Банско. Докараха ги от Германия, но аз участвах само като организатор, а не пътувах със спешните коли. През последните години повечето стари линейки бяха подменени и сега те са на ниво като оборудване и приспособеност,а и са нови или почти нови.

Последната линейка на София вози филма до червения килим на фестивала в Кан

Малко перифразирах заглавието, но препоръчвам да прочетете интервюто на д-р Красимир Йорданов, един от главните герои във филма и шеф на екипа в сайта offnews.bg. Там той говори не само за филма, а и за състоянието на Бърза помощ в България. Заглавието не е случайно, защото филмът спечели голямата награда за документално кино в Кан миналата година. Не се учудвам, че страхотната работа на екипа е оценена така високо. Той завоюва три нови награди - за най-добър документален филм на международния фестивал в Братислава, за най-добър режисьор (Илиян Метев) на 53-ия Festival dei Popoli във Флоренция и "Сребърен гълъб" на фестивала за документално кино в Лайпциг. Сниман е в продължение на две години. Голяма чест му оказват и от фестивала Берлинале, където според програмата на кинофестивала в Берлин лентата на Илиян Метев ще бъде прожектирана на 12 февруари от 15:30 ч. в кино CinemaxX 1. Екранизиращият тежките преживявания на четирима служители от "Бърза помощ" филм е единственият представител на България тази година, като едновременно с това ще бъде прожектиран в секцията, представяща новото германско кино. Филмът е копродукция на България, Германия и Хърватия. Документалният филм на Илиян Метев "Последната линейка на София" ще бъде представен в Музея на модерното изкуство в Ню Йорк (МоМА), съобщи официалният сайт на едно от най-престижните места за артистични изяви в града. Цялата информация за наградите е от сайта на dnevnik.bg, където може да откриете още допълнителна информация за филма. Още такава има и на фейсбук страницата.

От София до Пазарджик с линейка

Това заглавие ми хрумна не само заради моето пътуване, описано по-горе, а и заради реплика във филма, когато загубени в едно от софийските села докторът пита шофьора: "Къде стигнахме?" Отговорът е: "Пазарджик". :) Тази реплика кореспондира и с изказването на премиера, който каза, че следващият референдум ще бъде за космодрум до Пазарджик. Аз бих му отговорил, че е по-добре да удължи метрото от Цариградско до Пазарджик. :) Не зная, защо на всички в София Пазарджик им се струва така далеч при положение, че е на 100-110 км. или час и 15 или 30 макс по магистрала "Тракия". Май се отплеснах. Щях да казвам за субтитрите. Много е странно да чуваш богатството на българския език и да видиш как някои неща са непреводими като: "Какво се офлянкваш?", преведено като "What took you so long?" Причината да ги има е, че лентата както видяхте от предишния абзац си обикаля Европа и света и печели награда след награда. Моят съвет е да не пропускате филма. След него ще гледате на света с различни очи. Дори днес пак на два пъти линейка се намеси в моето ежедневие. На мой колега е пропаднал трансфера от Банско, защото един от клиентите си е счупил крака, докато кара ски и трансферът е бил поет от... линейка. :) Вторият случай е, че докато карах към работа, линейка ме изпревари и тук моят призив е да се дава път на оранжевата кола от всички, защото нечий човешки живот зависи от това. Ще завърша с една подходяща песен, където спешна помощ е нужна за любовта и Ви пожелавам да имате нужда от нея само за своята любов. Бъдете здрави!



Снимка: sofialive.bg

Още нещо за любовта

Много е хубаво по празниците да се сещаме за хубави неща и моменти, а още по-хубаво е, когато става въпрос за любов. Може би съвсем случайно видях на една вестникарска сергия диска с български филм, който много исках да гледам, а все не успявах. Мисля, че беше приложение към вестник "Стандарт", а заглавието му "Още нещо за любовта" ме накара да го купя веднага. Кой ли не би искал да научи още нещо за любовта :)

За първи път видях билборд на филма преди две години, пътувайки за работа. След това при кончината на великия български актьор Велко Кънев отново се нашумя около този филм, защото това бе последното му участие. Въпреки това и участието на нашумелия в "Стъклен дом" Калин Врачански" и на известния с ролята си в "Седем часа разлика" Симеон Лютаков не знаех нищичко за филма. Взех го със себе си с идеята да го гледам, когато ми остане време по празниците и това се случи една нощ в 4:30, когато се събудих свеж и наспан и реших да си го пусна.

Филмът много ми хареса. След като разбрах, че той е по действителен случай, ми стана още по-любим. За първи път гледам първо филма, а след това гледам трейлъра и намирам сайта и фейбук страницата ми и рецензиите на критиците. Всъщност ако гледате трейлъра, едва ли ще разберете много за историята и сюжета, а по-скоро ще предизвика любопитството Ви и затова си позволявам да го пусна тук.



Следях да видя кога ще се появи филма по кинасолоните, но все го даваха в часове в работно време и се ядосвах, че не можех да стигна да го гледам. Явно за всичко си има време и място и аз днес не съжалявам и мога да кажа, че чакането си е заслужавало.

Както в тези дни често чуваме:"На Коледа стават чудеса!", този филм също е едно чудо, а най-голямото чудо се оказва любовта, която надделява и над медицината и над приятелството и над всичко. Филмът разказва за лекари и доктори, за арменци и българи, за фотографи и камили, за циркове и кръчми, за плажове и политика, за София и Варна и най-вече за любовта. А в крайна сметка всичко, от което се нуждаем е любов.
Весели празници!

По пътя на кино

За първи път прочетох "По пътя" на Джек Керуак в Немската гимназия в Пазарджик. По същото време се запознах и с моя бъдещ най-добър приятел и кум. С него започна и нашия живот по пътя. Пътувахме на автостоп до Асеновград, Велико Търново, Бургас и докъде ли още не, но най-ключово се оказа пътуването на стоп по Черноморието. Нарекохме го Пътуване от Края към Безкрая. Първо стигнахме до Резово от Бургас и оттам започна едно от най-запомнящите се преживявания чак до Дуранкулак. Спирахме във всяко населено място по пътя, а избирахме къде да спим наслуки. Спалните чували бяха нашите легла, а плажовете, горичките, бунгалата и тревата бяха нашият хотел.

Всяка прилика с героите от романа на Керуак не беше случайна, а това ме накара да прочета книгата няколко пъти и да се снабдя с нейни различни копия и издания на български и английски. По-късно вече притежавах и голяма част от книгите на Джек Керуак в оригинал и всичко издадено на български. Книгата му ме намираше на различни места и я четях във влака, в автобусите, на покрива на сградите и къде ли още не. Във влака до Асеновград я намерих на моето запазено място и счетох това за добър знак. Знаково беше и всяко пътуване с вдигнатия палец, а приключенията следваха едно след друго. Рядко ни се случваше да чакаме повече от 10 минути на пътя и бяхме толерантни към останалите стопаджии.

Беше невероятно и споделянето от страна на шофьорите на дълбоко искрени и лични, интимни неща с напълно непознати младежи като нас. Важно е да можеш да чуваш, докато ги слушаш. Няма да изпадам в повече подробности за автостопа, но ще продължа за Керуак. В часовете по английски във Фарос намерих съмишленик в лицето на моя американски учител Джон Кели, който ми даде да прочета Градчето и градът в оригинал - The town and the city, а аз се ядосах на автора за дългите изречения, които се виеха досущ като пътя и сякаш нямаха край. След това ги оцених подобаващо и търсех всяка следваща книга на Джек Керуак.

В първите години на Интернет в България и в mIRC-ата на Гювеча-а избрах ника kerouac за свой псевдоним и до днес той може да бъде открит в моето онлайн присъствие. Спомням си как търсих в компютъра на библиотеката на Софийския университет книги на Керуак и молех моя съквартирант английска филология да ми ги заема от тяхната библиотека, където аз нямах достъп. Той така и не се запали по автора, но аз станах негов последовател и привърженик.

Мина доста време от тези години и наскоро миналата година случайно открих три нови заглавия, преведени на български от издателство "Прозорец" и ги купих, за да ги прочета и на родния си език и да видя, дали нещо се е изгубило при превода. Скоро след това чух, че се снима филм по книгата и нямах търпение да го видя. Чакането ми бе възнаградено този месец при започването на Киномания. Бях гледал само трейлъра и не знаех какво да очаквам.



Бях на премиерата в зала 1 на НДК на 16 ноември и бях очарован от избора на актьори, като дори Дийн Мориарти имаше физическа прилика с моя най-добър приятел. Не всички в залата бяха подготвени за филма, но интересът бе голям. Приятелите, с които го гледах, също бяха на разнопосочни мнения след края, но това не промени моето усещане. Много добре беше пресъздаден момента в джаз клуба, който аз считам, за най-добро описание на музиката от книгата. Стийв Бушеми също беше приятна изненада като появяване, но не помня, дали този момент го имаше в книгата. Филмът ме развълнува, докосна и ми припомни мили моменти от моето минало. И дори да не зная какво ме очаква в бъдещето, съм сигурен, че пътят винаги ще го има, и ще ме изкушава да тръгна по него и да бъда част от това пътуване, от тези емоции и от новите преживявания и запознанства по него. Довиждане и до нови срещи по пътя...

Шменти капели

За първи път чух думите "шменти капели" от устата на премиера Бойко Борисов, в реч пред немските консерватори, насочена към предишното правителство. Въпреки, че зная немски, не успях да разбера какво значи това словосъчетание. След това то придоби огромна популярност в медиите и дори накара Влади Карамфилов да смени първоначалното си заглавие на филма "12:10", което е трябвало да покаже, че времето е спряло през последните 20 години, но Капелите на Шменти се оказа доста по-добър избор.

За да не Ви мъча повече (за тези, които не знаят) ще напиша значението, което открих в Интернет:

"Шмент и Капели" е била реномирана фирма, кръстена на имената на двама съдружници от началото на двадесети век в Царска София, които имали верига от магазини за шапки. Постепено започва да се ползва в разговорния език, като синоним на лъжа и измама. Други синоними са: ала бала, тинтири минтири, тути кванти, пунта мара, лъжа и измама, врели некипели.


Този филм е правен в продължение на 11 години и отразява случващото се в България през последните 21 години. Ще пусна първо трейлъра:



"Операция Шменти капели" е комедия за това, което стана пред очите ни, без ние да го разберем. Режисьор е Иван Митов, а сред актьорите са Август Попов, Джони Пенков, Джеки Стоев, Захари Бахаров, Христо Шопов.

Да си призная, докато гледах филма, почнах да съжалявам главния герой Цеко Цеков, на когото му се случваха какви ли не неща само заради объркан номер на табелка, а всичко това бе гарнирано с култови реплики като: "Ти плати ли си парното?"; "Ти си едно ЕГН!" "Каква е тази държава?"

През скромния му дом се изредиха всевъзможни хора, търсейки нещо, което клетият човечец не можеше да предложи. Много хумор, много за съжаление реални случки, има в лентата на Влади Въргала. Хем ти става смешно, хем ти става тъжно, защото главният герой може да бъдеш и ти...

Мислех да пусна за край песента на Милена "Ала бала", което си е точния синоним на "Шменти Капели", но в крайна сметка реших да заложа само на шапките.

А Вие носите ли шапка? А гледахте ли "Шменти капели"?



Снимка: facebook страница на филма

Аве на стоп към себе си

Аве от латински е дума и за здравей и за сбогом, а също така и бъди здрав. Аве е и името на български филм, който гледах, а така се казва и главната героиня в него. Аве Мария е популярна песен, която носи тъжни нотки, а с такива е наситен и филма. В сто минути в него има философия на автостопа и на живота или както пееха Щурците "животът да спреш на стоп с ръка". Много реален и много близък го почувствах лично аз и причините са в добрия сценарий, режисура и актьорско присъствие.



Всеки, който е пътувал често на стоп, знае какво е да пътуваш със случаен твой колега и конкурент на пътя. В случая компанията на нахаканата девойка не е желана, а със себе си тя води и доста объркани и измислени истории, в които се оплита и носи допълнителни неприятности на младежа. Въпреки всичко те заедно стигат до дестинацията, но там не намират това, което са търсели, а и са много закъсняли. Закъснението им ги сближава и ги води на едно погребение на брега на Дунава. Животът е и тъжен и труден, но има ли с кого да го споделиш, нещата стават различни. В крайна сметка всичко свършва в една хотелска стая в Горна Оряховица, която виждате и на снимката по-горе, и след това пътищата отново се разделят така, както са се пресекли. Поуката е, че колкото и надалече да бягаш, от себе си не може да избягаш...
Аве!

Феята

Дъщеря ми порасна. Стана неусетно. Не мога да кажа, дали преходът от Мики и Мини Маус и Мечо Пух към феите бе плавен, но със сигурност се случи. За първи път тя гледа филм за Камбанка, известна още като Зън-Зън, а на английски Tinkerbell, когато търсехме из програмите детско филмче. Тя го загледа и се влюби във феята. Вече искаше да знае всичко за тях.

На Коледа получи и филмче за любимата си фея (на снимката) и щастието бе пълно. Изгледа го повече от 10 пъти и го знае наизуст. Естествено последваха и крилата. Това, което ме впечатли най-много обаче, бе това, което ми каза една сутрин: "Тати, знаеш ли, че всеки път, когато бебе се засмее за първи път, се ражда една фея. Истина е!" И наистина, когато синът ми се засмя за първи път, започва периода на феите за моята малка дъщеря. Той е съпроводен от грижа за малкото братче и помощ на мама.

Няма нищо случайно, че наскоро попаднах и на песен, посветена на феята. Тя се превърна в любима песен, а нямам търпение да я чуя на живо и в София на 30 май, когато ZAZ, ще дойде за концерт в България. Клипът е черно-бял, а главните герои са момче и момиче, вероятно брат и сестра, а ако разбирам правилно френски, изпълнителката я посвещава на дъщеря си. Моята дъщеря я намира за малко тъжна и не харесва, че в края и, момичето сваля фейските крила, но въпреки всичко я пускам и тук, за да я чуете и да почувствате как феите донасят вълшебен прашец, за да полетите в страната на сънищата. Лека нощ, феи малки!