Показват се публикациите с етикет мач. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет мач. Показване на всички публикации

неделя, 5 октомври 2014 г.

РЕАЛно сбъдната мечта

За голяма част от моите познати и приятели подкрепата ми за Реал - Мадрид в мача срещу български отбор е необяснима и меко казано странна.

Различните възгледи трудно се приемат, а още по-трудно се обясняват. Но не това е моята цел в този пост. С него ще се опитам да пресъздам емоцията и вълнението да посрещнеш един от любимите си футболни клубове на родна земя.

След като дълго време все отлагах присъединяването си към фенклуба на Реал Мадрид в България, тази година вече реално реших да пристъпя към действия. Подчертавам, че това се случи преди да стане известен жребия за Шампионската лига и да узная, че Реал ще играе в София. Реакцията на председателя на клуба Георги Христов ме трогна, а със сигурност преди това сме се виждали на някоя сбирка на любимия клуб. Разбрах, че освен картата, ще получа и тениска с логото на българския фенклуб като дори имах право на избор на цвят и размер. Когато се видяхме да ги получа бях много радостен, а и вече беше ясно, че "Кралете" идват в София.


Досега не съм имал щастието да отида в Мадрид и да посетя стадион "Сантяго Бернабеу", но приятели винаги ми носят по някой сувенир, когато ходят натам, за което им благодаря. Признавам, че съм фен на Реал сравнително отскоро в сравнение с другите си любими отбори, но изборът ми не беше случаен. Годината бе 1998 и аз бях студент и в барчето на блока се събирахме и пазихме места за мачовете от Шампионската лига, които гледахме на голям екран и с много коментари, спорове и възгласи. Беше шеметно, весело и лудо време. Този сезон моят любимец Раул спечели с Реал лигата на шампионите, а целият тим и отбор точно през този сезон спечели моето сърце.

Аз съм човек, който държи на традициите и затова фактът, че Раул играеше само за Реал с огромно сърце така както го правят Тоти в Рома и Джерард в Ливърпул ме спечели за този клуб. Емблемата също ме грабна а химнът е така тържествен и хубав, че няма начин да не те развълнува. В него се пее, че отборът е кавалер на честта, което в днешни времена често се забравя и пренебрегва. В следващите години клубът бе на ниво и спечели много титли и купи, но не това бе най-важното за моя избор. Бялата фланелка бе символ на чистота и святост, а не на предаване.

Когато Лудогорец спечели място в групите на Шампионската лига си пожелах те да доведат Реал и Ливърпул и желанието ми стана реалност. Внимавайте какво си пожелавате...

Билет за мача си взех чрез фенклуба и отново се възхитих на добрата организация и комуникация. По-късно се оказа, че имам доста приятели и познати, които също щяха да бъдат в сектор Г, за да подкрепят Реал. Самата вечер шествието по софийските улици към стадиона с кордон от полиция бе вълнуващо преживяване поне за мен, когато българи, арменци, македонци, испанци и кой ли още не се обединиха в името на любимия клуб.

Въпреки, че бях видял футболистите при посрещането на летището макар и през оградата, сега се бях снабдил с бинокъл и добър фотоапарат, с които успях да ги видя още по-отблизо и да се зарадвам, че в една вечер сбъднаха една моя мечта. Бях прогнозирал победа с 1:3, но Лудогорец играха наистина добре и спокойно мачът можеше да завърши и наравно. Гледайки статистиката обаче се вижда, че гостите превъзхождаха в доста показатели и с минимум усилия постигнаха максималния резултат.

Не одобрявам симулацията на Роналдо за втората дузпа, но това не го прави престъпник. Не одобрявам и възгласите Меси от трибуните, при положение, че аржентинецът не беше на терена. Не одобрявам и медийното отразяване, къде модно, къде платено, което принизи визитата на Реал с тим от пернишката пета дивизия. 

В крайна сметка важното за мен е едно. Моят любим клуб Реал - Мадрид беше в София и аз бях там да го подкрепя и да видя победата му. Hala Madrid!


неделя, 4 декември 2011 г.

Back in the game

Не бях играл активно футбол повече от 10 години. Футболното дерби между офисите на фирмата от Пловдив и София ме върна обратно в играта като участник. Иначе през тези години съм наблюдавал, коментирал и писал за футбол доста, но чувството да си на терена е различно. Преди да разкажа за самата среща ще се върна назад във времето, за да си спомня за моите скромни изяви на зеления килим.

Не мога ясно да си спомня кой ме запали по футбола, но вероятно това е бил дядо ми, който беше отявлен цесекар и все ме караше да пускам радиото, за да видя какво са направили "червените". Някъде по това време те играха с Ливърпул и оттогава датира уважението и любовта и към английския тим, а след него и към италианския Рома. По това време помня, че братовчед ми играеше за Зенит (Ветрен дол) и за мен бе много интересно как той се готви да ходи на стадиона и винаги съм искал да го последвам. Това направих един път и бях впечатлен от истинската игра на живо. Скоро след това започнахме да играем по поляни в махалата с два камъка вместо врата и с много ентусиазъм. Помня, че съм играл и по лагери на поляни с наклон и забавата беше пълна. В училище играхме футбол на асфалт и железни врати, а доста от съучениците ми влизаха грубо, и веднъж ме контузиха доста сериозно. Това не ме отказа, а продължих да играя.

В немската гимназия в Пазарджик любовта ми към футбола разпали тогавашният ни учител по физическо Кирил Въгларов. Именно той е треньора, вкарал Хебър за първи път в "А" група. Играехме в салона и на асфалт навън, а мачове срещу други училища провеждахме и на истинско тревно игрище зад училището. Там беше и първия ми официален мач. Тогава Въгларов ми каза да играя отдясно като десен бек и да се включвам напред. Щях да изора тревата от радост. Тичах като конник без глава по цялото протежение на игрището с много желание и с топка в крака и дори асистирах за едно от попаденията на нашия тим. Не помня резултата, но помня, че победихме и аз бях много щастлив. Веднъж Въгларов ни заведе да гледаме и мач на Хебър и тогава ми се прииска да играя в този отбор, но както се сещате това не се случи :)

В университета освен тенис на корт бях записал и футбол и бях част от отбора на ГГФ (геолого географски факултет). Тренирахме и играхме на стадион "Академик" до зала Фестивална. Помня съблекалните, терена и чувството да играеш в официален мач. Това се случи на малко игрище на същия терен срещу колегите английска филология и аз записах едно полувреме на поста десен бек, но паднахме с огромен резултат и отпаднахме от борбата за призови места. Въпреки това бях щастлив, че бях част от един отбор. След това вече наблегнах на тениса и футбола ми остана само като страст и ходене на мачове като зрител.

Но нека се върна към мача преди седмица. Идеята за него се роди в кухнята на новия ни офис и момиче пое инициативата да го организира. Колегите от Пловдив резервираха терен до мебелната къща в Тракия, направиха си специални фланелки за мача и организираха агитка с плакати и песни. Тръгнахме от София с няколко коли и скромна агитка от колежки, но с много желание. В крайпътен ресторант обсъдихме тактиката и пристигнахме на уреченото място половин час по-рано и започнахме да разгряваме. Нашият треньор и колега Марин ни даваше напътствия и съвети. Тъй като домакините бяха с бели фланелки, ние трябваше да изберем друг цвят. Колега, играл в Левски ни даде стари екипи със син цвят и аз си избрах този с номер 17 и с логото на ВИС 2 на гърдите, за да всявам респект :).


За първи път обличах синя фланелка на Левски (все пак съм от ЦСКА), но го направих заради отбора. Друг мой колега, участвал в срещата и отбелязал два гола ми сподели, че той никога и при никакви обстоятелства не би облякъл екип на ЦСКА дори и пари да му давали. Аз го направих заради отбора и мисля, че така е редно. Колегите от Пловдив дойдоха минути преди срещата и почти без да загряват започнаха мача. Те отбелязаха и първия гол и имаха по-голямо самочувствие. Това, което нямаха обаче бяха резерви и треньор. Аз започнах мача отдясно в защита като първата ми проява бе доста комична. В средата на игрището, отнех една топка и тръгнах на скорост по фланга с топката като пред мен нямаше никой. Тогава се спънах и паднах сам и както се оказа след това яко съм си натъртил ребрата и ще ме болят поне месец-два. Ако сте гледали мача на Ливърпул с Манчестър Сини, Балотели падна по подобен начин, но по лявото крило. Все пак ние изравнихме резултата. Излязох от игра, а като влязох смених адаша на вратата и допуснах гол, малко преди да дам ръкавиците на някой друг.


Третата ми проява бе през втората част (играхме две полувремена по 30 минути). Тогава отнех една топка и опитах да подам на свободен колега напред, но ми пресякоха удара и направиха опасна контра, която завърши без гол. Адашът обаче спаси дузпа, а най-добрият ни играч на два пъти бе принуден да почива извън игрището за по 2 минути. Играта загрубя и прехвърчаха искри между някои колеги, а един дори се разсърди и напусна мача преди да е свършил и така остави отбора си от Пловдив с човек по-малко. Това наложи включването на съдията към тях (не че до тогава и той не свиреше в полза за своите колеги от Пловдив :)) Към края на мача домакините отпаднаха физически и ние се възползвахме и вкарахме голове. Хеттрик в мача направи колегата Тони, който се оказа, че е играл в Миньор (Перник) и Славия. Два вкара Георги, а последния шести гол бе мое дело след асистенция на Георги. Бях много щастлив, че вкарах и че победихме с 6:3. Един от нашите изпълнителни директори бе на вратата, когато вкарах, но прие с достойнство поражението и ме поздрави. Направихме си общи снимки и завършихме празника подобаващо вечерта в ресторант "Воденицата" и дискотека "Паша". А колегите от Пловдив чакат реванш в София, защото не очакваха, че ще загубят на своя терен. Аз пък се радвам, че отново се върнах в игра и с 4 прояви участвах активно в срещата. С песента по-долу поздравявам победителите в мача, а именно колегите от София :)




P.S. След моите изяви на терена получих покана от номинирания за футболист номер 1 на България Васил Лукаев да се присъединя към Шипка (Драгор). Все още обмислям предложението...

събота, 26 февруари 2011 г.

Денят на победата

Четох някъде, че Левски и ЦСКА са изиграли само три мача през февруари и в трите мача Левски бие. Тъкмо гледахме стартовите състави с баща ми по телевизията и видяхме, че Мишел Платини е титуляр. Баща ми каза, че той е слаб и едва ли ще вкара гол. Аз пък имах предчувствие някакво и му казах, че като нищо той ще вкара гол и ще реши дербито и после медиите ще си обърнат мнението за него на 180 градуса. Точно така и стана.

Тази вечер Мишел Платини записа името си в историята на ЦСКА. Няма само президента на УЕФА да е известен :) Жалко само, че не вкара хеттрик. Определено ЦСКА ми напълниха сърцето и душата тази вечер. Головете не бяха от дузпи или спорни положения, а бяха вкарани с такава лекота, че да им завиди човек. Ако не бяха червените картони в 68 минута, можеше и по-изразителен да е резултата. Всъщност те Левски така и не вкараха на Герена. Костадин Стоянов не може да бъде винен за автогола, защото това бе един рикушет и случайност. Не беше случайност заученото положение за третия гол на Апостол Попов, а двата на Мишел няма какво да ги коментирам. Жалко само за бавенето на играта и страха у някои играчи след падналия почетен гол. Трябваше още голове, още атаки и още натиск.

И публиката ни изгониха, но и това не попречи да вземем победата. Друга сладка победа бе със Стойчо Младенов с 3:0. С такива игри ЦСКА има и бъдеще, а не само история. В 127-ия мач за първенство "червените" взеха своята 41 победа. Това е пътят. Ще ми се дядо ми да беше жив, за да види и той тази победа и да се зарадва.

Голяма грешка бе изтикването на феновете от сектора. Първо като липса на организация отчитам да настаниш 3 000 души в сектор, който побира едва 1 000, а после да ги изтикаш навън, без да отчиташ случилото се в Хейзъл. Сигурно е имало хулигани, сигурно е имало провинили се. Но досега такова безумно решение не се бе вземало. А тръните и сектор Г отзад ме карат да се чудя как се е дал лиценз на този стадион, а на Армията и на този в Надежда не. Тръни, пущиняци, търкалящи се хора и остра опасна ограда. Жалко, че накрая играчите поздравиха един празен сектор. Защото тази победа е за феновете. Денят на победата е за феновете, за феновете на ЦСКА...



Снимка: БГнес

петък, 3 декември 2010 г.

Мачът

Вечерта не беше от добрите. Беше валяло, а на таблото стоеше крайният резултат от срещата: ЦСКА 1 Бешикташ 2. Подкрепата на публиката и хореографията бе на ниво. Играчите също доста се постараха, но имаше един голям проблем и той се казва: СТРАХ.

За жалост страхът управлява делата ни и проваля начинанията. В ЦСКА тази вечер имаше страх пред гола. Той се бе настанил удобно при Спас Делев и Маркиньос и не им позволи да вкарат. А положения имаха. Как може да се бориш, да преодоляваш трудности, играчи, да надбягаш и себе си дори, а сам срещу вратаря да те хване шубето и да се спънеш или вратата пред теб да се смали като Алиса в страната на чудесата?

Уникално е преживяването да си част от една публика, която е обединена в името на 4 букви, на един отбор, на една идея и на една мечта. Тя е готова да стои на стадиона и в студ, и в сняг, и в дъжд, и в пек, и пак да подкрепя любимците си. Не я спират високи цени на билети, не я спира лошо време или други оправдания, че го дават по телевизията.

Напоследък ходенето по европейските мачове на ЦСКА ми носи само разочарование от резултата, но не и от преживяването. Чакаш ги с нетърпение, защото именно в европейските мачове отборът на сърцето ти има шанс да победи всеки, стига само да си повярва. Вярно е, че на стадиона няма как да видиш повторение на гол, спорна засада или красиво отиграване, но може да видиш подкрепата и да чуеш гласът (или по точно ревът) на публиката. А това не е малко. Може да се почувстваш част от нещо голямо, дори и да си сам. А това е повече от някакви цифри.

ЦСКА е вън от Европа този сезон и дори природата започна да плаче след втория гол за Бешикташ. А привържениците вече мислеха за следващия сезон в Европа. С нови надежди и нови мечти. А мечтите са красиви и безплатни...



Снимка: Георги Димитров-Бруно (sportni.bg)

петък, 12 юни 2009 г.

22 дни

22 дни минаха откакто за последно писах тук. Събитията бяха доста, но по една ли друга причина все не успявах да драсна нещо. Имах материал поне за 5-6 поста, но в крайна сметка сядам да пиша чак сега, когато часовникът бърза към полунощ. Говоря си с машини, а именно те ме предадоха през последните няколко дни. Но нека да карам поред и да съобщя за събитията хронологично. След концерта едва станах и ме цепеше глава, но пътувах към вкъщи, защото майка ми празнуваше своя рожден ден. За жалост той винаги остава в сянката на именния ден на баща ми на следващия ден, а също така и неин професионален празник. Все пак успяхме да го отпразнуваме в тесен семеен кръг и да ес подготвим за гостите на следващия ден. 24 май винаги е бил специален ден и ден за гости. Нормално е да идват между 20 и 60 души вкъщи. Първите започват да пристигат към 10.30 и тогава се започва пренасяне, сервиране и разговори и така до към 1-2 през нощта. Ще спестя подробностите, а само ще кажа, че е доста изморително. Лица, разговори, еднакви въпроси и разпалени дискусии и всеки се връща следващата година, за да опита вкусните гозби на майка ми и големите порции. След това хубавото беше, че сестра ми си дойде от чужбина за 10 дни. Бяха ги пуснали заради кризата. Видяхме се с нея за кратко, а тя си замина преди рождения си ден. Тя и баща ми са родени на една и съща дата (5 юни) и ака баща ми е я е получил като подарък за своя рожден ден. Все пак подаръци и празници имаше да всички от сърце. Имаше и доста работа, а Студентът ме разочарова тотално през една от седмиците. Пътувах в командировка в Бургас, но някак си градът бе доста по-спокоен и чист от преди. Като си спомня колко преживявания имам тук и колко пътувания и стопаджийски истории са свързани с него и ми става едно носталгично. За жалост панорамният ресторант на хотела, където спах е заменен от ВИП апартаменти и така се губи най-хубавата гледка на града за всички посетители от най-високата сграда в морския град. Това бе и лайтмотива през повечето от тези дни. По разни поводи се връщах назад във времето и си спомнях подробности от минали неща. Няма да ги споделям сега. Миналата събота ходих на два мача в един ден. Сутринта гледах Хебър как падна от Германея (Сепарева баня) с 1-2 с още 42 души в последния домакински мач на отбора и бях взел със себе си и джентълмена. Този Хебър вече не е моя Хебър. Такова бездушие и безпомощност не бях гледал. Ходих да обядвам в едно приятно заведение до село Лозен край Чепинска река, а футболистите на Германея поляха там успеха си. Все пак успях да се добера до ембелмата на клуба, която търся вече цял сезон и може да се каже, че имам всички емблеми на отборите в нашата група. Следобяд пътувах за София и вечерта бяхме на националния стадион заедно с джентълмена. Досега го бях водил на мачове на нашите клубни отбори от всички нива от "А" група до пета дивизия и това, което го изумяваше бе липсата на публика и подкрепа. Онази вечер бе различно. Подкрепата бе фантастична. А едно нещо ми направи страхотно впечатление. Сектор "Г" се обърна към Сектор "Б" за да формират едно мощно "Българи, юнаци!". Нямаше Левски и ЦСКА, а имаше България. Ето това е най-ценното от мача. Джентълмена бе впечатлен и изумен от хореография, от пълния стадион и от подкрепата, каквато и в Англия няма, според него. След мача при метрото полицаи пускаха на партиди хората, което беше и правилното поведение. Входът за метрото бе безплатен, а ние се прибрахме благополучно към 23.30. Джетгълменът не можеше да проумее безплатното метро. След като го изпратих към студения и дъждовен Албион на главата ми дойде друга грижа. Някой бе заразил сайта ми hebarfc.com с и-фрейм с вирус и напълни и домашния и служебния компютри. Чистеното продължи до днес и все още не съм сигурен, че всичко е наред. Имаше някакви keylogger, Antivirus 2009, сума ти троянски коне и кукита, че се побърках. Наложи се да свалим и сайта за два дни и всеки ме питаше какво се случва, но добре ме беше Влади, иначе бях загубен. Утре (вече днес) ме очаква концерт, но за него ще пиша по-късно.

четвъртък, 12 март 2009 г.

Adio Roma!

Вече втора вечер стоя до три часа заради избора на БТВ да предава едни и същи мачове, а моите любимци по нощите ги гледам, като вече знам резултата. Следях мача на Рома и Арсенал и се зарадвах като видях, че са отбелязали гол в 9-тата минута. Това ме накара да мисля, че ще спечелят мача. За жалост се стигна до дузпи и там вече съвсем се объркаха нещата. Въпреки пропуска на Едуардо вълците не се възползваха максимално, а на два пъти сгрешиха чрез Вучинич и Тонето и пратиха Арсенал на 1/4 финал. Много съжалявам за този развой. Съжалявам за Тоти, който се зарадва много като вкара своята дузпа. Неговата мечта беше да играе финал за Шампионска лига у дома на Олимпико в Рим. Е мечтите не винаги се сбъдват. Вратарят на Рома Дони съвсем разочарова при дузпите. Поне три от тях бяха негови грешки, а друг път е пазил тъй добре. Жалко, много жалко. Вече нито един италиански тим не продължава напред, а цели 4 английски ще се борят за трофея. Дано Ливърпул го вземе, че както стана ясно моето желание Рома-Ливърпул на финал вече няма как да се изпълни. Adio i Grazie Roma!

Още по темата:

Рулетката на дузпите прати Арсенал на 1/4-финал

Арсенал разплака Рим след 120 минути мъчение на "Олимпико" и 7:6 след дузпи

Рома- Арсенал 1:0(0:1) след дузпи 6:7 (видео)

Рома отпада на куц крак

Рома показа голямо сърце

сряда, 11 март 2009 г.

Ливърпул - Реал 4-0!


Не се случва често да гледам двубой между два мои любими отбора и решението кой да подкрепям е доста трудно. Тази вечер стоях до късно, за да гледам на пълен запис мача от Шампионската лига между Ливърпул и Реал (Мадрид), като в първия мач англичаните имаха един гол предимство. Не съм и предполагал, че ще в този ще разгром над Реал с 4-0. Няма да крия, че бях за Ливърпул, защото те имат 5 трофея, а Реал 9, и англичаните имат нужда да ги настигнат. Дано Ливърпул стигне финала и да вземе Купата. Мачът беше много интересен и динамичен с доста положения, а и двама страхотни вратари не позволиха на резултата да набъбне. И двамата са национални вратари на Испания, а в този мач резервният вратар победи титуляра. Дузпа за Ливърпул нямаше, но пък и отмененият гол на Реал беше съмнителен. В мач номер 100 за Джерард той вкара два гола и игра страхотно като истински капитан. Интересен бе факта, че и двамата треньори са испанци, а от играчите повече испанци има в състава на Ливърпул.
Чакам с нетърпение жребия утре и се надявам на финал пак с два мои любими отбора в Рим: Рома - Ливърпул.

Още по темата:

Ливърпул разгроми Реал в галаспектакъл на "Анфийлд"

Бенитес: Ливърпул е най-добрият тим в Европа от пет години насам