Роджър Уотърс превърна арената в София в туптящо сърце с грандиозен спектакъл

В полунощ след концерта на Роджър Уотърс слушах в колата диска с последния му солов албум и в ушите ми все още отекваше грохота на тълпата в препълнената зала, а във фаровете на движещите се срещу мен коли виждах светлинните ефекти от този тричасов грандиозен спектакъл.

Това изживяване за мен беше поредното сбъдване на една мечта и се чувствах истински щастлив, че в рамките на 5 години мога да гледам на живо един от стожерите на моята любима група "Пинк Флойд". Повече за концерта на стадион "Васил Левски" през 2013 година може да прочетете тук.

По чиста случайност в Рим предишния ден имах щастието да разгледам изложбата "The Pink Floyd Experience" в музея за съвременно изкуство, където отбелязват 50 години от основаването на групата (всъщност са 53) и това е първото и гостуване извън Лондон, където е представена за първи път тази година. Може да я видите все още в Рим до 20 май тази година, а тя определено си заслужава, защото с пътуване във времето може да проследите цялата кариера и всеки албум на Пинк Флойд, а за мен лично бе перфектната подготовка за концерта следващата вечер.

Билетите бях взел още през декември от Силистра, възползвайки се от Коледна отстъпка, а мястото им беше отпред на сцената и не съжалявам, че наблюдавах от няколо метра моя любим изпълнител. Макар обявеното начало да бе точно в 20:00 часа, концертът стартира малко по-късно със седнала на плажа жена, загърбила публиката. Това всъщност бе актрисата и танцьорка Azzurra Caccetta, която се появява в няколко клипа от последния му солов албум. Първоначално бях гледал сетлист с песните от предишния концерт в Букурещ, но се оказа, че съм недогледал, че има продължение и се чудех, дали ще изпълни само 12 песни, а накрая се оказа, че реално те са 22, а ето и кои песни изпълни той в София:

Setlist Roger Waters "Us and them tour" Sofia, Bulgaria, 4 May 2018

Set 1:

Интро: Speak to Me (Pink Floyd song) from "Dark side of the moon" 1973

1.Breathe (Pink Floyd song) from "Dark side of the moon" 1973

2.One of These Days (Pink Floyd song) from "Meddle" 1971

3.Time (Pink Floyd song) from "Dark side of the moon" 1973

4.Breathe (Reprise) (Pink Floyd song) from "Dark side of the moon" 1973

5.The Great Gig in the Sky (Pink Floyd song) from "Dark side of the moon" 1973

6.Welcome to the Machine (Pink Floyd song) from "Wish you were here" 1975

7.Déjà Vu (Roger Waters song) from "Is This The Life We Really Want?" 2017

8.The Last Refugee (Roger Waters song) from "Is This The Life We Really Want?" 2017

9.Picture That (Roger Waters song) from "Is This The Life We Really Want?" 2017

10.Wish You Were Here (Pink Floyd song) from "Wish you were here" 1975

11.The Happiest Days of Our Lives (Pink Floyd song) from "The Wall" 1979

12. Another Brick in the Wall Part 2 (Pink Floyd song) from "The Wall" 1979

13. Another Brick in the Wall Part 3 (Pink Floyd song) from "The Wall" 1979

Set 2:

14. Dogs (Pink Floyd song) from "Animals" 1977

15. Pigs (Three Different Ones) (Pink Floyd song) from "Animals" 1977

16.Money (Pink Floyd song) from "Dark side of the moon" 1973

17.Us and Them (Pink Floyd song) from "Dark side of the moon" 1973

18.Smell the Roses (Roger Waters song) from "Is This The Life We Really Want?" 2017

19.Brain Damage (Pink Floyd song) from "Dark side of the moon" 1973

20. Eclipse (Pink Floyd song) from "Dark side of the moon" 1973

Encore:

21.Mother (Pink Floyd song) from "The Wall" 1979

22.Comfortably Numb (Pink Floyd song) from "The Wall" 1979

Докато предишният концерт в София на Роджър бе посветен изцяло на "Стената", то този път той бе наблегнал на други два гениални албума, а именно "Dark side of the moon" и "Animals" като изпълни и 4 песни от последния си солов албум "Is This The Life We Really Want?" от 2017. За първи път в "Арена Армеец" бе инсталирана такава surround система, който имаше огромен ефект върху публиката. Същият ефект се случи и след антракта, щом всички заснеха срещу какво би трябвало да се съпротивляваме или да устояваме в паузата. Тогава от средата на покрива в средата на залата се спуснаха екрани и макети на топлоелектрическата централа в Лондон, която краси корицата на албума "Animals", което обърка, но и впечатли публиката. Друг ефектен трик бе пирамидата от "Dark side of the moon", която на снимки от горе изглежа наистина впечатляващо. Но за мен лично най-ценни бяха посланията и текстовете, които са изиграли голяма роля в живота ми най-вече в трудни моменти. 

Ще се абстрахирам от политическата страна, защото за мен беше доста грозно това да бъде акцент от великолепното шоу. Ще се разгранича и от спора Дейвид Гилмор - Роджър Уотърс, защото аз харесвам двамата еднакво и поотделно, както и заедно в "Пинк Флойд". След като пропуснах да гледам концерта от "Division bell tour" през 1994 година в Прага, въпреки, че бях там и не видях и Дейвид Гилмор в Рим през 2016, макар да бях там за годишнината от сватбата, сега се радвам, че два пъти гледах на живо Роджър Уотърс. Той успя да напълни с 15 000 души зала "Арена Армеец", да зарадва своите верни фенове и да забележи, че знаят песни от последния му албум. А разликата между тях и нас мисля, че отдавна е направена и ние отдавна обичаме Роджър, колкото и дъблоко да се врязват в душите ни думите от песните му и въпреки това, че той вече е видян...

Боровинкова смърт

Беше понеделник, най-натовареният ден в седмицата. След работа закарах дъщеря ми на рисуване и отидох на зъболекар. Когато подраних при връщането си, отворих туитър да проверя за новини и тогава видях тъжната вест за смъртта на Долорес.

Кренбърис бяха любима и лична група, свързана с безгрижните ученически години. Толкова много спомени, толкова много текстове и толкова много качествена музика... А нея вече я няма... Мислех, че ще успея да я видя поне веднъж на живо на концерт, но това вече е невъзможно. Както при друг ирландец, Гери Мур, смъртта е в хотелска стая и отново е необяснима... Когато умират героите от твоето детство, осъзнаваш с пълна сила, че остаряваш...

Шест години, само шест години е тя по-голяма от мен. Толкова хора си тръгват преди да навършат 50. Няма сделка, няма година, няма значение. Стоях сам в тъмната кола на празния снежен паркинг и слушах гласа и в слушалките. Разплаках се. Не успях да се сдържа. Не и този път...

В училището на сцена с наша приятелка направихме кавър на "Zombie", а миналата година, когато ходих на уроци по барабани, научих и как се свирят ударните, които са ми любими.

За първи път чух тяхна песен по MTV през 1994, а на морето в Китен през 1995 на морския бряг в тишината на нощта едно момиче изпя "No need to argue"... Красиво, тъжно и подходящо.

Точно от тази песен пуснах статус в туитър по повод тъжната вест:

"There's no need to argue anymore. 

I gave all I could, but it left me so sore. And the thing that makes me mad,

Is the one thing that I had, 

I knew, I knew, 

I'd lose you. 

You'll always be special to me, 

Special to me, to me." RIP Dolores O'Riordon!

Интимен концерт на Натали Имбрулия във Военния клуб

Понякога е странно как се формират музикалните ни вкусове и как един изпълнител ти става любим и си купуваш всеки негов албум и знаеш текстовете наизуст. С Натали Имбрулия при мен това се случи преди 20 години, когато като студент в уолкмена ми неизменно стоеше касетката с нейния дебютен албум "Left of the middle".

Тогава бях в такъв период, че нейните песни ми въздействаха най-добре, а и нейната младежка, естествена визия с къса коса и небрежен поглед и наглед неглижирано облекло ме спечелиха, а определено австралийката притежава голяма доза чар и талант.

Новината за неин концерт в София през април тази година ме изненада приятно и ме върна отново в студентските години. Не беше трудно да следя нейната кариера, защото след първите и два албума тя издава по един на 4-5 години, а последният от 2015 "Male" с кавъри на мъжки изпълнители дори не го бях чувал или купил.

Първоначално концертът трябваше да се състои на ново място в зала на улица "Пиротска", но почти месец преди датата бе преместен в залата на Военния клуб. Лично аз бях изненадан от малкия интерес към събитието, защото Натали е световна звезда и има големи хитове.

Залата беше малка, но уютна и създаде прекрасна атмосфера за този акустичен и интимен концерт на 42 годишната певица. Капацитетът на залата е малко над 400 души, но когато влязохме, в нея нямаше повече от 200. Това позволи да се приближим максимално близо до сцената и да наблюдаваме концерта от близо. Като недостатък на организацията мога да посоча освен смяната на мястото, така и смяната на часа с по-ранен, което поне на нас ни костваше пропускане на първата песен, а много други изпуснаха и почти половината концерт.

Сцената бе подредена като стая с нощна лампа, килим и мебели, а музикантите бяха седнали удобно и свиреха като на гости в нечий дом. Натали бе в прекрасна рокля и чарът и се прояви във всяка изпята песен, във всяка нейна усмивка, а контактът с публиката наистина бе доста интимен. Дори забравянето на текст от нейна песен бе преодолян умело и със смях и радост.

Изпълненията и бяха на един дъх и така концертът свърши неусетно, а и неговото времетраене бе по-кратко, но на бис изпя три песни. Ето и какво включваше сетлиста на 30 април:

1.Wrong Impression
2.Stuck on the Moon
3.I Will Follow You Into the Dark (Death Cab for Cutie cover)
4.Satisfied
5.Counting Down the Days
6.Glorious
7.On the Run
8.That Day
9.Beauty on the Fire
10.Torn (Ednaswap cover)
11.Smoke
12.Lukas
13.Shiver
14.Instant Crush (Daft Punk cover)

Encore:

15.Butterflies
16.Intuition
17.Big Mistake

След първия бис напразно се надявахме на втори, но всичко приключи и на сцената останаха само нейните музиканти, които прибираха. Много исках да я видя след това, но за съжалание чакането на задния вход на Военния клуб, не се възнагради. По-късно разбрах, че тя е давала интервю и е имала среща с певци от музикален формат. Надявам се, че Натали Имбрулия ще посети отново България някой ден и ще мога да се насладя на нейната музика и чар.

А дотогава ще слушам нейните дискове в колата си...

1. 
   

Музикално пътешествие с Мерилиън в Античния театър в Пловдив

За мен Мерилиън е много лична група и музика. Тя докосва онези кътчета на душата, които умело се опитваме да скрием под забързания ритъм на ежедневието. Може би съм един от малкото, който харесва групата както в периода на Фиш (1979 -1989), така и в този със Стийв Хогарт (1989 до днес).

За втори път щях да се насладя на тяхната музика в България, като първият път ги гледах в Зимния дворец в Студентски град в София през юни 2009 и моите впечатления от онзи концерт може да прочетете тук.  Преди този концерт разбрах, че тогава организаторите не са им платили, но това за група от техния ранг не е повод да не посещават повече страната, а точно обратното, те бяха тук, за да покажат новите си песни от последния си албум Fuck Everyone and Run (F E A R) (2016), който получих като Коледен подарък от сестра ми и слушахме на път за концерта.

Любопитно беше, че последният път, когато бях на концерт в Античния театър на неговата сцена беше Фиш през септември 2012 и моите емоции от тогава може да прочетете тук. Със сигурност мястото носи своята атмосфера и както Хогарт каза, ако може само да си представим, че на това място е имало представления преди толкова много години...

Местата ни бяха с добра видимост към сцената, защото гледахме от първи ред на горната трибуна, но като единствен недостатък ще споделя, че бяхме леко вляво от сцената и една от тонколоните ни пречеше да видим добре клиповете, които вървяха на видео стената.

Това, което ни очакваше бе изумително: феерия от светлини, звуци и мултимедия в общ проект на силни текстове и артистичност на вокалиста на Мерилиън. Преобладаваха парчетата от новия им албум като съотношението им към предишни албуми бе повече от внушително. От периода с Фиш имаше само едно песен, също като на концерта им в София и тя бе "Sugar mice". Като изключим новите песни, от моите любими бях щастлив да чуя "Fantastic place", "Afraid of sunlight", "Man of thousand faces"  и "Neverland".

Две песни бяха приятна изненада за мен, а именно "Real tears for sale", където се осъждаше похвата на музиканти да използват своя тъга и страдание в песните си, за да печелят повече пари от съчуствието и състраданието на своите фенове. Като такъв пример на екрана изгря Шиниъд О' Конър, а тази гледна точка на Мерилиън към колеги, бе съвсем нова за мен. В другата песен "King" на екрана се редяха отишли си без време музиканти като Джим Морисън, Джими Хендрикс, Джанис Джоплин, Елвис Пресли и много други, явно станали жертва на славата и свързаните с нея пороци.

Мисля, че тук е и момента да пусна и сетлиста от концерта, за да се ориентирате какво изпълниха Мерилиън на Античния театър в Пловдив:

1. El Dorado: I. Long-Shadowed Sun
2. El Dorado: II. The Gold
3. El Dorado: III. Demolished Lives
4. El Dorado: IV. F E A R
5. El Dorado: V. The Grandchildren of Apes
6. You're Gone
7. The Leavers: I. Wake Up in Music
8. The Leavers: II. The Remainers
9. The Leavers: III. Vapour Trails in the Sky
10. The Leavers: IV. The Jumble of Days
11. The Leavers: V. One Tonight
12. Fantastic Place
13. Mad
14. Afraid of Sunlight
15. Sugar Mice
16. Real Tears for Sale
17. Sounds That Can't Be Made
18. Power
19. Man of a Thousand Faces
20. King
21. Neverland

Encore:
22. The Invisible Man

Encore 2:
23. Three Minute Boy

Не мога да не кажа, че очаквах да чуя поне "The space", "Easter" и някои други мои любими техни песни, но човек не може да получава всичко, а това което получих бе повече от достатъчно, поне до следващата ми красива среща с Мерилиън...

Род Стюарт - рошавата гарга на музиката

Денят е 10 януари 2017 година. Родерик Дейвид Стюарт празнува своя 72 рожден ден. Роденият в Лондон от баща шотландец и майка англичанка певец с дрезгав глас и разрошена руса коса е различен и неповторим.

Със сигурност сте чували поне някоя от хитовите му песни, но най-добре бихте го опознали от неговата автобиографична книга, която изобилства с чувство за хумор, откровения и любопитни моменти от неговия разюздан живот и кариера. Сменил доста сценични костюми, наркотици, групи и жени, той съзнава своето място и отчита своите грешки и дузина деца (8) от различни бракове в един завладяващ разказ.

Книгата си купих от традиционния вече първи ноември в книжарница Сиела на половин цена в тяхната промоция в деня на Будителите и я прочетох през декември. Признавам, че слушах неговия репертоар, докато разгръщах страниците и навлизах все по-дълбоко в личното му пространство, което той доброволно отваря пред читателя.

Необикновен чаровник с голям късмет и с орисия да произвежда хитове в различни музикални стилове той взема стари позабравени песни и ги превръща в диаманти с дрезгавия си глас и стърчаща коса, за която полага неимоверни грижи. Със сигурност много от случките в книгата, ще Ви изненадат, ще разберете за приятелството му с Елтън Джон и ще го видите като запален запалянко на Селтик и на националния отбор на Шотландия както и за преместването му в САЩ и превръщането на американски песни в четири албума с небивал успех.

Засега последният му албум е от октомври 2015 година и носи името "Another country", а от октомври 2016 Стюарт вече е рицар на Британската империя и спокойно може да слагате едно Sir пред името му. Твърди, че от 2000 година насам е спрял наркотиците, а през 2017 година ще празнува 10 години от последния си засега брак (трети) с модела Пени Ланкастър, от която има две деца. Ако искате да го гледате на живо може да си резервирате билет за концерта му в Краков, Полша на 19 февруари 2017. Това обаче са незначителни подробности на фона на могъщата музика, която прави и аз със сигурност съм затруднен в избора си на песен, с която да завърша поста. В крайна сметка ще се спра на тази със заглавие "Вечно млад", защото макар и минал 70-те Род все още е с млад дух и неостаряваща енергия...

Ноемврийска петъчна вечер с Ian Gillan и песните на Deep Purple

Ето, че ноември отива към своя край, а най-незабравимото музикално събитие от месеца за мен беше концертът на Ian Gillan на 4 ноември, петък в зала 1 на НДК. Почти винаги при гостуване в България на музикална легенда от този ранг се мъча да си припомня кога преди това той е гостувал у нас и дали аз съм имал удоволствието да присъствам. Този път верен помощник в спомените ми беше официалният сайт на вокалиста, който пази всяка дата и концерт. Ето и резултатите: 

08.09.92     Sofia, Bulgaria
10.09.92     Varna, Bulgaria
Deep Purple (with Blackmore, then Satriani and then Morse)
27.11.98     Winter Sports Palace Sophia, Bulgaria
28.11.98     Winter Sports Palace Sophia, Bulgaria 
21.07.05     Kalialra Stadium, Kavarna, Bulgaria
01.11.07     Sportshall, Sofia, Bulgaria

Това щеше да бъде петата визита на Гилън в България. Залата беше пълна, а моят билет беше подарък за рождения ден от жена ми и за по-добър подарък не можех и да мечтая. Тъй като мястото ми беше доста назад в залата се бях снабдил с бинокъл, който ми позволи да видя всичко, което се случва на сцената отблизо. Там точно в 20:00 часа излезе неговата дъщеря, която бе доста естравагантна и пееше боса с доста голямо желание и ритъм, но в стил много далеч от този на баща си. По-късно тя се присъедини като бек вокал в неговото шоу, а той дори и позволи да изпее и негова любима нейна песен по средата му. Аз нямах нищо против, но сред зрителите имаше доста недоволстващи от изпълненията и. Така или иначе те не успяха да развалят моята нагласа. Сетлистът на Гилън от тази вечер както и  подробно ревю на концерта може да прочетете на сайта werock.bg.
За мен беше голямо удоволствие да чуя парчетата на Deep Purple, гарнирани с изпълнението на Софийския Филхармоничен оркестър и залата единодушно аплодира изпълненията на Pictures of Home, Strange kind of Woman, Lazy, а при началните акорди на великата балада When a blind man cries не се сдържах да я пусна на живо в социалната мрежа, за да я видят и моите приятели, които нямаха възможност да присъстват на концерта.Продължението с Anya, Perfect strangers, Demon's eye и Smoke on the water беше впечатляващо и Гилън доказа, че и на тези години може да пее страхотно и да вълнува публиката. Най-хубавото обаче дойде при биса, когато той изпълни моите две любими песни Hush и Black noght, с което концертът завърши. Разбира се винаги ще има недоволни и хора, които ще искат да чуят Child in Time и други велики парчета, но за мен лично това бе достатъчно. Макар, че гледах концерта сам, аз го споделих с перфектни непознати. Може там да сте били и Вие...

Дълбока космическа музика от Yen

Дълбоко навътре стигат акордите и текстовете на немската група Yen, която пее на английски и има интерeсна история, която съвсем неслучайно се преплете с мен преди 4 години.

Беше октомври и се разхождах в хубавото слънчево време по главната улица на Щутгарт, когато погледа ми бе прикован от четирима ентусиасти, които седнали на стар диван свиреха с настървение, страст и с две кухарки събираха любопитството на тълпата.

Аз също се присъединих, погледах, послушах това, което се оказа SOFA - so good tour. Групата обикаляше немските градове и свиреше на улицата безплатно и раздаваше картички, на които бе указан часа и клуба, където свиреха същата вечер, вече срещу вход и с електрически инструменти. Аз също си взех такава, но така и не отидох там вечерта...

Не зная защо, но вокалистката, която е и единствената жена в бенда, ми се стори адски позната като излъчване и лице. Първата песен, която чух бе едноименна и на нея бе кръстена тяхната обиколка и предшествалия я втори албум. 

Дотук - добре. Това е преводът на So far, so good, но за да има игра на думи и закачка, те бяха махнали едно "R"  и бяха съединили първите две думи и се получи думата диван, sofa, който използваха при турнето си. Самата песен е доста жизнерадостна и носи оптимизъм и предизвиква усмивки. Нейният клип също си заслужава, а да си призная го ползвах в две мои презентации като лектор като добър завършек.

)

Винаги, когато имам нужда от добро настроение, си пускам това видео и всичко се подрежда. Още на следващия ден потърсих в голям музикален магазин техен албум, но се оказа, че има само един Deep inside, който им е първи и за съжаление нямах възможност да си позволя да го купя. Много често ми се случва, когато пътувам в чужбина и видя и харесам дадено нещо и не успея да си го взема по една или друга причина, да съжалявам много и да го искам все повече.

Когато се върнах посетих сайта им и профила им в myspace и харесах страницата им във фейсбук и дотам. Три години по-късно за Коледа получих от сестра ми като подарък трите им албума, което ме направи много щастлив и ги слушах постоянно през почивните дни и все повече ми харесваха и чувах нови страхотни парчета. Стилът им е смесица от рок, пънк, джаз и неподправена щипка страст и любов. Повечето текстове са автобиографични и редуват бързи и бавни мелодии.

На 20 януари моят абонамент за техния канал в youtube ми съобщи, че имат нова песен с видео, която е и единствената на немски език и не мога да не Ви я пусна, а отдолу немскоговорящите ще си намерят думите, които също са вдъхновяващи и казват, че всичко си зависи само от теб.

)

И както се случва на концертите към края следва представянето на групата. Вокалистка е чаровната Yen-Hwei Anetzberger, на която е кръстена и групата. Първото и име на езика мандарин означава красив и явно красиви хора са призвани да пишат и изпълняват и красива музика.  Christian Fütterer е  соло китаристът, а брат му Steffen Fütterer свири на бас. На барабаните е Benjamin Heckmann. Групата е основана във Франкфурт през 2003 - 2004 година, но издава първия си албум едва през 2008. Ето и кои са албумите им поред на номерата:

Deep Inside (25 January 2008)

Sofa - so good (28 August 2009)

Into the Sun (25 January 2013)

Явно януари е продуктивен месец за тях, щом пускат и нова песен тази година именно през януари и вероятно тя може да стане част от четвъртия им албум, който чакам с нетърпение, а мечтата ми е да отида и на техен концерт в клуб да ги видя на живо и на сцена.

А дотогава Ви оставям с едно последно тяхно акустично изпълнение на балкона през нощта, което е нежно послание за Лека нощ от мен и от група Yen. Спете дълбоко в космическата нощ и сънувайте звезди ;)

)

Животът е лесен с Юрая Хийп

Четвъртък вечер е необичайно време за купон или концерт, но когато не робуваш на времето, всичко е позволено. По едно щастливо стечение на обстоятелствата буквално в последния момент се снабдих с билет за концерта на Юрая Хийп в новия клуб на веригата Фантастико, Joy Station в Студентски град.

Въпреки, че бях сам, не бях самотен, защото на сцената само на метър пред мен стоеше групата, която ме вдъхновяваше в ученическите и  студентските години. За първи път гледах техен концерт през 1998 година в зала 1 на НДК на първи балкон, а точно до мен седеше Васко Кръпката, който също им е фен. Тогава много се вълнувах защото за първи път чух любимата July morning на живо.

Последваха още концерти на групата и не нейни самостоятелни членове, като в Банско бях от организаторите на концерта на Кен Хенсли, а в Бургас на плажа гледах и Джон Лоутън на първи юли. Групата е идвала в България още през далечната 1988 година, а както споменах по-горе 10 години по-късно и аз я гледах в София. Концертите през 2003 във Варна и турнето през 2006 във Варна, Ловеч и Стара Загора не успях да посетя, а през август тази година пропуснах и концерта им във Велико Търново, където се е включил и Джон Лоутън. 

Но да се върна на последния концерт, който взриви публиката в новия столичен клуб. Въпреки, че бе обявен за 21:00 часа, концертът започна в 21:30 и продължи до малко след 23:00. Причината се оказа ранен полет, който музикантите трябва да хващат на следващата сутрин. Но както казах и преди времето няма значение и трябва да ценим и малкото, което получаваме, защото е важна емоцията и музиката. До мен пред сцената стояха мъж с бяла коса и младо момиче, които бяха посветени в магията на групата, която е кръстена на герой от романа на Чарл Дикенс "Дейвид Копърфийлд".

Самите магьосници бяха в състав: Бърни Шоу - вокали, който едва ли можеш да предположиш, че е вокал само от 1986 година, защото има страхотна харизма, глас, дълга коса и всичко, което е нужно за вокал на един рок динозавър; Мик Бокс - китара, единственият член на групата, който е на линия от 1969 година, когато я е създал, до днес;  Фил Ланзън - клавишни, който владее добре звука от 70-те, който е типичен за групата, а също и за Дийп Пърпъл, Ръсел Гилбрук, гологлавият набит мъж, който движеше ритъма на барабаните с две каси и силни палки и новото попълнение Дейви Римър на бас китарата, който беше уникално слаб и с дълга черна коса и татуирани ръце.

В началото публиката беше стъписана защото концертът започна с непознати песни от 1995 година, но после всичко си дойде на мястото, когато се върнаха назад във времето с любимите Traveller in time и Sunrise за начало и продължението от Gypsy, Look at yourself и Lady in black, която беше любима на моя съученик от Пазарджик Виктор, който сложи край на живота си и явно тя винаги ще ми напомня за него и младостта му.

Старите, но златни песни завършиха с July morning, която бе в нов аранжимент и леко съкратена, но и така също носеше емоцията на юлското утро в студения декември. Мик Бокс благославяше публиката с дясната си ръка като един модерен проповедник на праведната музика, докато с лявата вадеше звуци и тонове, които продължаваха според настроението му. Усмивката му стопляше душите на дошлите в студения 5 декември да гледат уникалните му изпълнения и никой не си тръгна разочарован.

Репертоарът продължи с няколко нови песни от последния албум "Into the wild", включвайки и едноименната песен, преди да се върне отново на класическите песни. На една от песните Юрай Хийп поканиха красивите момичета на сцената и за секунди на нея се качиха около 30 девойки, които куфяха на една песен и имаха удоволствието да стиснат ръцете, да прегърнат и целунат любимците си. Настроението беше на ниво до самия край на концерта. Единствените песни, които ми липсваха таза вечер бяха The wizard и Free me, но и без тях концертът си заслужаваше. Догодина очаквайте и техен нов албум, който ще бъде 24-ти поред студиен албум!

В края на вечерта британците изпълниха две песни на бис, като последната беше Easy living, моя любима песен, която бях сложил на телефона си да звъни в студентските години, когато животът наистина беше лесен. Лесен може да бъде и сега само с Юрая Хийп ;)

Хубаво ревю за концерта от Нуша може да прочетете тук

Снимки от концерта може да разгледате тук

Дарик 18 - радио за възрастни

Една зимна вечер шофирайки към вкъщи съвсем случайно попаднах на радиостанция със стара музика, която пасна идеално на моето настроение и нагласа и в студеното време стопляше душата ми. Странното в случая беше, че нямаше нито една реклама, нито се чуваше водещ или пък сигнал, който да рекламира станцията. 

Така любопитството ми бе провокирано и оставих станцията в колата ми да свири и в следващите дни с надеждата да чуя нещо, което да ме насочи към името и идеята на радиото. Единственото, което чух бе Дарик 18. Първоначално не схванах защо са кръстили така станцията и дали има нещо общо с Дарик радио. Не открих информация и на сайта на медията и в крайна сметка единствено се наслаждавах на песните на Франк Синатра, Елла Фицджералд, Дизи Гилеспи, Чарли Паркър, Луис Армстронг и много други изпълнители от 20-те до 50-те години на 20-ти век. Рядко можеш да чуеш такава музика по комерсиално радио и затова в крайна сметка оставих моето проучване и слушах радиото всяка зимна вечер на път за вкъщи.

Както често се случва намереното бе загубено и почнах да слушам други станции и постепенно забравих за невероятната си находка.

Година по-късно отново студена зимна вечер ме върна към нея. Тромпетът стигаше своите височини, когато прекъснат от джингъла Дарик 18 ме накара да се сетя за моето търсене. Първата ми хипотеза бе, че 1 и 8 прави 9 и понеже станцията е на 90.00, където преди се подвизаваше Сигнал плюс, бълващо чалга и карайки ме да въртя копчето в търсене на нови станции, сега това е идеята да се рекламира това радио и неговата честота.

Всичко това беше грешно. В търсене на истината попаднах на статия в Интернет, която надлежно обясняваше всичко.

Дарик радио решава да прави младежко насочено радио и затова се спира на името Дарик 18 с идеята да излъчва актуални хитове и да обхване младежката аудитория. Така започва ударно и радиото докато Профон не поисква огромни суми за авторски права. Тогава Радосвет Радев започва да пуска само музика от преди 1 ноември 1963 година понеже за нея не се дължат пари за авторски права, защото е изтекъл срокът от 50 години. По този начин той не плаща милиони за песни на актуални музиканти, а в София може да слушаме качествена музика на честото 90.00 поне дотогава, докато не се уреди въпросът и спорът за авторските права и отчисленията, които плащат медиите.

Странно нещо се случва с радиата в България. СЕМ масово закрива регионални радиостанции, включително и радио Пазарджик и Деж и Оберон, за които съм работил две години като ученик. Същото се случи и с радио Лиани в Ловеч. Последно институцията отказа лиценз за София и на Classic FM, радио, което вече е под шапката на BTV Radio Group.

Има преструктуриране в тази сфера и поне аз помня и закриването на радио Спорт и радио Гонг и още куп други качествени радиостанции. Но да не навлизам в дълбоките води.

Докато не съм забравил да Ви дам линк към прекрасната статия на Тема Daily, "Другата душа на музиката", която казва всичко за радио Дарик 18. За съжаление то няма мобилно приложение и не може да се чуе онлайн, но въпреки това си заслужава да се слуша.

А ако не знаете песните, ползвайте приложението Track ID на смартфона си и ще видите, че всяка от тези песни я има в библиотеката на златните години на джаза. Текстовете също си заслужават, но като финал на поста си реших да пусна парче с малко текст и много музика, което е включено и във филма "По пътя" по книгата на Джек Керуак.

Яжте солени фъстъчки и слушайте Дарик 18 в София ;)

Стената на Роджър Уотърс разруши илюзиите в София

Когато сбъдваш мечтите си понякога съществува риск да бъдеш разочарован или да пропуснеш радостта от тяхното сбъдване. Понякога съдбата си знае работата и те води за носа или към стадиона, за да чуеш любимите песни, чиито текстове може да кажеш дори и в полунощ, ако те събудят внезапно с такова чудато искане. Има изпълнители и творци, които бележат живота ни и с тях свързваме и весели и тъжни моменти от него. Но стига толкова прелюдия и да минавам по същество. Роджър Уотърс беше тук. Аз бях там да го видя и слушам и не съжалявам за нито една секунда и за нито една нота от цялото представление.

Тази година не мога да се оплача от късмет при получаването на билети и не говоря за печелене на билети, въпреки, че участвах във всички възможни игри, но начинът на получаваме бе съвсем друг. Както и при Бон Джоуви, когато кумата ни направи страхотен подарък с два билета, така и сега пак жена бе замесена в сбъдването на поредната ми мечта. Моя колежка успя да издейства чрез нейна приятелка два пропуска за концерта на 30 август в ложите на стадион "Васил Левски" и така се озовах на точното място в точното време.

Истерията около идването на Роджър Уотърс бе голяма и медии, билборди и плакати се стараеха да ни информират регулярно, че той идва да ни представи Стената. Успях да гледам как той посети гроба на майор Томсън и как даде кратко интервю за БНТ 1, но така и не разбрах в кой хотел е отседнал. Но преди да продължа към концерта малко предистория...

Още в гимназията бях голям фен на Пинк Флойд и при едно мое пътуване в Прага през 1994 успях да се снабдя с черна фланелка със Стената на Пинк Флойд, както и такава на Лед Цепелин и с това приключиха моите финанси. За жалост точно по това време Пинк Флойд, но без Роджър Уотърс, имаха концерт в Прага (7 септември 1994 - The Division Bell Tour), но нито имах средства, нито възможност да присъствам. Може би е излишно да казвам, че съм гледал филма хиляди пъти, но за майка ми това бе показател, че изживявам труден период, защото се затварях в себе си и пусках видеокасетата и я гледах многократно.

Когато свирих на китара бях научил акордите на две партии от албума заедно с Wish You Were Here и ги свирих по купони в гимназията и в Студентски град. Притежавам цялата дискография на Пинк Флойд, Роджър Уотърс и Дейвид Гилмор на аудио касети, а за мой рожден ден в Пазарджик получих първия си диск, който беше с албума на Флойд Atom Heart Mother. Текстовете на песните ми пасваха в различни периоди, но Стената бе нещо специално.

Гледах спектакъла в Берлин след падането на истинската стена по телевизията и си мечтаех един ден и аз да го видя. Ето, че този ден дойде и той съвпадна с моя имен ден. Шоуто наистина бе мащабно, въздействащо и нещо невиждано досега. Не съм от хората, които имат големи очаквания от концертите на своите любимци и затова съм доволен. В колата седмицата преди концерта слушах трите солови албума на Роджър, но не исках да пускам Стената въпреки, че бях подготвил добре познатите бели обложки и два диска, за да бъде по-истинско усещането.

Хареса ми, че анимацията от филма намери място и на прожекционната стена, но ми се искаше да видя и части от филма там, но вероятно си има причина това да не се случи. Идеята, концепцията, сценичното представление, музикантите, костюмите, куклите, прасето бяха важни детайли, които попълниха пъзела на отчуждението, самотата, страха, надеждата и вярата. Почувствах отново всичко сякаш се върнах години назад и се надявам и голяма част от 30-те или 40-те хиляди на стадиона също да са почувствали нещо.

Нещото, което взриви общественото мнение и се асоциираше с концерта беше надписа "Оставка" на български на Стената. За жалост дори дългия текст на български, който с много усилия басистът прочете, не впечатли журналистите, а всичко се въртеше само около този надпис и политизира допълнително концерта. Иначе моите снимки от концерта може да видите тук.

Вярвате или не, най-трудно се оказа да избера песен от концерта и албума, с която да завърша поста си, защото Стената е цялостен концептуален албум, в който всяко нещо следва и е свързано с предходното, но ще рискувам и по този начин ще отдам чест и ще благодаря от сърце на Роджър Уотърс, че дойде и се раздаде за българската публика и вече няма никой вкъщи...

Вечер с Марк Нопфлер

Често се чудя, дали някога би ми омръзнало да ходя по концерти на любими изпълнители и дали тръпката все още ще е същата, ако ги гледам за втори или трети път. Това си мислех в метрото на път към НДК, където в априлската вечер на гости за втори път беше дошъл гениалният китарист Марк Нопфлер. Първият път бе през 2008 и сякаш вчера отекваха последните акорди от него. Нямах предварителна нагласа за вечерта, но все пак бях успял да чуя няколко от новите песни от седмия албум на Марк, който носи интересното име Privateering, а на обложката му има каравана, която е скрила два диска в себе си, всеки от които има по 10 песни. Името идва от частни кораби и екипаж, използвани във военно време от правителството, за да се справят с враговете си по море като те пленявали и вземали на абордаж други кораби и били богато възнаградени за това. В случая Марк взе на абордаж препълнената зала 1 и бе възнаграден от продължителни аплодисменти и уважение от българската публика, която за втори път пълни залата и изкупува билетите месец преди датата на концерта и този път се наложи да се пуснат още 500 правостоящи места на двата балкона. Един от правостоящите беше мой колега и приятел, с когото гледахме любимия и на двамата композитор и текстописец. Преди да продължа, ще Ви пусна заглавната песен от албума, която много харесвам:



Тъй като мястото ми беще на втори балкон се бях запасил с хубав бинокъл, за да следя всичко, което се случва на сцената. В 20 часа и 15 минути без приветствено слово Марк и неговите седем музиканта откриха концерта с песента "What is it?" от втория му албум "Sailing to Philadelphia" и заредиха залата с позитивни акорди. Последваха песни от новия албум, което е нормално, защото всяко турне се прави, за да се представи новото и феновете да си го купят. Песните бяха непознати на по-голяма част от публиката, но бяха приети добре. Разбира се, че имаше и такива, които недоволстваха и си искаха парчетата на Дайър Стрейтс и в крайна сметка получиха няколко от тях, начело с прекрасната "Romeo and Juliet". На всяка песен Марк сменяше китарата си, а зад кулисите с бинокъла видях шкаф, пълен с китари, които придават уникалното звучене на изпълнените парчета. Първо се заблудих, че освен Гай Флетчър от Дайър Стрейтс на сцената е и басистът Джон Айсли заради височината и стойката, но се оказа, че това е Глен Урф. От другите музиканти от 2008 помня и Ричард Бенет, готино старче с много малка китара на някои песни, който с чара си и усмивката радва публиката.

Концертът редуваше бавни и спокойни песни с бързи и ритмични от всички негови солови албуми и кънтрито и рока се сливаха, за да се стигне до любимата ми нежна "Telegraph road". Не се сдържах да си пея песните, които зная и да се насладя на качествения звук и осветление. Някак неусетно минаха близо два часа и с два биса Марк си тръгна с букет в ръка и здрависал се с хората от първия ред на оркестрината. За мен той си остава велик и текстовете и песните му продължават да ме вълнуват и докосват. От някои от тях пазя доста скъпи спомени.

След концерта отидох да попитам, дали Марк ще раздаде автографи, но ми беше казано, че той е асоциален и не обича тълпата. Чудно ми е тогава как тогава има три брака и 4 деца, нещо което разбрах от колегата ми, защото досега не се бях интересувал от личния му живот, а само от творчеството му, което имам вкъщи като пълна дискография и което с радост слушах преди и след концерта. Надявам се Марк да дойде в България за трети път и да изпълни песните, които не успя сега и предния път ;)

Моите снимки от концерта може да разгледате тук

Много добро ревю на концерта ще намерите тук

От там взех и сетлиста, който пускам по-долу:

Сетлист от концерта на Mark Knopfler, състоял се на 29 април 2013 г. в София:

01. Whаt It Is ("Sailing to Philadelphia" - 2000)
02. Corned Beef City ("Privateering" - 2012)
03. Yon Two Crows ("Privateering" - 2012)
04. Seattle ("Privateering" - 2012)
05. Privateering ("Privateering" - 2012)
06. Father and Son (instrumental) ("Cal" soundtrack - 1984) / Hill Farmer's Blues ("The Ragpicker’s Dream" - 2002)
07. Romeo and Juliet (Dire Straits song, "Making Movies" - 1980)
08. Sultans of Swing (Dire Straits song, "Dire Straits" - 1978)
09. Done with Bonaparte ("Golden Heart" - 1996)
10. Haul Away ("Privateering" - 2012)
11. Marbletown ("The Ragpicker’s Dream" - 2002)
12. Speedway at Nazareth ("Sailing to Philadelphia" - 2000)
13. Telegraph Road (Dire Straits song, "Love Over Gold" - 1982)
Бис:
14. So Far Away (Dire Straits song, "Brothers in Arms" - 1985)
15. Piper to the Еnd ("Get Lucky" - 2009)

Накрая ще завърша поста си с последното прощално изпълнение от концерта в София, което се надявам да е за "Довиждане", а не за "Сбогом"...

Когато има защо

Няма по подходящо заглавие за третия студиен албум на Белослава, а също така няма по-голяма причина за посещение на концерта, на който тя го представи.

Когато има защо, Белослава пее и се раздава.
Когато има защо, Белослава споделя и чувства.
Когато има защо, Белослава ни омагьосва.
Когато има защо, Белослава е на сцената...

Не мога да скрия, че я харесвам още от дебютния и сингъл "Между две луни" и че си купих касетката на първия албум "Улици" и тя звучеше в моя уолкмен докато се разхождах из софийските улици :) Годината бе 2001, а цветът на албума бе предимно оранжев като детството. 9 песни и малко повече от половин час ми бе достатъчен, за да се потопя в музиката на бялата слава.

Вторият албум "Слушай ме" се появи в края на 2005 и началото на 2006 и нямаше как да не се подчиня на апела му. Дискът бе розов и с пеперуди и песните бяха повече от добри, нищо, че бяха фатални на брой (13). Клиповете също ме грабнаха, а настроението бе лежерно и приятно.

И ето, че дойде време за третия албум. Той е лилав, но не само цветът е лилав. Концертът също имаше един такъв на цвят уют. Песните са 17 и се вижда, че има градация и в пряк и преносен смисъл :) Всяка една от тях е като филма 17 мига от пролетта, а именно през пролетта ги чухме всичките. Пристигнали по-рано в зала "България", която се слави като зала с най-добра акустика още от построяването и през 1937, видяхме на сцената един DJ с тъмни очила, който половин час пускаше готини мелодии като сред тях беше и тази от теглене на тиража на Тотото.

Белослава се появи сияеща, усмихната и облечена в дълга черна рокля с бяла яка и бели ръкавели. В продължение на вечерта, песен след песен тя сваляше по нещо от себе си и го раздаваше на публиката така както и правеше с песните си.

Беше ми изненадващо да видя Емил Костадинов на неин концерт, а няколко реда пред мен бяха още и Мария Илиева и куп други български изпълнители.

Няма да се спирам подробно на сетлиста и на изпълнителите, защото Нуша много добре го е написала тук.

Изпълнителката е споделила мнението си за албума пред avtora.com тук и най ми харесва, че тя мечтае за простички неща. Затова всичко е толкова ясно и лесно и добро.

Като завършек ще кажа само, че нямат значение годините, разстоянията и местата, където се срещаме, когато има защо, а с Белослава винаги има защо...

Феята

Дъщеря ми порасна. Стана неусетно. Не мога да кажа, дали преходът от Мики и Мини Маус и Мечо Пух към феите бе плавен, но със сигурност се случи. За първи път тя гледа филм за Камбанка, известна още като Зън-Зън, а на английски Tinkerbell, когато търсехме из програмите детско филмче. Тя го загледа и се влюби във феята. Вече искаше да знае всичко за тях.

На Коледа получи и филмче за любимата си фея (на снимката) и щастието бе пълно. Изгледа го повече от 10 пъти и го знае наизуст. Естествено последваха и крилата. Това, което ме впечатли най-много обаче, бе това, което ми каза една сутрин: "Тати, знаеш ли, че всеки път, когато бебе се засмее за първи път, се ражда една фея. Истина е!" И наистина, когато синът ми се засмя за първи път, започва периода на феите за моята малка дъщеря. Той е съпроводен от грижа за малкото братче и помощ на мама.

Няма нищо случайно, че наскоро попаднах и на песен, посветена на феята. Тя се превърна в любима песен, а нямам търпение да я чуя на живо и в София на 30 май, когато ZAZ, ще дойде за концерт в България. Клипът е черно-бял, а главните герои са момче и момиче, вероятно брат и сестра, а ако разбирам правилно френски, изпълнителката я посвещава на дъщеря си. Моята дъщеря я намира за малко тъжна и не харесва, че в края и, момичето сваля фейските крила, но въпреки всичко я пускам и тук, за да я чуете и да почувствате как феите донасят вълшебен прашец, за да полетите в страната на сънищата. Лека нощ, феи малки!

Кецове

Като тийнейджър много обичах кецове. Носих ги с кеф, бяха адски удобни и нямаха скъсване. Любими ми бяха черно белите и с тях обиколих голяма част от родината на автостоп. По едно време дори си мислех, че ми носят късмет, защото не съм чакал повече от 10 минути, за да ме качи някой. Разбира се имаше и едно изключение, където чакахме с най-добрия ми приятел повече от 2 часа в жегата край Казанлък, но това изключение само потвърждаваше правилото, че ни върви с вдигнатия палец. Към тези спомени ме върна българският филм "Кецове", чиито плакат виждах всяка сутрин, пътувайки за работа.

Гледах филма точно на деня на премиерата му, 28 октомври, ден след рождения ми ден. Може да се каже, че и той беше един своеобразен подарък за мен. Гледахме филма с жена ми в Арена Младост в късна прожекция, което бе възможно единствено поради факта, че моите родители бяха вкъщи и се грижеха за децата. Филмът ме грабна още от самото начало. Музиката бе страхотна, а ефектът от него беше, че ми се приходи на море през октомври :).

Харесвам Филип Аврамов още от "Писмо до Америка", а актьорът и режисьор Валери Йорданов бях гледал като студент в театъра на НАТФИЗ в една хипи постановка, която много ми допадна и дори се снабдих с плакат, който дълго време красеше стената на стаята ми в Студентски град. Иван Бърнев харесах в "Стъпки в пясъка", а останалите герои бях гледал тук и там по телевизия и театър. Събирането на три двойки на морето бе кулминацията на филма за мен. Напомни ми доста моят първи Джулай, когато се примъкнах край огъня на Варвара и се запознах с хората. Всеки от тях стигна по различен начин до морето (автобус, стоп, кола), а съдбата ги събра на плажа.

Всеки носеше своя кръст, проблеми и спомени в раницата и имаше нужда от малко свобода и безгрижие, което намери на Карадере. Как е възможно човек да е щастлив в един Черен дол? Да, това означава Карадере от турски (във филма също имаше турски думи, а и малко немски за разкош) и май наистина бе единственото свободно от бетон кътче по нашето Черноморие. Но няма значение мястото и дали това е Варвара, Иракли, Карадере или Камен бряг, където е сниман филма, а морето, въздуха и свободата владеят главните герои и ги правят болезнено искрени, откровени и щастливи със своето съществуване там. Вечните въпроси (кой си ти, какво мразиш, какво обичаш, от какво те е страх, за какво мечтаеш) предизвикват интересни отговори у всеки един от тях, а мога да призная, че имаше и доста оригинални хрумвания като:
- "Какво мразиш?"
- "Дафинов лист." :))))

Стоте минути минаха неусетно и аналозите с "Телма и Луиз" и "Волният ездач" за края на филма са неизбежни, а ако мога да перифразирам Сервантес, ще кажа: "Свободата, Сиви, е на крака на газта!" Напред към свободата! Напред към киносалоните! Филмът си заслужава :)



P.S. Само се чудя, дали някой от стотината жители на карнобатското село Глумче ще гледа филма :)))

Жан Мишел с много Жар откри Арената и покори София

Буквално в последния момент се снабдих с евтин билет за концерта на Жан Мишел Жар, защото много исках да го гледам. Тази музика ме връща в детските години, когато ме впечатли как той свири с ръцете си на лазер. Спомням си, че го гледах вечер на телевизора вкъщи и бях удивен. Приличаше ми на магьосник със своята дълга коса, която той е запазил и до днес, а с нея и младежкия си дух. Електронната музика дължи много на него.

Приятел ми каза, че е чел някъде, че Земята имала своята музика. За Жан Мишел Жар бих казал, че неговата музика е от космоса. Сигурно и с успех се ползва в планетариуми. Но е най-добре да и се насладиш на концерт. Залата беше почти пълна, а мястото ми беше под самия покрив. Това се оказа никак лошо, защото гледах отвисоко по диагонал сцената и всичко, което се случваше на нея, а най-голямото предимство беше, че се виждаха всички светлинни ефекти. Дори лазарната арфа се виждаше как докосва тавана и как променяше цвета си.

Концертът започна със закъснение някъде към 20:45 вместо в 20:00 часа, но никой не се разсърди, защото изпълнителят ни дари с 2 часа и 15 минути музика. Той се появи изненадващо в срещуположния сектор на сцената и мина и се здрависа със зрителите по пътя към неговата платформа. Французинът поздрави всички с "Добър вечер!", а до края на шоуто използва още няколко български думи, което му прави част, а за останалите думи на английски и френски имаше преводач. Контактът с публиката бе на ниво и Жан показа добро отношение към българите. Като посланик на Юнеско той похвали Ирина Бокова, а също така сподели, че заделя всеки цент от концерта си за образование и ще го прави оттук нататък, докато е жив, защото това е каузата на Юнеско в момента.

Композициите бяха добре подбрани и ми бяха познати, но в публиката се чу някой заблуден зрител да пита по някое време: "Този кога ще започне да пее?" :))) Ефектите и тримата музиканти бяха на ниво и звукът и акустиката в залата също бяха перфектни. На по-бързите парчета, ако мога да се изразя така, хората ставаха и танцуваха, а и Мишел ги приканяше постоянно като не спираше да скача и да свири само с една ръка своите музикални етюди. Раздаде се като младеж през 1981 и никой не би му дал годините (64 са мисля-няма как да избегна сравнението с песента на The Beatles "When I'm 64").

Ето и сетлиста на концерта от форумите на Metal Kaehizis:

JEAN MICHEL JARRE

World Tour 2010-2011
Arena Sofia, Sofia, Bulgaria 09.10.2011

01. Oxygène 2
02. Equinoxe 7
03. Magnetic Fields 1
04. Rendez-Vous 3
05. Equinoxe 5
06. Magnetic Fields 2
07. Souvenir Оf China
08. Oxygène 5
09. Variation 3
Theremin Solo
10. Equinoxe 4
11. Adagio
12. Industrial Revolution 2
13. Rendez-Vous 2
14. Rendez-Vous 4
15. Chronologie 6
16. Chronologie 2

Encore I:
17. Oxygène 12
18. Oxygène 4

Encore II:
19. Calypso 3
20. Rendez-Vous 4
21.Vintage


Когато към края той се върна към втория си албум "Оксижен", пуснат на бял свят, в годината, в която съм роден, Жар сподели, че след французите, първите, които са му писали да го поздравят за албуми са били българи. А албумът и композицията "Оксижен" са химн на всеки български оксиженист :)
Защото без въздух няма нищо. Посланията на всяка една песен, песен ли написах :) са за опазване на нашата планета, околната среда и хората. не си записах цифрите, които вървяха по едно време, но особено плашещо се увеличаваха хората по света без вода за пиене. Устата ми пресъхна. Намалят се обаче залежите от петрол в барели и явно ще дойде момент, в който те ще свършат...

Хареса ми и как свири на кутията с призрачния звук (аз я наричам така, теремин е иначе името), защото ми напомня музиката от любим мой сериал "Убийства в Мидсъмър", която също се изпълнява на такъв инструмент. Всичко в тази вечер бе вълшебно, космическо и в същото време земно заради поведението на виновника за първия концерт в новата зала. Не случайно го извикаха на бис два пъти, а той остави спомен за един страхотен концерт в България и тръгна по своите магнетични полета...



Снимка: БГНес
Още снимки има тук
Хубаво ревю ще намерите там
Още по-хубаво ревю има тук

Толкова много любов

Толкова много любов едва ли може някой да понесе. Особено, когато това е свързано с драматични събития и съдбата на една жена, спомняща си за 5 мъже, белязали живота. Всъщност това е заглавието на последния филм, който гледах. В салона на Евросинема на Стамболийски този път в по-голямата зала 1 бяхме само двама, аз и един възрастен мъж с кафяво сако, оттеглил се към задните редове. За цвят по средата на прожекцията влезе и една жена, която не разбрах, дали е схванала филма, хващайки края му. Не че той беше лош. Напротив. Беше страхотен. Както и целия филм през всичките 119 минути.

Време е да поясня, че филмът е френски и засяга Втората Световна война, нещо, което не знаех преди да го гледам. Бях видял, че заглавието е свързано с любов и видях същия афиш със страстна целувка на него. Оше в началото ме грабна с музиката си. Песента Stormy weather върви с различни изпълнения по време на целия филм. Джаз, пиано, кинематография, интересен и любопитен сюжет и много любов. Филмът изобилства с много добри попадения от реплики. Тук ще сложа някои от тях:

"-Кой мислиш, че ще победи във войната?
- Любовта, както винаги."

"Любовта е дълго пътешествие, за което в края плащаш повече отколкото в началото."

"-Знаеш ли, че сигурно съм на половината на твоите години?
-Това означава, че съм си намерил половинката."

"Когато съдбата реши, не може да сгреши."

"Знаеш ли какво казват за фотографите? Те само гледат живота през обектива, без да го изживеят истински..."

Има и други, но в момента не мога да се сетя. Но да се върна към филма. Той е направен с много любов по случай своя годишнина от режисьора Клод Льолюш , който участва и в сценария, а както съобщават надписите в началото и по действителен случай. Всички прилики с действителни случки са умишлени и верни, така че предполагам, че онова момче, което крият в киното, е самия режисьор. А киното се казва Eden palace и показва какво гледат хората през годините: кинопрегледи, филми, музика с акордеон преди филма, раздаване на сладки и напитки :)

Главната героиня, изиграна перфектно от актрисата Одри Дана, живее в стаята, където се прожектира, а баща и е човекът, който пуска филмите и твори магия. Няма нищо случайно във филма и действието те грабва и не те пуска до самия край. Няма да разказвам всичко от филма, за да ви е интересно да го гледате, но все пак ще напиша още нещичко, преди да пусна песента за край.

Какво ли не прави любовта, особено, когато я имаш в излишък. Може ли тя да раздели двама верни приятели и дори да ги убие? Може ли ези-тура да реши кой мъж да избере една жена? Какво правят мъжете за една жена? А за повече? Както се изрази една моя приятелка, сърцето понякога изпомпва любов вместо кръв и тази любов трябва да се сподели. Колко мъже може да обича една жена в живота си? Само един? Или само пет? Дали наистина любовта трае точно пет години? За един живот в такъв случай имаме време поне за 10-15 любови. А дали всички са големи, дали са истинските, дали са възможни? Помнят ли жените мъжете, които са обичали? Сами трябва да си отговорите на тези въпроси. А част от отговорите са във филма. Аз пък ще ви дам само една чистица, от любовта, която имам да давам :)



Сайт на филма на френски тук
Сайт на филма на български в cinefish.bg там
Сайт на филма на английски в IMDb може да видите тук
Трейлърът на филма е там

По изключение пускам и финалната песен :)

Стинг в София

Разхождайки се из богатото творчество на Стинг човек може да открие песен, която да му пасне в определен момент или да свърже с определени спомени и хора. Това си мислех, напускайки столичен стадион след третия концерт на моя любим изпълнител в България. Беше различно, беше страхотно, беше...

Спомням си ясно първия концерт през 1996, когато помолих мои приятели от София да ми купят билет, защото тогава бях в Пазарджик последна година в езиковата гимназия. С моя най-добър приятел същия ден пътувахме във влака от Пловдив до Пазарджик и използвах диктофона от радиото, където работех тогава, за да му задам въпроси все едно той бе Гордън Матю Томас Съмнър, накратко Стинг. Питах го за първите му впечатления и беше много забавно. По-късно имаше едно интервю по телевизията с истинския певец и творец в лоби бара на столичен хотел. Отидох на концерта сам като преди това си бях купил новия албум Mercury falling. Това беше зимен албум, но тогава пасваше идеално на мое настроение и имаше доста чувства и страхотни текстове. Тогава имах седящо място в зала 1 на НДК, но още при първата песен го напуснах и бях плътно до сцената, доколкото бе възможно и преживях всяка песен и всяка нота. Знаех всички текстове наизуст, зная ги и сега.

Забелязали ли сте, че определени думи присъстват почти във всички песни на Стинг. Това са луна, звезда, вятър, море, нощ, танц... Има и други, но аз ще се спра на вятъра. В песента посветена на баща му Why should I cry for you? вятърът е северен и северозападен, който навява тъга и студ. В друга песен Fields of gold вятърът, който гали житата е спокоен и западен. В песен с име на град в Южна Америка Valparaiso вятърът е южен и е любовен. А защо липсва източния вятър все още не мога да разбера.

На втория концерт в Несебър ходих с жена ми. Бяхме отседнали в Сарафово, а след концерта до там ни върна един готин тип от Пловдив, който беше отседнал в същия хотел като нас. На стадиона на входа на Слънчев бряг чух и сина на Стинг, а баща му този път не свири доста като време, но емоцията също бе хубава и приятна и най-вече споделена. И ето че дойде и третия концерт.


До последно не знаех, дали ще ходя. Участвах в три игри за спечелване на билет, но не успях. Не можех да си позволя високите цени на билетите, но много исках да отида. Когато желаеш нещо много силно, то понякога се сбъдва. Хиляди благодарности за човека, който ме направи щастлив чрез осигуряване не билет от пуснатите в последния момент правостоящи. Мисля си все пак, че ако билетите бяха по 30 или 40 лева стадионът щеше да е пълен.

Медиите посочват 15 000 души, а една телевизия дори си позволи да сподели, че хората били два пъти повече от тези в Румъния. В своя туитър акаунт китаристът Доменик Милър пише за 60 000 в Букурещ, което не е два пъти по-малко от 15 000, но както и да е. Така са решили организаторите, така са го направили. След концерта намерих туитър и на чаровната диригентка Sarah Hicks и я поздравих, а тя дори ми отговори. От нея разбрах, че Стинг е бил ескортиран от частния си самолет до стадиона с полиция, което на нея и се сторило странно. Все пак 23 песни и над два часа концерт с пауза от 20 минути беше напълно достатъчно за всеки фен на британеца. На официалния сайт има две статии за концерта като едната е на Дневник.

Българският симфоничен оркестър бе на ниво и соловите изпълнения на цигулка и тромпет бяха уникални, а аз чувах и виждах идеално от мястото, където бях. Видях доста познати и приятели на концерта, а се оказа, че и доста не съм видял. Много добра статия за концерта има тук

За първи път видях Стинг да наруши традицията да завършва концерта си с Fragile, където той напомня на всички, родени под сърдита звезда, да не забравят колко крехки са всъщност. Последната песен с неговата китара и глас и публиката на Message in a bottle бе уникална. След толкова много време (All this time) Стинг все още ме вълнува (You still touch me)!



Снимка:novinite.com

Нищо не е същото без Гери

Миналата неделя от мой приятел в Канада разбрах, че Гери Мур е починал. Това се случи на следващия ден след едно от най-щастливите събития в живота ми сякаш да ми напомни, че един се ражда, а друг умира. Съжалявам, че не успях да отида на негов концерт въпреки желанието ми. Поне два пъти си взимах билет и концертите в София и Стара Загора бяха отменяни, а точно когато той дойде в зала 1 в НДК бях ангажиран служебно с чужденци в обиколка из страната.

Наскоро използвах песента му "Nothing's the same" за мой пост, а наистина си мисля, че нищо няма да е същото без този талантлив композитор и китарист.

Едва сега разбрах, че пълното му име е Робърт Уилиям Гери Мур. Сега разбрах, че е имал и две жени и двама сина и дъщеря. Това е така, защото аз съм се интересувал главно от творчеството му, а не от личния му живот и имам негови касетки и дискове, които винаги слушам с удоволствие. Знаех само, че е ирландец.

Винаги съм смятал, че съдбата е оставила дълбок белег върху него и именно тъгата и неговото минало са причината да твори такива страхотни песни и най-вече баладите му да докосват много хора.

За първи път го гледах по Ефир 2 с Фил Линът в началото на 90-те и се заинтригувах от него. Записаха ми няколко касетки в звукозаписно студио в Пазарджик с хард рок албумите му от края на 80-те, а после дойде и блуса. Купувах си всеки негов нов албум. Разбрах, че е подготвял нов и се надявам да излезе. Невероятни дуети, невероятни песни и страхотни китарни изпълнения. Това пълнеше душата ми ден след ден. Няма смисъл да изброявам всички заглавия, но сега като го няма, стаите ще бъдат празни, но музиката му ще се опита да запълни празнината...

Студентът

Днес е 8 декември. От една страна това е весел празник на всички студенти. От друга тъжен помен за един британски музикант и творец, на име Джон Ленън от град Ливърпул, който точно преди 30 години бе застрелян в Ню Йорк. Снимката горе е на книга, която още в гимназията се предаваше от ръка на ръка и се четеше, защото Джон си беше легенда и сред ученици и студенти. В музея на The Beatles в Ливърпул научих доста нови за мен неща за тази личност и за групата. На тази дата е роден и Джим Морисън от The Doors. Но нека първо да напиша нещо за празника.

Моят първи 8 декември беше в Панагюрище. Все още бях ученик в Немската в Пазарджик, а отидохме до там, за да празнуваме студентския празник с по-големи наши познати. Беше готино и вълнуващо и слушахме Джон Ленън. Беше истинско и неподправено. Танцувахме, смеехме се, говорихме си на стълбището до късно сутринта. Беше празник.

Първият ми такъв празник вече като студент в първи курс беше в хотел "Етър" във Велико Търново. Беше готино да гледаш нощно Търново от високите етажи на хотела. Скучна беше празничната вечеря в ресторанта, но скитането по улиците и дискотеките си струваше. Това се случи преди 14 години. След това много често бях сред организаторите на този празник и водих групи с автобуси в Банско, Боровец, Пампорово, Виена и други дестинации. Помня, че печатах предложенията (офертите) на цветна хартия и ги разлепях из входовете на всички блокове в Студентски град и това имаше голям ефект тогава и пълнех до два три автобуса :)

Днес 8 декември е работен ден и едва ли ще се различава с нещо от другите дати в календара. Все пак реших да си спомня за Джон с моя любима песен в негово изпълнение и да поздравя всички бъдещи, настоящи и бивши студенти. Честит празник, колеги!

Концертът

За малко да не отида на концерта на Крис Норман снощи. Преди седмица четох в някакъв форум, че залата щяла да остане празна и имало много билети. Доверих се и се снабдих с билети чак в сряда, когато бяха останали само единични бройки. Залата бе препълнена и разпродадена, което ме изненада. Началният час бе 19, но от някои телевизии съобщиха 20 часа, с което се надявам да не са заблудили много хора, но накараха мен да проверя билета си и на сайта на организаторите от Радио 1. Не вярвайте на телевизиите, само това мога да кажа по този повод.

Песните на Крис Норман бяха едни от първите, които слушах като дете през 80-те. Дори имах една или две негови плочи, а те се въртяха и по радиото. Както разбрах наскоро, той е имал концерт с групата си Smokie през 1981 г. на стадион "Академик" пред 8 000 зрители. Идва за втори път в България преди 8 години в Банско на площада и тогава имах честта да бъда от организаторите на това събитие, а от бенда му само китаристът е останал да свири с него и до днес. Този път за малко цената на билетите и липсата на места отново да ме откаже, но за щастие това не стана.

Концертът започна точно в 19:15 с класиката на Smokie I'll meet you at midnight и точно полунощ е нещото, което свързвам с Крис Норман. Моята любима песен Midnight lady, всъщност написана от Дитер Болен, също говори за полунощ, но вече в комбинация с думата lady. Тази дума я има още в някои песни от 80-те като Lady in red на друг Крис (Де Бърг) и Lady на Kenny Rogers, написана от Лайнъл Ричи и някак си създадоха у мен още от ранни години почит към дамата, жената, която е уникална, която си заслужава и която е невероятна. Заради песента си мислех, че дамата, с която посрещна за първи път полунощ, ще бъде дамата на моето сърце. Честно казано вече не помня с кое момиче съм стоял за първи път до полунощ, но тръпката от песента и емоцията си остава и до днес.

Но да се върна на концерта. В началото изглеждаше, че Крис ще изсвири всички любими песни една след друга и ще си тръгне. Свиреше с лекота и гласът му бе на ниво. Явно годините нямат значение. На сцената нямаше много ефекти, а барабанистът изглеждаше отегчен от лесните партии в началото, които трябваше да свири. Добре, че имаше на ръката си една от модерните напоследък енергийни гривни и се закачаше с Мартина на йониката непрекъснато, за да бъде в добро настроение и да дочака мига, в който да развее къдравата си коса и да покаже на какво е способен. Ритъм китаристката и певица Тери достойно замести Сузи Куатро при Stumblin' In. Тя бе руса рок мадама, на бели токове с татуировки на рамената. Пропуснах да кажа, че Норман говори на български следните думи: Добър вечер, Как сте, Добре и Благодаря. Помоли хората в залата да вдигнат ръка тези, които говорят английски, а после пита и за български :) След няколко песни, той забеляза, че някой идва по-късно и заема мястото си в оркестрината,за което е платил 100 лева, и не пропусна да се пошегува с това. Набързо засвири с лекота няколко акорди от песните до момента и изпя по две строфи, а после последва акустичната част, в която бяха песните за мексиканското момиче и небеизвестната Алис, която всеки от публиката пя. С нея свърши и unplugged частта от концерта и дойде ред на моята любима песен за среднощната дама, когато той отиде при Мартина на йониката и я целуна накрая по устата при края на песента. Имах възможност да видя всичко това, защото съобразих да си взема бинокъла, тъй като местата ни бяха на втори балкон. Не е странно, че трима от бенда (басистът, барабанистът и пианистката) са немци, защото в Германия много ценят изпълнителите от 70-те и 80-те години и постоянно ги канят на участия.


След това дойде време за рокендрол. Крис Норман подкани публиката да стане и да танцува, което създаде работа на охраната, но той ги помоли да не пречат на хората и мнозина се здрависаха с него. Китаристът Джеф, който бе уникален със своите кръгли тъмни очила и нахлупена шапка се прояви с чудесно соло, а публиката още не знаеше какво я чакаше. Очаквай неочакваното! В едно прекрасно medley Крис започна с песента на Peter Gabriel Sledgehammer, продължи с Natbush city limits на Тина Търнър и Summer of 69 на Брайън Адамс и завърши с My Sharona, докато доста хора се чудеха, дали са уредени авторските права и се върна в своето творчество с Needless and pins, а залата бе под пара, танцувайки и пеейки. Звукът бе чудесен и публиката откликваше на всеки негов призив и бе на крака и пляскаше в ритъм. При последната част най-щастливи бяха барабанистът Дорино и Мартина на йониката, защото тогава те се развихриха. Последва бис, който бе в същото темпо, а последната песен от него If I get lucky бе сякаш посветена на всеки щастливец, който бе в залата и се наследи на този прекрасен дошъл малко по-рано Коледен концерт. Ето и сетлиста от концерта:

Intro
01. I'll Meet You At Midnight
02. Lay Back In The Arms Of Someone
03. For A Few Dollars More
04. Stumblin' In
05. The Night Has Turned Cold
06. Call On Me
07. If You Think You Know How To Love Me
08. Mexican Girl
09. The Boxer (Simon & Garfunkel)
10. Living Next Door To Alice
11. Midnight Lady
12. Love for sale
13. Love Is A BattleField (Pat Benatar)
14. The Growing Years Medley:
--- Sledgehammer (Peter Gabriel)
--- Nutbush City Limits (Tina Turner)
--- Summer Of 69 (Bryan Adams)
--- My Sharona (The Knack)
15. Needles And Pins
16. Don't Play Your Rock-n-roll To Me
Бис:
17. Oh, Carol
18. If I Get Lucky
Страхотен репортаж има тук, а за съжаление Крис не изпя още една любима песен Some hearts are diamonds и се чудех, дали нея да не сложа за край на поста, но все пак реших да се спра на най-любимата ми:



Снимка: Metal Katehizis