вторник, 16 януари 2018 г.

Боровинкова смърт

Беше понеделник, най-натовареният ден в седмицата. След работа закарах дъщеря ми на рисуване и отидох на зъболекар. Когато подраних при връщането си, отворих туитър да проверя за новини и тогава видях тъжната вест за смъртта на Долорес.

Кренбърис бяха любима и лична група, свързана с безгрижните ученически години. Толкова много спомени, толкова много текстове и толкова много качествена музика... А нея вече я няма... Мислех, че ще успея да я видя поне веднъж на живо на концерт, но това вече е невъзможно. Както при друг ирландец, Гери Мур, смъртта е в хотелска стая и отново е необяснима... Когато умират героите от твоето детство, осъзнаваш с пълна сила, че остаряваш...

Шест години, само шест години е тя по-голяма от мен. Толкова хора си тръгват преди да навършат 50. Няма сделка, няма година, няма значение. Стоях сам в тъмната кола на празния снежен паркинг и слушах гласа и в слушалките. Разплаках се. Не успях да се сдържа. Не и този път...

В училището на сцена с наша приятелка направихме кавър на "Zombie", а миналата година, когато ходих на уроци по барабани, научих и как се свирят ударните, които са ми любими.

За първи път чух тяхна песен по MTV през 1994, а на морето в Китен през 1995 на морския бряг в тишината на нощта едно момиче изпя "No need to argue"... Красиво, тъжно и подходящо.
Точно от тази песен пуснах статус в туитър по повод тъжната вест:

"There's no need to argue anymore. 
I gave all I could, but it left me so sore. And the thing that makes me mad,
Is the one thing that I had, 
I knew, I knew, 
I'd lose you. 
You'll always be special to me, 
Special to me, to me." RIP Dolores O'Riordon!