Дъвка за балончета - копнеж по неизживяното

В навечерието на 103 годишнината на българското кино гледах съвременен български филм, който много ми хареса и ме грабна, а и играта на главните актьори беше на ниво. Заглавието му "Дъвка за балончета" предполагаше, че може да се гледа  и от деца и след запитване в съобщение до фейсбук страницата и на касата на киното разбрах, че той е без ограничения в показа, заведох и двете си деца на него (7 и 10 години). Така реално за първи път цялото семейство бяхме заедно на кино на филм, който не е анимационен...

Бях гледал трейлъра, но за тези от Вас, които не са го видяли още, ще го пусна и тук:

Беше хубаво да се върна обратно в детството и в ученическата стая, в която също и ние като ученици сме вършели доста пакости и бели, които сега възприемам с усмивка. Помня, че мой съученик си беше вързал пионерската връзка на крака, за което беше наказан. Имахме свои скривалища, свои тайни, своя тайфа и собствен интересен живот и игри без телевизия, телефони и електронни игри (като изключим играта на "Ну погоди" с яйцата, разбира се). Всичко беше истинско, неподправено, наивно и незабравимо. Детството ни беше изградило част от нас като личности, а и ни научи да мечтаем.

Дъвките също бяха част от нашето ежедневие. Редувахме "Идеал" с "Турбо" и събирахме картинки като първи опити за колекционерство. За мен беше истинско откритие да видя, че все още има дъвки "Турбо" в едно заведение за хамбургери и винаги при възможност носих такива на сина ми. За прожекцията на филма също бях взел четири дъвки с различен цвят: зелено, червено, жълто и синьо. Реших да ги дам на всеки от семейството ми след прожекцията.

Самият филм леко ни водеше за ръка през спомените на двамата герои и техните места от детството. По случайност или не улиците и училището се намират близо до настоящата ми месторабота и ги виждам всеки ден, а това направи възприемането на лентата още по-лесно. Детските преживелици и емоции в периода на порастването са незабравими, а такава разбира се и първата любов.

Всеки има своята неизживяна любовна история и когато я срещне в период на живота си, когато има свое семейство и деца, кръстопътят и изборът са ужасно трудни. Поздравления за авторите на филма, които не са се полакомили да направят холивудски хепи енд, а са сътворили страхотна любовна история с привкус на детство, чийто сок е по-траен от този на дъвката, а балончето не се пука тъй лесно...

Най-любопитна беше реакцията на сина ми след прожекцията, който поиска да отворим всички дъвки в търсене на номер 109, а после и вкъщи търсенето на заветния номер продължи, а аз се опитах да му обясня, че за всеки номерът е различен и, че най-желаното в живота е именно това, което ни липсва. Днес може да е номер 109, друг път 42, е трети дори единица. Интересно беше за мен поне, че в две от дъвките "Турбо" картинките с коли бяха с номер 115, номерът на стаята ми в Студентски град, където преминаха 5 години от живота ми... А казват, че няма случайности... Няма да сгрешите, ако гледате филма, а аз съм длъжен да Ви предупредя, че има опасност в края му очите Ви да се насълзят и да кажа на създателите му, че има по-подходяща песен за край и тя е тази на Валди Тотев - "Ако си представиш", но цитатът който са избрали за финал е повече от подходящ: 

"Болезненият спомен за неизживяното ни преследва цял живот." Александър Блок

Слава - притча за добротата

В днешния завързан световъртеж от събития и опорочено его все по-рядко се намира място за добротата и искреността. А дори когато я срещнем, не и обръщаме внимание и не я разпознаваме, дори лице в лице.

Да си призная този път тръгнах с леко предубеждение към поредния български филм, а още повече, щом той бе направен по действителен случай. Признавам си, че нямах сили да пиша отзив за предишния филм "Урок" на същите режисьори, защото бях разочарован от играта и мудното действие в него, и сега очаквах нещо подобно, но този път макар в главната роля да беше същата актриса (Маргарита Гошева),  нещата бяха различни.

Преодолявайки препятствията от огради и техника около строежа на метрото на Попа се добрахме до обновеното кино "Одеон", за да гледаме българския филм "Слава". Ето го и трейлъра:

Както и в предишния филм на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, парите са в основата на случилото се. В Урок това бе ограбилата банка отчаяна учителка, а в Слава това е кантонерът, който намери пари на релсите и ги върна. Както често се казва: "Няма ненаказано добро!"

Филмът показва как нашето ежедневие се е превърнало в едно надбягване с времето, което вечно не стига, как се опитваме да представим нещата в атрактивна и впечатляваща светлина, а така губим ценното, малкото, детайлите и доброто у другите и себе си.

Много добро попадение е и заглавието на филма с марката часовник. В търсене на краткотрайна слава ние забравяме, че има по-важни неща като традиции, семейство, уважение, чест, родова памет и неподправена доброта.

Гледайте филма, защото си заслужава. Гледайте го, защото там ще видите поне една малка част от себе си. Гледайте го, защото Стефан Денолюбов прави ролята на живота си, поне по мое скромно мнение. Гледайте го, за да се предпазите от славата и да живеете славно и без нея...

Пеещите обувки на Леа Иванова

Понеделник вечер не е най-подходящото време за кино, но когато става въпрос за български филм времето и мястото нямат значение. Всъщност за втори пореден път гледам филм в Дома на Киното, който успява да ме трогне и да ме докара до сълзи. Това означава, че всички са си свършили перфектно работата, а накрая на прожекцията имаше среща с режисьора и двама от главните герои.

Но нека започна отначало. Следейки събитията в Дома на Киното на няколко пъти през погледа ми мина заглавието "Пеещите обувки" и подобно на Мирча Кришан, който пита "Как така кон да мяучи?" и аз попитах: "Как така обувки да пеят?" Не ми беше хрумвало, че лентата може да е свързана с българската певица Леа Иванова. За разлика от друг път, този път не бях се подготвил с гледане дори и на кратко видео или прочит на сюжета, но за да не направите същата грешка и Вие, ще Ви пусна трейлъра, както правя обикновено в ревютата си на филми тук:

Без предубеденост и излишни очаквания аз се втурнах в сюжета на филма, който премина през джаз, пътуване, политика, Истанбул, Дупница и София, за да стигне до Виена, Белград, Париж и Берлин. Пътуването във времето разкриваше настроения, ноти, влюбване, раздяла и много покорени сцени и мъжки сърца. Лиляна Иванова се играе от три актриси и това е съвсем сполучлив ход на режисьора Радослав Спасов, а за моя изненада известните лица и актьори във филма имаха второстепенни роли, а главните бяха поверени на млади, талантливи новоизгряващи звезди.

Акцент в тези 142 минути бе любовта между Леа и Еди Казасян, брат на прочутия Вили Казасян. Двамата минават през различни изпитания, изневери и различия, но остават заедно до края, а и след смъртта на певицата Казасян остава да живее с мисълта за нея и преживяните мигове, търсейки всяка подробност за нея, която той не е знаел по време на съвместното си съжителство. Такава любов явно има не само по филмите, а е била и реалност въпреки всичко и всички. Но най-добре да я изгледате сами и да прецените, дали сте способни на нещо подобно.

При появата на буквите на екрана се появиха и сълзите в очите и аз далеч не бях единствения в киносалона, който едва ги сдържаше, за да не прелеят, а със светлините на лампите отпред застанаха режисьорът и двамата млади актьори. Те успяха да разведрят обстановката и да разкажат интересни подробности от процеса на заснемане.

Прибирайки се вкъщи, потърсих всички възможни песни на Леа Иванова, за да допълня сам впечатленията си без да съм гледал другите два филма за нея и без да съм чел книгата от 1989 г. Ако имате желение и време може да гледате краткия филм на БНТ от 1971 г. "Леа пее и се смее" тук, а гостуването и в предаването "Всяка неделя" може да видите тук.  Четох и доста отзиви и много се възмущаваха, че най-известните и песни не са влезли във филма, но за мен това не бе проблем, а като завършек на този пост ще пусна една песен, която е написана от Еди Казасян като музика и текст специално за Леа Иванова и казва много и с думи и с жестове в самия клип от 1985 г.  А Вие си спомнете за Леа и за нейния специфичен глас, чувство и достолепност! Лека нощ!

Воевода - стръмният път към върха

Случайната среща с режисьорката и изпълнителката на главната роля във филма "Воевода" Зорница София в офиса днес ме накара да отворя черновата на поста за филма.

Истината е, че го започвах цели три пъти и все не ми харесваше, защото началото е важно. То кара читателя да продължи да чете до края. Макар и да излезе в началото на годината аз все не успявах да отида да го гледам. 

Четох различни отзиви, и добри и лоши, но реших, че сам трябва да преценя, дали ми харесва или не и така в един ден през май успях да стигна до него, тичайки, за да не изпусна началото му. Бях задъхан и въздухът ми бе свършил и когато се настаних на мястото си във вече тъмния и притихнал киносалон, бях грабнат от тичане през гора, реално като моето препускане из джунглата на модерния град. Не можеше да има по-удачно начало от това и веднага влязах в обувките на героите от филма, защото знаех колко трудно е да не можеш да си поемеш дъх и да продължиш да проверяваш границите на човешките физически сили.

Дали заради това или заради силното начало филмът ме грабна и ме завладя, на моменти ме стисна здраво за гърлото, а дори успя да изтиска и някоя сълза от очите ми. Преди да продължа по-нататък ще пусна трейлъра, за да може и Вие, ако още не сте го гледали, да придобиете някаква представа за него:

Не бива да преразказвам сюжета, но ще спомена, че Румена воевода минава през доста изпитания, лишения, жертви и страсти, за да изкачи стръмния път към върха и да бъде лидер на корави и силни мъже, които да я следват в неблагодарното дело. Често в живота си съм срещал жени, които приемат мъжки загуби, раздели и болести и смятам, че границата за болка при жените е далеч по-дълбока и широка. Какво се случва в главата на Румена само тя знае и как пренебрегвайки своя майчински инстинкт, тя продължава борбата за свободата на своята родина. Образът е съвкупност от всички жени воеводи, които са изброени в края на лентата, а аз признавам, че преди време единственото женско име, което асоциирах с воевода, бе това на Сирма.

Филмът е съпровождан от прекрасна музика на "Кайно Йесно СЛонце" или членовете на бившата група "Исихия", с част от които имам честта да бъда приятел. Нещата пасват и с пасторалните гледки и красива българска природа, автентична музика и разказ, който по стъпките на Хайтов те води из гората жаден, гладен, мрачен и без дъх.

Филмът определено ме разтърси и ми повлия, а това, над което ми остана да мисля по пътя за вкъщи бе, дали недовършената работа е все българска и дали предателството е само наш патент...

Явно има някаква орисия, но има и магия, която Зорница София е забъркала с прекрасен актьорски състав, за да се получи качествен български патриотичен филм без излишен патос.

Гледайте го и се опитайте да намерите воеводата в себе си и се запитайте, дали Вие бихте направили същите жертви за едно благородно и безкористно дело... Аз не бих...

Няма такава книга

Мили читатели,

Пиша бавно, защото зная, че не можете да четете бързо. Пиша нощем на лунна светлина да пестя ток и тишина върху една малка нощна масичка, чийто баща Кьор Софра бе сляп и това се е отразило на нейния баланс и самочувствие и затова от време на време се клати и мърда под напъна на моите мисли и думи.

Не си мислете, че писането е проста работа, въпреки, че доста прости хора се упражняват да го практикуват напоследък, но от друга страна не е, защото доста сложни хора упорито отказват да пишат дори и ред случайно в някоя популярна социална мрежа. Девизът на нощните писатели:"Писането носи щастие!" не се спазва и така цялата работа се оказва, че не е никак последователна. В началото бе словото, но слово няма в тази книга, която всъщност съвсем не съществува извън пределите на съзнанието. Но нека започна отначало или пък от края, въпрос на личен избор.

В ученическите години случайно или не заедно с две луди глави, наричани за по-лесно приятели, започнахме списването на тетрадка с твърди черни корици със крещящо заглавие: "Глупостта на едно поколение." Глупостта е като вирус, който броди от глава на глава, от поколение на поколение и често остава неразбрана. Нашите напъни да я съберем между две корици на редове се оказаха безплодни, защото тя преливаше и не искаше да пасне в нашите рамки. Въпреки всичко тя остана за поколенията със своите мъдри, смешни фрази, каламбури, грешки и смешки и криви рисунки, които са разбираеми само за невъоръжено око, непредубедени ученици и от някои участници в самите събития. След завършването и решихме да направим един експеримент.

Тръгнахме от книжарница на книжарница, от сергия на сергия и от библиотека на библиотека, за да питаме, дали имат в наличност копие от най-новата българска книга "Глупостта на едно поколение." Търговският нюх на тогавашните книгопродавачи доведе до тяхната убеденост, че въпросното четиво:

а) току що е свършило

б) ще докарат всеки момент от склада или борсата

в)да проверим при ново зареждане следващата седмица

Оказа се, че никой не искаше да признае, че не е чувал за такава книга и че такава книга няма. Ще ми бъде интересно да проверя резултата на този експеримент в наши дни, но в крайна сметка това рефлектира върху мен по един странен начин. Оказа се, че "Няма такава книга" наистина съществува и бе популярна сред моите познати и приятели, но така и не стигна до мен, а опитите да я намеря с реален автор и заглавие се оказаха безуспешни заради нейното бързо изчерпване. 

Така дълги години по един или друг начин съдбата ни разминаваше с тези разкази, но един слънчев мартенски пазарджишки ден реши да ни събере в една уютна и качествена нова кафе книжарница в старо читалище с името "Виделина". Там на рафта на нивото на очите ми с хубави масленозелени букви стоеше именно книгата от моето минало, а както се оказа и от моето бъдеще. Не се поколебах да я купя, а после със страстта на колекционер да събера всичко издадено и налично от варненския автор Людмил Станев.

Ако имаше стрелки часовникът в кухнята щеше да показва цифра, равна на пръстите на едната ми ръка, но времето е относително като черна дупка в бели нощи и затова няма да Ви занимавам повече с него. То и с друго май не е нужно да Ви занимавам, защото никой не обича да чете дълги писания и затова само горещо ще препоръчам да прочетете разказите и приказките от Неприятният татарин (не зная защо слагах ударението на последната сричка и си мислех за отвара или лекарство), който Ненакърнимо и Рязко смята, че все още Няма такава книга.

Четете книги или пишете. Изборът е Ваш, а крайната точка в това изречение моя.

Няма такива Каръци

На ръба на живота винаги се срещат хора и характери без късмет. На ръба на света отчаянието и тъгата вървят ръка за ръка. Тънката линия, която определя съдбата ни, води живота към нови предизвикателства и страсти. Истинските неща се виждат черно на бяло и точно така видях и аз българския филм "Каръци" на Ивайло Христов. На английски преводът на филма буквално е губещи или загубеняци (Losers), но единствените губещи за мен ще бъдат тези, които не гледат лентата на талантливия Христов. Ще пусна трейлъра, за да се ориентирате за какво иде реч:

Никога не съм харесвал думата "карък", а най-честото и значение е: някой с лош късмет, комуто не върви.

Много често обвиняваме обстоятелствата, страната, другите за нашия лош късмет. Според филма срещу тази дума в тълковния речник би трябвало да стои, човек, роден в България. Може би в това се крие ДНК-то на нашия нихилизъм и негативизъм, но човешките чувства и страсти са еднакви и за бедни и богати и за щастливи и нещастни. За добро или лошо отвътре ни вълнуват едни и същи неща, а всичко в крайна сметка зависи само и единствено от самите нас.

Първоначално мислех да кръстя поста си "Каръци в Кюстендил", защото филмът е сниман именно там и като човек минал по повечето места в този наш "западен" град ми беше познато и близко да видя мястото на действие на филма на големия екран. Началната сцена с рецепцията на хотела ме върна към моето посещение там. В киносалона в делничния ден нямаше много хора и това направи гледането на лентата още по-приятно.

Всеки провинциален град може да се разпознае във филма. Изгубени в сивото си ежедневие и проблеми жителите му винаги намират нещо интересно в хората, които идват отвън и са за малко. Те са атрактивни, различни и носят друга култура и карат всички прегради в общуването да падат с лекота. Не мога да не призная, че и аз съм се озовавал в такава роля при всяко мое пътуване в миналото.

Много ми харесаха диалозите, музиката, аналозите с филма "Коса" и текстовете и музиката на Джим Морисън от The Doors и не на последно място актьорите. Повече не искам и не бива да пиша, защото ще разваля изненадите във филма, който горещо препоръчвам да гледате, ако не сте губещи или пък ако се чувствате "Каръци" от време на време...

Слънчево

В една дъждовна августовска вечер се събудих нейде след два наспан и свеж. И както често става в живота ние търсим това, което ни липсва. Аз потърсих "Слънчево". Бях виждал табела за това село на път за Варна, когато бях на Побитите камъни, но никога не го бях посещавал. Реших, че сигурно има причина, за да го кръстят така. 

Вместо селото обаче в полезрението ми попадна името на български филм от 2013, а църквата, която видях на плаката и кадрите ми се стори позната. Бях я виждал на корицата на книгата 101 отбивки и на страниците на доста пътеводители, както и в профилите на мои приятели и колеги, които я бяха посещавали.

Помислих си, че тази църква се намира именно в това варненско село. Оказа се обаче, че тази стогодишна изоставена църква се намира в язовир Жребчево, но това вече нямаше значение. Бях открил филма и го гледах от начало до край чак до първи петли. Ето и неговия трейлър:

Времетраенето му е точно 101 минути както 101 отбивки от пътя и подобно на тези пътища към непознати и чудни места из България, героите от филма се връщат към корените си и към родното си място след покана от отчето за общо селски събор. Всяка съдба и безпътица на "слънчевите" иначе хора ги води към тяхното минало и начало. Режисьорът Илия Костов се е справил чудесно и филма определено ми хареса.

Предлагам и Вие да го гледате тук, за да Ви стане поне малко слънчево в душата, а аз съм решил да посетя и църквата в язовир Жребчево и селото Слънчево с неговите 999 жители някой слънчев ден...

Текила на разсъмване - разкази от едно време

Текила на разсъмване до вчера за мен беше филм с двама от любимите ми актьори Мел Гибсън и Кърт Ръсел. Филм от далечната 1988 година, в който те си партнират с Мишел Пфайфер и който гледах като ученик в Пазарджик.

Книгата със същото заглавие си купих от книжарница в Пазарджик, защото не успях да посетя панаира на книгата миналата седмица, и за да прочета най-новото от един от любимите ми български писатели, чиито книги колекционирам и препрочитам години наред. Ровейки се в блога си видях, че съм писал само за Нашингтон от същия автор, но сега ще поправя този пропуск. Честно казано след "Заведи ме вкъщи" бях леко скептично настроен за това, което Михаил Вешим е написал след нея. 

За моя приятна изненада обаче се оказа, че това е страхотна свежа книга, побрала между кориците си 15 разказа в своите 115 страници, в които аз също открих спомени от моето минало. Поднесени по изключително забавен начин, те оставят храна за размисъл и много поуки.

Първите три бяха най-силни и откриха сезона на риболова за хубави разкази. Можех да прочета книгата на един дъх за една вечер,но реших да правя паузи между главите, за да може да осмисля и да се насладя истински на хубавите думи и спомени.

Така както и авторът аз също трупах спомени и килограми с годините, но сега започнах да се разтоварвам и от двете. Въпреки всичко си мисля, че съм имал чудесно минало, четейки редовете в книгата и си мисля, че връщането в миналото е хубаво за хора, които са преживели доста хубави моменти и те винаги ще останат незабравими и живи в съзнанието им. Настоящето пробваме да го приемем или променим доколкото можем, а бъдещето си остава огромна въпросителна.

Няма въпросителни обаче в това, дали си заслужава да си купите тази книга. Моята гореща препоръка е да го направите и срещу 10 лева да сложите усмивка на лицето си, което е всъщност само едно тире и от Вас зависи, дали то ще остане усмихнато, намръщено, равно или безралично. Също като тирето на писател - хуморист на Вешим. Изборът е Ваш. Както и текилата на изгрев слънце...

Потъването на Созопол

Има дни, в които дъждът вали като из ведро и си мислиш, че ще продължи с дни и няма да се измъкнеш сух от цялата работа. Има и филми, които разказват съдби, които са изпълнени със страдание, болка, раздяла и голяма любов.

"Потъването на Созопол" е точно такъв филм. Гледах го сам в огромен киносалон, което направи преживяването още по-силно. Нямах очаквания и не бях чел рецензии за тази лента, но всеки нов български филм на голям екран президвикваше интереса ми. За да предизвикам и Вашия ще споделя трейлъра му точно сега:

Не зная, дали сте имали възможността да се озовете на българското Черноморие в малко градче или курорт извън сезона, когато всичко е пусто, студено и въобще не става за плаж. Има някаква дива романтика в празните плажове в празните заведения и празните улици. Дъждът отдавна е измил спомените от предишния сезон и скоро всичко ще е готово за новия.

За съжаление не така се случва с главния герой, който търси своето спасение именно в града на Спасението. Намира спомени, хора, приятели, чувства и своята голяма любов.

За десет дни и с десет водки в празния хладилник той търси смисъла и се връща назад. Който търси намира, а който силно желае, получава това, което иска, но дали времето, мястото и компанията ще бъдат подходящи? Оставам на Вас да разберете.

Не искам да отлича някой конкретно, защото всички играят добре в този български филм, но приятната изненада за мен бе появата на Васил Гюров като актьор, както и неговата песен във филма. Приятно гледане и слушане!

Съдилището

Признавам си, че бях заблуден от заглавието на филма, а също така и че бях облъчен с рекламите за него. Това ме накара в една петъчна ноемврийска вечер да направя своя избор, търсейки в мобилното приложение на Програмата най-скоро започващия филм.

Моето любимо кино "Евросинема" отново ме приюти да гледам нов български филм и отново бях очарован. Не знаех за продължителността на филма, а и неговото леко закъснение в крайна сметка доведе до изпускането на последното метро за Младост, но цената, която платих, определено си струваше.

Съдилището е място, където съдии решават по закон и съвест съдебни спорове. Не и в този филм. Тук на това място се решават съдби и се спасяват или отнемат животи. На границата често се случва да се прекрачват всички граници и това е показано досто умело и в продукцията на режисьора Стефан Командарев. Но да не Ви мъча повече, ще копирам няколко думи за сюжета:

Филмът разказва историята на Митьо и неговия син Васко, които живеят в беден район в близост до българо-турско-гръцката граница. Митьо е загубил всичко, което някога е имало значение за него – съпругата си, работата си и доверието на сина си. За да спаси поне връзката с детето си, Митьо трябва да намери опрощение и да плати за греха си, извършен преди 25 години.

Освен трейлъра може да посетите и сайта на филма и да харесате неговата фейсбук страница.

Всички добри хора имат грехове. Безгрешни човеци почти няма. Има тайни, които рано или късно излизат наяве, за да покажат колко сме уязвими. Животът може да бъде жесток с всички. Обстоятелствата и задълженията може да преобърнат ежедневието на всеки без значение, дали се намира в столицата или както е в случая в малък родопски град край границата. Все повече се убеждавам, че съм щастливец, че досега нямам кредит към банка и не ми се е налагало да заложа свое имущество. Заложено на карта е съществуването на главния герой, който е принуден да премине доста граници, за да осигури дом и бъдеще за детето си.

Филмът е доста тежък и драматичен и може би няма да понесе на всички. Няма смисъл да говоря за страхотната актьорска игра на Асен Блатечки, Мики Манойлович, Ованес Торосян, Ина Николова, Васил Василев-Зуека, Параскева Джукелова и Христо Мутафчиев. Просто идете и я вижте. Заслужава си.

Страхотни гледки и пейзажи, спиращи дъха, присъстват в кадрите и покават величието на Родопа планина. Каскадьори, алпинисти и фотографи са участвали в заснемането на тази красота и усилията им определено ще бъдат възнаградени.

Друг любопитен факт, за който прочетох, след като гледах филма е, че режисьорът е имал цели 11 варианта на сценария, преди да се спре на финалната версия. И наистина краят може да бъде различен, но той не е щастлив край. Това прави лентата още по-хубава поне за мен. Дори по-хубава от предишната "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" на същия режисьор.

В крайна сметка няма да видите съдии в тоги и действието не се развива в съдебната зала, а адвокатите и съдебните заседатели сме всъщност ние, зрителите. Поне до деня на нашето съдилище...

Вила Роза

Беше петък вечер и се прибирах от работа. На плочките на очукания тротоар видях бяла роза. Вдигнах я и я поставих в близката градинка. Прибрах се използвайки ключовете за отваряне на няколко врати и взех душ, за да отмия проблемите на работната седмица. След това реших да прегледам какво започва скоро в мобилното приложение на Програмата. Вила Роза прикова вниманието ми. Имах 30 минути. Не вярвах, че ще успея, но все пак се облякох набързо и с автобус и метро успях да стигна навреме за началните надписи. В тъмния киносалон бяхме трима. На екрана бяха петима. Не бях чел нищо предварително подробно за филма освен, че знаех имената на трима от главните актьори.

Прожекцията започна леко и приятно и лека полека се настроих за един хубав български романтичен филм, който се развива в отдалечена ловна вила от царско време в дебрите на Стара планина. С напредване на времето и през нощта, когато всички мистерии и страхове се появяват изневиделица филмът навлезе в своята напрегната и страшна част. Промяната у един обитател на вилата доведе до пълна промяна у всички, а краят бе жесток.  Ще пусна трейлъра на филма, а после ще продължа с моето изживяване, докато го гледах.

За първи път от доста време насам ме побиха тръпки и мравките заизкачваха крайниците ми като след развален горски мравуняк. Самият факт, че филмът е заснет по действителен случай и полицаят отказва да разкрие коя е вилата и мястото в Еленския Балкан правят историята още по-интригуваща. Съзнавах, че версията на режисьорите и сценаристите  е художествена измислица, а вариантите за това, което се е случило в тази вила са поне няколко на брой, но доста детайли остават необясними.  Не е ясно, дали наистина това е било предсказано от Ванга, а също така, дали учени от БАН са идвали на мястото по поръчение на Людмила Живкова, но това в случая не е толкова важно. Не е важен и фактът, че участват Елена Петрова , Лидия Инджова и Калин Врачански въпреки страхотната им игра.

Няма да разказвам фабулата на филма, за да е интересно, на тези, които решат да го гледат, но истината е, че разказах филма поне на 5 души още същата вечер след прожекцията и с всеки разказ преживявах отново филма, който определено ме впечатли и мога само да поздравя всички участници със страхотната работа. Единствената ми забележка бе към вида на птиците, което за мен не бе никак достоверно.

Какво е вилата? Втори дом? Място за почивка? Ето какво казва тълковния речник: Извънградска къща сред природата за почивка.

Почивката за тези петима характери от 1986 година за жалост е била вечна.

Какво е розата? Потърсих отговор на същото място и ето резултатът: Красиво градинско цвете с ароматни цветове, които растат на бодлив храст.

Вила Роза няма да Ви даде почивка, но ще Ви убоде с бодлите си и ще се пролее невинна кръв. Но след този филм никога не може да бъдете сигурни, че познавате човека до себе си...

Гледайте филма, но не търсете и не ходете на това място. Обречено е...  И вече е твърде късно да се страхуваш!

Часовник в дъното на коридора

Миналата седмица, когато ми се наложи да се прибирам към София с влак, взех от библиотеката на родителите ми произволна книга, за да запълня тъмната част от пътуването ми с четене. Не бях пътувал с влак от 7 години, но сякаш времето бе спряло и всичко си беше по старому.

Неделя вечер бърз влак спира на гара Пазарджик, за да поеме потокът от хора, главно студенти, за които няма място във вагоните и те са принудени да стоят прави до вратите и тоалетните или да кръстосват коридорите от локомотива до последния вагон в търсене на скъпоценно място. За близо 10 години откакто аз бях студент никой не е направил нужния анализ, за да прецени, че местата не стигат и да пусне допълнителни вагони по направленията, където са продадени почти двойно повече билети от капацитета.

Времето е спряло и единствената разлика днес е, че студентите вместо книги държат в ръцете си телефони. За моя радост имах късмет да открия една сгъваема седалка между вагоните, където се заех да разлистя книгата от 1982 и да открия значението на часовника в дъното на коридора. Книгата дотам ме увлече, че едва на 42-рата страница забелязах, че в помещението до мен стои право момиче и станах да му отстъпя мястото си и продължих четенето прав под светлината на лампата.

Бях чувал името Весела Люцканова от книгите на Кърт Вонегът, които четях като студент и които бяха издадени от издателство със същото име, но едва след като прочетох тази и се разрових в нета, видях, че тя е фантаст писател с доста интересни заглавия и собственик на издателство. Същата вечер тя прие и приятелството ми във фейсбук, нещо немислимо 10 години назад. Но да се върна на книгата, която беше първата от този автор, който прочетох.

190 страници разказваха една история, в която открих и автобиографични нотки, но това, което ме равълнува най-много беше отношението към времето. Първото изречение е: "Коя съм аз?", а последното беше: "Затичах боса в дъжда." В търсене на себе си и спомена героинята преживява катарзис, дума придобила политически оттенък тази година, и за разлика от дъжда, не успява да измие спомена от главата си, а търси с надежда своята истинска Надежда и я открива сред руините на бомбардирани сгради. Но да се върна на времето:

"Има ли времето измерение? Не спира ли то точно в такива мигове?"....."Кой може да ми каже какво нещо е времето? Къде бяха изтекли тези години? Имах чувството, че го губя, без да направя нито крачка напред."

"Времето, което нямаше измерения... И не можеше да има, то се свиваше и разпускаше, свиваше и разпускаше... А часовникът в дъното на коридора, който няколко пъти бях погледнала, бавно и присмехулно местеше стрелките си. Чаках. ... Всеки ден съм го навивал, вече двайсет години. Докато върви часовникът, все едно и човекът продължава да живее..."

Това са само кратки откъси, които ме впечатлиха, защото винаги съм смятал, че времето е разтегливо понятие и съществува само в нашето съзнание. Подчиняваме се и гоним стрелките и точността и винаги закъсняваме и нямаме време. Ставаме и лягаме под час. Като деца за ясла, детска градина и училище. Като студенти за лекции, като войници за сутрешна физзарядка и тоалет. Сега за работа и все времето не ни стига, а то всъщност е повече от достатъчно, стига да не ставаш негов роб и да не бързаш, а да се наслаждаваш на всеки миг.

Времето не е точно. Изоставането с минути, часове, въртенето на Земята, високосните години, различните календари и летоброене, часовите зони и смяната му с час назад или напред ни обърква повече и не помага за нашия щастлив и спокоен живот. То нарушава ритъма ни, вкарва ни в рамки, в часове, минути и секунди. Един постоянен хронометър, който с обратно броене отброява мигове от нашия живот, който е кратък, за да го пилеем в стремеж да се преборим с времето или да го убием.

Това е мое мнение, но съм изпитал често на гърба си как за невъзможно време се озовавам на невъзможно далечно място, разчитайки на случайност като пътуването на автостоп. В същото време с кола и бързо каране отново закъснявам при планирана среща и изчислени километри и време. Как си го обяснявате? Замислете се. Времето е наше. Използвайте го разумно и не поглеждайте прекалено често към телефона или часовника на ръката Ви. 

Поглеждайте само часовника в дъното на коридора назад във времето, който мести стрелките на Вашата младост и настояще и Ви дава така нужното време за Вас самите. Време е...

Още нещо за любовта

Много е хубаво по празниците да се сещаме за хубави неща и моменти, а още по-хубаво е, когато става въпрос за любов. Може би съвсем случайно видях на една вестникарска сергия диска с български филм, който много исках да гледам, а все не успявах. Мисля, че беше приложение към вестник "Стандарт", а заглавието му "Още нещо за любовта" ме накара да го купя веднага. Кой ли не би искал да научи още нещо за любовта :)

За първи път видях билборд на филма преди две години, пътувайки за работа. След това при кончината на великия български актьор Велко Кънев отново се нашумя около този филм, защото това бе последното му участие. Въпреки това и участието на нашумелия в "Стъклен дом" Калин Врачански" и на известния с ролята си в "Седем часа разлика" Симеон Лютаков не знаех нищичко за филма. Взех го със себе си с идеята да го гледам, когато ми остане време по празниците и това се случи една нощ в 4:30, когато се събудих свеж и наспан и реших да си го пусна.

Филмът много ми хареса. След като разбрах, че той е по действителен случай, ми стана още по-любим. За първи път гледам първо филма, а след това гледам трейлъра и намирам сайта и фейбук страницата ми и рецензиите на критиците. Всъщност ако гледате трейлъра, едва ли ще разберете много за историята и сюжета, а по-скоро ще предизвика любопитството Ви и затова си позволявам да го пусна тук.



Следях да видя кога ще се появи филма по кинасолоните, но все го даваха в часове в работно време и се ядосвах, че не можех да стигна да го гледам. Явно за всичко си има време и място и аз днес не съжалявам и мога да кажа, че чакането си е заслужавало.

Както в тези дни често чуваме:"На Коледа стават чудеса!", този филм също е едно чудо, а най-голямото чудо се оказва любовта, която надделява и над медицината и над приятелството и над всичко. Филмът разказва за лекари и доктори, за арменци и българи, за фотографи и камили, за циркове и кръчми, за плажове и политика, за София и Варна и най-вече за любовта. А в крайна сметка всичко, от което се нуждаем е любов.
Весели празници!

По пътя на кино

За първи път прочетох "По пътя" на Джек Керуак в Немската гимназия в Пазарджик. По същото време се запознах и с моя бъдещ най-добър приятел и кум. С него започна и нашия живот по пътя. Пътувахме на автостоп до Асеновград, Велико Търново, Бургас и докъде ли още не, но най-ключово се оказа пътуването на стоп по Черноморието. Нарекохме го Пътуване от Края към Безкрая. Първо стигнахме до Резово от Бургас и оттам започна едно от най-запомнящите се преживявания чак до Дуранкулак. Спирахме във всяко населено място по пътя, а избирахме къде да спим наслуки. Спалните чували бяха нашите легла, а плажовете, горичките, бунгалата и тревата бяха нашият хотел.

Всяка прилика с героите от романа на Керуак не беше случайна, а това ме накара да прочета книгата няколко пъти и да се снабдя с нейни различни копия и издания на български и английски. По-късно вече притежавах и голяма част от книгите на Джек Керуак в оригинал и всичко издадено на български. Книгата му ме намираше на различни места и я четях във влака, в автобусите, на покрива на сградите и къде ли още не. Във влака до Асеновград я намерих на моето запазено място и счетох това за добър знак. Знаково беше и всяко пътуване с вдигнатия палец, а приключенията следваха едно след друго. Рядко ни се случваше да чакаме повече от 10 минути на пътя и бяхме толерантни към останалите стопаджии.

Беше невероятно и споделянето от страна на шофьорите на дълбоко искрени и лични, интимни неща с напълно непознати младежи като нас. Важно е да можеш да чуваш, докато ги слушаш. Няма да изпадам в повече подробности за автостопа, но ще продължа за Керуак. В часовете по английски във Фарос намерих съмишленик в лицето на моя американски учител Джон Кели, който ми даде да прочета Градчето и градът в оригинал - The town and the city, а аз се ядосах на автора за дългите изречения, които се виеха досущ като пътя и сякаш нямаха край. След това ги оцених подобаващо и търсех всяка следваща книга на Джек Керуак.

В първите години на Интернет в България и в mIRC-ата на Гювеча-а избрах ника kerouac за свой псевдоним и до днес той може да бъде открит в моето онлайн присъствие. Спомням си как търсих в компютъра на библиотеката на Софийския университет книги на Керуак и молех моя съквартирант английска филология да ми ги заема от тяхната библиотека, където аз нямах достъп. Той така и не се запали по автора, но аз станах негов последовател и привърженик.

Мина доста време от тези години и наскоро миналата година случайно открих три нови заглавия, преведени на български от издателство "Прозорец" и ги купих, за да ги прочета и на родния си език и да видя, дали нещо се е изгубило при превода. Скоро след това чух, че се снима филм по книгата и нямах търпение да го видя. Чакането ми бе възнаградено този месец при започването на Киномания. Бях гледал само трейлъра и не знаех какво да очаквам.



Бях на премиерата в зала 1 на НДК на 16 ноември и бях очарован от избора на актьори, като дори Дийн Мориарти имаше физическа прилика с моя най-добър приятел. Не всички в залата бяха подготвени за филма, но интересът бе голям. Приятелите, с които го гледах, също бяха на разнопосочни мнения след края, но това не промени моето усещане. Много добре беше пресъздаден момента в джаз клуба, който аз считам, за най-добро описание на музиката от книгата. Стийв Бушеми също беше приятна изненада като появяване, но не помня, дали този момент го имаше в книгата. Филмът ме развълнува, докосна и ми припомни мили моменти от моето минало. И дори да не зная какво ме очаква в бъдещето, съм сигурен, че пътят винаги ще го има, и ще ме изкушава да тръгна по него и да бъда част от това пътуване, от тези емоции и от новите преживявания и запознанства по него. Довиждане и до нови срещи по пътя...

Шменти капели

За първи път чух думите "шменти капели" от устата на премиера Бойко Борисов, в реч пред немските консерватори, насочена към предишното правителство. Въпреки, че зная немски, не успях да разбера какво значи това словосъчетание. След това то придоби огромна популярност в медиите и дори накара Влади Карамфилов да смени първоначалното си заглавие на филма "12:10", което е трябвало да покаже, че времето е спряло през последните 20 години, но Капелите на Шменти се оказа доста по-добър избор.

За да не Ви мъча повече (за тези, които не знаят) ще напиша значението, което открих в Интернет:

"Шмент и Капели" е била реномирана фирма, кръстена на имената на двама съдружници от началото на двадесети век в Царска София, които имали верига от магазини за шапки. Постепено започва да се ползва в разговорния език, като синоним на лъжа и измама. Други синоними са: ала бала, тинтири минтири, тути кванти, пунта мара, лъжа и измама, врели некипели.


Този филм е правен в продължение на 11 години и отразява случващото се в България през последните 21 години. Ще пусна първо трейлъра:



"Операция Шменти капели" е комедия за това, което стана пред очите ни, без ние да го разберем. Режисьор е Иван Митов, а сред актьорите са Август Попов, Джони Пенков, Джеки Стоев, Захари Бахаров, Христо Шопов.

Да си призная, докато гледах филма, почнах да съжалявам главния герой Цеко Цеков, на когото му се случваха какви ли не неща само заради объркан номер на табелка, а всичко това бе гарнирано с култови реплики като: "Ти плати ли си парното?"; "Ти си едно ЕГН!" "Каква е тази държава?"

През скромния му дом се изредиха всевъзможни хора, търсейки нещо, което клетият човечец не можеше да предложи. Много хумор, много за съжаление реални случки, има в лентата на Влади Въргала. Хем ти става смешно, хем ти става тъжно, защото главният герой може да бъдеш и ти...

Мислех да пусна за край песента на Милена "Ала бала", което си е точния синоним на "Шменти Капели", но в крайна сметка реших да заложа само на шапките.

А Вие носите ли шапка? А гледахте ли "Шменти капели"?



Снимка: facebook страница на филма

Аве на стоп към себе си

Аве от латински е дума и за здравей и за сбогом, а също така и бъди здрав. Аве е и името на български филм, който гледах, а така се казва и главната героиня в него. Аве Мария е популярна песен, която носи тъжни нотки, а с такива е наситен и филма. В сто минути в него има философия на автостопа и на живота или както пееха Щурците "животът да спреш на стоп с ръка". Много реален и много близък го почувствах лично аз и причините са в добрия сценарий, режисура и актьорско присъствие.



Всеки, който е пътувал често на стоп, знае какво е да пътуваш със случаен твой колега и конкурент на пътя. В случая компанията на нахаканата девойка не е желана, а със себе си тя води и доста объркани и измислени истории, в които се оплита и носи допълнителни неприятности на младежа. Въпреки всичко те заедно стигат до дестинацията, но там не намират това, което са търсели, а и са много закъсняли. Закъснението им ги сближава и ги води на едно погребение на брега на Дунава. Животът е и тъжен и труден, но има ли с кого да го споделиш, нещата стават различни. В крайна сметка всичко свършва в една хотелска стая в Горна Оряховица, която виждате и на снимката по-горе, и след това пътищата отново се разделят така, както са се пресекли. Поуката е, че колкото и надалече да бягаш, от себе си не може да избягаш...
Аве!

Кецове

Като тийнейджър много обичах кецове. Носих ги с кеф, бяха адски удобни и нямаха скъсване. Любими ми бяха черно белите и с тях обиколих голяма част от родината на автостоп. По едно време дори си мислех, че ми носят късмет, защото не съм чакал повече от 10 минути, за да ме качи някой. Разбира се имаше и едно изключение, където чакахме с най-добрия ми приятел повече от 2 часа в жегата край Казанлък, но това изключение само потвърждаваше правилото, че ни върви с вдигнатия палец. Към тези спомени ме върна българският филм "Кецове", чиито плакат виждах всяка сутрин, пътувайки за работа.

Гледах филма точно на деня на премиерата му, 28 октомври, ден след рождения ми ден. Може да се каже, че и той беше един своеобразен подарък за мен. Гледахме филма с жена ми в Арена Младост в късна прожекция, което бе възможно единствено поради факта, че моите родители бяха вкъщи и се грижеха за децата. Филмът ме грабна още от самото начало. Музиката бе страхотна, а ефектът от него беше, че ми се приходи на море през октомври :).

Харесвам Филип Аврамов още от "Писмо до Америка", а актьорът и режисьор Валери Йорданов бях гледал като студент в театъра на НАТФИЗ в една хипи постановка, която много ми допадна и дори се снабдих с плакат, който дълго време красеше стената на стаята ми в Студентски град. Иван Бърнев харесах в "Стъпки в пясъка", а останалите герои бях гледал тук и там по телевизия и театър. Събирането на три двойки на морето бе кулминацията на филма за мен. Напомни ми доста моят първи Джулай, когато се примъкнах край огъня на Варвара и се запознах с хората. Всеки от тях стигна по различен начин до морето (автобус, стоп, кола), а съдбата ги събра на плажа.

Всеки носеше своя кръст, проблеми и спомени в раницата и имаше нужда от малко свобода и безгрижие, което намери на Карадере. Как е възможно човек да е щастлив в един Черен дол? Да, това означава Карадере от турски (във филма също имаше турски думи, а и малко немски за разкош) и май наистина бе единственото свободно от бетон кътче по нашето Черноморие. Но няма значение мястото и дали това е Варвара, Иракли, Карадере или Камен бряг, където е сниман филма, а морето, въздуха и свободата владеят главните герои и ги правят болезнено искрени, откровени и щастливи със своето съществуване там. Вечните въпроси (кой си ти, какво мразиш, какво обичаш, от какво те е страх, за какво мечтаеш) предизвикват интересни отговори у всеки един от тях, а мога да призная, че имаше и доста оригинални хрумвания като:
- "Какво мразиш?"
- "Дафинов лист." :))))

Стоте минути минаха неусетно и аналозите с "Телма и Луиз" и "Волният ездач" за края на филма са неизбежни, а ако мога да перифразирам Сервантес, ще кажа: "Свободата, Сиви, е на крака на газта!" Напред към свободата! Напред към киносалоните! Филмът си заслужава :)



P.S. Само се чудя, дали някой от стотината жители на карнобатското село Глумче ще гледа филма :)))

Късо съединение по български

Не бях гледал две поредни вечери български филми, но и това се случи. Отново реших да отида сам, но залата с номер №2 в Евросинема на Стамболийски беше почти пълна (все пак местата са само 20). Много уютно е това кино с двете малки зали, книжарницата, кафето и любезните служители.

Съединение всъщност нямаше, нито късо, нито дълго. Оказа се, че това е името на фестивал на късометражното кино, организирано от сдружение "Позор" :) Оказа се, че това е четвъртото му издание, а аз се чудя къде съм пропуснал първите три години, опа, фестивала :) Тази година времевата рамка е от 21 юли до 18 август и аз попаднах на българската част от програмата с името Българското късо съединение. Съединени бяха 10 кратки филма на различни автори, от които не харесах само два, което е повече от добре. Оригинални хрумки, хубав кастинг и великолепна музика. Винаги се сещам за израза на немски Kurzschluss in der Kueche (късо съединение в кухнята). Тук кухня нямаше, но филмите наистина бяха къси и съединени :)


Ще си позволя да копирам кратката информация за всеки от тях с мои коментари накрая:

Българско късо съединение – 80 мин.

1.Влакове /2010/, България, 17 мин., реж. Павел Веснаков
45-годишната Тони за пореден път остава без пари, след като не получава заплата от ресторанта, в който мие чинии. В борбата си с бедността една майка е готова на всичко, за да зарадва болното си дете.
Много актуално и доста тъжно. Вече не се учудвам, че все повече различни хора ми искат пари назаем

2.Магазин за мъже /2010/, България, 7 мин., реж. Илия Шекерджиев
Какво искат жените? И самите те не знаят.
Анимация на виц, който знаех, но пресъздаден изключително добре и отново се смях от сърце. Мъжете никога не стигат до шестия етаж :)

3.Лондон /2010/, България, 6 мин., реж. Иво Чомаков
Вижте как се чувства един поляк в столицата на Великобритания.
Като съм бил в столицата на Великобритания съм виждал доста от нещата, сглобени във филмчето, а то ми допадна много

3.Вода /2010/, България, 3 мин., реж. Йосиф Аструков
Една чешма, при която се спират стотици хора дневно. Пият вода, говорят си, забавляват се, а тя си тече ли тече.
Така и не разбрах къде се намира тази чешма в София, но се е случвало, седейки на пейка да видиш подобни картини, не само с чешми. Водата е живот.

4.Параван /2011/, България, 3 мин., реж. Розалия Димитрова
Предизвикателни пози, съблазнителни погледи и дрехи, на които не можеш да устоиш.
Като идея, добре. Може би. Моделите също са добри, но беше много кратко :( Сякаш не ми хареса.

5.Хромони /2011/, България, 4 мин., реж. Ина Николова и Райна Атанасова
Пиеш сок от моркови и заживяваш в оранжев свят. Хапваш грах и всичко около теб става зелено. Червеният ти телефон позвънява и в миг и ти почервеняваш. Една неустоима цветна палитра. Много яко. Накрая е ясно, че ще се появи жена и ще обърка представите ти за цветност :)

6.Единствена реалност /2010/, България, 7 мин., реж. Милен Димитров
Филмът е заснет по текстове от книгата с кратка проза на Владислав Христов "Снимки на деца". Това имаше хубави текстове, но не разбрах защо се разминаха двамата души. Хубаво бе преливането от черно бяло в цветно. Музиката на Ян Гарбарек също бе много добър избор като песента за лястовиците фигурира на диска 12 луни, който получих за рожден ден през 1993 г. в Пазарджик и чух на концерта му в София.

7.Infinito /2010/, България, 21 мин., реж. Михаела Комитова
В малкото си невзрачно ателие, художник завършва последната си творба и слага началото на историята. Филмът разказва от първо лице житието на една картина, което се съпреживява индиректно от зрителя.
Това е по мотиви на Рей Бредбъри и определено ме грабна. Това беше и най-дългия филм в късото съединение. Мога да си призная, че останах малко разочарован, че не видях какво има на картината. Колко е странно, че една картина може да надживее всичко и да възкръсне на различни места и сред различни съдби

8.Харакири /2011/, България, 3 мин., реж. Андрей Андонов
Котката си хапва манго с нож, докато чете книга за здравословно хранене. Ножът е едно от нещата, с които можеш да се нараниш. Храната също!
Определено добро. Всички по-сериозни инзиденти стават при битове условия. Внимавайте с ножовете :)

9.Пулс /2010/, България, 8 мин., реж. Албена Баева
В акустиката, пулсация е интеференция между два звука с леко различни честоти. Ефектът на пулсация се получава при събирането на тези честоти, a тяхното припокриване се възприема като периодични вариации на заглъхване на звука.В „Пулс” се използва това физическо явление в акустиката и се пренася чрез монтаж във визуална форма.
Това не го разбрах и не го харесах определено. Същото бе и положението с всички в залата. Запуших си ушите заради натрапчивия звук и чух моя пулс. Ярките картини не помагаха за доброто възприятие. Това може да го махнат и няма да липсва на никой. След края му светнаха лампите, което бе грешка.

10.Вода /2010/, България, 1 мин., реж. Розалия Димитрова
Eдна чаша вода. Една риба на сухо. Едно жадно момче.
Добър завършек. Хубав кастинг и за момчето и за рибата и за чашата. Кратко и ясно. Жажда за живот.

Гледайте и кратки филми. Понякога те са по-голяма част от живота ни. И не правете къси съединения вкъщи. Тук всичко бе работа на професионалисти. Лека нощ!

Подслон

На 8.8. този месец в Дома на киното гледах 88 минутен български филм, който страшно много ми допадна. Става въпрос за Подслон на Драгомир Шолев. Нямах предубеждения и дори не бях гледал трейлъра докрай, но още началните надписи и песен ме грабнаха и ме накараха да се усмихна в тъмния салон. Песента бе на моя любима група и беше в унисон с дъжда по стъклата на автобуса, а чистачките махаха имената на участващите във филма. Много оригинална идея, трябва да призная. Действието се развива в Перник :) Почти през целия филм всичко е мрачно, дъждовно и сиво и подхожда на действието.

Филмът бе точно толкова дълъг, колкото трябваше, нито повече, нито по-малко. Нищо не беше прекалено и не беше натрапчиво, а стълбището в блока, автобусите, кухнята с Раховец и Перла бяха на място в цялостната картинка. Много добра игра на детето, на пънкаря, който всъщност е жена :)
Бунтът на младите, различията между поколенията, репликите, които родителите обикновено изричат са част от нещата във филма.

Бягството на сина от вкъщи и издирването му с полиция ме върнаха години назад, когато без да мисля за последиците бях тръгнал на стоп за първия си Джулай на Варвара на морето без да кажа нищо на родителите си. Както разбрах по-късно и те са ме издирвали с полиция :) а нищо чудно това да ми се върне и с моите деца. Когато си тийнейджър наистина не мислиш, че трябва да се обадиш, когато ходиш някъде и всичко е ново и интересно; приятелите, музиката, купоните, преживяванията. За разлика от главния герой аз не съм подражавал на някого и не съм искал да се приобщавам към компания, а сам създавах такива, но всеки живее своя живот и затова той е толкова интересен. Интересен е и самия филм. Малко тъжен и смешен, но и заслужаващ да се види. А песента от началото и края на филма си заслужава да се чуе и тя е със заглавие "Най-тъжната песен". Приятно гледане на филма и приятно слушане на песента:

Лора от сутрин до вечер

Тази седмица ходих на кино и отново избрах български филм. Бях гледал реклама и трейлър на филма и затова бях заинтригуван. За жалост след като го гледах не бях очарован. Признавам, че имаше някои свежи моменти, добра операторска работа, детайли от столицата, но дотам. Толкова нагласена работа за сюжета не бях гледал отдавна. Всичко води като кръпки, за да се напасне и така ми стои и филма.

Човекът със шлифера, който в първия момент ми заприлича на Фиш от Мерилиън, заплашваше с убийство бебе и самата Лора (главната героиня, изпълнена от певицата Миленита), а в края се оказа мил племенник, който искал само да помогне. Никак, ама никак не ми се връзваше, че той е добър в края с фразата "Жертвата бе забелязана последно с мъж със шлифер, коса на опашка и мустаци...", когато заплашваше какво ще и се случи и свали маскировката си.

Куриерът беше готин, а Гладкият и Тихо въобще не играха добре. Историята със заровете предполага много възможни сценарии и можеше да се получи хубав филм, ама не. Поне според мен. Виждам, че има хората, които го харесват много. Книгата не съм чел, но филмът не струва. Не го гледайте! Не се лъжете по заглавието! Една жена от сутрин до вечер може да води много по-интересен и смислен живот, диалог или филм.

За този филм толкова.



Снимка: Фейсбук страница на филма