Кецове

Като тийнейджър много обичах кецове. Носих ги с кеф, бяха адски удобни и нямаха скъсване. Любими ми бяха черно белите и с тях обиколих голяма част от родината на автостоп. По едно време дори си мислех, че ми носят късмет, защото не съм чакал повече от 10 минути, за да ме качи някой. Разбира се имаше и едно изключение, където чакахме с най-добрия ми приятел повече от 2 часа в жегата край Казанлък, но това изключение само потвърждаваше правилото, че ни върви с вдигнатия палец. Към тези спомени ме върна българският филм "Кецове", чиито плакат виждах всяка сутрин, пътувайки за работа.

Гледах филма точно на деня на премиерата му, 28 октомври, ден след рождения ми ден. Може да се каже, че и той беше един своеобразен подарък за мен. Гледахме филма с жена ми в Арена Младост в късна прожекция, което бе възможно единствено поради факта, че моите родители бяха вкъщи и се грижеха за децата. Филмът ме грабна още от самото начало. Музиката бе страхотна, а ефектът от него беше, че ми се приходи на море през октомври :).

Харесвам Филип Аврамов още от "Писмо до Америка", а актьорът и режисьор Валери Йорданов бях гледал като студент в театъра на НАТФИЗ в една хипи постановка, която много ми допадна и дори се снабдих с плакат, който дълго време красеше стената на стаята ми в Студентски град. Иван Бърнев харесах в "Стъпки в пясъка", а останалите герои бях гледал тук и там по телевизия и театър. Събирането на три двойки на морето бе кулминацията на филма за мен. Напомни ми доста моят първи Джулай, когато се примъкнах край огъня на Варвара и се запознах с хората. Всеки от тях стигна по различен начин до морето (автобус, стоп, кола), а съдбата ги събра на плажа.

Всеки носеше своя кръст, проблеми и спомени в раницата и имаше нужда от малко свобода и безгрижие, което намери на Карадере. Как е възможно човек да е щастлив в един Черен дол? Да, това означава Карадере от турски (във филма също имаше турски думи, а и малко немски за разкош) и май наистина бе единственото свободно от бетон кътче по нашето Черноморие. Но няма значение мястото и дали това е Варвара, Иракли, Карадере или Камен бряг, където е сниман филма, а морето, въздуха и свободата владеят главните герои и ги правят болезнено искрени, откровени и щастливи със своето съществуване там. Вечните въпроси (кой си ти, какво мразиш, какво обичаш, от какво те е страх, за какво мечтаеш) предизвикват интересни отговори у всеки един от тях, а мога да призная, че имаше и доста оригинални хрумвания като:
- "Какво мразиш?"
- "Дафинов лист." :))))

Стоте минути минаха неусетно и аналозите с "Телма и Луиз" и "Волният ездач" за края на филма са неизбежни, а ако мога да перифразирам Сервантес, ще кажа: "Свободата, Сиви, е на крака на газта!" Напред към свободата! Напред към киносалоните! Филмът си заслужава :)



P.S. Само се чудя, дали някой от стотината жители на карнобатското село Глумче ще гледа филма :)))