Няма такива Каръци

На ръба на живота винаги се срещат хора и характери без късмет. На ръба на света отчаянието и тъгата вървят ръка за ръка. Тънката линия, която определя съдбата ни, води живота към нови предизвикателства и страсти. Истинските неща се виждат черно на бяло и точно така видях и аз българския филм "Каръци" на Ивайло Христов. На английски преводът на филма буквално е губещи или загубеняци (Losers), но единствените губещи за мен ще бъдат тези, които не гледат лентата на талантливия Христов. Ще пусна трейлъра, за да се ориентирате за какво иде реч:

Никога не съм харесвал думата "карък", а най-честото и значение е: някой с лош късмет, комуто не върви.

Много често обвиняваме обстоятелствата, страната, другите за нашия лош късмет. Според филма срещу тази дума в тълковния речник би трябвало да стои, човек, роден в България. Може би в това се крие ДНК-то на нашия нихилизъм и негативизъм, но човешките чувства и страсти са еднакви и за бедни и богати и за щастливи и нещастни. За добро или лошо отвътре ни вълнуват едни и същи неща, а всичко в крайна сметка зависи само и единствено от самите нас.

Първоначално мислех да кръстя поста си "Каръци в Кюстендил", защото филмът е сниман именно там и като човек минал по повечето места в този наш "западен" град ми беше познато и близко да видя мястото на действие на филма на големия екран. Началната сцена с рецепцията на хотела ме върна към моето посещение там. В киносалона в делничния ден нямаше много хора и това направи гледането на лентата още по-приятно.

Всеки провинциален град може да се разпознае във филма. Изгубени в сивото си ежедневие и проблеми жителите му винаги намират нещо интересно в хората, които идват отвън и са за малко. Те са атрактивни, различни и носят друга култура и карат всички прегради в общуването да падат с лекота. Не мога да не призная, че и аз съм се озовавал в такава роля при всяко мое пътуване в миналото.

Много ми харесаха диалозите, музиката, аналозите с филма "Коса" и текстовете и музиката на Джим Морисън от The Doors и не на последно място актьорите. Повече не искам и не бива да пиша, защото ще разваля изненадите във филма, който горещо препоръчвам да гледате, ако не сте губещи или пък ако се чувствате "Каръци" от време на време...

15 години по-късно

Колко трудно е да организираш хора за събитие или среща знаят може би само организаторите, а след завършването на университета аз се превърнах в организатор на срещите на курса, специалност Туризъм.

Тази година поводът беше специален, защото се навършваха 15 години от завършването на колегите бакалаври. Истината е, че за магистърската програма останахме доста малко, но догодина ще имаме нов повод за юбилей и от това завършване. Бяхме обявили датата година по-рано, за да може колегите, които са в чужбина на планират времето си и да запазят евтини билети. Също така се съобразих с изискването на някои колеги този път дестинацията да е близо до София, за да може този път и те да се включат, но се получи така, че именно те не успяха.

Досега винаги организирах срещите през април и май с една нощувка някъде в страната през уикенда. Били сме в Копривщица, Равногор и Брацигово, Кметовци и Боженци, Боровец, Белоградчик, Дорково и къде ли още не. Истината е, че на тези срещи винаги има едно критично ядро от колеги, които винаги идват,а на всяка нова се присъединяват колеги, които не сме виждали отдавна.

За срещата в Кюстендил потвърдили бяха 25 души (от общо 60 колеги в курса), но десет се отказаха, някои в последния момент, а други по-рано. Така случайно или не за 15-годишнината се оказахме точно 15 души.

Винаги е приятно да се видиш с хора, с които си имал незабравими хубави моменти в студентските години, с които си бил 5 години по аули, зали и скамейки и по практики. Има нещо специално в този наш курс, защото всички хора са забележителни. Не всички работят в сферата на туризма, но всеки е постигнал нещо и е създал своето кътче красота в живота си. Всеки е имал и своите трудни моменти, раздели, събирания, деца, бракове, разводи, проблеми в работата, но винаги има един момент, в който това остава зад гърба и срещата с колегите идва на точното място и в точното време.

Срещата започна в едно кафе на пешеходната улица в Кюстендил и премина в разходка по площада до парк Хисарлъка с крепост, зоологическа градина и прекрасна панорамна гледка към града. Ресторант Бохемия в подножието на парка се превърна в наше убежище, а в градината успяхме да похапнем и да си поговорим на спокойствие.

В нощта на музеите, която съвпадна с нашата среща някои от нас посетиха и художествената галерия "Владимир Димитров - Майстора".

Нощта продължи в пиано бар, който ни изненада с прекрасни музиканти и певци, а двама колеги също се изявиха зад микрофона с песни на U2, Frank Sinatra, Stevie Wonder, Queen и други и истински се забавлявахме, пяхме, танцувахме и се веселихме до 4:30 сутринта.

Стари снимки от албуми ни върнаха назад във времето на закуска, а след кратка разходка и посещение на музеи, беше време да се връщаме към вкъщи, натрупали нови спомени и преживявания и запалили искрицата в колегите, които идваха за първи път и обещали да повторят.

Датата за догодина вече е определена, а на мен ми остава само да избера мястото.

Благодаря Ви колеги! И до нови срещи!