Какво е общото между театъра и футбола? Кое разпалва повече страстите: една пиеса в салона на театъра или една футболна среща на стадиона? Няма по-добър отговор на тези въпроси от пиесата на Елин Рахнев "Фенове".
Не зная защо въпреки огромното ми желание да гледам този спектакъл, съдбата си играеше лоши шеги с мен при всеки мой опит да го направя години наред. Или всички билети бяха разпродадени, или изникваше нещо друго важно в този момент събитие, което ме отклоняваше от целта. А тя се играе цели 11 сезона + три резервни като във футбола. Но за разлика от 90-те минути на терена, пиесата трае точно 75 минути.
В крайна сметка мечтата ми се сбъдна преди седмица, когато имах щастието да намеря билети в "Независим театър" и да заведа жена ми на театър, използвайки факта, че имахме свободна вечер и децата не бяха при нас.
Салонът започна да се пълни бързо и скоро останаха едва няколко празни седалки на предните редове. Точно пред нас леко вляво седеше и виновникът за успеха на това представление, Елин Рахнев. Беше интересно да се наблюдават и неговите реакции при играта и импровизациите на двамата страхотни актьори Танев и Гърбов. Който е бил на футболна среща със сигурност ще припознае репликите и реакциите на футболните фенове, които са неподправени и огласят всеки стадион.
Смях, тъга и гласът на Мичмана озвучиха салона и ни направиха съпричастни към страданията на верните фенове. Модерни привърженици винаги ще има, когато отборът върви, побеждава и трупа успехи и престижни мачове. Истинските фенове обаче остават с отбора си до край и въпреки болката, униженията, загубите, пропуските и подигравките на техните противници, те никога няма да изоставят своя любим тим.
Хубавите неща свършват бързо и докато се усетим, дойде и краят на този спектакъл със заслужени аплодисменти, усмивки и връщане към ежедневната суета на вечерта.
Късметът е странна работа. Навестява те, когато най-малко очакваш. Така се случи и с последната постановка, която гледах наскоро. Пътувайки към работа слушах радио и точно преди да сменя станцията, чух за постановка същата вечер в театър 199 по текстове на Керуак и Буковски. Споменаването на двамата автори прикова вниманието ми и после проверих в сайта на театъра за повече информация за представлението и цените на билетите.
Оказа се, че точно за този ден цените на билетите във всички сектори (почти като на футболен стадион) са по 7 лева вместо стандартните за останалите дни от месеца, вариращи от 8 до 15 лева. Това ако не е късмет! Обадих се да проверя, дали ще ми провърви и със свободни места за вечерта, защото за останали постановки в други театри бе невъзможно да се намери билет за същата вечер, а за някои се чака дори месеци. Любезно момиче ми обясни, че билети има и аз помолих жена ми да купи два в нейната обедна почивка. Това тя направи с изнедващо появили се пари от незакрита и забравена банкова сметка, която покри точно цената на двата билета. Дали пък това не е късмет?
Отдавна не бях ходил на вечерна постановка в театър 199. За сметка на това точно преди няколко дни водих дъщеря ми на куклен театър именно там, защото те ни спечелиха за детските представления още първия път преди месец с любезно отношение и много мило държане. Дъщеря ми бе във възторг от поставените български народни приказки, а и началният час от 11:30 часа бе удобен за мен в съботните и неделните дни. След първата постановка и попълнена анкета, дъщеря ми получи първото си писмо от театъра с програмата, което както разбрах по-късно, носи и един безплатен билет за нея при предоставяне на писмото. В неделя не успях да се възползвам от тази екстра, защото срещнах моя колежка от университета и съученичка от гимназията в Пазарджик, която бе закупила групови билети и бе така любезна да ни почерпи с една "Неродена мома" по случай рождения ден на дъщеря ѝ. Благодарих сърдечно и се зарадвах на късмета си.
И така с предоставените от съдбата билети пристигнахме в театъра точно в уречения час, за да заварим пълна зала и една уютна обстановка. Сцената бе един бар, в който се споделяха болки, радости и прозрения от живота по пътя. Като акомпанимент в представлението бяха използвани барабани, което за мен лично бе попадение. Георги Кадурин, който бях гледал още като ученик в Пазарджишкия театър, изигра страхотно ролята си и допринесе за предаването на текстовете на Керуак и Буковски. На моменти някои цинизми ми бяха в повече, но съзнавам, че това е стила на Буковски. Думите стигаха до нас чрез приглушени светлини, ударни инструменти и добра актьорска игра. Единственото, което не ми хареса бе избора и играта на Пламен Сираков за ролята на Дийн, спътника и най-добър приятел на Керуак. Още са ми пресни спомените от филма и страхотния кастинг и сега не ми се връзваше точно той като визия да играе този образ. Вярно е, че го бях гледал като студент в друго хипи представление и тогава ме грабна и спечели, но тази вечер не успя да ме убеди и спечели с играта си. Мариана Миланова гледах за първи път и ми хареса как се преобрази в различните роли от барманка до проститутка, и имаше солидно присъствие на сцената.
Накрая ще използвам няколко изречение от сайта на театър 199 за постановката, чиято премиера е била през юли 2011 година: "От джубоксът звучат Луи Армстронг, Чарли Паркър, Дизи Гилеспи... Там сред шумната нощ, двама самотници мълчаливо пият, хвърлят премрежени погледи и едва загатнати усмивки към сръчната бараманка зад плота. Друг път, тълпата я няма, няма глъч, само двамата самотници седят. Пият уиски, цедят спомените си, общуват в стихове!... Ако някой друг случайно влезе, те ще го огледат и ще изберат какви да бъдат...И отново – спомени, мечти в облак от тютюнев дим и саксофон, китара, контрабас и барабан... Времето тече, но то край тях не отминава, тези двамата го поглъщат с всяка глътка алкохол и го отрязават във въображението ни.
В „КЪСМЕТ ПО ДЯВОЛИТЕ“ зрителят надниква в бара и в сърцата на тези герои, които пият, спомнят си, смеят се и тъгуват в тютюневия дим, сред звуците на музика и скрибуцането на небесни сфери."
Много ми харесаха завършващите думи от Буковски и ще ги използвам и за край на този пост: "Всичко, от което се нуждая, са единствено моите пишещи пръсти и нищожно количество болка." Бих добавил и малко късмет. :)
Шофирайки към поредния хотел днес в дъжда и задръстването реших да пусна радиото и да чуя новините. Емисията започна с кончината на големия българския артист Георги Калоянчев, който слезе от сцената на живота в късната есен на дните си на 87 години. Предполагам, че утрешните вестници ще са пълни с информация за живота му и ролите и за това какво огромно значение е имал той за българския театър и кино. Затова ще се върна към моята среща с г-н Калоянчев в Пазарджик някъде в средата на 90-те години на 20 век. Тогава освен, че учих в Езиковата гимназия в града, водих предаване по общинското радио Пазарджик заедно с моята съученичка Мариана. От друга моя съученичка разбрах, че Калоянчев живее в нейния вход за времето, когато участваше в постановка в Пазарджишкия театър.
Въоръжен с диктофон, реших да отида и да го помоля за интервю, за да вдигнем рейтинга на нашето предавене, което се казваше Спектър М. Почуках на вратата, на която нямаше табела или каквато и да е информация, и ми отвори самия Калоянчев. Представих се и той със широка усмивка на лице ме попита, как съм го открил, защото досега нито един друг журналист не бил открил къде живее. Съгласи се да се видим и да говорим на другия ден в заведението на театъра. Там отидохме заедно с моята съученичка и колежка в радиото с подготвени въпроси. Аз поставих диктофона на масата, включих го и интервюто започна. Първият ни въпрос бе за чуждите езици поради факта, че учехме в такава гимназия. Той ни попита каква паралелка сме и когато разбра, че сме с немски, прихна да се смее. "Сега ще Ви разкажа за моите премеждия с немския", каза той и започна. Няма да преразказвам случката, защото ще я намерите във видеото в края на текстта, където той я разказва в Шоуто на Слави. Интервюто трая повече от час и ние доволни отидохме в радиото да свалим записа, защото бяхме решили да запълним цялото си предаване с това ексклузивно интервю. Какъв бе ужасът за мен, когато разбрах, че на касетката нямаше нищо. Тогава разбрах какво е станало, както би казал известният дедектив Ейдриън Монк от тв поредицата. Бях натиснал копчето за запис, но заедно с него съм натиснал и копчето за пауза и така нищо от думите на Калоянчев не се бе записало, а вече имахме анонс за предаването. Наложи се да замажем гафа някак си, а за мен остана срама от стореното. Не ми беше удобно да ходя за повторно интервю и да се излагам, а когато гледах постановката с него в театъра, се сещах за моя гаф, който е достоен за Господари на Ефира. Моите приятели, щом разбраха за случая, веднага почнаха да се шегуват, закачат и подиграват и това продължи близо две години. Но освен гафа за мен остана и много добро чувство за човека Калоянчев, който ни зарадва, разсмя и разказа интересни случки от пъстрия си живот.
След това като студент в София отново имах шанса на няколко пъти да го гледам на сцена, а филмите му пълнят моята филмотека от български филми. Аз ще го помня все усмихнат и смеещ се и пълен с енергия и живот. Помнете го така и вие. Сбогом, Калоянчев!
