понеделник, 21 декември 2020 г.

Opus Dimo или реквием за една мечта

 

Слушам шестте нови песни от последния, както се оказа, шести албум на група P.I.F. подредени като Opus от 1 до 6. Opus Dimo... Слушам и не спирам да плача. Сълзите всеки път намират нов път и повод да се стичат по бузите ми. Песните ми изпрати Димо миналия месец, за да си кажа мнението и да ги подредя в свой ред по моя преценка. За мен това беше чест и доверие и показваше, че от редови почитател и слушател съм се превърнал в негов приятел.

Макар приятелството ни да датира от три, четири години, аз пазя скъпи спомени от групата, която слушах още като студент в "Маската" и други столични клубове и касетката от първия албум, която пазя и до днес. След нея всеки един нов диск бе задължителен подарък, който си правих, а не пропусках и концерт при представянето на албумите като за този от 2015 в Терминал 1.

Последната една година покрай работата си имах удоволствието да общувам с Димо много често и да споделяме заедно на четири очи много лични и вълнуващи истории и моменти. От него научих за местност "карантината" в Аспарухово, където пътниците от корабите са карали 40 дни преди да влязат във Варна, в неговия роден град. Каква ирония на съдбата, че точно карантината и коварния вирус го отнеха от нас. Сподели също и за гоненици и игри в стара сграда, днес хотел в квартала под Аспаруховия мост, за тавана на баба си до Римските терми и куп други мили моменти и спомени.

Беше началото на декември и той живо ме разпитваше как съм изкарал короната, защото той бе в нейното начало и търсеше съвет и лек. Не вярвах, че ще стигне до болница и когато видях призива, че се търси прекарал с вируса с моята кръвна група 0+ се обадих да проверя, дали мога да даря за него. За жалост диабетът, хапчетата и прекараната преди две години химиотерапия не позволи да помогна, но се успокоих, че са намерили подходящ донор. Говорих с жена му миналата седмица и с радост разбрах, че се подобрява и си мислех, че за Коледа ще се прибере вкъщи при трите му любими жени. Уви. Днес стана друго...

Краката ми се подкосиха, устата пресъхна и не можех да повярвам, че ужасната вест е истина. Не исках да повярвам, че повече никога няма да чуя гласа му, песните, да го видя, да си пишем по нощите и да присъствам на още един страхотен концерт. Всичко след това ми беше мъгла. Отиде си един великански талант, един океан от емоции, един добър човек, едно огромно сърце, един трудолюбив актьор, един истински приятел...

А той имаше планове. Чакаше го чисто нов готов албум с локации из България, които да представи и за които трябваше да напише само аудио. Чакаха го читателите на книгата за групата, подготвена от "Хралупата", в коята с въпроси към групата участие имам и аз. Чакаха го хиляди стари и нови почитатели в клубове и зали из цялата страна. Чаках го и аз.

Зная, че ще липсва на всеки, докоснал се до неговата магия. Ще липсва, защото той държеше нещата да стават по правилния за него начин, без компромиси и да бъде коректен и справедлив към феновете си. Помня първия концерт в "Перото", който направихме заедно по случай деня на влюбените. Той не искаше никой да бъде ощетен и като присъствие и като цена на билетите. Той повярва в идеята на платформата и бе верен каквото и да му костваше и никога не ме предаде.

С него направихме и най-страхотния по време на пандемия концерт, на който бях един от малките зрители на място и който все още може да гледате за щастие тук: Не мога да опиша каква химия имаше тогава и как всичко се подреди и получи с истинска енергия и много музика и то без публика.Преживяването бе страхотно и той се превърна в най-гледания и слушан онлайн концерт. Заслугата бе изцяло на Димо. Той беше подготвил всичко. Обсъждахме кого да покани и как да подреди нещата като се радвам, че се вслушваше във всичко, което споделях.

След това на същата сцена се случи и спектакъла "Кой прибира сутрин звездите?" също онлайн, а аз го гледах за трети път, но за първи път така отблизо и се убедих, че освен певец, Димо е и страхотен актьор и нищо не може да го изкара от роля и равновесие. Вижте сами:


Видяхме се и в летния театър в Бургас на "Пощенска кутия за приказки", където и за моя изненада бе представен клипа на любимата моя песен, за която настоявах да запише като видео доста преди първите ни концерти заедно и която го помолих да включи в първия live stream гиг.


Сутринта се видяхме в хотела, където беше отседнал и докато чакахме Марто си говорихме отново и поехме към Пловдив и бар "Конюшните", където дори дъждът не успя да прогони верните му фенове, а преди концерта говорихме за майка му, която е починала от рак и моите химеотерапии и за куп други интересни неща, защото всяко общуване с него беше подарък.

На концерта му пък в Swinging hall към него се присъедини и Кольо Гилъна в един неповторим дует и джем сешън, който след края на изявата разговаряхме заедно в бекстейджа.

За последно коментирахме последния му концерт с нас преди да затворят през ноември, който беше  в Строежа и сега осъзнавам, че това е бил и неговата последна изява на живо.

Толкова много неща ни свързваха като страстта ни по любимата група "Marillion", за любимия Ахтопол, Варна, морето, фара и лодките и случайните ни срещи на концерти на Елена Сиракова и други млади изпълнители, които той слушаше и насърчаваше. Мислеше да прави проект с женски вокал и джаз ритми заедно с Димитър Косев, който се включи страхотно на концерта през април. Щеше да запише още много детски приказки, които да пуснем като поредица в платформата. Щеше да си вземе къща край морето в Гърция. Щеше да преобърна всичко, за да сбъдне мечтите си, а също така и на неговите верни приятели и почитатели. Загубата е огромна и не зная, дали ще мога някога да я осъзная, но истината е една и тя боли, адски много боли. 

Димо вече го няма...

Светъл път, приятелю! Никога няма да те забравя! Обичам те! Чу ли?








неделя, 13 декември 2020 г.

43 - рожден ден под карантина

 

Вдъхновението явно ме е изоставило, щом от година на година единствените постове в моя личен блог са за моите рождени дни и то с месец или два закъснение. И докато 42 като любима цифра си беше щастие, то 43 е мъка в една мъчна година. 

Беше понеделник вечер, когато в очакване на предстоящия рожден ден, очаквах и резултата от PCR теста си за коронавирус. Това бе и първият ми подарък. Положителен. Винаги съм бил положителен, позитивен, а даже и кръвната ми група е на плюс. Да, но в този случай това значеше потвърждение на болестта на 2020, която носеше цифрата на миналата година и от която бях успял да се опазя цели 10 месеца. Сега обаче тя беше тук и заедно с нея трябваше да посрещна своя рожден ден и да започна своята карантина.

Първите пет дни бяха ужасни, но за празника сякаш ми бяха отпуснали малко живец и бях на крака и готов да посрещна обичайните поздравления в социалните мрежи и по телефона. Колегите ми се погрижиха да ме зарадват с торта и свещички с достигнатите цифри, сок, бонбони и други екстри.

Семейството ми пък ми подари нов портфейл, което си остана и моя единствен подарък за този рожден ден. Като се замисля и върна назад лентата, то подаръкът ми от колегите от миналата година, рафтинг, също си остана неизползван поради ситуацията и мерките. А моите мерки се увеличиха като възраст, но намаляха като килограми, защото успях да сваля 7-8 от тях покрай боледуването. На него обаче повече няма да се спирам тук, защото все пак е празничен пост.

И така 42 стана 43. Доживях въпреки всичко и всички, но изпитанията предстоят. Като във вица, в който Господ не го кефи страдащият от лош късмет свой раб, така и аз сякаш страдам от някакво древно проклятие, което освен интересните времена, както пише Пратчет, носи и доста несполуки, безпаричие и несгоди, които ще спестя на редовните си читатели.

Тази година се разделих с доста илюзии, хора, ангажименти и мечти. Още от студентските си години си бях казал, че преди да навърша 42 искам да имам собствена тенис маса, джага и комплект барабани. Сега обаче тези неща не са приоритет и нищо чудно, когато мога да си ги позволя, да не мога вече да ги ползвам по предназначение. Не, че свиря на китарата, която си купих миналата година за празника , защото старата беше счупена и не ставаше за свирене. Но явно пак става въпрос за вдъхновение и възможности. 


Зная, че вече никой не чете дълги постове и размишления, а освен, че улиците, заведенията и главите на хората са празни, то и моите мисли се изпразват от съдържание и затова ще сложа още една празнична снимка с втора торта, с която отбелязах навършването на 43 с моите родители, които заради мерки, карантина и вирус не бях виждал 66 дни.

Докато бях затворен повече от месец вкъщи си пуснах косата и брадата да растат свободно, а след края на изгнанието се подстригах късо и обръснах и бях като чисто нов. Само кашлицата остана стара, но и тя изчезна  скоро като стара година.

Нямам си идея какво ще ми се случи до следващия 44 рожден ден, а в тези времена да планираш дългосрочно вече не е на дневен ред, но се надявам да съм жив и здрав и да мога да пиша пак тук. До скоро! Бъдете здрави!





неделя, 12 април 2020 г.

Балкон talks podcast

Стоейки вкъщи вече повече от месец през главата ми минават какви ли не мисли. Досега винаги се въздържах да ги споделям публично, но ето, че неделята промени това.

Тази сутрин обаче ми хрумна нещо интересно, в което може би има потенциал.

Всички, които живеем в панелни блокове или кооперации на няколко етажа с дузина апартаменти, знаем, че общуването със съседите в забързаното ежедневие е ограничено до едно "Здравей" или "Здрасти" и малко повече казионни фрази, докато делите пространството в асансьора. Всеки е зает, всеки бърза за работа или е уморен от нея и бърза да се прибере и няма желание и време да общува със съседите във входа.

Сега обаче е различно. Почти всички си стоим вкъщи. Няма за къде да бързаме. Нямаме дежурни оправдания и алибита. Сега вече може да общуваме.... със съседите.

В неделната сутрин, излизайки на единствената тераса на квартирата, видях на съседния балкон огромен сив котарак, който се беше втренчил в гълъбите на перилата при мен.

Макар да живеем врата до врата, както се пееше в една песен на "Фактор" аз едва сега разбрах, че съседите отдясно имат котка. Скоро при котката се появи и стопанката, която за разлика от друг път беше словоохотлива и сподели всяка подробност от котешкия живот и дори продължи с котката в нейно дясно на друг балкон. Така трите ни тераси бяха свързани котешки и аз се озовах като в книгата на Гери Турийска с подходящо заглавие "Когато живееш с котка".

Така при подходящи условия и достатъчно желаещи, може да се организира така модерният напоследък podcast, в който вместо да търсим интересна тема или събеседници, ще потърся интересното при съседите. Сигурен съм, че между тези стени има доста истории, които ще бъдат привлекателни за слушатели. Без имена, без квартали, без да дъвкаме темата за вируса, забраните и политиката, чисто житейски това ще бъде един квартален мини сериал.

Сега остава да намеря трибуна, техника и истории и новият "Балкон talks"  може да види бял свят или черен микрофон ;)

вторник, 31 декември 2019 г.

42

Когато започвах този блог преди 12 години реших да отбелязвам с пост всеки свой рожден ден като началото бе моят 30 годишен юбилей. Преглеждайки постовете назад установих, че съм пропуснал деня, в който съм ставал на 41, но честно казано тогава въобще не ми беше до празнуване и писане след поредната химеотерапия и безпаричие, което преживях. Сега за радост нещата са различни и се надявам болестите и лошите неща да са зад гърба ми.

Като ученик си мечтаех да доживея до 42 години поради две причини. Едната беше, че в любимата ми книга на Дъглас Адамс "Пътеводитетелят на галактическия стопаджия" това бе смисълът на живота и бях си наумил, че стигайки тази възраст, ще съм го намерил и донякъде това е така. Втората причина е, че доста от моите любими изпълнители като Джими Хендрикс, Джанис Джоплин и Джим Морисън са умирали млади и самата цел да ги надживея, виждах като успех в онези дни. Миналата година след всички трудности си пожелах само едно, да посрещна своя 42 рожден ден здрав. С времето човек осъзнава, че това е най-важното. Но какво се случи този октомври?

За първи път по стечение на обстоятелствата щях да празнувам своя рожден ден извън България, в Германия в компанията на сина ми и сестра ми. Спокойно мога да кажа, че празникът освен в градовете Щутгарт и Улм продължи и във Виена, Австрия, което само по себе си беше още един подарък за мен, защото обичам да пътувам. Качих се на телевизионните кули във Виена и Щутгарт като първата бе моя мечта, защото при всичките ми посещения в австрийската столица оставаше извън маршрута и плановете ми и затова посещението и беше нов подарък. Вечерта на самия мой неделен рожден ден бях в традиционна швабска кръчма в планината с неповторима атмосфера, храна и обслужване и се превърна в апогей на страхотния ден.


С напредване на годините подаръците ми на празника стават все по-малко, което е нормално, защото вече отдавна не съм дете, но сега съм в състояние и сам да си ги избирам и купувам, но това не прави празника по-малко хубав от преди. Подарък получих и от колегите, когато се завърнах от моето пътешествие за рождения си ден и това е рафтинг през май догодина. Подарък получих и от сестра ми, докато и гостувах и това е супер удобна за работа чанта на футболния щутгартски клуб. Сам си подарих последната книга на Мураками, а жена ми ми подари халат. Най-големият подарък обаче аз си направих сам през ноември за черния петък, когато си взех нов смартфон. Но разбира се не това е най-важното. За мен емоциите от изминалата година са истинските подаръци, както и новата работа, която ме вдъхновява и ми позволява да сбъдвам мечтите си една след друга и да пътувам много и да посещавам театри, концерти, събития и да се запознавам с нови интересни и интелигентни хора и да виждам нови места или стари по нов начин. Благодаря на всички, които бяха част от годината ми, от пожеланията за рождения ми ден и за всички, които оцениха това, което правя и все още вярват в мен. Обичам Ви! Имам поне 42 причини за това!



петък, 9 август 2019 г.

Жажда за живот

Минава един и през отворения прозорец на нощта в стаята прониква прохлада и звуците на щурците и далечни шумове на града.

Мина една година откакто бях диагностициран с рак и за миг отново си спомних всичко, което преживях.

Годината е идеален жизнен цикъл, за който може да си направиш равносметка или да прецениш човек, работа или хоби.

Точно година и малко мина от последния ми пост в този блог. Не исках да пиша, не исках да чета. Всичко бе различно и чуждо и почти никой не можеше да усети през какво преминавам.

Сам си избрах пътя, сам избрах да споделя диагнозата вместо да крия и сам водех борбата в главата си за да спечеля тази битка.

За мен ракът бе поредното препятствие по пътя ми и като всеки друг проблем досега, аз търсех неговото решение.

След диабетът, високото кръвно налягане, мигрената, синузитът и една бъбречна криза това бе поредна болест, която се изпречи на пътя ми. Казах си, че няма да позволя тя да пречупи духа ми.

Винаги съм бил оптимист, на моменти идеалист и романтик. Макар през последните четири години песимизмът да успя да си проправи път към моето съзнание и да се настани трайно там, неговият опонент винаги надделяваше в решения, срещи и проблеми.

Да се откъснеш от работния процес и от приятелите ти заради болест не е желаната почивка и колкото и луксозни да бяха условията в болницата, не можех да им се насладя напълно след втората от шест химеотерапии.

13 юли бе датата на моята първа операция и това се оказа по-леко от това, което ме очакваше след това. Не съм фаталист, но тази фатална дата не бих си позволил да забравя.

Въпреки болките и неудобствата и съветите аз успях да отида до Пловдив и да гледам един от любимите се певци Fish от Marillion на живо на Hills of rock, макар, че не можех да стоя на краката си и да куцуках към сцената. Бях решил, че трябва да си доставя това удоволствие, защото тези малки моменти пълнят сърцето и душата с наслада, а музиката е едно от моите любими хапчета.

Тук е момента да спомена, че до 2002 година бях здрав като бик и освен някоя лека настинка и някой зъб друго не е тормозело моето перфектно здраве. Килограмите ми също бяха в норма и всички познати ми казваха, че трябва да ям и да качвам, защото съм слаб и хилав. Като ученик и студент не можех да кача повече от 60 кила. Е днес вече съм закръглил цифрата на 90 и вече всички твърдят обратното, че трябва да отслабна. Никога не можеш да угодиш на хората...

Но да се върнем на рака. Бях чел и гледал филми за него, но действително, ако не ти дойде до главата, нямаш никаква реална представа за какво иде реч и какво те чака.

Имаше една секунда, само една секунда, в която щом разбрах, че отстраненият тумор е бил злокачествен и бях готов да рухна. Щеше да рухне и целият ми свят. Може би нямаше да се справя, ако бях позволил на тази малка слабост да ме завладее. Но аз се стегнах и си казах, че ще мина и през това, щом животът ми го поднася като изпитание.

Може и да Ви е странно, но аз не познавам страха, мързела, скуката, ревността и завистта. Те са изключени от съзнанието и речника ми доста отдавна и може би и това ми помогна точно сега.

Решението да споделя за проблема не беше с цел да търся съжаление или да се оплаквам, а за да накарам и други да говорят без притеснение за своите болести и изпитания и да си направят поне един профилактичен преглед, защото както се оказа ранното диагностициране е голям плюс. Разбира се хората са различни. Аз не очаквам и не искам всички да правят като мен. Всеки сам търси начини да се справи с проблемите си, а моят начин и моят път е такъв.

Няма да забравя как разплаках симпатичната психоложка в болницата, която явно очакваше да приеме поредния мрънкащ, оплакващ се и загубил надежда пациент, а бе очарована от оптимизма, вярата и духа ми. Каза ми, че плаче от щастие. Как да не се радваш, когато можеш да правиш хората щастливи дори и с цената на твоята болест.

Тук е момента да благодаря на всички мили хора, които бяха неотлъчно до мен по време на тези месеци и ми помагаха всякак си, за да се справя.

Явно е вярна максимата, че когато някога в миналото си правил добро, то рано или късно ще ти се върне. Така стана и при мен и оцених и разбрах на кои мога да разчитам в труден момент.

Въпреки, че имах и финансови затруднения в един момент, не позволих на мои познати да правят акции, концерти или смс-и, за да събират пари за мен. Все пак не се нуждаех от скъпоструваща операция в чужбина или от скъпо лекарство за лечението ми, а сумата, която платих за тези 7 месеца лечение беше точно 770 лева или моят набор, 77....

Седмица преди рождения ми ден написах пост с молба към моите близки и познати да не ми купуват подаръци или цветя, а който иска да отдели скромна сума по моята сметка. Не мога да опиша какво се случи и не зная как да се отблагодаря на всички близки, познати и непознати, които направиха рождения ми ден неповторим. Няма да ги изброявам, защото са твърде много, а и не всички искат да афишират помощта си, но това аз няма да го забравя до края на живота си.

Животът е странно нещо. Може да свърши във всеки един момент и ако не го живееш по начина, който искаш, то той може да бъде пропилян. Затова моята жажда за живот стана още по-голяма. Стремях се да чета повече книги (без тези за болестта, които тенденциозно отбягвах), да гледам любими филми, да слушам любима музика на живо, да ходя по мачове на любимите си отбори, да пътувам, да посрещам изгреви и изпращам залези и да правя неща, за които съм мечтал.

Нямах списък на нещата, които искам да направя преди да умра, защото не обичам списъците, но правех и правя всичко, което ме прави щастлив и жив.

Толкова е просто: здраве, щастие, живот и малка капчица любов. При мен има и голяма доза страст, която влагам във всичко, което правя, а това е пътят към успеха, успехът да бъдеш щастлив и да живееш живота си по твоя начин без задръжки, без предразсъдъци и без страхове.

Когато замислях да напиша този пост бях решил да пиша и за гадостите, през които преминах, но сега реших да ги спестя, защото считам, че не е нужно да знаете детайлите за иглите, системите, повръщанията, разстройството, загубата на коса, килограми и косми, липсата на апетит, промяната вкусовите рецептори, металния вкус в устата и полиневропатията, от която още страдам и в този момент, но ще кажа две неща: киселото мляко, което обожавах, сега не мога да понасям, а споменатата полиневропатия е нещо като метални обувки на краката, тежки като олово, които не може да свалите и постоянно Ви измъчват особено при дълго шофиране, ходене или катерене.

Но спирам дотук. Един абзац е достатъчен за неприятни преживявания. А най-хубавото накрая беше надписът "Изход" на болницата и това изречение в епикризата ми: "Млад човек с отличен ефект от проведеното лечение - пълна ремисия."  

Май трябва да спра и с поста, че стана доста дълъг, а както знаете в днешно време никой не чете до края, но ако сте го стигнали, мога само да Ви благодаря и да Ви поздравя с една песен:


Лека нощ!

петък, 6 юли 2018 г.

Стинг и Шаги заредиха античния театър в Пловдив с модерни ритми

Няма как да ми омръзне да ходя на концерти на Стинг. Всеки път има нещо различно, нещо ново. Дали ще е нов прочит на стара песен или дует с Шаги, което едва ли си е представял някой, когато е слушал култовата "Oh, Carolina" през 1993 година или когато Стинг дойде за първи път в България през 1996.

Въпреки, че се бях отказал да ходя на точно този концерт поради изчерпани билети и високи цени, съдбата отново се намеси и намери начин да ме прати пак под звуците на моя любим изпълнител. В случая в ролята на добрия ангел се оказа колежка от Пловдив с името Радост, която действително донесе радост в юнската вечер при втория концерт на Стинг в южния град. По пътя от София до Пловдив слушах в колата новия албум на Стинг и Шаги, който си бяхх купил две седмици преди концерта и знаех новите песни почти наизуст.

Въпреки, че вече бях гледал и Фиш и Мерилиън на тази сцена в онази вечер всичко бе различно. Природата се беше постарала да насити небето с облаци, цветове и залез, а луната кротко гледаше случващото се на пловдивската сцена. Градът и Родопите като фон на музиката бяха нещо забележително и придадоха допълнително вълшебство на изпълненията.

Малко странно ми беше, че концертът започна по светло, но така бързо се ориентирах в музикантите, сред които бе и моят любимец Доминик Милър, който имах шанса да гледам в София месец по-рано. С него беше и синът му Руфъс, който беше в София и на предишния концерт на Стинг в Арена Армеец. Бях гледал кадри на живо и снимки от първия концерт предишната вечер, но сега всичко беше различно, защото бях там. Макар да знаех списъка с песните, при слушането им отново настръхвах и отново преживявах всичко, потапяйки се в уникалната музикална и светлинна атмосфера.

Мнозина смятат, че на това място би било по-подходящо Стинг да изнесе акустичен концерт или поне със симфоничен оркестър, както направи през 2011 на стадион "Георги Аспарухов" в столицата, а чух и доста критики, че не мръднал от квадрата на сцената, където свири и пя, но за мен тези неща са незначителни и не развалят общото мое настроение и усещане за шоуто.

Сега е време да публикувам и сетлиста, който видях в инстаграма на Шаги, след като го последвах. Сами ще видите, че разнообразието е голямо и тези 24 песни са подарък и от двамата изпълнители:
Чух също така и доста разочаровани фенове, за които присъствието на Шаги е било неуместно, но лично за мен той се вписа добре и не прекаляваше така, че да развали добрите композиции и всичко бе добре балансирано. От друга страна неговите хитове, закачки с публиката и разхождането му по цялата сцена създаде нужното весело настроение в юнската вечер и аз също приемах всичко с усмивка и радост. Оказа се, че  той е доста по-активен от Стинг в социалните мрежи и благодарение на това видях как той се разхожда по пистата на летище Пловдив на път за самолета и към следващата спирка на турнето: Атина. Не мисля, че е нужно да преразказвам концерта, а само ще пусна като завършек едно мое видео, за да усетите атмосферата, а аз вече с нетърпение очаквам следващия концерт на Гордън Съмнър - Стинг в България...

събота, 2 юни 2018 г.

Тиха светлина на гениалност от Доминик Милър в София

Когато настойчиво следваш мечтите си дори и невероятните обрати на съдбата не могат да си позволят да те разочароват. За мен това с пълна сила важи за концерта на Доминик Милър. Мнозина от Вас сигурно не са чували за него и едва ли биха го свързали със сбъдване на своя мечта, но сега ще Ви разкажа моята история с него.

Годината бе 1991 или 1992. Бях си купил касетка с новия албум на Стинг "Soul cages". Слушах албума в тежък за мен период. Той бе подходящото лекарство за моята наранена душа. Не зная, дали знаете, но той е писан и посветен на бащата на изпълнителя, който е починал. Цялата болка, емоция и страдание е предадено чрез музиката и текстовете на песните. От 9 песни имаше една акустична, където само китарата повтаряше стар средновековен мотив и се падаше първа песен на втората страна на касетката. 

Много пъти превъртах началото и я слушах, защото тя беше кратка, всъщност най-кратката в албума и траеше 2 минути и 42 секунди. Учудващо успокояващо действаше тази композиция със странното име "Saint Agnes and the burning train", която доста по-късно разбрах, че е посветена на бабата на Стинг Агнес, която винаги е настоявала да  ги посети с влак и е отказвала превоз с кола докато един ден, идвайки за Коледа влакът, с който пътувала не се запалил и това е подействало като предупреждение, че смъртта дебне от всеки ъгъл. Света Агнес е девствена светица от Рим, която покровителства сгодените, девствени момичета и градинарите. За жалост тази композиция много рядко се изпълнява на концерти на Стинг през годините, а една от първите видеокасети, които си купих като ученик беше от турнето на този албум, която гледах на видеото стотица пъти. Именно там освен Стинг огромно впечатление ми направи дългокосия млад китарист Доминик Милър, който тъкмо тогава се присъединява към състава на певеца и свири с него до ден днешен. След това открих, че той свири и в любимия ми албум на Фил Колинс от 1989 "But seriously"

Не помня как ми попадна първия му солов албум "First touch" от 1995 година, но ми хареса песента "David", която беше доста нежна и когато присъствах на първия концерт на Стинг в България през 1996 в НДК се радвах да видя симпатичния китарист на живо, за който разбрах, че пише доста от песните съвместно със Стинг като "Shape of my heart".

Роденият в Аржентина китарист за първи път щеше да идва самостоятелно в София и бях много развълнуван да го видя преди концерта на Стинг през 2011, когато той щеше да има два концерта в Sofia live club на 26 и 27 май, на които представи новия си албум "November" но тогава семейни причини ми попречиха да го гледам на живо и успях да го видя само на концерта на Стинг. Тогава разбрах, че е изпълнил 20 песни като е включил и Бистришките баби и се е получило страхотно изживяване, което за жалост пропуснах.

Когато разбрах, че ще идва за втори път самостоятелно през 2012 в Античния театър в Пловдив да представи своя албум "5th house", веднага побързах да си купя билет, но отново нещо ми попречи да отида да отида в Пловдив, макар да имах ценната хартийка за 25 лева. Тогава той отново свири с невероятния барабанист Ману Каче, който свири заедно и със Стинг.

Знаете поговорката за трите пъти и щастието, но при третото идване на Доминик в България се случи нещо необичайно. Концертът беше на 20 май 2014 за втори път в Sofia live club и представяше новия му албум "Ad hoc" и аз успях да си купя от промо билетите, които се продаваха до 1 април на цена от 25 вместо 35 лева и чаках с нетърпение своя първи концерт на любимия изпълнител. Но за жалост съдбата отново беше решила друго. Май месец е винаги натоварен за мен и изпълнен с много ангажименти от всякакъв характер. 

На 21 май се събудих и с радост очаквах да отида вечерта на концерт, който чаках и пропусках вече два пъти. Тогава пускайки телевизора видях, че снощният концерт на китариста на Стинг Доминик Милър бил прекрасен. Погледнах билета си и видях, че на него пише 20 май, а аз бях решил, че е на 21 вероятно заради ранното му закупуване и осъзнах, че съм пропуснал събитието без основателна причина. Бях опустошен. Бях решил, че не е писано да го гледам на живо макар да бях изхарчил вече 50 лева за два негови концерта и не се надявах, че той ще дойде за четвърти път, но се задоволих с четвъртия концерт на Стинг в България през октомври 2017 в Арена Армеец, където Доменик Милър свиреше заедно със сина си на една сцена със Стинг.


Но ето, че дойде и моят час и отново беше месец май, този път 2018 и бях решен за нищо на света да не изпускам концерта, още повече, че беше събота вечер и той бе по случай 9 годишнината на Sofia Live Club. Взех два билета за мен и за жена ми и макар, че закъсняхме и стояхме прави, тъй като не открихме свободни места, се насладихме изцяло на концерта по случай новия му албум "Silent light". Обстановката бе непринудена и задушевна и макар, че не пеееше, а само свиреше на своята акустична китара, в малките паузи, в които говори имаше доста настроение и чувство за хумор. Композициите бяха вълшебни и докоснаха сърцето ми. Имаше доста от тези със Стинг, но в съвсем различен аранжимент и прочит, в който джазът преобладаваше.


Като екстра за всички пропуснати срещи на живо, аз успях да се снимам с него и да взема автограф върху албума, който той представи за първи път, идвайки в България, както и да разменя няколко думи. Настина той освен гениален китарист и композитор е много земен, но и космополитен човек, живял в Аржентина, Англия, САШ и понастоящем във Франция и владеейки испански, френски, английски, италиански и вдъхновявайки много хора по света. Още една моя мечта беше сбъдната, а музиката му изпълваше дните ми като листа в spotify и като диск в колата ми при всяко пътуване. Не мога да бъда максималист и да искам да го видя отново със Стинг в Пловдив през юни тази година, защото билетите са свършили и ще чакам негов нов концерт през май някоя друга година, а дотогава ще си пусна записаната на живо любима песен "Saint Agnes and the burning train" от далечната 1991 година и ще се отдам на спомени. Лека нощ!






вторник, 8 май 2018 г.

Роджър Уотърс превърна арената в София в туптящо сърце с грандиозен спектакъл

В полунощ след концерта на Роджър Уотърс слушах в колата диска с последния му солов албум и в ушите ми все още отекваше грохота на тълпата в препълнената зала, а във фаровете на движещите се срещу мен коли виждах светлинните ефекти от този тричасов грандиозен спектакъл.

Това изживяване за мен беше поредното сбъдване на една мечта и се чувствах истински щастлив, че в рамките на 5 години мога да гледам на живо един от стожерите на моята любима група "Пинк Флойд". Повече за концерта на стадион "Васил Левски" през 2013 година може да прочетете тук.

По чиста случайност в Рим предишния ден имах щастието да разгледам изложбата "The Pink Floyd Experience" в музея за съвременно изкуство, където отбелязват 50 години от основаването на групата (всъщност са 53) и това е първото и гостуване извън Лондон, където е представена за първи път тази година. Може да я видите все още в Рим до 20 май тази година, а тя определено си заслужава, защото с пътуване във времето може да проследите цялата кариера и всеки албум на Пинк Флойд, а за мен лично бе перфектната подготовка за концерта следващата вечер.

Билетите бях взел още през декември от Силистра, възползвайки се от Коледна отстъпка, а мястото им беше отпред на сцената и не съжалявам, че наблюдавах от няколо метра моя любим изпълнител. Макар обявеното начало да бе точно в 20:00 часа, концертът стартира малко по-късно със седнала на плажа жена, загърбила публиката. Това всъщност бе актрисата и танцьорка Azzurra Caccetta, която се появява в няколко клипа от последния му солов албум. Първоначално бях гледал сетлист с песните от предишния концерт в Букурещ, но се оказа, че съм недогледал, че има продължение и се чудех, дали ще изпълни само 12 песни, а накрая се оказа, че реално те са 22, а ето и кои песни изпълни той в София:

Setlist Roger Waters "Us and them tour" Sofia, Bulgaria, 4 May 2018

Set 1:

Интро: Speak to Me (Pink Floyd song) from "Dark side of the moon" 1973

1.Breathe (Pink Floyd song) from "Dark side of the moon" 1973
2.One of These Days (Pink Floyd song) from "Meddle" 1971
3.Time (Pink Floyd song) from "Dark side of the moon" 1973
4.Breathe (Reprise) (Pink Floyd song) from "Dark side of the moon" 1973
5.The Great Gig in the Sky (Pink Floyd song) from "Dark side of the moon" 1973
6.Welcome to the Machine (Pink Floyd song) from "Wish you were here" 1975
7.Déjà Vu (Roger Waters song) from "Is This The Life We Really Want?" 2017
8.The Last Refugee (Roger Waters song) from "Is This The Life We Really Want?" 2017
9.Picture That (Roger Waters song) from "Is This The Life We Really Want?" 2017
10.Wish You Were Here (Pink Floyd song) from "Wish you were here" 1975
11.The Happiest Days of Our Lives (Pink Floyd song) from "The Wall" 1979
12. Another Brick in the Wall Part 2 (Pink Floyd song) from "The Wall" 1979
13. Another Brick in the Wall Part 3 (Pink Floyd song) from "The Wall" 1979

Set 2:

14. Dogs (Pink Floyd song) from "Animals" 1977
15. Pigs (Three Different Ones) (Pink Floyd song) from "Animals" 1977
16.Money (Pink Floyd song) from "Dark side of the moon" 1973
17.Us and Them (Pink Floyd song) from "Dark side of the moon" 1973
18.Smell the Roses (Roger Waters song) from "Is This The Life We Really Want?" 2017
19.Brain Damage (Pink Floyd song) from "Dark side of the moon" 1973
20. Eclipse (Pink Floyd song) from "Dark side of the moon" 1973

Encore:

21.Mother (Pink Floyd song) from "The Wall" 1979
22.Comfortably Numb (Pink Floyd song) from "The Wall" 1979

Докато предишният концерт в София на Роджър бе посветен изцяло на "Стената", то този път той бе наблегнал на други два гениални албума, а именно "Dark side of the moon" и "Animals" като изпълни и 4 песни от последния си солов албум "Is This The Life We Really Want?" от 2017. За първи път в "Арена Армеец" бе инсталирана такава surround система, който имаше огромен ефект върху публиката. Същият ефект се случи и след антракта, щом всички заснеха срещу какво би трябвало да се съпротивляваме или да устояваме в паузата. Тогава от средата на покрива в средата на залата се спуснаха екрани и макети на топлоелектрическата централа в Лондон, която краси корицата на албума "Animals", което обърка, но и впечатли публиката. Друг ефектен трик бе пирамидата от "Dark side of the moon", която на снимки от горе изглежа наистина впечатляващо. Но за мен лично най-ценни бяха посланията и текстовете, които са изиграли голяма роля в живота ми най-вече в трудни моменти. 

Ще се абстрахирам от политическата страна, защото за мен беше доста грозно това да бъде акцент от великолепното шоу. Ще се разгранича и от спора Дейвид Гилмор - Роджър Уотърс, защото аз харесвам двамата еднакво и поотделно, както и заедно в "Пинк Флойд". След като пропуснах да гледам концерта от "Division bell tour" през 1994 година в Прага, въпреки, че бях там и не видях и Дейвид Гилмор в Рим през 2016, макар да бях там за годишнината от сватбата, сега се радвам, че два пъти гледах на живо Роджър Уотърс. Той успя да напълни с 15 000 души зала "Арена Армеец", да зарадва своите верни фенове и да забележи, че знаят песни от последния му албум. А разликата между тях и нас мисля, че отдавна е направена и ние отдавна обичаме Роджър, колкото и дъблоко да се врязват в душите ни думите от песните му и въпреки това, че той вече е видян...



четвъртък, 22 февруари 2018 г.

Далечни песни за близки хора

Когато за първи път разбрах, че Марги пише книга за Родопите, исках да включи познати и близки за мен места в Западните части на планината. Когато присъствах на премиерата на книгата, разбрах, че става въпрос за нещо съвсем различно. Когато прочетох книгата, която купих с намаление по случай деня на Будителите, усетих духа на нейното пътуване из душите на хората и техните животи там високо, на чисто, просторно и неподправено място.

"Далечни песни" е книга за хората, за тяхното съществуване, за техните прости истини, за тяхната болка и любов, смях и тъга. Макар да е изцяло в черно и бяло, книгата изобилства от пъстрота на емоции, усмивки и много докосвания до вълшебната част на планинските хора, които са отворили душите си пред обектива и ушите на Русева.

19 истории катерят билото на планината сезон след сезон, къща подир къща, среща подир среща. Запазеният автентичен език, обстановка и атмосфера са ценни и допринасят за уловената емоция.

Четейки книгата сякаш Марги ме е хванала за ръка и ме води от село в село да ми покаже едни хора, вече свои хора, близки хора, които пеят само пред нея своите далечни песни.

92 страници редуват образи и думи, минало и бъдеще и спомена за невероятни срещи с истински хора, без фалш, без имане и без граници.

Твърдите корици и големият формат на книгата обгръщат меките души на родопчани в силна и вечна прегръдка.

Ако искате да чуете и Вие далечните песни, прочетете книгата! Със сигурност тя няма да Ви остави безразлични, а моята любима история е последната, песента на Сашо, вероятно по субективни причини...




сряда, 17 януари 2018 г.

Дъвка за балончета - копнеж по неизживяното

В навечерието на 103 годишнината на българското кино гледах съвременен български филм, който много ми хареса и ме грабна, а и играта на главните актьори беше на ниво. Заглавието му "Дъвка за балончета" предполагаше, че може да се гледа  и от деца и след запитване в съобщение до фейсбук страницата и на касата на киното разбрах, че той е без ограничения в показа, заведох и двете си деца на него (7 и 10 години). Така реално за първи път цялото семейство бяхме заедно на кино на филм, който не е анимационен...

Бях гледал трейлъра, но за тези от Вас, които не са го видяли още, ще го пусна и тук:

Беше хубаво да се върна обратно в детството и в ученическата стая, в която също и ние като ученици сме вършели доста пакости и бели, които сега възприемам с усмивка. Помня, че мой съученик си беше вързал пионерската връзка на крака, за което беше наказан. Имахме свои скривалища, свои тайни, своя тайфа и собствен интересен живот и игри без телевизия, телефони и електронни игри (като изключим играта на "Ну погоди" с яйцата, разбира се). Всичко беше истинско, неподправено, наивно и незабравимо. Детството ни беше изградило част от нас като личности, а и ни научи да мечтаем.

Дъвките също бяха част от нашето ежедневие. Редувахме "Идеал" с "Турбо" и събирахме картинки като първи опити за колекционерство. За мен беше истинско откритие да видя, че все още има дъвки "Турбо" в едно заведение за хамбургери и винаги при възможност носих такива на сина ми. За прожекцията на филма също бях взел четири дъвки с различен цвят: зелено, червено, жълто и синьо. Реших да ги дам на всеки от семейството ми след прожекцията.

Самият филм леко ни водеше за ръка през спомените на двамата герои и техните места от детството. По случайност или не улиците и училището се намират близо до настоящата ми месторабота и ги виждам всеки ден, а това направи възприемането на лентата още по-лесно. Детските преживелици и емоции в периода на порастването са незабравими, а такава разбира се и първата любов.

Всеки има своята неизживяна любовна история и когато я срещне в период на живота си, когато има свое семейство и деца, кръстопътят и изборът са ужасно трудни. Поздравления за авторите на филма, които не са се полакомили да направят холивудски хепи енд, а са сътворили страхотна любовна история с привкус на детство, чийто сок е по-траен от този на дъвката, а балончето не се пука тъй лесно...

Най-любопитна беше реакцията на сина ми след прожекцията, който поиска да отворим всички дъвки в търсене на номер 109, а после и вкъщи търсенето на заветния номер продължи, а аз се опитах да му обясня, че за всеки номерът е различен и, че най-желаното в живота е именно това, което ни липсва. Днес може да е номер 109, друг път 42, е трети дори единица. Интересно беше за мен поне, че в две от дъвките "Турбо" картинките с коли бяха с номер 115, номерът на стаята ми в Студентски град, където преминаха 5 години от живота ми... А казват, че няма случайности... Няма да сгрешите, ако гледате филма, а аз съм длъжен да Ви предупредя, че има опасност в края му очите Ви да се насълзят и да кажа на създателите му, че има по-подходяща песен за край и тя е тази на Валди Тотев - "Ако си представиш", но цитатът който са избрали за финал е повече от подходящ: 

"Болезненият спомен за неизживяното ни преследва цял живот." Александър Блок