сряда, 30 ноември 2016 г.

Ноемврийска петъчна вечер с Ian Gillan и песните на Deep Purple

Ето, че ноември отива към своя край, а най-незабравимото музикално събитие от месеца за мен беше концертът на Ian Gillan на 4 ноември, петък в зала 1 на НДК. Почти винаги при гостуване в България на музикална легенда от този ранг се мъча да си припомня кога преди това той е гостувал у нас и дали аз съм имал удоволствието да присъствам. Този път верен помощник в спомените ми беше официалният сайт на вокалиста, който пази всяка дата и концерт. Ето и резултатите: 

08.09.92     Sofia, Bulgaria
10.09.92     Varna, Bulgaria
Deep Purple (with Blackmore, then Satriani and then Morse)
27.11.98     Winter Sports Palace Sophia, Bulgaria
28.11.98     Winter Sports Palace Sophia, Bulgaria 
21.07.05     Kalialra Stadium, Kavarna, Bulgaria
01.11.07     Sportshall, Sofia, Bulgaria

Това щеше да бъде петата визита на Гилън в България. Залата беше пълна, а моят билет беше подарък за рождения ден от жена ми и за по-добър подарък не можех и да мечтая. Тъй като мястото ми беше доста назад в залата се бях снабдил с бинокъл, който ми позволи да видя всичко, което се случва на сцената отблизо. Там точно в 20:00 часа излезе неговата дъщеря, която бе доста естравагантна и пееше боса с доста голямо желание и ритъм, но в стил много далеч от този на баща си. По-късно тя се присъедини като бек вокал в неговото шоу, а той дори и позволи да изпее и негова любима нейна песен по средата му. Аз нямах нищо против, но сред зрителите имаше доста недоволстващи от изпълненията и. Така или иначе те не успяха да развалят моята нагласа. Сетлистът на Гилън от тази вечер както и  подробно ревю на концерта може да прочетете на сайта werock.bg.
За мен беше голямо удоволствие да чуя парчетата на Deep Purple, гарнирани с изпълнението на Софийския Филхармоничен оркестър и залата единодушно аплодира изпълненията на Pictures of Home, Strange kind of Woman, Lazy, а при началните акорди на великата балада When a blind man cries не се сдържах да я пусна на живо в социалната мрежа, за да я видят и моите приятели, които нямаха възможност да присъстват на концерта.Продължението с Anya, Perfect strangers, Demon's eye и Smoke on the water беше впечатляващо и Гилън доказа, че и на тези години може да пее страхотно и да вълнува публиката. Най-хубавото обаче дойде при биса, когато той изпълни моите две любими песни Hush и Black noght, с което концертът завърши. Разбира се винаги ще има недоволни и хора, които ще искат да чуят Child in Time и други велики парчета, но за мен лично това бе достатъчно. Макар, че гледах концерта сам, аз го споделих с перфектни непознати. Може там да сте били и Вие...


вторник, 8 ноември 2016 г.

39

Отмина и поредният рожден ден. За мен той беше различен, защото за първи път го празнувах на самата дата само с дъщеря ми на ресторант. Беше различен, защото за първи път от 10 години насам го празнувах на ново работно място.

Сутринта колегите ме посрещнаха с песен и подаръци, а моята почерпка за тях се състоя в часа, в който съм роден под звуците на Dire Straits. Бяха ми избрали хубава тематична картичка, уникална тиква вместо букет и книга. Почувствах се специален.

Такъв ме накараха да се почувствам и всичките над 390 поздрава, честитки и пожелания от мои близки приятели, колеги, роднини и познати в социалните мрежи. Най-голям броят им беше във фейсбук, но също така и по скайп, мейл, линкеднин, вайбър, туитър и в няколко сайта. Едва смогвах да отговаря на всички обаждания и съжалявам, че не успях да почерпя всички, но държах лично да отговаря на всеки поздрав, което беше времеемко, но си заслужаваше, защото показва уважение и благодарност.

Роден съм в четвъртък и тази година денят съвпадна и премина чудесно. Имах планове да заведа дъщеря си на панорамен ресторант, но тя избра друг, който на нея и хареса повече като идея и не съжалявах за избора. Смешното в случая беше само, че направих резервацията за четвъртък вечер в 19:30, а когато отидохме момичето не успя да намери резервацията, но все пак ни настани на хубаво място в ресторанта и си изкарахме страхотно. На другия ден в същия час ми звъняха от ресторанта да ме питат, дали ще ползвам резервацията си. Явно са разбрали за петък вечер, което породи объркване у тях и смях у мен. Жалко, защото явно са се били подготвили за рожденик, но изненадата не се състоя.


Никога не съм страдал от скрупули или комплекси за годините, на които съм. Чувствам се чудесно и мисля, че това са най-хубавите моменти, които трябва да се изживеят пълноценно. Вярно вече подаръците и купоните не са като преди 20 години например, когато събирах над 100 човека от цялата страна в къща, но и празникът, прекаран с моята дъщеря си има своя неповторим чар. Празнувах още два пъти празника в Сандански и в Пазарджик с жена ми и сина ми и с моите родители и съм доволен, че близките ми хора ме подкрепят и обичат...

сряда, 26 октомври 2016 г.

Брайън Адамс - директно от сърцето


Когато ходиш често на концерти неизбежно се сблъскваш с онзи момент, когато напускайки залата или стадиона, съжаляваш, че не си чул любима твоя песен.

За мое щастие това не се случи на концерта на Брайън Адамс в София на 11 октомври, който бе и последен за европейското му турне тази година.
Отново беше вторник вечер и се радвах на билета си, защото преди 10 години не успях да отида на негов концерт в Зимния дворец и сега щях да го гледам за първи път на живо.

Не вярвах, че късметът ми ще проработи отново и че ще мога да бъда на метри от изпълнителя на втори ред от правостоящите в Арена Армеец. Признавам, че не съм луд фен на Адамс, но през годините съм харесвал много негови песни. Но не съм вярвал, че ще чуя всяка една на живо и то изпълнена перфектно.  Едва след концерта разбрах, че е открил и негова фото изложба в центъра на нашата столица.

През деня видях в неговия инстаграм снимка на българския пропусквателен пункт откъм Сърбия и се учудих, че пътува с кола, а дори мисля, че и той шофираше. Това беше първи знак за това колко земен и естествен е той и че предстои нещо страхотно.

За мое щастие очакванията ми бяха надминати като профучаващ спортен автомобил в скоростна лява лента на магистрала. Въпреки, че доста мои познати и приятели бяха заявили, че ще ходят на шоуто, в залата не видях нито един от тях, а в началото при вида на толкова празно място на терена точно в 20:00 часа, дори се притесних, че няма да се напълни. Придвижих се безпрепятствено до самата сцена, което се оказа много добър ход, а и този път за разлика от други концерти, нямаше отделена с ограда част на правостоящи пред самата сцена.

На самата стена стоеше плакатът на турнето, където Брайън е обхванат от женски ръце. При по-внимателно вглеждане се виждаха движения на очите, изплезване и други ефекти, които показаха чувството му за хумор, а в 20 часа и 20 минути той излезе и стартира ударно концерта, който продължи над два часа.

Освен парчетата от новия албум останалите песни се знаеха наизуст от публиката и това направи комуникацията между изпълнителя и аудиторията много лесна и приятна. Оказа се, че без да се усетя, аз също си припявах заедно с бенда.

Няма да се спирам на всяка отделна песен, защото има места, откъдето може да се види детайлно сетлиста на шоуто, но при песента Everything I do, I do it for you си спомних за безбройните блусове, изтанцувани на тази песен и понеже тя е по-дълга от стандартните, а и има момент, където сякаш свършва, има пауза и после пак продължава, имаше доста весели моменти с моите партньорки тогава. Но да не се отплесвам повече.

С две думи Брайн Адамс ме впечатли. Изпълни сам и песните дуети с известни негови колеги, а накрая с кухарката и невероятния си глас, подпомаган от устна хармоника, той окончателно завладя залата и апотеоз на всичко това бе последната моя най-любима песен, която той изпълнява със Стинг и Род Стюърт All for Love, когато залата бе пълна със светлина от мобилни телефони и от емоцията на неговия последен концерт от европейското турне.

Един незабравим великолепен концерт, който идваше директно от сърцето и със сигурност ще остане там...

вторник, 21 юни 2016 г.

20 години по-късно

Не зная защо хората обръщат такова внимание на кръглите годишнини, но за да не остана и аз назад ще споделя един повод за юбилейна среща с моите съученици от Немската гимназия в Пазарджик, позната още като Езиковата. 

За добро или лошо аз организирах и предишните сбирки на кръгли годишнини от завършването на средното ни училище през вече далечната 1996 година. 

Като кратка ретроспекция ще отбележа, че на петата годишнина се събрахме точно 5 души във вече несъществуващата сладкарница "Гергана" в двора на Театъра в Пазарджик. На десетата кръгла годишнина бяхме значително повече, но не помня, дали 17 или 18, а може би и 20, а тогава дойдоха и доста от учителите в "Пъпа" до Канала срещу катедралната църква "Света Богородица". Заведението още го има, а в него 20 години от завършването тази година празнуваха френската паралелка от гимназията.

На 15-тата годишнина бяхме 10 души в ресторант "Совите", който вече не съществува, а 10 бяхме и тази година в ресторант "Старата къща" до Островското училище като тук е момента да кажа, че бяхме 28 на брой по списък, но през годините си взехме сбогом с трима от моите съученици Виктор, Петър и Красимир. С двама нямам контакт, а за останалите 23 създадох тайна група във фейсбук, където тече организацията на срещите и се качват снимки от предишни срещи и от петте години заедно в Немската.

Голяма част от моите съученици са в чужбина като двама са в Берлин, един във Виена, още двама в Германия и една съученичка в Боливия. Трима са в Пазарджик, двама в Пловдив, а останалите в София. Бях обявил датата на срещата още преди година, за да имат готовност всички и да си направят планове. Благодарен съм на всички, които успяха да дойдат и тези, които се включиха онлайн в срещата, за да си припомним хубавите ученически години. Чакам с нетърпение нови такива срещи и с радост отново ще се заема с организацията, защото не бива да губим връзка помежду си, заради всичко, което сме преживяли заедно.

Всеки върви по своя път, има своите ангажименти, работа, семейство и проблеми, но заедно усмивките и спомените поне за една вечер ни носят радост, щастие и споделеност. До нови срещи, дори и 20 години по-късно...



вторник, 17 май 2016 г.

Фатални разкази с неочакван край или ситуация след ситуация на Тео Чепилов

Годината е 93-та (или пък 94-та, не че има чак такова значение). В слушалките на уолкмена ми звучи втория албум на Radiohead и пред очите ми застава един ухилен рижав и раздърпан субект с неизменната мешка на гърба. Това е Тео. Че фамилията му е Чепилов разбрах доста по-късно, макар че доста мои познати само нея знаеха, а някои дори го бъркаха и с музиканта Дечо Чипилов. Моментите с него винаги бяха весели и незабравими.

Може да се каже, че движихме в една компания, а цветните и различни хора в Пазарджик се събираха на едни и същи места. Пътували сме на стоп, а и съм го виждал често в края на града, вдигнал обнадежден палец в неговата посока, когато аз влизах в града с автобус или нечия благосклонна кола. Имахме доста общи познати и приятели и сме били на не един купон.

Кога Тео стана известен, не помня. Четях текстовете му в лъскавите списания като студент и след това, а все не сколасвах да присъствам на някой от безпаметните му рождени дни, въпреки учтивата покана. Като роден на 1 април е неизбежно да не се срещнеш с неговото чувство за хумор, самоирония или майтапи. Сякаш и животът си играеше шега с него и му се случваха куп чудати истории.

Денят е петък 13-ти, последният фатален край на седмицата за 2016. Тео представя своята книга в Перото в НДК. Заглавието е ситуация след ситуация, а ако и разказите бяха 13 вместо 15, всичко би паснало идеално, защото и продажната цена е 13 лева. Книгата прочетох за 13 часа като четох повторно някои от разказите.

Известни лица от сцената, екрана и българския шоубизнес (Калин Врачански, Стефан Вълдобрев, Луиза Григорова, Йоана Темелкова, Ицо хазарта, Явор - Сто кила, Дидо от Д2 и Явор Бахаров) четат откъси от всеки разказ. Всеки по своему интерпретира думите на автора, които в един момент се оказват и доста цинични и брутални. Различни и рядко еднакви с текстовете в Ритъм, Егоист, Едно и другите медии, те се разказват и от мъжка и от женска гледна точка. Признавам, че наркотиците вътре ми дойдоха в повече, а ясно помня описания в един разказ случай в гимназията, когато Тео напук на презентиращите вредата от наркотици, отиде в тоалетната да се напуши и дойде и го каза на всеослушание, с което си спечели доста привърженици, но и противници, а самият той се превърна в градска легенда.

Явно това е успял да постигне и със сценариите, които пише за българските филми "Под прикритие", "Стъклен дом", "Домашен арест" и други знайни и незнайни текстове. Но петък вечер той за мен и моят приятел Васко си остава същия притеснен, свит, стеснителен, чаровен риж младеж, който се забърква от ситуация в ситуация...



петък, 22 април 2016 г.

Няма такава книга

Мили читатели,

Пиша бавно, защото зная, че не можете да четете бързо. Пиша нощем на лунна светлина да пестя ток и тишина върху една малка нощна масичка, чийто баща Кьор Софра бе сляп и това се е отразило на нейния баланс и самочувствие и затова от време на време се клати и мърда под напъна на моите мисли и думи.

Не си мислете, че писането е проста работа, въпреки, че доста прости хора се упражняват да го практикуват напоследък, но от друга страна не е, защото доста сложни хора упорито отказват да пишат дори и ред случайно в някоя популярна социална мрежа. Девизът на нощните писатели:"Писането носи щастие!" не се спазва и така цялата работа се оказва, че не е никак последователна. В началото бе словото, но слово няма в тази книга, която всъщност съвсем не съществува извън пределите на съзнанието. Но нека започна отначало или пък от края, въпрос на личен избор.

В ученическите години случайно или не заедно с две луди глави, наричани за по-лесно приятели, започнахме списването на тетрадка с твърди черни корици със крещящо заглавие: "Глупостта на едно поколение." Глупостта е като вирус, който броди от глава на глава, от поколение на поколение и често остава неразбрана. Нашите напъни да я съберем между две корици на редове се оказаха безплодни, защото тя преливаше и не искаше да пасне в нашите рамки. Въпреки всичко тя остана за поколенията със своите мъдри, смешни фрази, каламбури, грешки и смешки и криви рисунки, които са разбираеми само за невъоръжено око, непредубедени ученици и от някои участници в самите събития. След завършването и решихме да направим един експеримент.

Тръгнахме от книжарница на книжарница, от сергия на сергия и от библиотека на библиотека, за да питаме, дали имат в наличност копие от най-новата българска книга "Глупостта на едно поколение." Търговският нюх на тогавашните книгопродавачи доведе до тяхната убеденост, че въпросното четиво:

а) току що е свършило
б) ще докарат всеки момент от склада или борсата
в)да проверим при ново зареждане следващата седмица

Оказа се, че никой не искаше да признае, че не е чувал за такава книга и че такава книга няма. Ще ми бъде интересно да проверя резултата на този експеримент в наши дни, но в крайна сметка това рефлектира върху мен по един странен начин. Оказа се, че "Няма такава книга" наистина съществува и бе популярна сред моите познати и приятели, но така и не стигна до мен, а опитите да я намеря с реален автор и заглавие се оказаха безуспешни заради нейното бързо изчерпване. 

Така дълги години по един или друг начин съдбата ни разминаваше с тези разкази, но един слънчев мартенски пазарджишки ден реши да ни събере в една уютна и качествена нова кафе книжарница в старо читалище с името "Виделина". Там на рафта на нивото на очите ми с хубави масленозелени букви стоеше именно книгата от моето минало, а както се оказа и от моето бъдеще. Не се поколебах да я купя, а после със страстта на колекционер да събера всичко издадено и налично от варненския автор Людмил Станев.

Ако имаше стрелки часовникът в кухнята щеше да показва цифра, равна на пръстите на едната ми ръка, но времето е относително като черна дупка в бели нощи и затова няма да Ви занимавам повече с него. То и с друго май не е нужно да Ви занимавам, защото никой не обича да чете дълги писания и затова само горещо ще препоръчам да прочетете разказите и приказките от Неприятният татарин (не зная защо слагах ударението на последната сричка и си мислех за отвара или лекарство), който Ненакърнимо и Рязко смята, че все още Няма такава книга.

Четете книги или пишете. Изборът е Ваш, а крайната точка в това изречение моя.


събота, 16 април 2016 г.

Няма такива Каръци

На ръба на живота винаги се срещат хора и характери без късмет. На ръба на света отчаянието и тъгата вървят ръка за ръка. Тънката линия, която определя съдбата ни, води живота към нови предизвикателства и страсти. Истинските неща се виждат черно на бяло и точно така видях и аз българския филм "Каръци" на Ивайло Христов. На английски преводът на филма буквално е губещи или загубеняци (Losers), но единствените губещи за мен ще бъдат тези, които не гледат лентата на талантливия Христов. Ще пусна трейлъра, за да се ориентирате за какво иде реч:


Никога не съм харесвал думата "карък", а най-честото и значение е: някой с лош късмет, комуто не върви.

Много често обвиняваме обстоятелствата, страната, другите за нашия лош късмет. Според филма срещу тази дума в тълковния речник би трябвало да стои, човек, роден в България. Може би в това се крие ДНК-то на нашия нихилизъм и негативизъм, но човешките чувства и страсти са еднакви и за бедни и богати и за щастливи и нещастни. За добро или лошо отвътре ни вълнуват едни и същи неща, а всичко в крайна сметка зависи само и единствено от самите нас.

Първоначално мислех да кръстя поста си "Каръци в Кюстендил", защото филмът е сниман именно там и като човек минал по повечето места в този наш "западен" град ми беше познато и близко да видя мястото на действие на филма на големия екран. Началната сцена с рецепцията на хотела ме върна към моето посещение там. В киносалона в делничния ден нямаше много хора и това направи гледането на лентата още по-приятно.

Всеки провинциален град може да се разпознае във филма. Изгубени в сивото си ежедневие и проблеми жителите му винаги намират нещо интересно в хората, които идват отвън и са за малко. Те са атрактивни, различни и носят друга култура и карат всички прегради в общуването да падат с лекота. Не мога да не призная, че и аз съм се озовавал в такава роля при всяко мое пътуване в миналото.

Много ми харесаха диалозите, музиката, аналозите с филма "Коса" и текстовете и музиката на Джим Морисън от The Doors и не на последно място актьорите. Повече не искам и не бива да пиша, защото ще разваля изненадите във филма, който горещо препоръчвам да гледате, ако не сте губещи или пък ако се чувствате "Каръци" от време на време...

събота, 26 март 2016 г.

Няма такъв пост

Здравейте блогочитатели,
Няма да използвам прилагателни като „мили”, „скъпи” и прочие, защото е невъзможно да познавам така добре всеки един от Вас.
Разликата между това да го има и няма този пост е един бутон „Изтрий”, известен в англоезичните ширини под името Delete.
След кратка тримесечна творческа пауза аз отново се завръщам на крилете на вдъхновението, за да пиша смислени и не дотам смислени словосъчетания.
Реших да пиша от телефона си, за да бъда в крак с времето, защото така или иначе тази нощ пак ще го сменяме.
Някои сигурно ще са против и ще изразят мнението си в някоя социална мрежа, а други ще потърсят ползите от тази промяна и ще си траят за тяхно добро, а истината е, че времето е илюзия и химера, измислена от хора за хора и никога няма да бъде точно, прецизно и удовлетворяващо всички човеци.

Практически също е невъзможно да удовлетвориш, става ми любима дума, дори само твоите роднини, приятели и познати, а какво остава за целия широк свят.
Затова най-добре би се получило да потърсиш удовлетворението на самия себе си. Поне ти би трябвало да знаеш какво искаш. Или пък и това се мени като времето...
Но стига съм се отплесвал, че току виж съм се оказал с един пост напред и после пак ще трябва да го връщам или трия.

Този пост, също като времето, съществува само в моята и Вашите глави и едва ли някой във Валпарейсо, не съм сигурен, че това е правилното изписване на мястото, възпято в песен на Стинг, ще стигне точно до този пост и ще си го преведе и разбере. Та дори аз, докато го пиша, не го разбирам, та някой си на друг континент, ще вземе да го усети, почувства и вникне.

Мисълта ми е, че ако случайно Ви обвземе, думата липсва в речника на телефона, мания за величие, то само си помислете, че сте само един от 7 милиарда 411 милиона 239 хиляди и 655 хора на тази планета към този момент.
Няма да пиша за звездите, планетите и галактиките, защото вече не се чувствам незаменим и уникален, а само като една прашинка и запетайка в сложно изречение.
Затова ще сложа само точка на този пост и ще ходя да чакам да посрещна смяната на времето, защото това си направо като една Нова година. Ще пожелая само лека нощ, ново време и нови пости и постове ;)

Забележка: Всяка прилика, вдъхновение и запетайка с „Няма такава книга” на  Людмил Станев не е случайна, а понякога и напълно умишлена!

четвъртък, 24 декември 2015 г.

Главен изпълнителен директор - роман, а не ръкопис

В навечерието на Коледа в последните часове в последния за мен работен ден за годината се сетих за "Коледна песен" от Чарлз Дикенс от 1843 година и за току що прочетения от мен дебютен роман от нов български автор от 2015. Главен изпълнителен директор е името на книгата, която си купих от Панаира на книгата в НДК лично от авторката Светозара Давидкова, която е финалист в най-стойностното поне за мен предаване "Ръкописът" по БНТ.

Много обичам да чета български автори и винаги се радвам, когато открия интересни идеи, талант и изненадващи обрати в техните произведения. В случая романът, който изпревари дори ръкописът на спечелелият формата Георги Бърдарев, успя да ме накара да се замисля и да прочета на един дъх 200-та страници от него по път за работа в метрото в рамките на два дни. Но да се върна в началото. Какво е общото между Дикенс и Давидкова? Старата притча за скъперника и самотника, който дори не признава празниците и кара подчинените си да работят до последно е жива и в романа на младата българска авторка. 

Интересното е, че доста хора в стремежа си да изкачат стълбицата на успеха пренебрегват и близки и приятели и скрупули и празници, за да се докажат, за да постигнат своята цел, за да притежават власт. Иронията в случая е, че властта ги притежава и ги кара да губят едно по едно своите човешки черти и качества. И какво по-подходящо време от празничните дни около Коледа да се сетим и замислим над този въпрос.

Главният герой, който по случайност също като мен се казва Александър има възможност да оглави чужда компания, която открива офис в България, но през цялото време той се отчуждава и отвращава от собствената си държава и използва служителите си за да постигне своя личен успех, който го зашеметява и го кара да се чувства значим и със своята решителност той постига поставените си цели, докато не загуби най-близките си хора и осъзнае, че парите и властта не му носят удовлетворение и обич.

Ще си позволя да цитирам част от романа, който ме впечатли, а именно: "Хората търсят такава работа, от която да недоволстват и така да оправдават собствената си пасивност. Наистина ли мислиш, че ако оставиш служителите тук сами да определят всекидневните си задачи, но им оставиш заплатите, изведнъж ще се появят едни ярки и търсещи личности?.... Удобството не ражда такива личности. Удобството ражда мрънкащи хора, които само чакат да дойде обяд, за да се натъпчат, после да се върнат вкъщи, да се опънат на дивана и пак да се натъпчат или да подскачат в някой бар и пак да се натъпчат... А най лошото е, че тези "освободени" хора ще са много по-недоволни, отколкото, ако им дадеш някаква скапана работа, която да ги ангажира по цял ден. Това е истина по-стара от теб и от мен."

Струва си да се замислите върху тези изречения в кавичките и следващият път, когато решите да се оплаквате, да мрънкате или да недоволствате, да помислите, дали всъщност проблемът не е в самите Вас. Най-важното колкото и тривиално да звучи е да определите своите приоритети, но не само работни, а и чисто човешки и личностни, за да може в края на деня (друго клише), когато останете насаме със себе си и няма кого да впечатлите, да не се срамувате от постъпките и от изречените или написани думи. Защото най-важните сте Вие самите и само Вие може да промените своята съдба. В това наистина вярвам.

Няма да се впускам в повече цитати и коментари на книгата, защото такива има и в Интернет, но се радвам, че се запознах с тази талантлива авторка и дори получих автограф от нея, чието послание много ми хареса.

А Вие продължавайте да работите и през Новата 2016 година, а ако Ви остане време, прочетете тази книга, защото определено си заслужава, а кой знае може би Вие сте следващия Главен Изпълнителен Директор (ГИД)/Chief Executive Officer (CEO)?

вторник, 22 декември 2015 г.

Един различен рожден ден

В края на годината се сещам за пропуснатите постове в блога и реших да споделя един, който се откроява над другите със своята си важност. Става въпрос за рождения ден на дъщеря ми, която навърши осем години преди няколко месеца. Тази година решихме той да бъде различен и да не каним гости, а да предприемем пътуване, в което да сбъднем нейни мечти и желания.

Тръгнахме рано сутрин от Пазарджик с баба, дядо и първата ни спирка бе Пловдив, където имаше ретро рали със стари автомобили, което бе атракция и за дъщеря ми, но най-вече за сина ми, който имаше време да ги огледа внимателно и да се снима с колите и да види как потеглят.

Втората ни спирка бе Асеновград, където обядвахме, разходихме се по пешеходната улица и посетихме Историческия музей и Рибната църква. Пропуснахме Бачковския манастир, защото събралите се почивни дни бяха накарали много хора да го изберат за своя дестинация и буквално нямаше свободно място за спиране.

Третото място, което посетихме през първия ден бяха Чудните мостове, където останахме повече от няколко часа, а децата останаха много доволни от видяното. За съжаление времето напредна и не успяхме да посетим музея на родопския карст и пещерите в Чепеларе, защото стигнахме в родопското градче повече от два часа след края на работното му време.

В края на вечерта пристигнахме в първия наш пристан за пътуването, а именно къща за гости "Момчил юнак" в Момчиловци. Посрещна ни топлина, уют, гостоприемство и вкусна вечеря, лично сготвена от домакините, след която се отправихме към сбъдването на една мечта на рожденичката, а именно посещение на обсерваторията в Рожен. Малко закъсняхме за старта на нощното наблюдение, но все пак пазачът ни заведе до групата, където в рамките на час гледахме звезди, съзвездия, планети и галактики, което направи дъщеря ми много щастлива. Тя много се интересува от космоса от няколко години насам и чете с голямо удоволствие книжките, които и купуваме по темата.

На следващия ден след вкусна закуска и посещение на музея, църквата и туристическия център в Момчиловци, потеглихме към Смолян, където децата посетиха планетариума, което също бе желание на дъщеря ми.

Следващата ни дестинация бе Момчилова крепост, като преди това обядвахме в ресторанта със същото име, а децата изкатериха стълбите до върха без проблем, докато баба и дядо останаха да чакат в подножието. На връщане минахме отново през Смолян, където посетих Историческия музей, а навън заваля проливен дъжд с гръмотевици, което оправда избора ни да гледаме звездите на Рожен през първата вечер.

В края на деня стигнахме мястото на втората нощувка, Широка лъка, където бяхме приютени в Хаджийската къща, която е база на българските архитекти. Там обаче нямаше възможност за изхранване и затова вечеряхме в наблизо намиращата се Згуровска къща и механа.

На сутринта след закуска в центъра на архитектурния резерват се разходихме и се отправихме към следващото място, което ни чакаше, а именно пещерата Дяволско гърло в Триградското ждрело. След нея посетихме и музея на мечката и обядвахме и ресторанта на хотел Хорлог. Следващата пещера, която посетихме бе Ягодинската, а там влязохме вече всички в последното възможно извънредно посещение за деня. След това се отбихме в Девин, за да купим торта за рожденичката и късно вечер се прибрахме натрупали спомени, преживявания и много снимки, за да отпразнуваме един различен рожден ден.

Надявам се поне малко да сме успели да зарадваме рожденичката и да и доставим наслада в празника. Много вдигнахме летвата за следващите рождени дни, а скоро предстои и петия такъв на сина ми.