Жажда за живот

Минава един и през отворения прозорец на нощта в стаята прониква прохлада и звуците на щурците и далечни шумове на града.

Мина една година откакто бях диагностициран с рак и за миг отново си спомних всичко, което преживях.

Годината е идеален жизнен цикъл, за който може да си направиш равносметка или да прецениш човек, работа или хоби.

Точно година и малко мина от последния ми пост в този блог. Не исках да пиша, не исках да чета. Всичко бе различно и чуждо и почти никой не можеше да усети през какво преминавам.

Сам си избрах пътя, сам избрах да споделя диагнозата вместо да крия и сам водех борбата в главата си за да спечеля тази битка.

За мен ракът бе поредното препятствие по пътя ми и като всеки друг проблем досега, аз търсех неговото решение.

След диабетът, високото кръвно налягане, мигрената, синузитът и една бъбречна криза това бе поредна болест, която се изпречи на пътя ми. Казах си, че няма да позволя тя да пречупи духа ми.

Винаги съм бил оптимист, на моменти идеалист и романтик. Макар през последните четири години песимизмът да успя да си проправи път към моето съзнание и да се настани трайно там, неговият опонент винаги надделяваше в решения, срещи и проблеми.

Да се откъснеш от работния процес и от приятелите ти заради болест не е желаната почивка и колкото и луксозни да бяха условията в болницата, не можех да им се насладя напълно след втората от шест химеотерапии.

13 юли бе датата на моята първа операция и това се оказа по-леко от това, което ме очакваше след това. Не съм фаталист, но тази фатална дата не бих си позволил да забравя.

Въпреки болките и неудобствата и съветите аз успях да отида до Пловдив и да гледам един от любимите се певци Fish от Marillion на живо на Hills of rock, макар, че не можех да стоя на краката си и да куцуках към сцената. Бях решил, че трябва да си доставя това удоволствие, защото тези малки моменти пълнят сърцето и душата с наслада, а музиката е едно от моите любими хапчета.

Тук е момента да спомена, че до 2002 година бях здрав като бик и освен някоя лека настинка и някой зъб друго не е тормозело моето перфектно здраве. Килограмите ми също бяха в норма и всички познати ми казваха, че трябва да ям и да качвам, защото съм слаб и хилав. Като ученик и студент не можех да кача повече от 60 кила. Е днес вече съм закръглил цифрата на 90 и вече всички твърдят обратното, че трябва да отслабна. Никога не можеш да угодиш на хората...

Но да се върнем на рака. Бях чел и гледал филми за него, но действително, ако не ти дойде до главата, нямаш никаква реална представа за какво иде реч и какво те чака.

Имаше една секунда, само една секунда, в която щом разбрах, че отстраненият тумор е бил злокачествен и бях готов да рухна. Щеше да рухне и целият ми свят. Може би нямаше да се справя, ако бях позволил на тази малка слабост да ме завладее. Но аз се стегнах и си казах, че ще мина и през това, щом животът ми го поднася като изпитание.

Може и да Ви е странно, но аз не познавам страха, мързела, скуката, ревността и завистта. Те са изключени от съзнанието и речника ми доста отдавна и може би и това ми помогна точно сега.

Решението да споделя за проблема не беше с цел да търся съжаление или да се оплаквам, а за да накарам и други да говорят без притеснение за своите болести и изпитания и да си направят поне един профилактичен преглед, защото както се оказа ранното диагностициране е голям плюс. Разбира се хората са различни. Аз не очаквам и не искам всички да правят като мен. Всеки сам търси начини да се справи с проблемите си, а моят начин и моят път е такъв.

Няма да забравя как разплаках симпатичната психоложка в болницата, която явно очакваше да приеме поредния мрънкащ, оплакващ се и загубил надежда пациент, а бе очарована от оптимизма, вярата и духа ми. Каза ми, че плаче от щастие. Как да не се радваш, когато можеш да правиш хората щастливи дори и с цената на твоята болест.

Тук е момента да благодаря на всички мили хора, които бяха неотлъчно до мен по време на тези месеци и ми помагаха всякак си, за да се справя.

Явно е вярна максимата, че когато някога в миналото си правил добро, то рано или късно ще ти се върне. Така стана и при мен и оцених и разбрах на кои мога да разчитам в труден момент.

Въпреки, че имах и финансови затруднения в един момент, не позволих на мои познати да правят акции, концерти или смс-и, за да събират пари за мен. Все пак не се нуждаех от скъпоструваща операция в чужбина или от скъпо лекарство за лечението ми, а сумата, която платих за тези 7 месеца лечение беше точно 770 лева или моят набор, 77....

Седмица преди рождения ми ден написах пост с молба към моите близки и познати да не ми купуват подаръци или цветя, а който иска да отдели скромна сума по моята сметка. Не мога да опиша какво се случи и не зная как да се отблагодаря на всички близки, познати и непознати, които направиха рождения ми ден неповторим. Няма да ги изброявам, защото са твърде много, а и не всички искат да афишират помощта си, но това аз няма да го забравя до края на живота си.

Животът е странно нещо. Може да свърши във всеки един момент и ако не го живееш по начина, който искаш, то той може да бъде пропилян. Затова моята жажда за живот стана още по-голяма. Стремях се да чета повече книги (без тези за болестта, които тенденциозно отбягвах), да гледам любими филми, да слушам любима музика на живо, да ходя по мачове на любимите си отбори, да пътувам, да посрещам изгреви и изпращам залези и да правя неща, за които съм мечтал.

Нямах списък на нещата, които искам да направя преди да умра, защото не обичам списъците, но правех и правя всичко, което ме прави щастлив и жив.

Толкова е просто: здраве, щастие, живот и малка капчица любов. При мен има и голяма доза страст, която влагам във всичко, което правя, а това е пътят към успеха, успехът да бъдеш щастлив и да живееш живота си по твоя начин без задръжки, без предразсъдъци и без страхове.

Когато замислях да напиша този пост бях решил да пиша и за гадостите, през които преминах, но сега реших да ги спестя, защото считам, че не е нужно да знаете детайлите за иглите, системите, повръщанията, разстройството, загубата на коса, килограми и косми, липсата на апетит, промяната вкусовите рецептори, металния вкус в устата и полиневропатията, от която още страдам и в този момент, но ще кажа две неща: киселото мляко, което обожавах, сега не мога да понасям, а споменатата полиневропатия е нещо като метални обувки на краката, тежки като олово, които не може да свалите и постоянно Ви измъчват особено при дълго шофиране, ходене или катерене.

Но спирам дотук. Един абзац е достатъчен за неприятни преживявания. А най-хубавото накрая беше надписът "Изход" на болницата и това изречение в епикризата ми: "Млад човек с отличен ефект от проведеното лечение - пълна ремисия."  

Май трябва да спра и с поста, че стана доста дълъг, а както знаете в днешно време никой не чете до края, но ако сте го стигнали, мога само да Ви благодаря и да Ви поздравя с една песен:

Лека нощ!

Болнични дни

Не съм си представял преди, че някога ще вляза в болница. За мен това винаги е било място, което приема тежко болни хора, които имат нужда от сериозно лечение. За мое щастие до 25-тата си годишнина аз се радвах на чудесно здраве и единствените ми посещения на болници бяха свързани със свиждания на роднини, приятели или познати, а след това и с раждането на двете ми деца.

На 6 април тази година, ден преди празника на лекарите, аз се озовах в болница по клинична пътека с номер и за цели 6 дни. Вярно, че това не стана от първия път, защото при първия ми опит се оказа, че направлението за хоспитализация не е с правилния номер на клинична пътека. Точно тогава бях изненадан от желанието на някои хора да влязат в това заведение, защото видях как мъж и жена се бутат пред вратата за прием с огромно желание да влязат първи, което доведе до скандал и реплики на висок глас.

Аз бях на обратния полюс и дори малко се зарадвах, че пътеката ми е сгрешена и може би ще избегна болничния престой. Но както в известната реплика лекар забавя, но не забравя и не случайно заменям Бог с тази професия, защото именно докторите имат също власт над живота, здравето и смъртта на пациентите.

За добре дошъл в първия си ден получих мускулна инжекция в дупето, която бързо ме ориентира какво ще се случва оттук нататък и още преди да се освестя от първоначалния шок, вече втора игла прониза вената ми и след слагането на абокат, се озовах на система с вливания на лекарство в черен пластмасов плик и тънка тръбичка, която усещах реално как се движи по лявата ми ръка и пълзи из вените ми.

Над 10 души се изредиха в стаята в този първи за мен ден и всичко беше много интензивно. Снимки на скенер, преглед от невролог с прословутото чукче, ЕМГ, което си беше пускане на променлив ток по нервните окончания на краката и ръцете ми в рамките на половин час, които доцентката наричаше стрелкания. Меко казано бях ошашавен и добре, че беше моят събрат по съдба в стаята, който идваше между 8 и 10 за самите вливания, за да ми обясни как стоят нещата. За подобрени условия, които включват право на дистанционно за телевизор с над 100 програми, собствен санитарен възел в стаята с три легла, парола за безжичен Интернет достъп си платих по 5 лева на ден, а до края на деня платих също и за избор на лекар, въпреки че не го бях избрал аз, а също така и за копия на изследванията, което ми правиха и така след платени 65 лева бях оставен да почивам. Всичко друго се покрива от здравната каса.

На втория ден вече имах право на закуска, обяд и вечеря, които бяха точно по часовник съответно в 8, 12 и 17 часа (първият ден имах само вечеря) и тогава разбрах, че съм девятка. Зад тази цифра се крие диета за диабетик. Металните канчета и чаят без захар ме върнаха обратно години назад в казармата, а така си спомних, че тогава също лежах във военна болница в Плевен за два дни и също бях на определена диета, която ни накара късно вечер да поръчваме пици, които доставчикът оставяше на оградата, тъй като нямахме право да излизаме цивилни из града. Но да се върна на храната. Тя бе достатъчно, но понякога еднообразна, а хубавото беше, че в самата болница освен кафене имаше и ресторант, където можеш да си вземеш допълнително хапване, нещо, от което до края на престоя си не се възползвах.

Възползвах се обаче от функциите и дистанционното на болничното легло, с което може да се вдига и сваля нивото и да седнеш в изправено положение. Такива легла видях първо в столичен хотел, на който ще спестя името, но сега имах възможност и да го пробвам. Друго положително нещо беше шкафчето, което се заключваше, както ни предупредиха в него да оставяме ценните си неща, когато напускаме стаята, защото всичко може да изчезне. Като практични съвети за постъпващи в болница мога да дам да си носят прибори (вилица, нож, лъжица), чаша, сапун, тоалетна хартия и хавлиена кърпа. Топла вода имаше но само веднъж си взех душ там, поради факта, че можех да се прибирам вкъщи.

Вторник бе ден за визитация, която включваше над петима лекари в различни престилки, които с нескрита радост отделяха време за новобранците и ме прегледаха, разпитваха и изучаваха моя медицински картон. Поздравих ги за професионалния им празник, за да спечеля симпатиите им, но това не ги трогна особено. 

Вторник бе и денят, в който разбрах, че мога да излизам вечер и да се прибирам да спя вкъщи. Казваха му градска, също като в казармата, но за нея вместо подпис от капитана във военната книжка, се подписах в една декларация, че не нося отговорност, ако нещо ми се случи извън болницата за времето от 18:30 и 7:30 часа, когато се връщах обратно в болничното си легло.

Разбрах също, че само първия и последния ден задължително трябва да съм там заради проверки, а при постъпване и изписване личната карта е светиня, без която си нищо, а успях да видя и устройството, което я прочита, за да докаже, че ти наистина си бил там.

Няма да се спирам на подробности от следващите дни, защото освен инжекцията и вливанията сутрин, останалото ми време премина в гледане на Nat Geo Wild, която се оказа добър избор за успокояване на нервите в тази неврологична клиника, четене на книги и разговори с моите съквартиранти. Сутрин с възрастния колоритен побелял мъж с име на гръцки пълководец с моята диагноза, и от сряда натам следобяд и с момчето, набор 88, което се оказа, че е завършил Международен туризъм и с когото намерихме доста общи теми за разговор.

За съжаление началото на Великденските празници за мен започна в болницата, а именно в петък и събота, когато там все едно беше паднала бомба. Минимален персонал, един дежурен лекар и почти никакви хора в коридорите. Изписването ми в събота мога да го сравня само с уволнението си от казарма, а премахването на абоката ми даде свобода, за която мечтаех.

Малко съжалявах единствено, че никой не дойде на свиждане, но достатъчно хора се свързаха с мен, за да ме питат как съм, а и времето на престой бе малко и бе последвано от 10 дни болнични вкъщи (по принцип имам право на 30, но отказах). Като разултат от престоя отслабнах с още 5 кг., свалих нивата на кръвно налягане и кръвна захар толкова ниско, колкото отдавна не са били и се обзаведох с нови медикаменти, които да пия три месеца.

Това, което предстои след това е нова образна диагностика, известна като КАТ, но нямаща нищо общо с пътна полиция, ядрено магнитен резонанс и пансион в избран курорт (Сандански, Павел баня и др.) за 10 дни, от които 7 лечебни.

Съветът, който ми даваха всички в бели или сини престилки за спокойствие, липса на стрес, напрежение и тревоги, едва ли ще мога да го изпълня, но се надявам да намеря лечител, който да се справи с моите проблеми и отново да бъда здрав и да не се налага отново да влизам в болница.