Беше понеделник, най-натовареният ден в седмицата. След работа закарах дъщеря ми на рисуване и отидох на зъболекар. Когато подраних при връщането си, отворих туитър да проверя за новини и тогава видях тъжната вест за смъртта на Долорес.
Кренбърис бяха любима и лична група, свързана с безгрижните ученически години. Толкова много спомени, толкова много текстове и толкова много качествена музика... А нея вече я няма... Мислех, че ще успея да я видя поне веднъж на живо на концерт, но това вече е невъзможно. Както при друг ирландец, Гери Мур, смъртта е в хотелска стая и отново е необяснима... Когато умират героите от твоето детство, осъзнаваш с пълна сила, че остаряваш...
Шест години, само шест години е тя по-голяма от мен. Толкова хора си тръгват преди да навършат 50. Няма сделка, няма година, няма значение. Стоях сам в тъмната кола на празния снежен паркинг и слушах гласа и в слушалките. Разплаках се. Не успях да се сдържа. Не и този път...
В училището на сцена с наша приятелка направихме кавър на "Zombie", а миналата година, когато ходих на уроци по барабани, научих и как се свирят ударните, които са ми любими.
За първи път чух тяхна песен по MTV през 1994, а на морето в Китен през 1995 на морския бряг в тишината на нощта едно момиче изпя "No need to argue"... Красиво, тъжно и подходящо.
Точно от тази песен пуснах статус в туитър по повод тъжната вест:
"There's no need to argue anymore.
I gave all I could, but it left me so sore. And the thing that makes me mad,
Настъпва първият Димитровден без моят чичо... Дълго време отбягвах да пиша по темата, защото мъката ме сграбчваше за гърлото и думите не успяваха да отразят загубата.
Беше първи септември, първият петък от месец септември. Времето беше слънчево и хубаво. Имах почивен ден и със семейството ми бяхме в Пловдив на разходка. Когато се прибрахме, научихме тъжната вест. Братовчед ми беше там и се беше погрижил за всичко. Аз помогнах само с разлепването на некролозите. Първия сложих на нашата врата... Обява за раздяла, черно бял помен за живота на един необикновено добър човек, моят чичо...
Братът на баща ми беше много работлив и всеотдаен човек. Няма да намерите човек да каже лоша дума за него. Димитър Алексиев бе човек на честта, добротата и труда. Говореше рядко, малко, но казваше точните думи и вникваше в разговора и проблема със съпричастност.
Когато го питах, как е, той отговаряше, че е добре, защото, ако каже, че не е добре, ще трябва да обяснява много. Имаше страхотно чувство за хумор. Такъв бе моят чичо, един великолепен човек, който обичаше семейството си, родното място и Балкана. Още като малък ме води в планината, за да ми покаже всички пътеки, които познаваше наизуст или да му помогна със събирането на сухи клони и дърва за зимата.
Чичо Митко беше ловец. В детските ми спомени той винаги имаше по едно ловно вярно куче, което го следваше навсякъде заедно с пушката му. Накрая след като се пенсионира и вече не ходеше на лов, той ползваше пушката единствено да стреля във въздуха, когато Новата година настъпи. Ако не чуех този звук сякаш Новата година все още не беше дошла, а неизменно след това той идваше да ни поздрави и види.
Не пътуваше често, но помнеше с подробности всяко свое пътуване, включително и такова с неговия мотор до наш роднина в Скопие, където с плам обясняваше за пътя, сградите, къщата и срещата. Въодушевяваше се да говори за роднините и своя житейски опит, макар да го правеше с подбрани думи и кратки фрази.
Чичо е играл и за местния футболен тим и понякога идваше с мен на мачовете на Зенит, за да гледа как се представят младите и да си спомня за годините, когато той е играл. Затова, когато почина, помолих на първия домакински мач да бъде почетен с минута мълчание...
Чичо Митко работи и като пазач. Всяваше респект и изпълняваше задълженията си с отговорност и любов. Носеше зимна шуба и с колелото ходеше на всяка негова нощна смяна.
Той обичаше животните. Грижеше се за всяко живо същество с любов и му говореше тихо, спокойно и те сякаш го разбираха и му се доверяваха безпрекословно.
Той обичаше да идва вкъщи и аз винаги намирах начин да седна до него и да разговаряме, защото общуването с него бе ценно за мен. Разпитвах за миналото на фамилията, а и самият аз имах спомен за нощи, изпълнени със смях, когато четиримата братя играеха карти на кухненската маса...
След като загубих последователно другите си двама чичовци (чичо Гошо от Велинград като студент и чичо Тошо от София като току що започнал работа), сега дойде време да се разделя и с последния си чичо...
Няма да забравя негова снимка като войник, която бях открил в старите албуми. На нея той блестеше и сияеше спретнат, усмихнат и млад, нахлупил войнишко кепе и с устремен и ведър поглед. Сега тези очи ще ми липсват...
Така и не успях да го попитам и да разбера коя е любимата му песен, къде и кога се е чувствал най-щастлив и да ми разкаже за негово пътуване...
Тъжно е, че със смъртта на човека си отиват и желанието му да пътува и спомените от предишни негови пътувания...
Тъжно е, че оценяваме някого и какво сме пропуснали да си кажем, едва, когато го загубим и е прекалено късно...
Чичо ми беше зодия Скорпион като мен и в началото на ноември трябваше да празнува своя 83-ти рожден ден, а днес неговия имен ден...
Като дете не пропускахме да отидем на този ден у тях, за да уважим името му, а и като по-голям, винаги, когато имах възможност и бях там, неизменно отивах на гости първо на него с моите родители. Този Димитровден ще е различен, поне за мен, защото дори и в годините, които не успявах да отида, знаех, че той е там и се обаждах или предавах поздрави по майка и татко. Днес за първи път от толкова години няма да мога да пратя поздрави...
Не останах за погребението на 2 септември, не само защото имах планове, билети и резервация за хотели за годишната семейна почивка на море, а и защото нямаше да мога да издържа да видя как ковчега потъва в земята, която той толкова обичаше и обработваше, за да даде плодове и урожай. Разделих се с него онази петъчна вечер на втория етаж...
Двамата му сина и мои първи братовчеди от доста време са предимно в чужбина и рядко се виждаме, но когато се прибират, винаги идваха събота и неделя да го посетят и така се радвах да видя и тях. Сега стринка ми е сама, а моят чичо вече го няма...
Винаги съм се възхищавал на професията на учителя. Да владееш изкуството да предаваш знания и да запалиш интереса на учениците към определена тема или предмет, за мен граничи с вълшебство. Понякога е истински късмет да случиш на учител, който да промени твоите светоусещания от ранна детска възраст и да те заведе на пътешествие в страната на знанията...
Е аз определено бях късметлия. Един от първите ми учители бе роденият през 1933 в село Ковачевица Тома Марков. Той ми предаваше по родинознание и природознание и със сигурност на него дължа своя интерес към природата и родината. Той умееше да увлича, да разказва и да омагьосва с неизменната си усмивка, от която струеше доброта.
За 7 години от неговите 31 години като учител в моето основно училище той направи много за мен. Няма да забравя излетите в планината, ученето на химна, кръжока по фотография и куп други интересни неща, на които ме научи. За мен той бе Учител с главно "У" и подобно на учебните автомобили, той ни научи да пътуваме и да управляваме сами живота си с доброта, честност, патриотизъм и любов към родното място.
Той много обичаше възрожденската Ковачевица и често се връщаше в спомените си към селото, изградено с дърво и камък, запазило българския дух. Предполагам дядо му със същото име Тома Марков е бил този, който е направил камбаната за църквата. Като посещавам школото в това планинско село винаги се сещам за моя учител и се чудя, дали той е учил и преподавал там...
Той много обичаше и жена си Юлия, която ми беше педагог в детската градина и когато тя си отиде, част от него също си отиде.
За съжаление вече ще говорим за него в минало време. В събота на 81 годишна възраст, той ни напусна. Колегите му от училище, за които той бе просто Томата, дойдоха опечалени да си вземат последно "Сбогом" с него. Дойдоха и много роднини, приятели и ученици като мен.
Църквата в селото се оказа тясна да побере всички желаещи, дошли да го изпратят в последния му път. Природата запази благоприличие и ни дари с хубав слънчев, безоблачен ден и синьо небе, с което също изказа последна почит към Учителя.
Почивай в мир, учителю! Делата ти и добротата ти никога няма да бъдат забравени!
На 24 февруари Георги щеше да навърши 39 години. За съжаление не дочака своя рожден ден и почина на 15 февруари. Трудно се пише, когато загубиш близък човек. Минават дни докато осъзнаеш, че повече няма да го видиш и чуеш. Без него животът определено няма да е същият. Но какво се случи и кой беше Георги? Това ще опитам да припомня в този пост, за да не бъде той забравен, а помнен...
На 15 февруари 2012 година след тежко и дълго боледуване, по време на диализа в София, почина фенът на Хебър и колекционер на футболни програми Георги Николов. За жалост той ни напусна само на 39 години. Преди време hebarfc.com и pzsport.info бяха част от кампания, наречена Зов за помощ, която имаше за цел да помогне на Георги да събере нужните пари за бъбречна трансплантация в чужбина. За съжаление, това не стана, въпреки медийната разгласа и помощта на фенклуба на ПФК Левски (София). Георги до последно се интересуваше от новините около пазарджишкия футбол и той завинаги ще остане един от нас. Изказваме искрени съболезнования на родителите му и на сестра му, както и на всички негови приятели и познати. Почивай в мир, Георги!
Георги беше мой приятел. Той колекционираше футболни програми от мачове и книги за български футболни клубове. Имаше добре изградена мрежа от други колекционери, които му помагаха да открие всяка нова излязла книга за футбол от Видин до Малко Търново и от Силистра до Петрич. Любимите му отбори бяха Хебър (Пазарджик) и Левски (София). От тях той имаше всичко, програми, значки, шалове, фланелки. Събираше всичко с голяма любов и желание и ми звънеше веднага щом намереше нещо интересно. Аз също му осигурявах книги и програми, когато можех и в повечето случаи дори не му исках пари предвид състоянието, в което се намираше, и средствата, които му бяха нужни. Посещавах го в Пирогов преди диализа или в квартирата му в Овча купел, а по-рано, когато още можеше да ходи сме се виждали и в центъра на София.
Той беше от Белово, беше живял дълго в Пазарджик, а след като болестта му се разви, се наложи да се премести в София. Има чудесни родители и сестра, които даваха мило и драго за него и правеха всичко по силите си да му помогнат. Той имаше диабет и бъбречна недостатъчност и въпреки акциите по телевизии, вестници, сайтове, стадиони и събирането от смс дарения, помощта на фенклуба на Левски и отчисления от билетите на европейските мачове на клуба, то сумата не беше събрана навреме. Въпреки високопарните думи на управляващи и здравни министри истината е, че за Георги не бяха събрани пари, за да бъде спасен живота му. Той беше 2 години в списъка на чакащите... Не искам да виня никого, а дори чух, че точно два дни, преди да си отиде, е дошло писмо с одобрение за операция в чужбина, но всички усилия се оказаха закъснели...
Накрая ще копирам един материал от 24 часа, въпреки, че е от преди 4 години, но в него има историята на моя приятел:
"Много често се случва да срещнем човек, започнал живота си на пълна скорост и внезапно спрян от коварна болест. Често медицината може да реши проблема, но само със съдействието на хората.
Около 1000 българи са на опашката за присаждане на орган. Много малка част от тях успяват да дочакат трансплантацията заради липсата на донори. Това ги кара да опитват да търсят орган в чужбина, което често носи и нови опасности за здравето.
Такава е и историята на 35-годишния Георги Николов. Повече от година мъжът е на хемодиализа и вече почти е загубил надежда да се намери донор на бъбрек в България. Затова мечтае да събере пари и да замине за операция навън.
През 1981 г., когато Георги бил на 9 г., му открили тежка форма на диабет, която години по-късно докарала и усложненията. Преди обаче те да се появят, мъжът успял да завърши гимназия и дори висше образование - икономика и управление на промишлеността в УНСС. Започнал работа в данъчното на Пазарджик като финансов ревизор. Работил 6 години, а през това време високата кръвна захар увреждала органите му. Постепенно се появили сериозни проблеми, заради които Георги и родителите му преди 9 г. се преместили в София с идеята да са по-близо до най-добрите лекари.
Първите по-тежки усложнения били свързани с очите. През 2000 г., въпреки седемте поредни манипулации с лазер, лекарите не успели да възстановят зрението на дясното му око. 3 години по-късно последвала операция, след още 2 г. втора. Едва тогава мъжът прогледнал, но само за месец. Стигнало се до разкъсване на ретината и необратима загуба на зрението. Сега Георги вижда само с лявото си око, и то едва 60-70%.
През 2004 г. му открили бъбречната недостатъчност. Нещата постепенно напредвали и преди година и седем месеца Георги минал на хемодиализа. За неприятната процедура ходи в "Пирогов" всеки понеделник, сряда и петък и стои по 4 часа.
Диализата всъщност е прилагане на машина, която иззема функциите на бъбреците. Кръвта се изтегля, преминава през барабани, които я филтрират, и се връща обратно. Проблемът е, че постепенно се разрушават и други органи, тъй като заедно с вредните неща от кръвта се изтеглят и незаменими вещества. Затова се смята, че три години след започването на процедурите е нормалният срок за присаждане на бъбрек.
"Жоро се връща от диализата смазан", казва майка му. Отпаднал е, боли го главата и така е всеки път. Налага се баща му да го носи по стълбите, за да стигне до третия етаж, където семейството живее под наем.
Майката работи като чистачка във фирма, въпреки че е завършила езикова гимназия и цял живот изкарвала хляба си като касиер. Но почистването на офиси по-лесно се комбинира със свободни часове, в които да се грижи за болния си син.
За много от хората е добър вариант, ако донор е човек от семейството. При Георги обаче това не е възможно. Докато проверявали близките му за съвместимост, открили на бащата високо кръвно. Същото се оказало и за майка му, а сестра му има диабет. При никой от тези проблеми не е възможно да се извади единият от бъбеците.
А годишно у нас се правят само по няколко бъбречни трансплантации.
“Все едно да чакаш от умрял писмо”, казва мъжът. Основната причина според него е в липсата на нагласа у българина. "Така сме свикнали - да не си даваме органите. Дори при катастрофа, когато загинат млади здрави хора и могат да спасят няколко човешки живота", обобщава той. А по този начин губи и държавата, която трябва да плаща за скъпата хемодиализа.
Заради постоянните процедури всекидневието на Георги е доста монотонно. Въпреки здравните проблеми успява да намери достъчно възможности и за хобито си - футбола. Дори и по време на хемодиализата гледа мачове на малкото телевизорче в отделението. Разказва още, че има една от най-големите колекции на футболни програми и книги у нас. За да я подновява, поддържа връзка със спортни журналисти и колекционери от цялата страна. Георги е и заклет фен на "Левски". "Още докато беше в корема ми, като чуеше "Само Левски" и риташе", разказва майка му. Според мъжа пък това не пречи да е приятел с фенове на други отбори, защото истинските привърженици на спорта не биха могли да се мразят един друг.
Интересува се и от първенствата в други европейски държави, като навсякъде си има по един любим отбор.
Други развлечения на Георги са срещите с приятели и компютърът, който също използва, за да рови за футболни новини.
Налага се да спазва и специален хранителен режим, който се променя заедно с данните от кръвната му картина. Докато преди диализата трябвало напълно да изключи всичко солено и да яде само ориз и картофи, сега му е нужна по-силна храна с доста сирене и месо."
Зная, че често ние си затваряме очите пред подобни проблеми или говорим по-късно за тях. Георги се бореше до последно, вярваше и беше силен духом. Не се отказа и когато ампутираха първо пръстите му, а по-късно и крака му. За мен бе чест и привилегия да го познавам. Сбогом, Георги! Ти беше истински приятел! Тази песен е за теб! Почивай в мир!
Понякога знаците на вселената или на съдбата са на всеки ъгъл. Пазарувайки в супермаркет на нивото на очите ми попадна книга с Майкъл Джексън на корицата. След смъртта му бях прочел книгата "Истината за смъртта на Майкъл Джексън" от Иън Халперин и си бях взел и албума: "Магията, талантът, иконата", а още от средата на 90-те имах "Лунен пътешественик".
Доста често след смъртта на известни личности, доста хора правят пари на техен гръб и то доста успешно. Затова и се зачудих, дали си заслужава да дам толкова пари за една книга като заглавието ми ме навеждаше на мисълта, че това ще е поредната книга с нова теория за неговата смърт. Освен споменатите по-горе заглавия скоро излезе и нова книга, представена от баща му Джо със заглавието ""Какво наистина се случи на Майкъл Джексън, краля на попа. Тъмната страна на индустрията на забавленията". Неин автор е Ленард Роу. За 4 дни са написали е негова биографична книга, която са сглобили от стари книги и публикации в пресата. Говори се и за книга, която той е написал приживе. Има и още книги като "Човекът зад маската", която убеждава читателите, че той е гей. Очаквам в близките години да има поне още 10 книги за него, но сега става въпрос за тази.
За втори път я видях в същия магазин, когато пазарувах подаръци за Коледа и реших, че това ще е хубав подарък за сестра ми, и я купих. Преди това обаче я прочетох. Общото между нея и "Истината за...", че авторите са били настроени срещу него първоначално, но след проучване на факти и среща с много свидетели реално го подкрепят и защитават. Винаги ценя хора, които си признават грешките, а и също така и тези, които след смислени аргументи и факти не се държат като магаре на мост, а са готови да приемат нова позиция. "Конспирацията" освен книга за Майкъл е и книга за това как медиите обичат сензациите, лошите слухове, униженията на известни и публични личности и как не винаги проверяват фактите и спестяват нарочно някои неща. Машината наистина е опасна и ако попаднеш в нея и ангел да си, ще излезеш от другата страна като черен дявол. За мен бе интересно да проследя и фактите и доказателствата в съда при второто обвинение към звездата за педофилия. Първото такова е решено извън съда за доста голяма сума и това е дало надежда и на тези хора да получат прилична сума и да си оправят живота.
Страхотно ме впечатли адвокатът на певецът Том Месеро, който води защитата по уникален начин и печели делото за почуда на всички. От книгата се вижда, че около Джексън е имало доста паразитиращи хора, които са го използвали и са били готови да се обърнат срещу него за пари. Най-удивителното е обаче как точно момчето, на което той е помогнал в труден момент при лечение от болест, се обръща срещу него и лъжесвидетелства само и само да получи пари и слава. След тази книга си мисля, че никак не е хубаво да си толкова известен и богат, защото помията е ужасна.
Прочетох книгата на един дъх а по чисто съвпадение по празниците даваха и филма "Лунен пътешественик", който гледахме с дъщеря ми, а по-късно я учех на някои стъпки и тя възприе бързо и показваше как танцува Майкъл Джексън. Тя не беше навършила още две години, когато той умря и тя беше впечатлена от този факт и го повтаряше непрекъснато. Разпознава го като лице и танц и музика, а това всъщност е най-важното.
Точно преди Нова година си купих и неговия нов албум, но при няколко прослушвания не съм впечатлен от него. Има някои добри песни, но си личи, че е направен набързо и с цел печалба. Сигурен съм, че той не би позволил той да излезе в този вид.
Видях и още една книга за него от поредица за музикални икони на Tashen и тази седмица мисля да си я купя и да завърша по този начин сагата Майкъл Джексън. А тя ще продължи не само с книги за него и от него, а с творчеството, което ни остави. А то никак не е малко.
Днес разбрах, че на 59 години този свят напусна спортният журналист Камен Тотев. Познавах го от магазинчето на националния стадион, което държеше преди. Бях му дал на консигнация шалове, чаши и значки на ФК Хебър (Пазарджик). Говорихме си за футбола, за Пазарджик и добрите стари времена. Беше мил човек и можеше да се говори надълго и нашироко с него. Беше продал шалове на чужденци колекционери, които го бяха разпитвали за Хебър. После изчезна. Нямаше го. Дължеше ми 50 лева. Майната им на парите, хората са важни! Осъзнаваш го, когато загубиш някой, а тази година загубих още двама познати. И те като Камен бяха позитивни и готини.
Още през януари по мистериозен начин в Англия загина фенът на Хебър и мой приятел Станимир Николов. Беше едва на 27 години. За съжаление не успях да присъствам на погребението в Пазарджик.
В края на лятото едва на 44 години си отиде и друг страхотен човек и спортен журналист, Николай Стоянов. Чувахме се често по телефон и по skype и си сътрудничихме за българската футболна история и статистика. Той бе колега на братовчед ми. Винаги бе усмихнат и готин, а в края на отпуските гласът му заглъхна завинаги.
Други по-известни личности също ни напуснаха през тази година. Андрей Баташов бе един от тях. Дончо Цончов и Вили Кавалджиев са другите българи, които вече ги няма. Селинджър и Денис Хопър, Рони Джеймс Дио са други имена и със сигурност рискувам да пропусна още някой...
Въпреки всичко споменът за тях живее и не може да бъде изтрит. Те ще живеят докато го има споменът за тях. А аз помня!
Улисани в ежедневието често забравяме дати, рожденни, именни дни и годишнини. Ако ги нямаше напомнянията във фейсбук, кю, скайп, аутлук и другите програми за комуникация и поща, може би щяхме да пропускаме куп важни за любими хора и приятели дати. Днешният случай е по-различен.
На 11 февруари преди четвърт век почина баба ми ( майката на моя баща). Аз бях на 7 години, но пазя някои отчетливи спомени от този ден. Това бе моя първи сблъсък със смъртта. Помня, че тя беше в едната стая, а аз не можех да проумея, защо лежи и не става. За самото погребение ни изпратиха със сестра ми при другата ми баба и дядо. Същият ден е имало снежна виелица, която е затрупала пътя и си спомням, че късно вечер се прибирахме с москвича и едва не заседнахме в преспите. Път от 3-4 километра ни отне над час с борба със стихията. Сякаш и природата не искаше да се примири със смъртта на баба ми Екатерина. Тя бе силна и корава жена и нищо не и се опираше. Чувал съм, че като бебе ме е хващала през кръста с една ръка и така ме е разнасяла. Силна хватка на преживяла доста жена.
Нейният род Мачкордови е дошъл от Гръцка Македония, където са имали няколко магазина, три къщи и много декари земя. Тя е родена там през 1907. За жалост в онези смутни времена (1913 година) те са били принудени да оставят всичко и да бягат по един планински път до Неврокоп (днешен Гоце Делчев), където останали 5 години до и живяли в къща в близост до околийското управление, където всяка нощ чували изтезанията и виковете на пленниците. Отново в такава къща се озовали, когато са отишли в Пазарджик и същият сценарий се повторил. След като работата в града намаляла, те решили да се преселят на село и така открили Ветрен дол, което тогава още носело името Ели дере (1926). Селото, от където идвали се наричало Егри дере и отново е било в подножието на планина (там Змийница, а тук Родопите). Тази прилика ги накарала да го изберат за свой дом.
През 1929 година се жени за дядо ми. От леля ми и баща ми зная, че баба ми се е обличала по градски и е ходила да търгува с плодове и зеленчуци на пазара във Велинград, до където е стигала с влака. Постоянно е разказвала за дядо си чорбаджи Паско (Спас) и за баща си чорбаджи Георги. Наскоро открих че родът им се е преселил преди 218 години от Ресилово (днес Харитомени) в Криводол (по турски Егри дере и днес Калитея) в Драмско.
От детските ми спомени ми е останало, че тя ми скри индианците, с които обичах да си играя, и дълго време като дете съжалявах, че я няма, за да ми каже къде са. През годините открихме два-три индианеца, но те бяха поне 20 и досега това си остава загадка за мен. Такава ще остане и баба Ката, която познавах само 7 години и която ни напусна точно преди 25 години. А денят днес бе топъл и спокоен...
Във футбола вратарите са често пренебрегвани. Повече любители на този спорт харесват нападателите и точно тези от тях, които бележат много и красиви голове. Вратарският пост обаче има ключова роля в тази игра и не е без значение кой застава под рамката. В случая става въпрос за човека от снимката. Това е Димитър Феодоров Марков от Ветрен дол. Той е бил вратар на футболния отбор на селото, който тогава е носел името Спортист. Чувал съм, че е пазил добре и още оттогава датира традицията да не се допускат голове във Ветрен дол и да няма равни и загуби, а предимно победи. Явно е бил истински страж на вратата на своя тим. За жалост той загива при инцидент с взривни вещества при строежа на язовир "Копринка" край Казанлък на 24 юли 1948 година. По-късно този язовир е наречен "Георги Димитров", а през 90-те е върнато старото му име Копринка. Именно в този язовир се намира и градът на траките "Севтополис", който сега е под вода и се търсят средства за неговото показване чрез създаване на изкуствен остров. Това име носи и стадиона в град Казанлък. Тъй като Димитър Марков е работил и на прохода на Републиката, известен като Хаинбоаз, досега битуваше и версията, че именно там той е намерил смъртта си, но надписът на гърба на тази снимка казва язовир "Копринка". В знак на признателност към своя вратар играчите на Спортист (Ветрен дол) сменят името на клуба на "Димитър Марков" и така кръщават и игрището, построено същата година в местността "Кутела". Това име живее до 1957 година, когато клубът се сдобива със сегашното си име Зенит, а негов кръстник е друг Димитър ( Благов Спасов - Йозо), който дълги години играе в клуба. След смъртта му преди няколко години стадионът в селото вече носи негово име. Впечатлява ме признателността и към двамата играчи, но Димитър Марков е вложил доброволен труд за своята родина и е загинал там, изграждайки нещо ново без значение дали язовир или път. Днес е вече малко позабравен, но ще се постарая поне да живее в историята на футболния тим Зенит (Ветрен дол) на сайта vetrendol.com. А кой би искал да живее вечно?
Много е тъжно, когато един млад човек си отиде от този свят. Още по-тъжно е когато той сам реши да прекрати живота си. Най-тъжно е обаче, когато си познавал този човек и знаеш, колко е добър, ценен, чувствителен и готин. Такъв беше Станимир. За свой прякор си беше избрал Ферди мравката от анимационното филмче, защото той беше добър и помагаше на хората. На снимките му почти няма такава, на която той да не се усмихва. Той имаше много приятели, но явно е липсвал точно този, който може да му помогне да преодолее трудностите в този момент. Стани видя доста свят. Беше в Япония много години, после в Англия, ходи къде ли не и навсякъде не стоя мирен като името си, а печелеше нови приятели, ден след ден, година след година. Научаваше много неща и ги споделяше. Много е странно, че последната песен, която е постнал в профила си във фейсбук от 20 януари тази година е весела. В този момент думите са някак си излишни. Все пак ето някои от hebarfc.com "Имам неудоволствието да ви съобщя, че нашият приятел Станимир Николов е починал. Тази сутрин научихме новината от майка му, която е разпознала тялото му в Ковънтри. Лично аз никога няма да забравя как той заедно с баща си и още едно момче пропътува целия път до Велико Търново за да подкрепя любимия си отбор Хебър и те тримата да се чуват на стадион “Ивайло” и да помогнат на Хебър да постигне първата си победа в Търново. Той винаги беше на стадиона. Въпреки че учеше в Япония и през повечето време беше там, при всяко свое идване в България, той идваше да види мач на Хебър. Независимо от време, място или група, в която играе отбора. Носеше зеления шал със събе си и не спираше да подкрепя своя тим. Такъв ще те помня винаги Стани. Той помогна много и на този сайт. Държеше да се пише на кирилица и помагаше на феновете в чужбина да предпочетат кирилицата. На профила си във фейсбук, където има 370 приятели, той беше сложил не своя снимка, а стара емблема на Хебър, а за свой сайт беше посочил hebarfc.com. Благодаря ти за всичко, приятелю! Винаги мястото ти в този сайт ще е запазено. Никога няма да те забравим. Дано и Хебър никога не забрави какви фенове е имал и да ги цени, защото животът е кратък! Почивай в мир, Стани!"
Почти същото го има и тук, а повече не мога да измисля и да кажа. Но ще пусна нещо, на което Станимир би се зарадвал.
